Home » Авторски страници, литература

Вятърът на Босфора

2017.12.22 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Хасан Ефраимов

Снимка: Dirk Mueller, Skyscrapercity.com

Разхождаме се с татко из Истанбул. Правим го с колата. Без това едвам пълзим на повечето места. Пеша е невъзможно. Милиони мравки тръгнали срещу мен – това усещам в големия мегаполис аз, обитателят на лудата гора. Свикнал съм да виждам простор. Около мен да няма никой. Само гората и аз. Казваме си толкова много неща, без думи. Те просто не са необходими. В мегаполиса не след дълго започва да ме залива студена пот. Дишането ми се учестява. Обхваща ме паника. После… Почвам да се задушавам. Иде ми да си разкъсам дрехите и да се развикам. И да удрям… Да удрям всеки, който се изпречи пред мен, за да си завоювам поне малко свободно пространство и да мога да дишам. Отдавна вече знам как се чувстват диви животни, затворени в клетка. Затова избягвам да ходя там.

Минаваме през Левент. Административният център на Истанбул. Истанбулският Манхатън, както му викат. Огромни небостъргачи са извисили снаги. Татко се навежда и поглежда през стъклото, за да види докъде се простират върховете им.

– Спри… спри, момче – заповядва по някое време.

– Татко, не мога да спра тука, ще ни избримчи някой отзад. Забранено е спирането.

– Спри, ти казвам.

– Татко, ако оцелеем, ще ни глобят.

– Не ме интересува, спри.

Отказвам се от споря и търся място, където да запра машината. По едно време забелязвам малко пространство в дясно. Цялото е разчертано с дълги бели непрекъснати черти. Естествено, точно там е най-забранено да се спира, затова и начертали чертите, но пускам аварийните и го правя.

Татко слиза от колата и устремява поглед към небостъргачите. Последвам го и аз. Вдига глава нагоре, докато накрая каскетът му не пада от главата.

– Брех, брех, брех… – чуди се непрекъснато.

– Татко, трябва да тръгваме.

Снимка: Skyscrapercity.com

Не ви пожелавам никога да си имате работа с турските полицаи. Тогава нашите ще ви се сторят по-скоро добродушни като пеленачета. Онези са свикнали да се занимават с терористи, атентатори, самоубийци, живи бомби, бандити и за каквото се сетите още. Ходят подобно на каубои от Дивия запад – дясната ръка е готова винаги, моментално да изкара патлака от кобура, че закъснението може да им струва и живота. Когато ви спрат, ръцете задължително ги дръжте на волана и никакви резки движения. Не оспорвайте тяхно решение, защото ще стане по-зле. Във всеки един момент могат да се изсипят още стотина. Как го правят не знам. Изведнъж, младежите пушещи отстрани, разкопчали саката си се оказват цивилни полицаи с автоматични оръжия в ръце. Виждал съм го няколко пъти лично. А да спрете на забранено място в Левент, около небостъргачите… Интересно ми е, как ще убедите служителите на реда, че не подготвяте атентат?

– А… туй нещо турчинът не може да го построи, момче – изтърсва татко, тупайки каскета си.

– Кое?

– Ей това…, кое? – и посочва към небостъргачите. – На турчина му дай жени и баклава. Тогава ще нагъва… баклавата и за друго няма да мисли.

Неволно, усмихвайки се, изтърсвам:

– Българите ги построили.

– Да, бе. Разправяй ми ти на каскета. Българинът и той няма толкова акъл. Дай му да жули джанковица и да се хвали.

– Ха-ха-ха…

– Че не е ли тъй? И едните, и другите само се правят на велики и се хвалят. Ама да са постигнали нещо на света? Като изтрезнеят, се качват на колите, направени от германеца, и пъчат гърди. Много често го правят и пияни.

