Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Нистинари

2021.05.14 Един коментар
Spread the love

.

Разказ от Виктор Хинов

Илюстрация: atlantis-tour.com

Жаравата е пред краката ми. Крачка напред и ще разбера истината. Крачка назад и всичко ще си остане, както си е било. Само дето хората около мен очакват нещо. Само дето аз очаквам нещо. Ако се върна назад, всички ние ще бъдем разочаровани. Все едно сме очаквали скъп гост за празника, а той не е дошъл. Само една крачка ни дели от истината. Само една крачка.

Всичко започна с идеята да се опитам да напиша нещо за нестинарството – този древен обичай по българските земи, за който всички знаем от деца, но никой не го разбира.

Седмици наред го мислех. Прочетох доста неща за нестинарството и гледах маса видео файлове. Не помогна. Нищо от това, което видях и научих, не ми лягаше на сърце.

Продължих нататък. Опитвах се да си обясня нестинарството, да го почувствам. Какви ли не теории ми минаваха през главата. Тракийски, извънземни, древнохристиянски, психиатрични и какви ли още не. Не върви. Не става.

Нестинарството си оставаше тайна за мене.

Тогава разбрах, че няма друг начин. Взех си отпуска, намерих самолетен билет за България и ето ме на летище София. Брат ми Игор ме посрещна леко загрижен.

– Какво става? Какви са тези внезапни пътувания? – ме попита той веднага, след като се прегърнахме.

– Нали ти казах, батко. Идвам да видя нестинари.

– Абе, вие там в Америка май съвсем сте изперкали. Какви нестинари те гонят баш преди Коледа? Я да те откарам да видиш нашите, а после ще решим какво да те правим.

Той Батко е такъв – сериозен човек, инженер. Малко приказва, много върши. Докато мама сложи масата и си поприказваме с нея, те с татко изпушиха по няколко цигари на балкона, а после той ми каза:

– Днес и утре се наспи, почини си от полета, а в сряда сутринта тръгваме при нестинарите. Ето и татко се запали и иска да дойде с нас. Аз ще си взема отпуска и ще поразпитам наоколо за информация.

И така, само два дни по-късно ние вече пътувахме тримата с „Фолксваген“-а на батко.

– Нестинари – мърмореше батко, докато се бореше със софийския трафик. – Глезотии американски. Съвсем си се обърнал на турист. Трябваше да те откарам в „Механата“ на Витоша и там да ти покажат нестинарски танци, докато си пием ракията. Щяхме да заприличаме на Бойко Борисов, който посреща Обама. Трябва само да хванеш малко тен и като ти издърпам ушите ставаш едно към едно. Поне щях да му спестя на „Фолкс“-а дупките по разни там селски недоразумения, които някой политик, в пореден пристъп на маниакална психоза, се е изхвърлил да нарече път. Той, „Фолкс“-ът, не ми е първа младост, а и ние тук не си сменяме колите като чорапите, да знаеш.

Аз гледах наоколо. Вече излязохме от София и се движехме през Горни Богров. Листата на дърветата бяха поопадали, беше облачно, ветровито и доста топло за сезона.

„Какво ме докара тук? – се запитах. – Защо никога не мога да се мирна?“

Баба Велика, лека й пръст, това го наричаше „въгърец в задника“. Явно моят въгърец е от тия, дето никога не мирясват. Мине се, не мине – и се паля по поредната идея. Подхождам към нея уж разумно, но накрая все се оказва, че съм в небрано лозе и няма накъде да отстъпвам. Както тогава, на шестнайсетгодишна възраст, в залата по самбо. Спомням си го, все едно беше вчера.

Ето ни двамата на тепиха. Аз и Сашо. Проклетият Шамандурков! Как се усмихва, уверен в собствената си победа. Висок, силен, с дълги ръце и крака. Никога не ми е вървяло с физическите упражнения. Още от малък, когато приятелите ми правеха, ей така на майтап, коремното на лоста в двора, аз едвам успявах да се набера няколко пъти. Това, което на тях им беше дадено, аз трябваше да постигам с упорити тренировки.

Всяко момче по мое време искаше да е силно, да може да защити себе си и да завоюва правото да защитава момичетата. Такова беше времето. Момче ли си, трябва да умееш да се биеш, и аз, който едно коремно не можех да направя, се запалих по самбото.

И сега, в залата по самбо, Сашо Шандурков, по прякор Шамандурата, ще измете тепиха с мен и ще завоюва уважението на самбистите.

