Home » Авторски страници, литература

Човек

2018.03.14 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Хасан Ефраимов

Колаж: в. “24 часа”

Знаете прекрасно как напоследък всички са луднали по генетични изследвания. Не, не става въпрос за тези, които бременните се надпреварват да направят, за да са сигурни, че бъдещите им отрочета няма да имат някой синдром. Е, като имат бол пари мъжете им, нека им ги харчат. Говорим за онези, след които ти казват откъде произлизаш, какъв си, що си. Та, пусне си някой подобно изследване и се оказва, че се е пръкнал от реброто на самия Адам. На друг излиза, че Ева му е прапрабаба. Има го черно на бяло човекът. И какво може да му кажеш? Съвсем редовно се откриват потомци на великите френски крале. Веднъж даже срещнах самия Наполеон. Но гвоздеят на програмата се оказа някакъв пияница в кварталната кръчма, който се кълнеше над чашата с джибровица от казана на Веско, че е произлязъл от сол ташака на самия Господ. За доказателство размахваше и тапия от някакъв генетичен институт. Такива уникуми има по тези географски ширини!

– Аз пък съм паднал от дясното мъдо на Шейтана – забих го веднага.

– А тапия имаш ли? – не се впечатли оня и ми тикна лист хартия пред самия нос.

– Тапия?

– Да, тапия.

– Тапия нямам.

– Щом нямаш тапия, да мълчиш, докторе – унизи ме пияндурникът пред всички.

Тя, тапията е така. Къде съм тръгнал да говоря и аз, без да имам такава? Като имаш тапия е лесно, ако нямаш, си дрънкаш напразно. Присвих си крилцата и се прибрах. Без това бях отишъл само за цигари. Седнах на лаптопа и заразглеждах сайтовете на генетичните институти.

– Къде не отишли 100 долара? – изрекох и щастлив, че ще имам най-накрая и аз тапия, реших да си поръчам теста.

Да, ама за 100 долара бил само за доказване на митоходриална ДНК, демек от майката. За да докажат и ролята на Шейтана, трябваше да кихна още 50 долара.

– Дето 100, там и 150 – си казах и натиснах бутона за поръчка.

Да ви кажа честно, на сутринта вече бях забравил за теста, докато на третия ден не пристигна куриер. Отначало се изненадах като ме потърси, но след като ми каза откъде е пратката, се сетих за всичко. Трябваше да натрия едно тампонче от вътрешната страна на бузата си, да го поставя обратно в епруветката и да го върна. Толкова е просто. Да, като кихнеш мангизите винаги е така просто.

Не закъсняха и резултатите. Минаха, не минаха месец-два – и бяха готови. Излегнах се на дивана, наместих удобно лаптопа на коленете си, вдигнах краката си върху масата по американски и отворих писмото, пратено от генетичния институт.

Да не бях го отварял. Е, потомък на Шейтана не бях, но после като почна един тюрлю гювеч…

Имах общи прародители с Мао Дзъдун. Разбрали го по звездичката, локализирана в единия от локусите на някаква акроцентрична хромозома. Следваха гени, унаследени от питекантроп, живял в земите на днешна Етиопия.

– О, Боже, значи съм имал и деди, които като огладнеят, са лягали под коня и направо са бозали от него – не издържах и възкликнах при вида на значителното количество монголски гени. Та, значи, затова очите ми били такива дръпнати, а косата ми – като на таралеж. После се сетих, че пастърмата са си приготвяли на гърба на коня. Просто напъхвали месото под седалката и там от потта на коня…

– Ужас, а аз сега се правя на вегетарианец – възкликнах и продължих нататък.

Ухилих се самодоволно като видях еврейски гени. Как иначе? С тази фамилия. Няма нищо случайно на този свят. Хм, то и затова ми върви така с парите. Ей тъй, както си стоя, и мангизите идват сами при мен. Само трябва да ги събирам. Имах и значително количество арменски гени.

– Е, те, арменчетата, и те тарикат момчета – захилих се отново, сещайки се, че глупав арменец досега не бях срещал.

Малко ме подразни това, че имам и гръцки гени. Но как иначе? Понякога съм тъй коварен.

