Home » Авторски страници, литература

Светлина над Мадрид

2019.05.15 Няма коментари

Разказ от Лъчезар Георгиев

Илюстрация: Рxhere.com

Да летиш с нискотарифна компания не всеки път означава неприятни изживявания. Когато персоналът си е на мястото и се старае да даде на пасажерите достатъчно удобства, усилието да пътуваш дори от единия към другия края на Европа си струва. Така постъпих и аз. Когато тялото на огромния Боинг стремглаво се извиси и сетне застина на десетина хиляди метра над къдравите бели облаци, си казах, че всяко излитане е нов път към нещо неочаквано и навярно далеч по-красиво от предишните сиви делници, сред безизразните и по-често навъсени лица на колегите, далеч и по-нависоко от блъсканицата в автобусите, трамваите, метрото, от трафика и свирепите лица, които надничат през стъклата на автомобилите, готови да набият спирачки и да хванат някого за гушата, само задето им е отнел предимството.

Този път самолетът не е пълен. Обяснимо, Великденските празници са отминали, пътуванията оредяват, хората са на работа, освен такива като мен, които са излезли в отпуск, за да осъществят по някоя малка мечта, или пък да търсят нещо, което с години все не могат да открият. Група испанци разговарят на висок глас, после височината ги укротява и притварят сънливо очи. Седалките на ред са за трима пътници, но тук сме само двама. Спътникът ми, облечен в дълга светла дреха, наподобяваща хитон, със спуснати върху раменете кестеняви коси, брада и светлосини очи, е извърнал лице към илюминатора и се любува на безкрайността на облаците, които напомнят на малки и големи хълмове, покрити с ослепително бял сняг. Свалям масичката пред мен, за да поставя малката си чантичка и бутилката с минерална вода, но неволно ръбът се опира силно до тялото ми и едва чуто простенвам, тогава мъжът извръща глава и казва с благ глас:

– Така е с раните, отначало болят заради силата, която е нанесла удара или е разсякла плътта, после започва да заздравява, но болката остава и при най-малкото докосване отново я подхваща…

– Моето е след операция. От нищо и никакво зачервяване, в дясната страна, до пъпа ми, взе да се подува, да нараства, отокът ставаше по-голям и тогава…

– Опитали сте да се излекувате сам.

– Познахте! – изненадано го погледнах. – Отидох да потърся някакви лекарства в аптеката.

– Разбирам – кимна непознатият. – Някой мехлем. Някой съвет…

– Точно така. В една аптека любезна жена зад щанда ми предложи стерилна игла, препоръча да пробия раната на три места, сетне да намажа с крема, който да издърпа гнойта… Закупих необходимото и побързах да направя манипулацията.

– Но скоро сте разбрали грешката си… Разбира се, не е като да пробият тялото ти с копие и да те приковат…

– Към кръста ли?… Знаех, че моето е нищо пред страданията на Оногова… Сетих се за това, защото предстоеше да празнуваме Възкресение, а само седмица по-рано трябваше да постъпя в хирургическото отделение. Да си призная, изплаших се не на шега. Когато ме вкараха в операционната, нещо ме стегна за гърлото. Операцията трая близо петдесет минути, нищо, че беше с местна упойка. Чувах и виждах в просъница как режат, как ме чистят, как шият, как лекарят вадеше някакво парче месо от мен. И най-странното бе, че над главата бе застанала някаква жена, която триеше челото ми от потта, мокреше ме с вода и ми говореше нещо кротко, успокояващо, сякаш да беше ангел. Имах една малка икона в джоба на ризата, не бяха ме съблекли напълно и я усещах до себе си, и, както не съм напълно вярващ, реших да я взема, сам не знам какво ме накара да го направя. Стенех, болката се усилваше, но сякаш се търпеше, дори когато хирургът рече на сестрите, че упойката ще престане да ме държи, и захвана да ме шие. Чувах как пробива кожата ми, как раната ми бавно се затваря…

– Е, за всеки случай хората гледат да са добре с всичко онова, за което нямат обяснение или не са в състояние да му повлияят. Дори не обръщат внимание на уж случайните послания, които им изпраща провидението.