Нали знаете, че затова служат слабаците. Те помагат на останалите да завоюват мястото си в групата. Самите слабаци никога не влизат в групата. Това не е тяхната функция в живота.

Отстъпление няма. Всички гледат с интерес и очакват развръзката. Не ме интересува. Майната им. Влизам в борбата с предизвестен край.

Ръцете на Шамандурков ме хващат в захват. След секунда една от любимите му подсечки ще ме подкоси, а дългите му ръце ще ме заковат на тепиха. Но какво е това? Какво става?

В момента, в който Шамандурков ме бутна назад, за да ме изведе от равновесие, аз хванах здраво реверите на куртката му, легнах на гръб, повличайки го след себе си и с десния крак го подпрях в корема. Шамандурков полетя като безмоторен самолет в деня на авиацията, сеирджиите замлъкнаха опулени. Това беше класическо колело. После то стана една от любимите ми техники. Можех всеки да докарам насгода и да го изстрелям в орбита. Така намерих себе си в самбото. Нещо тогава ме направи борец.

Ех, младост, младост. Все ни караш да се пъхаме баш, където не ни е мястото. Сега знам, че хич, ама хич не ставам за хирург, но веднага след завършването на академията ми се струваше, че хирургията е моят живот. Почнах като асистент в клиниката по ортопедия и травматология в ИСУЛ.

Знаете ли какво е да си на нощно дежурство в ИСУЛ, в далечната 1995 година? По онова време шефовете отказаха да дават дежурства на повикване. Обясниха ни, че не им плащали повече някакви републикански пари, и те, като следствие, просто спряха да си вдигат телефоните през нощта. Капитализъм и демокрация отвсякъде.

Отделения, пълни с прясно оперирани болни, както и с всичко, което може да дойде изпочупено в спешното, бяха отговорност на млади, току-що изпечени шеф-екипи, като мен. Целият ми екип се състоеше от мен и един новозавършил колега, който все още не знаеше на кой свят се намира. За разлика от него, аз знаех на кой свят се намирам. Планетата се казваше българско здравеопазване, а играта беше всеки сам за себе си, и горко на пациентите.

Шефовете оперираха през деня мутри, политически величия и други платежоспособни пациенти. Ние, шеф-екипите, можехме евентуално да се доберем до някой екартьор, с който да отваряме път за работа на хирургичното величие. Работата ни през деня се състоеше в това да се опитваме да не заспим след нощно и търпеливо да изслушваме, как даже и екартьорите не можем да държим като хората, а искаме да ставаме хирурзи. После имахме задължението да зашиваме раните след величията, да сменяме превръзките и да пишем епикризи.

Никой не си правеше труда да ни учи. Понякога ни даваха да оперираме, само за да ни размажат на следващия ден от подигравки на сутрешният рапорт. Но през нощта… През нощта ние бяхме всичко и отговаряхме за всичко. Горко им на пациентите!

Аз винаги съм бил жалостив. Сигурно това беше основното, което подтикна родителите ми да ме насочат към докторлъка. Знаех, че закон няма и през нощта мога да си правя с пациентите, каквото ми скимне. Мога да оперирам всеки пациент, влязъл в спешното. Мога да го врънкам за пари и да се упражнявам в хирургия за негова сметка.

Това се наричаше при нас обучение. Закон на джунглата. Когато осакатиш достатъчно пациенти, ставаш отличен хирург, показва опитът на родната хирургия. Опити и грешки, бате. Опити и грешки.

А на мен ми беше жал за пациентите. Тези, които можеха да изчакат до сутринта, поставях в гипс или на екстензия, и им давах шанса за по-безопасна и нетравматична операция, в ръцете на някое светило. Нищо че ме овикваха поради затруднения с графика. Все пак пациентът и той е човек, нали?

Този циганин, обаче, нямаше накъде да ходи. Счупена раменна кост с прекъсната артерия. Ръката му няма как да изкара до сутринта. Няма отстъпление. Трябва да закова тази кост, и то така, че съдовият да си свърши добре работата по артерията. Проблемът беше, че никога през живота си не бях ковал раменна кост. Никога.

Отстъпление назад нямаше. Сърцето ми биеше като лудо. Пред мен на масата беше пациентът, надлежно упоен, в ръката си имах скалпел и трябваше да направя идеално нещо, което бях виждал само на картинка. Сестрата влезе в операционната, за да ми съобщи, че шефът казал по телефона да се оправям сам, след като съм шеф-екип.