– Брех, мамито му, и сръбски гени имам – изпсувах с яд после.

Имах и румънски гени. Малко се ядосах, да ви кажа. Знаете как не ги обичам. Дори не подозирате какви неща са извършили из Добруджа, но и нашите не им останали длъжни оттатък. Румънците криели дъщерите си в рогозки. Увивали ги в тях и така ги закачали на тел пред сундурмата. Ала българите ги намирали и там, за да ги изнасилят. Не вярвате, нали? Чичовците на татко и дядо Муса са били там и са видели всичко, а те що е лъжа не познаваха. Като мине войска така става. Няма никакво значение чия е войската. Но после се сетих, че като малък откраднах слънчоглед от площадката на кооперацията и чак се изчервих.

В генотипа ми не бяха пропуснати и развратните и пияни траки. А бе, държава не са успели да си създадат, но иначе на виното не прощавали. Е, като техен потомък, не бях ги засрамил. Можеше да се гордеят с мен. Справка – „Метаморфоза“.

Но поодъртях и минах на писане на книги.

– Защо прописахте толкова късно, господин Ефраимов? – не пропускат да ме питат красиви журналистки.

– Че то, на младини, де време, моето момиче? – отвръщам им винаги.

– Значи, сега имате много време?

– Колкото искам.

– И нищо друго ли не правите? Само книги ли пишете?

– Че, то, аз ако можех друго, книги ли щях да пиша? – забивам ги след това.

Да, но после дошли варварите тюркобългари от север и стъжнили живота на траките. И от тях имах значително количество гени. Да има вече някой късмета да ме гони от земята на дядо ми Аспарух, дето си е забил меча в чернозема.

Е, разбира се не бяха пропуснати и мустакатите тюрки и похотливите славяни, но най-много се изкефих на циганската кръв в мен. Та значи, затова рамото ми почва да подскача нагоре като чуя Рони Джеймс Дио. И така ми е широка душата понякога. Ударя чаша-две и направо политам.

Ся, няма да ви губя времето повече. Само ще посоча, че в кръвта ми бушуваха гените на още десетки етноси. Финикийци ли не бяха, асирийци ли, вавилонци ли. Следваха хазари, хуни, авари, печенези, кумани и що варварска паплач е имало на света.

– И, с тези гени и в Европа ме приеха – не издържах и се възмутих по някое време.

Нямаше нищо кралско в мене. Никаква френска кръв, никаква благородна джентълменска от Албиона. Никаква немска. Единственият ми досег с европейската цивилизация бяха няколко мижави генчета, които приличали на макарони. Това е. Като знам какви хора има напоследък из Фейсбук. Живи месии, пратени да покажат пътя на хората, тръгнали по стъпките на Шейтана. Цели народи, със съдба предопределена да спаси света. Свещени такива, живеещи на свещена земя, дарена им от самия Бог. Нищо че нямат пари да си платят тока. Спирам… Който разбрал – разбрал.

– И ся, къв съм аз? – не издържах и проплаках накрая. – Истински миш-маш в душата ми. Ни велик българин, или поне турчин.

Но и затова бяха помислили от генетичния институт. Накрая даваха и заключение. Завъртях бясно страницата надолу, където беше окончателният резултат.

Човек!

Това пишеше там. Нищо друго. Човек! Това бях аз. Никакви велики гени. Само човешки.

Дълго стоях пред монитора. После си налях вино и се излегнах пред камината. Кучето веднага се сгуши и то до мен.

Неусетно преполових каната. Усетих как почнах да се нося над пода.

– Знаеш ли? Аз съм човек – обърнах се към кучето и му задърпах ухото. – Човек! Разбра ли? А, ти… Ти си някакъв си копой. Шизофреник, при това. Хубаво де, не се сърди. Епилептик си. И к’во от това! Аз пак те обичам.

Ударих още една чаша. Изведнъж ми стана хубаво и затананиках детска песничка. Кучето ме загледа учудено и след това се разлая.