– И тук сте прав. Но аз съм благодарен на съдбата, че тъй леко се измъкнах. Лекарят накрая сподели, че е могла да стане голяма беля, но съм извадил късмет. След премеждието посетих манастира, където бях открил в един стар требник приписки върху белите полета, отнасяха се за живота на светия отец Теодосий Търновски…

– От времето на Второто българско царство… Беше много богобоязлив и свят мъж. Ако го бяха послушали и имаха повече святост в сърцата си, на народа ти нямаше да му се стоварят толкова беди…

Изненадах се, че непознатият до мен знае достатъчно за миналото ни, макар да изглеждаше чужденец, пък говореше без никаква трудност езика ми. И поясних, че съм се заел още от миналото лято да превеждам средновековните приписки в онази стара книга, които са на старобългарски, та така да може да се напише осъвременено житие с нови данни за светеца. Тук човекът до илюминатора кимна благосклонно и спомена, че съм сторил богоугодно и полезно за народа си дело, а аз на свой ред реших да продължа с личната история:

– Влязох в храма и мислено благодарих, запалих свещ за здраве. После, както бях седнал да отдъхна под лозницата с требника на непознатия монах, автора на приписките, видях бял гълъб, няколко пъти прелетя над главата ми и се мушна под стряхата на сградата. Казах си: “И това ако не е знак…”. Два месеца преди операцията имах билет за пътуването до Мадрид, щях да тръгна веднага, щом ми свалят шевовете, за да търся сина си и семейството му в испанската столица, бях открил адреса му от негови приятели. И сега реших да рискувам…

– Но раната не се е затворила напълно…

– Така е. Преди малко се ударих с масичката и ме заболя силно.

– Ще мине, дребните наранявания, колкото и да изглеждат болезнени и трудни, заздравяват и скоро се забравят. Другите рани са страшни; онези, причинени от злоба, завист, неверие, от гнева на объркани човеци, които не знаят какво правят и убиват изпратения да ги спаси…

И спътникът ми някак случайно докосна тялото ми, усетих някаква особена топлина, после направи знак, че трябва да стана, за да излезе в пространството на тесния коридор. Върнах в изправено положение масичката, прибрах чантата и бутилката с минерална вода. Бавно се надигнах, но не усетих предишната болка. Реших, че непознатият иска да се разтъпче, както правеха вече някои от пасажерите, все пак ни чакаше близо четири часа полет. Но той така и не се върна до самото приземяване при мен. Реших, че си е намерил място назад в наполовина празния салон. Навярно съм му досадил с думите си. Както е речено, здрав на болен и сит на гладен вяра няма.

На летище Мадрид ме чакаше трансфер до хотела, човекът пое куфара ми, сякаш усещаше, че не бива да се напрягам, сложи го внимателно в багажника и ме покани да седна на задната седалка в автомобила. След час вече бях в хотелската си стая. Опитах да заспя, но срещата с младият мъж в самолета не ми излизаше от главата. Не знаех как да разтълкувам всичко. Дали въобще е бил до мен, дали този разговор пък не е бил плод на измореното ми въображение…

Унесен в мисли, се надигнах от леглото и почувствах, че вече болката ми е по-малка. Имах стерилни марли и залепващи водонепромокаеми ленти. В прозрачен плик носех шишенце кислородна вода, риванол и крем йодасепт. Ден преди да поема рискованото пътуване, лекарят беше извадил конците. Сега само на едно място кървеше едва забележимо, по-скоро сълзеше и се виждаха няколко капки кръв. Промих раната, както ме бе посъветвал хирургът, почистих мястото, после поставих нова марля. Накрая се отпуснах в широкото легло и заспах.

В просъница чувах далечен звън от камбани, но те само ме унасяха и гласът на младия мъж звучеше, както в онези странни и малко познати днес полифонични мелодии, които се застъпват с основната тема, поемат нагоре и встрани от нея, догонват я в канон, вървят в контрапункт и сетне се сливат в общ многогласен акорд на катедралния орган. Гласът на отшелника исихаст, внезапно долетял над църковния купол, подемаше странна и неразбираема песен с молитвен мотив, който се въртеше над манастирските сгради, сливаше се с мелодията на реката и се понасяше високо над хълма, където бяха останките на онзи стар, опожарен от османските набези манастир. И някакви сиротни хора се прегръщаха на раздяла, поемаха по непознати пътища и плачеха, защото знаеха, че малцина ще се завърнат от странство в бащините си домове. А тъгата ме стягаше още по-силно за гърлото, защото всичко се пренасяше като в магичен сън с векове напред и виждах запустели села, стари и беззащитни хора, изложени на набезите на освирепели тълпи с матови лица и вид на зверове, и над порутените църкви се носеше укорителният глас на монаха исихаст, докато накрая зърнах как хора влачат куфари към софийския Терминал 2, а после надничат от илюминаторите да зърнат за сетен път родната земя, сините ивици на реките, зелените долини и равнини, снежните върхари. И там някъде, зад илюминатора в самолета до Мадрид, бе моят син, а по бузите му се стичаха сълзи.