Всички гледаха в мен и чакаха. Аз забих ножа в кожата и направих разрез. От тази операция помня само отделни мъгляви фрагменти. Помня идеално закованата фрактура, помня малкото парченце кост, което реших да не търся из тъканите в раната и което намерихме по-късно, забито в прекъснатата артерия. Ако се бях подлъгал да го търся, можеше да струва ръката на пациента. Помня и следоперативната снимка, за която за първи път не ми казаха нищичко. Принципът беше: като не можеш да оплюеш работата на колегата, го даряваш с мълчание.

Днес един циганин има ръка, а аз все още не знам как стана тази работа. Онази нощ станах хирург. Или, по-точно, онази нощ нещо ме направи хирург. Може би не за цял живот, но тогава бях. Бях! Луда работа.

А пък историята с любовта ми към летенето… Каква любов, като целият се разтрепервам и се изпотявам от страх в самолетите. Ама не. Въгарецът няма мира. Почнах да вземам курсове за пилотиране на едномоторни самолети. И, както в китайското проклятие „Да ти се случи всичко, което си пожелаеш“, се насадих за пореден път на пачи яйца. Как точно беше това? Ами ето как:

Поредният учебен соло полет.

„По дяволите. Това нещо не работи!“

Аз съм сам в една „Чесна“ някъде над Индиана, с неработещ ДжПиЕс. Имам няколко налетяни часа сам, но досега всичко е работило без проблем. Ами ако има повреда в електрическата система, ако освен ДжПиЕса, не работят и висотомерът, скоростомерът, задкрилките или вземе, че спре двигателят? Паниката започна да ме обхваща.

Аз съм си впечатлителен човек и съм подвержен на паника, но няма по-лошо място от едноместна „Честна“ на хиляда метра височина някъде над Индиана, за да се бориш с паниката. Особено, ако ти си единственият пилот.

Помня само, че погледнах за пореден път уредите и разбрах, че трябва да се ориентирам обратно към летището по земни ориентири. Помня също чувството, че няма връщане назад. Трябва да кацна и то така, че да не ме вадят от изгорелите останки на „Чесна“-та на парчета. Бяхме само аз и самолетът. Потупах щурвала, както се потупва по врата верен жребец, и насочих самолета на юг. Там трябваше да се намира летището.

После кацнахме. Не си спомням никакви подробности. Спомням си, че кацнахме. Нещо тогава в небето над Индиана ме направи пилот. Пилот, колкото да оцелея, но все пак пилот.

Човек не научава нищо от собствения си опит. Толкова пъти преди съм попадал в невъзможни ситуации и ето че пак се вра, където не ми е работа. Но къде, по дяволите, ме карат брат ми и баща ми?

– Батко – казвам, – ти да не си се объркал? Защо сме на магистрала „Хемус“? Не трябва ли да сме по Подбалканския път и да се ориентираме на юг. Къде в Северна България е имало нестинари?

– Ами, питай татко. И аз вчера му казах: „Дай да го откараме в село Българи“, а той Добревци, та Добревци. А кажи му сега, тате, защо точно Добревци. Май отдавна не си ходил на село? Нали уж по цяло лято сте там с мама? Какво ти разбират добревчани от нестинарство?

– А, разбират те, разбират – обади се баща ми. – Те, добревчани, разбират много повече неща, отколкото вие си мислите, че разбират. Я ми кажете, спомняте ли си онази история, дето ви я разказвах, за това как след Девети септември дойдоха в село едни комсомолски активисти да развенчават религиозните заблуди? Та, тогава един от тях даже разсипа запалени въглени на ливадата пред училището и взе да тича по тях, за да докаже, че нестинарството било измама. Обясняваше на всички, че нестинарите си свиват пръстите и тропат силно, като по този начин гасят въглените. Така мамели хората, та да вярват в Господ и прочие. Иван, на баба ви Найденица, го погледа, па се събу и влезе в жаравата бос, а после повика и комсомолския да се присъедини към него, да се надиграват под звуците на тупана. Комсомолският не издържа и минута и изскочи навън от жаравата, а Иван я прекоси още два пъти, па сетне излезе и той. После си показа стъпалата. Бяха чисти и бели. На комсомолския кожата му се зачерви, мехури му излязоха и фелдшерът трябваше месеци наред да го лекува с мехлеми.

– Ти сега, тате, какво искаш да ни кажеш? Че в Добревци е имало нестинари ли? Че ние даже сме роднини с тях? Ми аз си спомням, че баба Найденица ти се явяваше леля по бащина линия.