– Стига си ревал в ухото ми – викнах му по едно време. – Ей сега ще те изгоня навън, в студа. Храня те, поя те, лекувам болния ти мозък, а ти ще ме проглушиш с този глас. Нали ти казах – аз съм човек. Човек, глупако. И престани да ми мъкнеш тези зайци. Ще те гръмнат някой път, глупако. Благодари се, че горският и ловците са ми приятели. И този глиган оня ден, как успя да го домъкнеш? Тежи сигурно пет пъти повече от тебе. Караконджулите три дни пируваха после.

Ударих още една чаша.

– Ей, на, каната свърши отново – заговорих след това на кучето. – И това е вече всяка вечер. Защото съм човек. Иначе… Иначе, трябва да грабна калашника. Или не. Без атомна бомба няма да стане. Навсякъде е пълно с кучета вече и с хиени, и с лешояди, и… Знаеш ли, ти си просто един контрабандист. Още утре ще те предам на горския. Толкова много станахте песовете на този свят. Ние, човеците, ви храним, а вие ни лаете.

Звънна телефонът. Само един можеше да е в този късен час.

– Кажи ве, нахал… – изграчих в слушалката.

– Докторе… докторе… – проплака моят приятел караконджулът в слушалката. – Много съм болен, докторе.

– Да не умреш.

– Докторе, вие ми се свят, отпаднало ми е, стомахът ми…

– Да не ти се е приял Тремски суджук?

– Докторе, умирисал си цялата гора.

– Е, и…? Разрешение ли трябваше да ти искам?

– После искаш да не се разболяваме.

– От виното ще оздравееш, нали?

– Докторе, цяло лято като ти нося плодове… И дърва ти мъкна.

– Не ми трябват. Горският ми дава, колкото са ми необходими.

– Докторе…

– Добре, идвай.

Вратата се отвори веднага и караконджулът се намърда вътре. Бях сигурен, че ме е гледал през прозореца, облизвайки се, докато говорехме по телефона.

– Чакай, иди и си изтупай козината че навсякъде ще направиш на косми пак.

– Е, после нали без това ме караш да пусна прахосмукачка.

– Не философствай, ами излез и се изчеткай с четкалото на кучето. После напълни каната от бъчвата и така ела. И недей да пиеш от кацата, докато се пълни каната, нито пък после от канелката. Чакай, донеси и няколко петълки от Тремския суджук и ги хвърли в камината.

Моят приятел се върна скоро, изпълнил поръчката. Хвърлихме суджука в камината и той приятно запращя върху жарта.

– Сега остава и другите да се домъкнат – вмъкнах язвително.

Наляхме си вино, излегнати пред приятния огън. Караконджулът се опита да разбута кучето, но онуй изръмжа и оголи зъби, затова нашият мина от другата ми страна.

– Знаеш ли? – обърнах се към него като ударих още няколко чаши. – Аз съм човек.

– Знам – отвърна веднага оня.

– Ти пък откъде знаеш? То аз не знаех до тази вечер.

– Изписано ти е на лицето, макар и да се правиш понякога на лош.

– Изписано… – защото съм глупак.

– И на душата ти е изписано. Като пише на душата на някого, че е човек, дори няма нужда от думи, докторе.

– Много знаеш ти.

– Но има много, които не са човеци. Гледаш ги уж хора, а…

– Стига си философствал, а пий.

– И какво ще правим с толкова много нечовеци, докторе?

– Има лесно. Видях пламъците… Небесните колесници… Обгърнаха целия свят. Ще започнем наново. Скоро… Съвсем скоро.

– А ние?

– Ще се преместим в пещерата. В Дервиша…

– А виното ще вземем ли?

– Че къде без вино?

Така сме и заспали. Събудих се сутринта, сгушен в две топли космати топки.

– Дано поне не съм прихванал кърлежи – изсумтях недоволно и ги разбутах, за да мога да се надигна. Приготвих се за работа. Беше ми весело. Последният ми работен ден. От утре започваме да местим всичко в пещерата, в Дервиша. Та човешките гени са в мен… Истински миш-маш от гени. Затова ме е сътворил такъв оня. Имал е план. И красавицата, дето усмивката й ми разтопява сърцето.

– Скоро… Скоро ще се наядете всички – повтарях с усмивка на уста по пътя за работа. – Веднъж завинаги. Как само ще се наядете!

Какво пък? Ще пробваме наново. Може пък този път да се получи. Започваме нова еволюция.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.