– Ха-ха-ха…

– 50 години живях там, оттатък… у българско. И к’во? На що глупости станах свидетел. То манифестации ли не бяха, пламенни речи ли не бяха, Космоса ли не завладяваха. Бяха като полудели – толкова много си вярваха. И сега, какво? Иде ми да отида до гроба на оня, който 45 години ни лъга, и да го попитам: “И за какво се пъни толкоз? Какво постигна? Къде го занесе? Кой ще плати за причинената хорска болка и толкова многото опропастени човешки съдби? Къде са сега великите неща, които твърдеше, че правиш?” Ама ще ме чуе ли някой? Естествено, виновни няма. После… От 30 години живея тука. Да не мислиш, че има някаква разлика? Отново същите речи слушам. Избягах от един велик народ и попаднах при друг велик. Това е. Ама една кола не могат да произведат ни едните, ни другите. Затова карат германските. Германецът си произвежда тихомълком колите и пуска фишеците ту на единия глупак, ту на другия. И нашите пак са готови да се хванат за гушите, ала на него клякат. Пред него не се правят на велики.

– Татко, трябва да тръгваме.

– Ей ся…

Но не можа да продължи с речта си. Със светещи в червено и синьо лампи до нас се доближи полицейска кола и спря. Отвътре изскочиха две млади момчета и тръгнаха към нас.

– Казвах ти, ама като не ме слушаш – изтърсих по-скоро за оправдание пред себе си.

– Спрели сте на забранено място, господине – започна отдалече единият полицай.

После забеляза българската регистрация на колата и запита:

– Говорите ли турски, господине?

– Да, господин полицай.

– Значи ме разбирате какво ви говоря, господине?

– Да, господин полицай.

– Господине, нарушили сте член…

Започна да изброява някакви членове и алинеи от Закона за движение по пътищата на Република Турция. Веднага разбрах, че няма да се отърва евтино. Как иначе, след подобни големи членове. Те, членовете са затова, за да не се отървете лесно. А и членът е член. Идете и разправяйте после, че не е бил голям. Сякаш някой ще ви повярва.

“Дано поне не приберат и колата, че като ги знам какви са…” – изрекох си наум.

Започнах да пресмятам колко пари имам в джоба и дали ще мога да си платя глобата, че иначе няма излизане през границата. Сетих се, че имам и банкова карта. В краен случай щях да платя с нея. Естествено, ако успеех да се сетя за кода.

От страната на сметките ме изкараха стенанията на татко. Беше се хванал, наведен над мантинелата, и охкаше. Веднага изтичах при него.

– Татко… татко…

Последваха ме и полицаите и го подхванаха от двете му страни.

– Чичо… чичо, добре ли сте? – запитаха с разтревожени гласове.
– Ох, така лошо ми стана – съобщи татко с най-плачевния си глас, на който беше способен. От лицето му се излъчваше всемирна болка.

– Месут, извикай бързо линейка – нареди единият полицай на другия.

Оня сякаш това бе чакал. Веднага се хвана за радиостанцията.

– Линейка… линейка – заповтаря в микрофона.

– Добре съм вече, добре съм – уплаши се не на шега и татко като чу за линейката.

Трябваха му цели пет минути, за да убеди полицаите, че вече е добре, за да отменят линейката.

– Върнете линейката – нареди накрая Месут в радиостанцията.

– Изведнъж ми стана лошо, момчета – обясняваше обстойно татко на полицаите. – И викам на сина си да спира бързо. Забранено – казва той. Забранено, мабранено, не разбирам аз, умирам – отвръщам. Ако не беше спрял, бях заминал, да знаете. То, на моята възраст пътният лист вече е в джоба.

– А, много добре изглеждаш, чичо – започнаха да го успокояват полицаите. – На колко години сте, господине?

– Следващия месец ще чукна деветдесетака, ако е рекъл Оня горе – излъга без свян татко, добавяйки десетина години отгоре.

– Деветдесет? Браво… Браво… Юнак – започнаха да го хвалят полицаите. На лицата им се появиха истински усмивки.

Започнаха да го тупат по рамото. Единият даже му стисна бицепса, за да види колко е обиколката на мускула му.

– Торба цимент вдигам сам, момчета – похвали се отново нашият.

– Браво, бащице. Герой такъв – не спираха и полицаите.

После нашият изведнъж се усети, че си вкарва автогол, и веднага се измъкна от положението, докато полицаите все още не бяха начаткали квитанцията за глобата.