– Ех, деца, колко много не знаете за нашето семейство… – въздъхна баща ми. – Времената бяха такива, че руското се ценеше в България повече от българското. Днес пък американското се надпреварва с европейското по нашите земи. Преди, по време на прадядовците ви, турското е било най-ценено. Българското, деца, отдавна е притискано от чуждото в България. От векове все е било така и затова ние, българите, често не познаваме собствената си култура и обичаи. Съкровища крие тази земя, деца. Където и да копнеш, злато ще изскочи. Я ми кажете, баба ви Велика беше ли я страх от огън?

– Хич – казахме едновременно с брат ми. Спомних си как бабичката местеше горещи тигани и тенджери, и смело бъркаше в печката с голи ръце, да поразбута огъня или да извади някой изпечен мамул.

– Никой в семейството ни не се страхува от огън, момчета. Да не мислите, че всички хора са така? Има хора, които не припарват до огъня. Като малки играехме на една игра. Напалвахме голям огън на поляната и го прескачахме. Имаше деца, които за нищо на света не биха прескочили огъня. Аз съм ви виждал и вас да бъркате в огън, без да се боите.

– Че от какво да се боим, бе тате? Нали и тебе сме те виждали как преместваш дървата? То, като го хванеш лекичко и бързо, няма време да те изгори – казах аз и веднага се усетих каква глупост изръсих. Та нали въглените горят при над 400 градуса. Няма начин да не те изгори. Помислих си и колко странен ми е в Америка повсеместният страх от пожари, превърнал се в административна система. Къщите бъкат от противопожарна сигнализация. Във всяка американска къща има по един-два пожарогасителя. Непрекъснато се провеждат тренировки за действия при пожар.

Брат ми се усмихна.

– И какво сега? Искаш да кажеш, че и ние сме нестинари? Ще ни направиш жарава на Добревци и ще ни караш да ходим по нея ли?

– Не – отговори татко. – Не мисля, че сте нестинари. И няма да ви дам да си горите краката на жаравата. Но ще ви отведа при баба ви Вуна – врачката. Помните ли я? За нея знам със сигурност, че е нистинарка. Да не мислите, че случайно в Добревци са били пратили онези комсомолци, да ни обучават за нестинарството?

– Не е ли нестинарка, тате? Защото ти каза нистинарка – попитах аз.

– Нистинарка идва от истина. Нистинарите са хора на истината и тях огън не ги лови. Нестинар е измислено по-късно.

Колко години минаха, а къщата на баба Вуна – врачката си беше все там. Зад голямата дървена порта и старият каменен зид се криеше къща от тухли, направени от кал и слама. Подовете бяха от гредоред, а покривът от онези огромни плочи пясъчник, дето се намират само да едно място на Драгоица – планината над селото. На калдъръменото дворче все още стоеше полуизгнила каруцата на дядо Иван, лека му пръст. Баща ми обича да ни разправя как с дядо Иван, в ковачницата, се е учил да прави колела за каруца. Сигурно любовта на брат ми към инженерската му професия идва от този клон на семейството. Вратникът не беше заключен и ние влязохме в дворчето.

– Лельо Вунее, покажи се. Гости ти водя – провикна се баща ми.

След малко баба Вуна – врачката се показа от приземния етаж. Ей, времето не я лови тази бабичка! Все такава, както си я спомням. Прегърбена одве, бодро потропва с бастуна.

– Васко, ти ли си, бе мамо? Кого си ми довел? Ама това да не са Витенка и Игаронко? Божее, какви юнаци са станали! – И баба Вуна заплака, като си бършеше сълзите с престилката. Ние с батко се завтекохме да я прегърнем.

– Оле божкее, каква радост. Как можа да не се обадиш, бре Васко? Ще играе дряновицата, да знаеш! Сега с какво ще ви гощавам? Хайде, влизайте влизайте. Ще измислим нещо.

Баба Вуна обитаваше приземния етаж на къщата. Там било по-топло, както ни обясни. В една стаичка с глинен под и размери на купе на спален вагон имаше креват, застлан с тъкани завивки, пернишка печка, на която кюнците отиваха в комина в стената, и три трикраки дървени столчета пред ниска софра. До стената стоеше опряна хурка с вълната на нея, а до нея лежеше вретено. Бабата ни покани да седнем на столчетата и зашета наоколо. Ние се опитахме да я спрем, но бабичката не миряса, докато на масата не се озоваха две бурканчета с домашна туршия, люти чушленца, няколко комата хляб от селската фурна и прясно сиренце. Баба Вуна ни наля и ракийка в малки пръстени чаши.

