Home » Авторски страници, литература

Коледна приказка със Сароян

2017.12.19 Няма коментари

Уйлям Сяроян през 1970-те. Снимка: Уикипедия

Във вълшебствата на приказките винаги е скрита и частица истина. В тази моя приказна Коледа всичко е истина, а вълшебството е само едно – Уйлям Сароян*. Да, същият този, който казва за себе си: “ …роден съм в Америка, пиша на английски, но съм писател, защото по душа съм арменец.”

Случи се три дни преди Коледа и нямаше нищо общо с разказа на Сароян “Третият ден на Коледа“. Навън само студ, кал и сивота. Официално този празник не се празнуваше и не се споменаваше. Такива бяха времената – безпразнични. Имаше само чествания – задължителни и скучни. Въпреки че бях сама в къщи, си подредих скромна коледна украса – свещ, клонче от елха, откъснато от парка, няколко червени ябълки и стара рождественска картичка, запазила се по чудо от детството на майка ми.

Живеех в град, който беше почти арменски. Не, че арменците бяха повече от нас, българите, или от другите етнически общности, но бяха най-тихите, най-толерантните, най-сръчните и най-добрите хора. Изтръгнати от корените си, пръснати по Америка, Франция, Русия, България и къде ли още не, те живееха със спомените за своето минало, без да го натрапват на другите, запазвайки най-здравите си родови връзки – езика и кухнята. Спре на някой да цъка часовникът и той отива направо при Ончо, най-добрият часовникар. Трябват му ботуши за зимата – поръчва си ги при обущаря Варожан. Носи ги години наред, скъсване нямат и всеки познава, кой им е бил майсторът. Когато бях малка и се разболях от заушка, трябваше спешно да се намери половин килограм маслини за лечебен компрес. Бай Кеворк веднага ги набави и така ме спаси от преждевременна смърт. Наближаваха ли абитурентските вечери, само арменката Такухи можеше да измайстори мечтаната рокля.

Думата толерантност тогава никой не я знаеше, просто си живеехме заедно и българи, и евреи, и турци, и арменци. С голямо вълнение целият град очакваше годишните арменски балове. Те се превръщаха в парад на тоалетите, които роднините им изпращаха от Америка и Франция. Филмова красота! Арменците си бяха кебар хора и живеха с мурафети. Не беше лошо, защото така разнообразяваха и нашия живот. Изобщо да нямаш приятели арменци, беше немислимо. Ако ти се приискаше да си поприказваш с някого, нямаше по–добри мохабетчии от тях. Ние имахме голям късмет, защото съседи ни бяха семейство Саркизян. В един апартамент живееха в мир и разбирателство три поколения, до момента, в който синът им Варто доведе снаха, българка. Тя въведе някакво ханово право, стана главнокомандващ и за кратко време им разгони арменската идилия.

Бай Арам и съпругата му леля Саломе имаха и още една дъщеря Зарухи, казвахме й Зара. Беше стара мома, но с две висши образования и работеше като журналистка в радиото. Арменците, каквото и да работят, винаги са най-добрите, защото са старателни и по този начин доказват, че не са навлеци в страната, която ги е приютила. Хвалят се едни други и не си завиждат. Завиждаше им българската снаха, защото беше стигнала до продавачка в плод–зеленчук.

Мъжът й Варто караше таксиметрова кола. Една вечер той дойде у нас да гледаме заедно по телевизията концерт на френската певица Далида, който започваше в 22 часа. Жена му си била легнала и изключила телевизора. Настанихме се всички пред екрана, напълнихме чашите с домашно вино, май нарязахме и някакви суджуци. Далида само това чакаше и запя. Не дишахме и не шавахме, само Варто превеждаше ли, превеждаше. Като си отиде, повече обсъждахме френския на Варто, отколкото песните на Далида. “Колко скромен и интелитентен човек – каза баща ми. – Знае френски, а работи като шофьор. Браво, браво! Арменците са голяма работа.“

От този момент, щом срещах Варто по стълбите на кооперацията, си мислих, че с французин се поздравявам, и изпитвах едно допълнително уважение. По онова време за всяко хубаво нещо се казваше, че е “френско”. Една друга вечер идва Варто у нас кахърен, да изпие с баща ми по една ракия. Споделя, че бил подал документи да замине на работа като шофьор в Алжир, но за съжаление не го одобрили, защто не знае френски. Бяха минали две-три години от синхронния му превод на песните на Далида. Баща ми деликатно му припомни това и тогава Варто ни обясни, че сестра му Зара била завълшила и френска филология. Тя му превеждала всички модни шансони. „Съдържанието им е почти едно и също – каза Варто. – Не ме забравяй, спомни си за любовта, не ме напускай, върни се, не мога без теб, любовта е още жива между нас, вярвам в любовта и т.н.”