…Събудих се разтреперан. Изкъпах се, като внимавах да не намокря превръзката, избръснах се и слязох за закуска. Бях единственият българин, а край себе си в уютния ресторант чувах немска и френска реч, мнозина говореха на испански, макар да личеше по мургавите им лица, че идват чак от Латинска Америка. Във фоайето, пред логото на хотела, имаше ваза с красиви цветя. Международната хотелиерска компания отбелязваше петстотин години от смъртта на своя патрон, знаменития Леонардо да Винчи, и по този случай за гостите във фоайето бяха изнесли сок от накиснати в минерална вода портокали и лимони, предлагаха сладкиши, бонбони, малки шоколади, червени и зелени ябълки. До скицата „Витрувианският човек“, емблема на веригата хотели, имаше репродукция на „Тайната вечеря“, прочутата картина на великия художник. Загледах се, мъжът в центъра ѝ ми напомни на странника от самолета, сетне махнах с ръка. Този мой сън…

Излязох от хотела и хванах такси в посока на адреса, където се надявах синът ми да ме посрещне и да ми прости за онази година, когато напуснах уютния столичен апартамент, него и майка му, и се запилях към старопрестолния град, и потънах задълго сред старинните ръкописи; превеждах, анализирах и напразно си мислех, че съм осмислил остатъка от живота си. Бяха изминали точно дванайсет месеца след глупавото ни скарването, когато съпругата ми си замина от грешния свят, а дори нямахме и развод. На гроба ѝ синът ни се зарече повече да не се върне. Гледаше ме накриво, прострелваше ме с очи, пълни със сълзи. И замина за Мадрид. С кратко писмо отсече, че вече няма баща и няма смисъл да го търся.

В таксито си мислех, че само след минути ще открия какво е научил човек за прошката и смирението, и толкова ли е лесно да се отречеш от баща си. Но на мадридския адрес нямаше такова семейство. Стопаните на дома не знаеха нищо за предишните наематели, които ги уведомили само, че нямат намерение да се връщат в България, а ще си дирят късмета за повече евро из необятната Испания. Къде обаче, нямаха представа.

С клюмнала глава хванах метрото, после смених линията и се озовах на булеварда на музеите „Пасео дел Прадо“. Поне щях да пропъдя някак горчилката в устата. След дълго чакане влязох в националния музей „Прадо“. Загубих се във великолепието от живописни платна на Гоя, шедьоври на Веласкес, Йеронимус Бош, Рубенс, Ботичели, Рафаел, попивах ги с очи и творбите сякаш проникваха навътре в мен. Тричасовата обиколка из залите ме измори и излязох навън с намерението да поседна на някоя пейка.

Поех нагоре по широка улица и неусетно стигнах до Парке дел Ретиро. В празничния ден алеите на парка бяха изпълнени с посетители, по поляните и под короните на дърветата някои бяха постлали дрехи, лежаха, играеха шах, свиреха на китара или барабани, и отпиваха питие. Минах край изящните статуи на фонтана Галапагос и стигнах до Стъкления дворец, бивша кралска оранжерия и част от някогашния дворец Буен Ретиро, на чиито сцени преди няколко века бяха играли пиеси на Лопе де Вега и Калдерон, изнасяли бяха концерти пред отбрана публика. Правоъгълното изкуствено езеро Естанке с лодките и десетките безгрижни чужденци, които мятаха гребла, снимаха се с телефони и крещяха радостно, се разкри изведнъж пред очите ми. И както вървях по алеята, изневиделица до мен се появи човекът от самолета с белия хитон, сякаш не бяхме се разделяли, сетне рече тихо:

– Сега не мърдай! – и постави ръка върху незарасналата ми рана. – Спри да вървиш, отпусни се и не се страхувай!

