Home » Авторски страници, литература

Чайник на опера

2021.05.10 Няма коментари
Spread the love

.

Разказ от Красимир Бачков

Илюстрация: Уикипедия

Аз съм Шани. Наполовина съм българин, наполовина циганин. Това е моето проклятие. Когато нещо сгреша в махалата, циганите ме наричат „гяур“, а когато гафя сред българите, съм „мангуста“ или просто „мангал“. Като всяка достойна циганка, майка ми е родила преди мен единайсет деца. Аз съм дванайстото и с мен ставаме една дузина чавета в къщи. Цял футболен отбор, защото сме единайсет братя и една сестра. Жалко, че братята ми са с два леви крака, освен мен! Не умеят да играят футбол, но винаги ме подкрепят на мачовете, където ходя. Всъщност, бащата на братята ми е починал след катастрофа в пияно състояние. След това майка ми намерила някакъв германец на плажа и от него родила сестра ми. Тя е най-красивото нещо в махалата. Всички я обожават, всички й завиждат за неземната красота и дори някои циганки смятат, че сестра ми е разменена в родилното. Не могат да допуснат, че толкова хубаво дете може да бъде родено от проста циганка. След това, като чистачка в една транспортна фирма, майка ми се потъркаляла с пазача на портала и така съм се появил аз. Баща ми бил пенсиониран полицай, едър, мързелив българин, склонен да пие и да ходи по курви. По онова време майка ми била вече трийсетгодишна, но все още хващала окото. Един ден, докато метяла малката стаичка на портала, той й запретнал полата и набързо я оправил отзад. Обаче много му харесало и започнал да я иска всеки ден. Така забъркали маята и мама надула корема. Когато му казала, че ще ражда от него, още на другия ден той напуснал работа. Заминал за Германия, където живеели и двете му деца. Оттогава мама не го е виждала, нито чувала. На мен понякога ми се иска, ако има как само за миг да го видя. Не за друго, а за да му покажа, че мога да съм много по-добър и като циганин, и като българин от него!

Момент, че телефонът ми звъни! Вдигам:

– Ало!

– Здравей, Шани! Сам ли си?

– Здрасти, Ани! Сам съм. Кажи!

– Не се обади в събота, нито в неделя! Липсваш ми! Кога ще се видим?

Прехапах си тъй силно долната устна, че потече кръв. Ако Ани знаеше, колко ми липсва тя…!

– В сряда съм на училище! Утре е финалният мач и след награждаването се прибираме.

– Идвай си, великане! Вече не издържам без теб!

– И аз искам да те видя, Пухчо! Обаче, като си до мен и знаеш…!

– Знам, знам! Ами, да го направим най-после! Вече съм на шестнадесет години! Време ми е и на мен, а ти даже си закъснял! Ако знаеш как те искам!

– Виж, Ани! Като се видим, ще говорим! Сега съм зает. Тренираме.

– Добре, великане! Целувам те! Чао!

– Чао, Пухчо!

Затварям телефона, а стомахът ми е свит от мерак. Дори само с гласа си Ани ме привлича тъй силно, че мигновено получавам ерекция. Тя не е от нашето училище. Просто живее в една кооперация, точно срещу физкултурното игрище на училището. Една събота през есента беше дошла на игрището, да учи малкото си братче да кара колело. Ние пък се бяхме обзаложили, че ще бием момчетата от единадесети „Б“. Там се запознахме след мача. Тя учи във френската гимназия и е много хубава. Една такава бяла, с червена коса и зелени очи. Много е тънка в кръста и това прави гърдите й да изглеждат огромни. Иначе е леко пълничка, затова й викам Пухчо. Умна е и не приказва много. Няма нищо общо с циганките в махалата. Като я видя и откачам! Толкова много я искам, че понякога не мога да заспя цяла нощ от мерак. Но все още не сме правили секс, щото мама казва, че най-лесният начин да си проваля бъдещето е да последвам онзи курвар баща ми, по тая линия.