Какво е пяла Далида и какво ни е превеждал Варто, няма как да знаем, но ни беше хубаво онази вечер и така я запомнихме. Ние продължихме да си го харесваме и без френския. Знаехме, че арменците са фуклив народ, но не им връзвахме кусур. Правеха го заради нас, за да ни се харесат, а не да ни унижат. Това са две различни неща.

Някои от тях например цял живот не научиха добре български и понякога се случваха конфузни ситуации, а ние им се присмивахме. Такъв беше случаят с бай Агоп, обущаря. Баща ми често се отбиваше след работа в дюкянчето му, да изпушат по една цигара и да полафят. Един ден заварил бай Агоп разстроен. Държал на тезгяха пред себе си вестник и лотариен билет. Споделил с баща ми, че жена му сънувала някакви числа. Запомнила ги и отишла да се посъветва с арменския поп, а той от своя страна й казал, бай Агоп да купи лотариен билет с този номер, но преди това да го накара да се закълне, че ако спечели, 20% ще дари на църквата. Речено – сторено. Едва не припаднал бай Агоп, като видял, че печелившият номер от вестника съвпада с този от неговия билет. Радостта обаче се оказала краткотрайна, защото серията била друга. Бай Агоп трябвало да се примири с утешителната награда от пет лева, минус 20% за черквата, остават четири лева. Точно в този тежък момент влиза баща ми и пита: “Е, бай Агоп, ще черпиш, ли?“ А бай Агоп отговаря: “НомерОтО същото, ама серията, ядеш гОвна. “ – и показал билета. Баща ми и той си падаше зевзек, та му рекъл: “Защо аз да ям гОвната бе , бай Агоп? Да ги яде арменският поп. Ако не ще, не му давай 20%. Защо не ти е казал и серията?“ – Толкова знаел български бай Агоп, така го говорил, но ние и до днес си ползваме този лаф, въпреки че бай Агоп отдавна се е преселил в отвъдното, заедно с арменския поп. Както се казва: животът си отива, словото – остава.

Арменците са голями кулинари. И в най-мизерните години, те винаги имаха лимони, маслини и турско кафе, т. е. арменско, докато ние се задоволявахме с виетнамско от тръстика, или от каквото и да е било, само не и от кафе. Родителите на Зара и Варто били някога в Цариград готвачи. Бай Арам притуряше към манджите подправки с екзотични названия. Когато ни каниха по комшийски на кафе, беше истински празник – Великден някакъв! – то локуми, то халва, то сушени смокини, абе направо дворецът на Сюлейман Велики. И много мохабет за далечни страни и за още по-далечни времена. Затова си има и приказка: “арменско гости“ – не можеш, не искаш и не те оставят да си тръгнеш.

В онези мрачни предколедни дни, за които стана дума в началото, пристигна в града ни Уйлям Сароян. Намирал се на официално посещение в България. Доколкото си спомням, поставяха негова пиеса в София, а може и нещо друго да е било. Арменците от нашия град го поканили да им гостува. Приел човекът с удоволствие. Определили съседка ни Зара да го съпровожда и да му превежда, защото арменският му бил съвсем слаб. Посрещнала го арменската общност в техния културен клуб, разговаряли, почерпили го и го завели на кръщенка в арменската черква. После той се поразходил заедно със Зара по калдъръмените сокаци на стария град. Вечерта й предложил да вечерят в ресторанта на хотела, за да й благодари за компанията.

В този момент звъни телефонът в къщи и чувам развълнувания глас на Зара. Набързо и запъхтяно тя се опитва да ми обясни какво се е случило. Помолила била Сароян да й даде час време, да отиде до вкъщи и да се преоблече за вечерята. Като стара мома все се тъкмеше и държеше да изглежда перфектно. Тъкмо си поръчвала такси на рецепцията, когато той се плеснал по челото и радостно заявил, че ще я придружи до вкъщи, защото искал да види как живеят сънародниците му тук и да се запознае с родителите й. Зара изтръпнала при мисълта какво ще види Сароян у тях. Там управляваше смръщеният поглед на снахата. Племениците тичаха по коридорите и стаите, надавайки индиански викове. Бай Арам и леля Саломе не смееха да се покажат от тяхната стая без сериозна причина. Холът, в който живееше Зара, се ползваше общо от всички, когато не ги свърта някъде другаде. Изобщо олелия и бъркотия, без следа от мир и сговор.