– Защо не налееш и на себе си, бабо Вуне? – попитах.

– То аз не я пия пущината, чедо. За гости я пазя. Добре сте ми дошли – каза бабата и ни погледна с един необичайно ясен и ведър за възрастта и здравето й поглед.

Ние пийнахме от ракийката и татко се заприказва с баба Вуна за живота в село, за децата, за внуците. Такъв е тертипът в Добревци. Никога не се почва с това, за което си дошъл. Трябва да се изкаже уважение към стопанина и да се подготви атмосферата за разговор. Трябва да е ясно, че тук са се събрали роднини – близки хора, родители и деца, лели и племенници.

Накрая баба Вуна каза:

– Хайде сега, Васко, кажи ми за какво сте дошли при мене, пък аз, с каквото мога, ще помогна. Свои сме си.

– Малкият, лельо, е пристигнал чак от Америка да разбере за нистинарите. Та аз си помислих, кой ги знае тези неща по-добре от тебе. Моля те да му разкажеш, лельо.

Баба Вуна ме погледна в очите, помълча умислена, а после ми каза:

– Ела, Витенка, с мене на двора.

На двора баба Вуна ми посочи Драгоица. Това е връх от масива на Тетевенския Балкан, който се извисява над селото и се вижда от всяка къща.

– Кажи ми, Витенка, какво виждаш в скалите на венеца? (Венецът е пояс от скали на планината точно под върха.)

– Знам го това, бабо. Това още дядо Иван ми го е казвал, лека му пръст. Там може да се види Хитър Петър с магарето му.

– Аз не те питам какво е виждал дядо ти Иван. Питам те какво виждаш ти. Виждаш ли Хитър Петър с магарето?

– Не, бабо. Колкото и да се стараех като малък да го видя, това, дето го вижда дядо ми Иван, никога не можах да го видя. За мен цялата планина е като човешка глава. Венецът е на челото, ето го, там са носът и очите, а селото ни е разположено в ниското, в брадата на великана.

Баба Вуна въздъхна с облекчение. После ме въведе обратно в къщата и каза на баща ми само една дума:

– Кулинец.

В Добревци не живеят отделни хора. Там живеят родове и всеки човек върви с рода си. Рода на баба Велика се казва Кулинци, а на дядо Иван – Хиновци. Освен тези родове, в Добревци живеят Богателите, Гергините, Масларите, Полендаците, Стяновците, Мангърете и Чукачите. Колкото по-отдавна са се заселили родовете в селото, толкова повече ги уважават. Заселилите се отскоро не принадлежат на никакви родове, докато поколенията им не са живели в Добревци достатъчно дълго и не са получили прозвище на рода си.

– Бабо, а защо каза, че съм Кулинец, а не Хиновец? Нали по линия на дядо съм Хиновец? – попитах баба Вуна – врачката.

– Витенка, на Драгоица всеки вижда различно нещо. На дядо ти Иван родът му е пристигнал от Калище. С едно магаренце е дошъл прадядо му в Добревци. Сигурно затова всички те виждат магаре и човек по скалите. Работили са като ратаи на другите родове. Затова, когато дядо ти се жени за баба ти, братята й я лишават от бащино наследство. Дядо ти е бил от беден ратайски род, а тя от Кулинци. Всички Кулинци виждат в Драгоица това, което виждаш и ти.

– А защо Кулинци виждаме глава на мъж с брада?

– Всички ние виждаме дядо Добри. Нали си чувал легендата на селото? Преди много много години селото ни е било на друго място – до Съевата дупка. Там, където е било, сега никой не живее. Викат му „Чумавото“. Много хора измрели тогава от чумата. Дядо Добри довел оцелелите тук, до Драгоица, и им казал: „Тук е добро място, има добра вода и е на завет. Тук ще направим отново селото.“ На него кръстили селото – Добревци. А ние, Кулинци, сме негови потомци. Затова виждаме неговата глава на Драгоица.

Реших да я попитам направо.

– Бабо, аз искам да знам какво усеща човек, когато стъпи върху въглените. Кажи ми, ти танцувала ли си на жарава?

Баба Вуна помълча, после се поусмихна, погледна ме и ми каза:

– Ти не си тук да ме питаш и разпитваш. Ти си дошъл тук да стъпиш сам на жаравата.

