Home » Авторски страници, литература

Великден

2019.04.30 Няма коментари

Разказ от Хасан Ефраимов

Илюстрация: Рисунка на Атанас Атанасов – Наско Стъпката

– Днес е Великден – изрече ми мама една сутрин.

Тогава все още не знаех, че всеки ден е велик, щом се събудиш жив и здрав. Но имаше време – щях да се науча. Вечността беше пред мен. Както се научих на много други неща.

– Бостан, засят на този ден, дава благодат – обади се и татко.

– О, днес не мога – веднага се обърна мама към него. – Ще го засадим някой друг ден, пък каквото стане.

– Е, не съм казал да го сеем днес – веднага присви крилца и тати. – Само го споменах.

– Мамо, какво е Великден?

– Християните днес имат празник, моето момче. Когато срещнеш някого, поздравявай го с „Христос Воскресе“.

– А ние нямаме ли?

– Ние нямаме, но ти поздравявай.

– А християните, мамо, какви са те?

– Хора като нас са. Какви да са други?

– Вярват, че пророкът Иса е възкръснал на този ден и се възнесъл към небето – доуточни татко.

На мен ми допадна много идеята, че Иса е възкръснал. Беше ме много страх, че ще умра. Тогава за какво би съществувал още светът след мен? Ама, ей на, този Иса е успял, човекът, и даже се е превърнал в Бог. Защо да не мога и аз?

– Човек не може да се превърне в Бог – сряза ми мераците за възкръсване тати, обаче. – Човекът е човек. Каквото и да направи, остава си човек. А Бог си е Бог.

Допадна ми и друго – боядисването на яйца.

– Ние не боядисваме яйца – намръщи се на свой ред мама.

– Боядисайте пък. Какво толкова? – усмихна се тати.

Оттогава мама всяка година на Великден боядисваше яйца, макар че не вярвахме, че човек може да се превърне в Бог. В края на краищата, Иса беше и наш пророк. Разликата беше само в някакво си възкръсване.

Да, ама като излязох на улицата, срещнах чичо Христо.

– Христос Воскресе, чичо Ицо – усмихнах му се веднага.

Оня ме погледна учудено, сякаш мислеше какво да ми отговори. Запремига с очи. После извиси поглед към небето.

“Навярно търси Иса” – помислих си аз и също на свой ред се зареях в небесата.

– Че мен какво ме интересува? – изтърси нашият по едно време.

– Бе, махай го този хаирсъзин – набра и тати като му казах какво се случи. – Той и казармата е карал седем години.

– Е как седем години? На война ли е бил? – зачуди се и мама. Остави посудата, които прибираше от софрата, изправи се и подпря ръце на хълбоците си.

– Ми, днес в дисципа, утре – „Черна рота“ при пандизчиите. Малко и в затвора е бил. Колко са седем години?

Аз, естествено, продължих да поздравявам чичо Ицо.

– Мараба, чичо Ицо – усмихвах му се.

– Аз на твоето мараба ли останах? – не ми оставаше длъжен и той.

Проклет човек си беше. Не ставаше въпрос за лично отношение към мен. Почти нямаше някой, с когото да говори из селото.

В случаите, когато го питах „Как си, чичо Ицо?“, оня отново се звереше и изръсваше:

– Ся… И на теб ли да кажа какво правя?

Дойде време, пораснах. По някаква случайност взех, че станах доктор. Чичо Ицо остаря, но нравът му не стана по-благ.

Един ден дойдоха при мен и ми съобщиха, че е починал. Искаха да напиша смъртен акт.

– Кога ще го погребвате? – запитах на свой ред опечалените близки.

– Утре, докторе.

– Добре, вършете си работата. Смятайте, че е написан. Утре сутринта ще ви го донеса.

– Ти що не отиде да го видиш? – смъмри ме тати веднага, след като си тръгнаха близките.

– За какво да го гледам? Едва ли ще му помогна вече. Нали е умрял?

– Бе, умрял той, ама… Хаирсъзина е това! Какъвто е проклет… – не се предаде и тати.

Това беше последният случай, когато си свърших работата през пръсти. Оттогава знам – пренебрегна ли нещо, после винаги съжалявам жестоко. Има толкова много хора, които работят ей така – за адета, дето се казва, и нищо не се случва. А аз…

На сутринта, още отдалеч видях румените бузи на Хаирсъзина. Вярно, не дишаше, но какво от това? Поех му ръката, а нямаше никакви признаци на трупно вкочанясване. Сякаш изведнъж ме заляха с вряла вода. Препотих се десетки пъти, а половината село вече се бе събрало за погребението. Попът и той се размотаваше наоколо с килимявката си, размахвайки черното си расо.

Веднага разбрах какво е станало. Беше диабетик Хаирсъзина. Просто бе изпаднал в тежка хипогликемия.

Бръкнах в чантата и изкарах една банка с глюкоза. Напълних спринцовката. Като разбраха какво ще правя, близките започнаха да ме анатемосват, но това не ме спря.

Хаирсъзина отвори очи още преди да съм изкарал иглата от вената му.

В стаята се разнесоха викове.

– Дядо попе, дядо Ицо възкръсна – съобщих и на попа.

Нашият се сепна и дори подскочи. За беда, точно него ден е бил отново Великден.

– Ся, докторе… – скара ми се веднага попът. – Не се казва така, моето момче. Казва се „Христос Воскресе“.

Така веднъж един от нашите делиормански амуджи срещнал свой приятел, българин, на когото била починала майка му наскоро. Чудел се нашият какво да му каже и понеже не знаел, накрая изръсил: „Честито умрял“.

Та, сега и попът си помисли, че аз не знам какво да изрека, макар че знаеше добре, че бях излязъл от село почти дете и оттогава живеех сред християни.

– Не, ти не разбираш, дядо попе… – опитах се да възразя.

– Аз ли не разбирам? Аз с това си вадя хляба, моето момче.

– Дядо Ицо възкръсна, попе. Хаирсъзина… Не Христос.

– Е, как така ще възкръсне? – запротестира и нашият, веднага като най-накрая осъзна ситуацията. – Да не е Христос? Че и баш на Великден.

– Не знам, но възкръсна.

– Е, как така? Вече ми платиха за погребението. Аз сега какво да правя?

– Върни му парите.

– Как така да ги връщам? Че няма ли да умре пак?

– Някой ден, да.

– Брех, Хаирсъзина му с хаирсъзин – започна да нарежда попът. – Рекох си, най-накрая свърши и нещо добро. А то…

Минаха толкова години вече, а Великден ме кара да се сещам винаги за Хаирсъзина. Усмивка се появява на лицето ми, когато чуя хората да се поздравяват. Такъв си беше нашият Хаирсъзин – истински делиорманец. Малко особняк и луд по своему, както сме повечето, родени из тези диви места, но винаги запомнящи се.

– Аз станах лекар след срещата ми с Хаирсъзина – изричам често, но не ме разбират.

Така става понякога в живота. Следваш толкова много, но точката в дипломата получаваш от такива индивиди. Та били те и хаирсъзи.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.