После, като се отдръпна от мен, впери очи в моите:

– Вече няма да ти трябва превръзка. Макар и да си грешил, имаш още добри дела да вършиш на този свят.

– Вие го казахте, а не ви познавам! И говорите езика ми, пък се вижда, че сте чужденец.

– Кажи го правилно: не си от тук!

– Там горе, на десет хиляди метра във висините, изчезнахте тъй внезапно и дори на летището не ви зърнах да слизате по стълбичката сред останалите пасажери…

– Щом си човек на словото, напиши каквото си видял и усетил през тия два дни. Е, когато провериш дали наистина раната ти е оздравяла. Ще ти остане само белегът, да напомня…

Той въздъхна, приглади замислен кестенявата си брада, сините му очи блеснаха и усетих как ме облива някаква неочаквана топлина. После добави, като отмести очи от мен и се взря към синевата над музея „Прадо“:

– Такива са човеците, все се съмняват, все не им се вярва и чак когато ги сполети, приемат истината, която отдавна е изречена!

– Навъдиха се всякакви, представят се за пророци на земята – опитах да се оправдая, докато в тялото ми нарастваше облекчение. – Владеят фокуси и какви ли не техники, гледат да подмамят човешкото око, дори да измъкват пари от наивниците…

– Който иска с падналия ангел да си има работа, нека върви. Далеч няма да стигне…

И той посочи към крилатата бронзова статуя на Монументо ал Анхел Каидо, паметника на падащия в бездната Луцифер, създаден от Рикардо Белведер. Край статуята в центъра на фонтана и зиналите в основата му, очакващи грешника чудовища, бях минал, без да обърна внимание на монумента, прочетох само, че е открит в годината на българското освобождение. Но непознатият не ме остави да се замисля за преходността, греховете и превратностите на съдбата, а ми направи знак да слушам:

– А на теб още нещо ще река, за сина ти. Не го търси в този град. В същата държава е, но далеч оттук. Вижда се, че е на остров и се кани скоро да се върне в бащиния дом. Колкото до другия син, пред чиято икона често идваш да сведеш молитвено глава, ако не ти е наистина в сърцето, няма и да разбереш, че си бил до него, и ще махнеш с ръка, и ще отминеш…

Когато изрече това, човекът с дългата бяла дреха отметна коси и пое напред, а после се изгуби внезапно по алеята тъй, както и се беше появил. Едно бяло сияние блесна над сградите, короните на дърветата, музеите, катедралите и парка, хората се спряха и зачудени на внезапната сребриста светлина, започнаха да се оглеждат и да търсят откъде иде тя. Изведнъж над притихналия Мадрид легна тишина, която трая само няколко мига, но на смаяните им се струваше, че плуват във вечността. И без да разбирам напълно езика им, усетих го по жестовете и лицата им. Сега те говореха повече от всичко. Само трябваше да запиша тази невероятна история в бележника си, където от много дни не бях отбелязвал нищо.

Седнах на закътана пейка в парка, разтворих белите листи, после пак ги притворих. Сетих се, че е време първо да проверя. Разкопчах жилетката, отлепих превръзката и видях, че всичко бе зараснало! Беше останал само белегът. Както ми каза и странникът. Да ми напомня. И да разказвам. Докато съм на този свят аз, непознатият.

…Седмица след като се прибрах от Мадрид, получих писмо от сина си, че се връща и ще мога най-сетне да се запозная с внуците. Щял да подхване свой бизнес, стига е прислужвал на чужди… Поне ще е в къщата, която още помни немирните стъпки и безгрижния му детски смях. Ще тичат заедно с малките, ще ги учи… Ще посещава и гроба на майка си. Ще е до баща си, грешния, чиято кръв обаче носи. “Защото – завършваше наследникът ми писмото си – мъжът трябва да има свои деца, да почне сам да ги отглежда, пък сетне да мери кой крив и кой прав.” Разбрал го е в онази съдбовна нощ на испанския остров, когато един млад мъж с дълга бяла дреха, кестенява брада и светлосини очи му се е присънил, приседнал е на леглото му и е дал благия си съвет да се върне в бащиния дом, понеже не синът, а друг ще отсъжда. Когато е речено. И според времето…

 

—————————————————————————————————

* Още от същия автор – вж. тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.