– Ама, какво ми стана така изведнъж? Добре, че момчето спря. Иначе щяхте да ми ядете житото. Ще извинявате, момчета, заради мен и правилника наруши. Спря на забранено място.

– Важното е, че сте добре, бащице.

– Дано да не предизвика някоя катастрофа заради мен.

– Няма страшно, ние сме пуснали лампите.

– Ох, дано, дано, че животецът си замина, момчета. То, какво и остана вече? Ей, на… чакам повиквателна.

– А, недейте така, има хляб още във вас.

Разделихме се с полицаите почти като роднини.

– Ама… наистина ли мога да тръгна? – запитах невярващо накрая.

– Тръгвайте, тръгвайте, господине. И се грижете за баща си. Добре, че Аллах му е помогнал. Сигурен ли сте, че не искате да минете през болницата?

– Добре е сякаш вече – правех се на луд и аз.

– Ако искате, ще ви придружим до болницата. Ей сега ще пуснем сирената и за 5 минути ще стигнем до там.

– Ей, голям си Андрешко – изрекох на татко вече в колата.

Дълго ни следваха полицаите, за да са сигурни, че на татко няма да му прилошее отново и аз да спра пак на забранено място. Тогава веднага щяха да пуснат лампите за да предотвратят катастрофа.

– Мини по моста, искам да видя Босфора – обади се татко. – Може да ми е за последно. После се върни, ама по другия мост, че искам да зърна колкото се може повече красоти. Чак към края на живота си човек започва да цени красотата.

Снимка: Istanbul.com

Качих се на естакадата и се насочих по посока на стария мост. Скоро Босфорът се ширна пред нас.

– Що хора са минали оттук… – зафилософства татко. – Римляни, византийци, латинци, турци. Ала, да са го взели със себе си? Продължава да си стои тук в цялата си прелест и да се присмива на нас, хората с дребни душици, тръгнали да завладяват света. И след нас ще продължи. Ето, и мостове сме направили над него. И к’во? Някой ден ще паднат. След сто години, след хиляда, но ще паднат. Толкова ни е величието. А Босфорът ще продължи да си стои тук. Един живот, а и него не те оставят да си го изживееш, както си искаш. Тоз бил такъв, оня бил онакъв… Че мен какво ме интересува какъв си? Вярвал бил в еди-коя си идея. Ми, вярвай си. Що ме караш и аз да вярвам? Защо се опитваш да ми завладееш мислите и делата? Целият свят е полудял. Всеки прегърнал някаква луда идея и те мачка, опитвайки се да те накара да повярваш и ти. А всъщност, опитват се да те накарат да работиш за тях. Да умреш, ако се наложи, за тях. Дано да се наядат някой ден всички, че иначе…

Татко повече не продума. Просто мълчаливо съзерцаваше пейзажа. Не продумах и аз. Мислех си за онова бедно сираче от Делиормана, родено в калта. Пораснало, тичайки след овцете. Видяло и две, и двеста. И фашистите, и комунистите и… и… Опитвало се е да оцелее. Мъчейки се да осъзнае, коя идея е по-добра и в коя да повярва. Беше се родил в дивата гора, а сега доизживяваше живота си сред бетон, затова, че не бе мислил, както са искали от него. Друга вина нямаше. Беше усвоило хитрините и на Балканите, и на Ориента, на Хитър Петър, на Настрадин ходжа и разбира се на бай Ганьо, и на Андрешко дори. Единствено важно е било да оцелее, с цената на всичко. И накрая, достигнал до самия финал на жизнения си път и осъзнал, че всъщност, важно е да вярва в човешката идея. И знаеше, че ще дойде ден и човечеството ще се измъкне от пелените си. Щеше да се изправи и да проходи. После щеше да върви по света, гордо, че се нарича човечество. И вятърът на Босфора и на хиляди други красоти на света щеше да подухва във високо вдигнатото му чело.

Отворих прозореца и оставих вятърът на Босфора да навлезе свободно в колата. После натиснах газта и се насочих към дивата гора, която ме зовеше с нестихваща жал.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.