– Моля те, нека доведа Сороян у вас, все едно, че аз живея там. Ти кажи, че си ми племеница от провинцията и си дошла на изпити в университета. Знаеш какъв ужас е у дома, а той е неумолим.

– Няма проблем, Заре. Добре сте дошли! Идвайте – казвам аз.

У дома е чисто, тихо и даже имам мебели от Кореком. Паля свещта, която да напомна, че наближава празник, който нормалните хора по света честват, и чакам Сароян. Аз, с моята черна и къдрава коса, а може би и от това, че откакто се помня живея сред този народ, малко приличам на арменка. Не знам нито дума арменски, но и той не говори този език, въпреки че пише за арменците.

На вратата се звъни. Отварям и пред мен стои Уйлям Сароян! – човек от друго измерение, широкосърдечен, топъл, който изпълва цялото пространство, но така, че оставя място и за всеки друг. Създава усещането за великан, а всъщност не е и висок. Смее се и полилеят звънва. Прегръща ме и усещам по бузата ми рошавите му мустаци. Настанява се на голямото кресло, сякаш си е у дома. Стоя развълнувана, загубила и ума, и дума. Зара ми се извинява, че е влязла с обувките. Идвам на себе си от тази битова подробност и подхвърлям:

– Не се притеснявай. Прави, каквото искаш. Не забравяй, че си си у вас.

Отивам в кухнята да приготвя кафе по арменски, на джезве. От вълнение да не го разсипя, пристъпям леко като гейша и го поднасям. Зара ни оставя сами и се изнизва през вратата, за да се качи на горния етаж и да се преоблече. Усещам се, сякаш съм се курдисала на някоя от страниците на “Хиляда и едно нощ“ – пия кафе, а срещу мен Сароян ми се усмихва, седнал в позата на Георг Вашингтон. Сърба си каймака с наслада и пита какво уча.

– Консерватория – отговарям аз. Почти във всяка арменска къща има пиано. В нашата нямаше дори и тъпан, така че няма да се наложи да демонстрирам способности.

– О, аз не обичам класическата музика! – Сароян е това и може да си го позволи, без да се интересува какво ще си мислат другите. – Обожавам американския черен джаз и старата арменска музика. – Отпива от филиджана и ме пита, чела ли съм нещо от него. Измъквам единствената негова книга, която имам, и му я показвам: “Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“.

– Само това? – и мустаците му щръкват застрашително.

– Да – отговарям.

– Малко, много малко – казва Сароян и има право.

– Ами толкова е преведено – оправдавам се аз.

– Ние, арменците, имаме толкова много приказки, които трябва да разкажем на света. Ето, аз съм роден в Америка и пиша на английски, но светоусещането ми е на арменец и пиша, защото по душа съм арменец. Трябва да разказваме, че християнството първо ние сме го приели за своя религия. Това има значение, защото за всяко нещо е важно началото.

Казах му, че при нас е забранено да се говори за вяра и за Христос. Дори и Коледа не е официален празник. Празнуваме я тайно, кой както може, а не както трябва. Знаеше за това и не ми зададе излишни въпроси по темата. Само за миг стана тъжен, а може и така да ми се е сторило. Запалих свещта от моята скромна коледна украса, а той запя – тихо, съвсем тихо, някаква стара, арменска коледна песен, която знаел от баба си. Когато спря да пее, измърмори нещо, сякаш само на себе си.

– Преди много години роднините ми са живеели в Турция, но там, в онези времена, не са им забранявали християнските празници. Традицията, песните и гозбите са се запазили и до днес.

Не знам накъде щеше да ни отведе този разговор, ако не се беше появила Зара, готова за вечерята.

– А къде са родителите ти? – пита Сароян.

– Те живеят на горния етаж и вече са си легнали – казва Зара.

Той много моли да го запознае с тях. Не се отказва лесно на този човек. Плясва се по челото и казва:

– Нека дойдат по пижами, ако не, аз ще се кача при тях – и мустаците му заиграват весело. Точно това не биваше да се допусне.

