Home » Авторски страници, литература

Оазисът на маймуните

2018.04.01 Няма коментари

Илюстрация: Thelifenomadik.com

Маймуна съм. От мъжки пол. Живея в оазис. Той е моята Родина. Не е нещо особено, но аз си го обичам. Когато съм далече, страдам, копнея по-скоро да се върна. На това му викат носталгия. Наоколо има и други оазиси. И те не са нещо особено. Бих казал, че… Не, това няма значение. Те не ме интересуват. Не ме вълнуват. Яд ме е само, че онези се правят на по-големи…

Откакто имаме родова памет, бих казал – от векове, водим войни помежду си. Пустинята е голяма, необятна! Аз лично никога не съм я обхождал цялата. Знам, че има стотици други оазиси. За тях не знам, но тук, в тази част на пустинята, ние се бием яко. Причината винаги е една и съща – да се докажем. Всеки казва: „Ние сме маймуни и вие сте маймуни, но ние сме по-големи маймуни.” С това, разбира се, другите не са съгласни. „Кой, вие ли? Вие ли сте по-големи… Неее, от нас по-големи маймуни няма!” И започва патакламата. Голяма простотия е това. Избиваме се по най-дивашки начин! Да се чудиш – всяко друго животно можем да опитомим, всяко растение – да облагородим, а себе си не можем!

Има и друга причина, която също си е чисто маймунска – финансово-икономическа. Когато едни маймуни заробят други, заробените плащат данъци на робовладелците. Това е доходен бизнес. Най-доходният! Да събираш данъци. Някои маймуни–историци казват, че робовладелческият строй отдавна е преминал, но това не е вярно. Формата се е променила, но същността е останала. Днес робът е като едно магаре, което е свободно, но само в това, да избира кой да го язди, кое друго магаре да го яхне. Винаги борбата е била кой на кого да сложи самара, кой на кого да се качи.

Разбира се това е метафора. Ние сме маймуни, не сме магарета. Не ни е присъщо да ревем и хвърляме къчове. На нас силата ни е в разума, в умението да мислим. Оттам идват и всичките ни нещастия. Защото вместо да си пасем кротко, да се радваме на топлото слънчице, на бистрите ручеи и всички благинки, с които Господ е дарил Земята, ние мислим. А една глупава маймуна какво може да измисли? Глупости. Първо ги измисля, след това ги казва на глас и накрая се втурва да ги върши. Ще попитате: „Всички ли сте глупави? Няма ли умни?” Има, но тия са най-опасните. Те внушават на глупавите всички щуротии. Манипулират ги, а глупавите не се усещат. Опитвам се да ги вразумя, но напразно. Вдигат поучително пръсти и ми казват: „Така се прави”. Чета им мъдри мисли от Библията, а те: „Това, което го пише в псалмите, не расте по палмите.”

Бях учител. Сега разбирате откъде знам толкова много факти за историята, философията и политическата икономика. Родил съм се с физически недъг. Не мога като другите да бера банани и кокосови орехи. Завърших педагогика и до скоро учех малките маймунчета как да се катерят по дърветата (на теория). Дори написах ръководство. Случва се понякога някоя маймуна да падне от високо и да се пребие. Тогава ме упрекват: „Ти не си я научил!” Смиряват се, като им кажа, че всяка маймуна, която се е родила, рано или късно умира. Всяка умира. Но не всяка разбира живота. Това последното не го проумяват. Защото са прости! А аз го разбирам. Прочел съм много книги и знам. И ето ти един парадокс: аз разбирам Живота, а те го живеят!

Казах ви, че бях учител, но преди три година напуснах. Имах мечта. Да погледна на света отвисоко. Знаех как да я постигна. Помогнаха ми, качих се в клоните на една малка палма. Тогава беше не повече от три-четири метра. За тези три години толкова израстна, че мечтата ми се сбъдна. Все едно, че полетях в облаците!

Може би нямаше да взема това крайно решение, ако си имах… приятелка. Не ме разбирайте неправилно! Говоря за приятелство, а не за любов. Любовници имах много. Физическият ми недъг не пречи на половата ми активност. Там съм напълно нормален. Приятелството при маймуните се среща много по-рядко от любовните връзки. Дори наскоро с една сладурана решихме да правим любов тук, в короната. Но тия глупаци, долу, развалиха всичко. Никой от тях не е чел „Кама сутра” или „Дао Дъ Дзин – изкуството на многократните оргазми”, ама взеха да дават съвети и да викат: „Така не се прави!”

Сега тревогата ми е друга. Не знам как да сляза. Не, че ми е толкова зле тук – носят ми вода и храна, радвам се на пейзажа… Дори започнах да пиша автобиографичен роман. Но взе да ми омръзва. Искам да сляза, да бъда отново сред себеподобните. Маймуната е стадно животно. Трудно се издържа живот на отшелник.

Казах им за това мое желание. Но как да сляза?

Сега секат палмата. Казах им да спрат, ще се пребия, а те ми викат: „Така се прави.”

Всеки момент ще тръгне да пада. „Ние те издигнахме – казват, – ние ще те свалим.”

Майко мила, пука и се наклонява! Приключих с автобиографията! Ха, закачи се за съседната палма! Започнаха да секат и нея! При този наклон на стъблото май ще мога да се смъкна по задник или по корем.

Ето ме, вече съм долу!

Голяма радост! Прегръщат ме, пляскат с ръце. На мен краката ми треперят, от уплаха не мога да си кажа малкото име, а те вдигат поучително пръсти и в един глас викат:

– Така се прави.

 

Мильо Велчев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.