Home » Авторски страници, литература

Змеят

2019.04.10 Няма коментари

Разказ от Владимир Георгиев

Илюстрация: Philadelphiacitizen.blogspot.com

Всички в града говореха за Змея.

Мнозина го бяха виждали – едни в сънищата си, други във въображението, ала никой наяве. Мълвата за него се разпространяваше от къща на къща и от уста на уста. Майките прибираха децата си рано, още преди слънцето да залезе. Страхуваха се да не би Змеят да ги подлъже с нещо и да ги отведе в гората. Змейовете правели така – споделяха уплашените хора: първо залъгвали малки или големи с разни неща, а после, когато успявали да ги прикоткат, хващали ги за дрехите и ги повличали към гората. Там ги изпичали на бавен огън и ги изяждали.

Такава била съдбата на всяка жертва на змейовете.

А този Змей, който сега се беше настанил нейде из покрайнините на града, понякога дори не изпичал нещастниците. Живи ги изяждал, особено когато бил гладен.

А той все бил гладен. И фабриките в града промениха работното време така, че работниците да се прибират по светло от работа. Градският транспорт спираше работа един час преди смрачаване. Всички мислеха, че Змеят огладнява вечер и затова залостваха вратите си, запердяваха прозорците и гледаха да ползват по-малко светлина, та да ги подмине злото.

– Моите и двете вече ги няма – плачеше сутрин жена на опашката за закуски. – Бяха хубави момчета.

– Знам ги – утешаваше я, доколкото можеше, нейна приятелка. Носеше платнена чанта и не знаеше какви думи да подбере, за да изрази съчувствието си. – И здрави, и умни.

Всички се събираха около плачещата и я докосваха – сякаш да отнемат късче от мъката, да поемат малко от тежестта, заседнала в сърцето й. А съдържателят на павилиона за закуски отвори подвижната врата, излезе иззад рафта и донесе в ръце две топли кифли, увити в амбалажна хартия: „За момчетата. Да има. Може пък да се върнат.” А жената ревеше, та се късаше, извита на кравай от болка, не смееше да докосне кифлите.

Такива картини често се случваше да се видят в града. Всяко трето или четвърто семейство беше изгубило я дете, я родственик, я баща или майка.

Змеят върлуваше вече тридесет години. И никой не можеше да види кога прави злодеянията си, кога приижда с тежкото си, люспесто тяло и причаква жертвите си. Всички знаеха, че го има, а не можеха да го видят.

– Аз набарам ли го, с голи ръце ще го убия! – крещеше от мъка осиротял баща, стискаше юмруци като топузи и кършеше пръсти: – Ей така ще го хвана… после ще го завъртя и…

– Глупости говориш! – изтръгна го от отчаянието му силният глас на негов приятел. Двамата седяха в кръчмата и се наливаха с бира от сутринта, без видима причина. Те си знаеха причината май, но не говореха за нея; срещу нея говореха. – Сам не можеш го надви, човече. Аз ще ти дойда помощ. Двама по-може да го обърнем това чудовище!

– Благодаря ти, друже! – едра сълза капна върху сивите, неизгладени дрехи на бащата. – Хич няма и да се пазя, да знаеш. Ако ще и мене да разкъса с острите си зъби, ако иска на парчета да ме надроби – ще го удрям и ще го млатя, докато силиците ми не угаснат и кръвта ми не изтече, казвам ти. Мамицата му мръсна!

Бирата се лееше в кръчмата като едрия дъжд от очите на мъжете, всички свиваха пръсти и размахваха ръцете си като боздугани, заканваха се:

– Никаква прошка! Само да го пипнем! – После се чудеха и недоумяваха: – Откъде дойде тоя звяр, дяволите да го вземат? Защо точно в нашия град пристигна? Няма ли за него други места, свят широк – а само нас мъчи, вече цели трийсет години, без бъдеще останахме, без мечти, без здраве! Да не е черна магия това чудо, а? Уф… Вдън земя да потъне дано!

Така говореха един през други бедните хорица в този град и тайно се надяваха най-накрая да видят сметката на Змея, да го причакат зад някой ъгъл и да го пребият с камъни и с боздуганите си.

Годините минаваха, млади хора в градчето почти не останаха и всичко си вървеше по старому – тъжно, ден след ден, година след година надеждата да хванат и убият Змея започна да угасва, мъжете в кръчмата станаха старци, бирата вече не се лееше, фабриките затвориха врати – нямаше кой да работи в тях, жените се забрадиха в черно, изгубиха надежда децата си някога отново живи да видят или като по чудо да изскочат от гората…

Пред павилиона за закуски жената, която преди години плачеше и се вайкаше за двете си момчета, вече е старица – очите й са сухи и черни, излели мъката на душата по хлътналите вади на страните, набръчкани и напукани. Тя говори със себе си, шепне:

– Не беше Змей това, ние така го нарекохме. От страх. Чума ни тръшна, лошотията дойде и не си тръгна. Това беше. Немотията и лошотията прогониха децата. Нямаше никакъв Змей.

До нея още две баби тихо кимат, и те с черни забрадки.

Дядото, който преди трийсетина години щеше да удря и да млати Змея, седи в кръчмата, а верният му другар до него е подпрял брада на бастуна си и отпива чат-пат от лимонадата на масата малки глътки, колкото да навлажни устните си, залепнали и онемели от мъка. От време на време се чува по една тежка въздишка и после пак настава някакво неловко, виновно мълчание. Те така разговарят. За едно и също мислят: „Не беше това Змей. Ние бяхме. Ние ги изгонихме, ние убихме младите. Да не са луди при нас да останат? Свят – голям, шарен, весел, бодър. А тука, тука само умирачка има: злоба, инатлък, кражби, зулуми, простотии, мизерия… И те какво, горките? Хванаха гората, до гуша им е дошло. Ееех. Дано поне да са живи и здрави децата, където и да са. Дай Боже!” И току се кръстят един подир друг, без дума да продумат.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.