След наколко минути влизат бай Арам и леля Саломе. Прегръщат се със Сароян като стари приятели и той им целува почтено ръка. Настаняват се по диваните ми, все едно са си у тях. Така и трябва. Аз се плесвам по челото (жест, който току-що съм прихванала от Сароян) и вадя бутилка с арменски коняк. Може Коледа да нямахме, но този коняк се продаваше навсякъде.

Бай Арам си дойде с цигара в ръка. Все му се караха, че пуши, а той отговаряше, че саклетите му бягали от пушека, като дявол от тамян. Пушеше “Родопи“ без филтър – такива имаше, такива пушеше. Сароян му предложи “Кент“. Настъпи моментът на мурафетите. Бай Арам взе внимателно дългия папирос, разтърка го майсторски между пръстите, помириса го, запали цигарата и затвори очи, всмуквайки от тютюна. После бавно ги отвори и каза една дума, която промени хода на цялата вечер, а тя беше “Истамбул“.

Разговорът се водеше на някаква вавилоно-какафонска смесица от английски, френски, арменски, турски и български, все едно, че бяхме в епохата на Отоманската империя и чакахме тайно Рождество Христово. Бай Арам поясни, че такъв качествен тютюн пушил баща му, когато още живеели в Истамбул. Там той бил търговец на зехтин и доста заможен, затова и тютюнът му бил от скъпия. Сароян с детско любопитство искаше да чуе всякакви небивалици за турската връзка на бай Арам, защото се оказа, че и неговите предци са живеели по същите земи. Поласкан от вниманието, бай Арам започна да разказва за всичко, което си спомня от живота в Истамбул. И се започна арменският мохабет, и минаваха часовете, и разказът нямаше край, защото животът на всеки арменец е свързан с голям род и никой не може да разкаже за починалия си родител, без да помене цялата родата, в която той се е родил, живял, и умрял. Другото е незачитане на корените, а това не е арменско. По някое време бай Арам изважда от единия джоб на домашно плетената му жилетка шише с ракия, арменска разбира се, и налива от нея за Бог да прости. Той и Сароян стават, застават един срещу друг, изпиват чашите до дъно и се прегръщат като братя, бърборейки нещо на арменски. В очите им за миг проблясва влага, която по мъжки сдържат и не проронват сълза.

Леля Саломе излиза тихо и след малко се връща с тенджера, пълна с арменски сърмички от лозови листа, тънки като цигарите „Кент“, и с по една стафида в двата края, овкусени с канела. Като отвори капака, къщата ми замириса на Истамбул. Ресторантите в града отдавна бяха затворени. Тогава това ставаше в 22 часа, а часовникът вече показваше към 23. Извадих чинии, отворихме бутилка червено вино. След още едно изчезване на леля Саломе, тя се появи с току-що приготвена арменска халва. Вечерта продължи до два часа след полунощ. Всичко се изяде, всичко се изпи, всичко се похвали. Оттогава знам какво ще рече арменско гости. Хубаво е да се живее сред арменци, дори и да не си един от тях. Аз имах щастието да се правя на арменка за една вечер, в собствения си дом, и то в присъствието на вълшебника Уйлям Сароян. Оттогава минаха години. Хората от онази предколедна вечер си отидоха от този свят, включително и Сароян. Изчезнаха и мебелите от Кореком, но креслото, на което той седеше, пазя и до днес. Старомодно е, голямо е, но е оставило пространтство и за другите неща.

Когато Сароян си тръгна, навън беше навалял сняг. След себе си той остави усещането, че понякога празниците идват по-рано, отколкото е отбелязано в календара. Достатъчто е някакво чудо, някаква стара арменска песен или просто да завали приказен сняг, макар и три дни преди Коледа.

.

Елена Пеева-Никифоридис

——————————————————————————————————————————————————————————

* Уйлям Сароян (1908-1981) е американски писател и драматург от арменски произход, автор на над десет романа, над три хиляди разказа и много театрални пиеси. Роден и починал във Фресно, Калифорния. В България до са издадени книгите му – „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“  (1971, преиздавана два пъти), „Некролози“  (1984), „Мамо, обичам те“ (2000), „Той и тя“ (2006), Светът, денят, нощта, аз“ (2007), „Един ден от залеза на света“ (2010). Отличен e с наградата “Пулицър”, която той отхвърля с думите: “Нищо не може да ме купи”.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.