– Но, бабо, аз не съм нестинар. Освен това съм и лекар, и знам точно какво ще ми се случи, ако стъпя бос на жаравата. Без крака ще остана – ей това.

– Може и без крака да останеш там, на жаравата. А може и не. Дали ще го направиш, само ти можеш да си решиш – и нещо ми казва, че вече си решил, макар че и ти самият може да не го разбираш. Каквото и да ти казвам, не мога да те спра. Това, което мога да направя за тебе, е да събера каквото е останало от родовете ни в подножието на Драгоица, да те отведа да си измиеш очите на Клена и да те оставя пред жаравата да си решиш. Да знаеш, че ти си Кулинец и дядо Добри те закриля. А аз съм само една стара, изкуфяла бабичка. Ей ти там колата. Замини още сега, ако си сигурен, че огънят ще те изгори. Казваш, че си лекар. Вярваш само на това, което пише в лекарските ви книги. Може да си лекар, но не си още врач. Лекарите можете да лекувате, но само вярата може да врачува. Тялото лекувате вие, тялото, а душата не можете. Нямате вяра. Искаш ли да знаеш какво е да си нистинар? Много е просто. Това е да имаш вяра и с нея да правиш всичко в живота си. Истинска вяра. Вярата няма нужда от доказателства. Какво те докара тука, Витенка? Какво е това нещо, заради което си прекосил океани и си дошъл тук. Защо му е на един лекар да идва при врачка?

Стоя пред жарава. Ето я, лъхаща на жар точно пред краката ми. Ето и иконата в ръцете ми. Баба Вуна я извади от една ниша в стената и ми я даде. Брадатото лице на нея учудващо ми напомня за образа, който видях на Драгоица. Наоколо белеят в тъмнината лицата на хората. Тук са тези, които са останали от някога многобройните добревешки родове. Шепа старци са, но казва ли в Добревци нещо баба Вуна – врачката от Кулинците, то става. Събраха дърва, заклаха и опекоха агнета в трап, докараха тупанджия и гайдар. Цял ден веселба, ядене, пиене и музика. Все едно гост ще посрещаме, а не по жарава ще се ходи. Ходихме и до извора на Клена. Там си наплисках лицето и си пийнах от лековитата „кленова“ вода. Хубав ден беше, но отмина, както всичко отминава някога. Слънцето залезе, напалиха кладата и като прегоря, разпръснаха жаравата в кръг на мерата. И сега аз съм сам пред жаравата, около мен са останалите добревчани, отгоре от високото ме гледа дядо Добри. Няма връщане назад. Сърцето ми тупка като лудо.

Чувам нестинарското хоро. Тупан и гайда се надпяват. Изведнъж преставам да чувам гайдата. Чувам само тъпана. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум.

Лицата на хората изчезват в тъмнината. Гласовете им се губят в първобитния, засилващ се ритъм на тъпана. Така сигурно е звучал тъпанът в зората на живота, когато не е имало нито Зевс, нито Христос, нито Аллах, нито Буда. Не е имало градове, и села, не е имало Хомо сапиенс. Сигурно и разум не е имало тогава, но е имало род. Имало е дядовци и баби, майки и татковци, братя и братовчеди, лели и чичовци.

Този ритъм завладява съзнанието. Подчинява го. То резонира с думканията. Разтваря се в тях. Туммм, тум, тум. Туммм, тум тум. Туммм, тум тум. И аз вече не съм Виктор – докторът от Америка, а съм Кулинец сред Кулинци. И дядо Добри ме гледа с благ поглед.

Но какво е това? Как се оказах тук? Защо виждам жаравата навсякъде около мене? Нещо ме вкара в огъня. Не ме боли, не усещам топлина, не разбирам къде съм. Може би съм на Слънцето. Може би съм изгорял и съм се превърнал на пламък. Станал съм на светлина. На светлина и ритъм. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум. Туммм, тум тум….

Нещо днес ме направи нистинар. Прихвана ме!

Оттогава не съм се разделял с него. Наречете го Вяра, ако щете. А, ако щете, си кажете: „Бабини деветини и глупости на търкалета“. Само вие може да решите това, сами, пред вашата си жарава, пред очите на вашия си Род.

.

One Comment »

  • Красимир Бачков said:

    Силно! Много силно и истинско!Отдавна нещо или някой те е направил ЧОВЕК, Викторе!Това е най-важното!Всичко друго е суета…!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.