От четири години играя дясно крило в „Черноморска слава“ и вкарвам повече голове от център-нападателя ни. Вече идваха от „Лудогорец“ и „ЦСКА“ да ме искат, но им отказах. Все още не ми се ще да напускам нашия град и семейството си. Надявам се да получа повиквателна за националния младежки отбор, а после ще реша къде да играя. Странно, но сред сегашните младежки национали няма по-добър от мен, не само на моя пост, а изобщо! Обаче, сигурно защото ме смятат за циганин, не ми пращат повиквателна. Нищо, аз и на тях ще докажа, че са грешали като са ме подценявали! Смятам да стана по-добър футболист от Бербатов и Стоичков! Знам, че звучи като циганска фукня, но знам и на какво съм способен с топка в краката. Не ми достига един сантиметър до два метра, тежа седемдесет и пет килограма и бягам сто метра за десет секунди и пет десети. Още малко и ще стигна Юсейн Болт. От футболистите, с които играя, не познавам друг, с по-добра техника от мен. Това ми дава самочувствие и понякога си виря малко повече носа, но ми прощават. Почти няма мач, на който да не вкарам гол. Мечтата ми е да играя в голям отбор в чужбина. Не толкова заради парите и славата, а просто да докажа, че и от един циганин може да излезе нещо свястно. Макар че най-близкият ми човек, майка ми, винаги ме приземява с думите:

– Да успееш в тоя живот е все едно чайник да иде на опера!

Вече съм спорил толкова пъти с нея, че е възможно, но тя все поклаща недоверчиво глава. Гордее се с мен, както братята и сестра ми, но не вярва да успея в България. Повечето цигани в махалата също се фукат с мен, но когато съм сред тях, млъкват. Всеки вижда разликата между мен и тях, както по външен вид, така и по ум. Аз съм по-бял, по-висок и не толкова емоционален. На трето място по успех съм в гимназията, където уча. Това, от една страна, ги дразни, а от друга ги кара да мечтаят. Един ден Рамзито, малкият син на Хасан – бакалина изтропа пред всички в магазина:

– Шани, ако не беше половин циганин, сигурно щеше да си по-добър и от Роналдо? Аз като порасна, ще стана като теб!

– Аз и сега съм по-добър от Роналдо, хлапе! Само, дето ритам в малък отбор и все още никой не ме знае! – плеснах го по врата и излязох от магазина. След мен циганите се разшумяха и си представям как са ме обсъждали.

Малко преди да се родя, от съседното село някаква циганка кръстила сина си „Версаче“. Като ме родила, мама решила и тя да е в крак с модата. Кръстила ме „Шанел“, щото само за тоя парфюм се сетила. Това по-скоро е женско име, но тя откъде да знае. Добре че навсякъде ми викат „Шани“.

На финала бихме, а аз записах хет трик. При награждаването момчетата ме вдигнаха на ръце от радост. Треньорът ми заби як шамар и тъжно заяви, че вероятно скоро ще се разделим. Предрече ми голямо бъдеще и се изплю, като всеки бивш футболист. Той беше груб и винаги, когато бе доволен от някой играч, му забърсваше шамар. Не го биваше с думите, но иначе бе мъжко момче. Прибрахме се късно и, когато по тъмно вървях към къщи, на уличката до последните панелки, преди циганската махала, ме спряха три циганета. Най-едрото извади нож и го насочи към мен:

– Давай сака и парите, копеле!

Аз по характер съм кротък, но, когато ме ядосат, ставам непредсказуем.

– Ела ги вземи! – подканих го спокойно.

– Момчета, минете зад гърба му и удряйте! – на цигански заповяда водачът им.

– Ако не ви се ходи в болницата, удряйте! – също на цигански отвърнах аз. Тримата се смутиха, а едното момче дори отскочи встрани. Включи фенера на телефона си и го насочи към мен. Щом ме видя добре, той викна:

– Абе, това е футболистът, бе! Той е наш човек, момчета! Ти си Шани, нали пич?

– Така се казвам, пич! Нещо против?

– Извинявай, приятел! Не сме те виждали и се объркахме! Чудим се, откъде да тафим някой лев за цигари и пиячка! Обираме баламите, дето се въртят наоколо. Не се сърди, брат!

– Не се сърдя! Обаче, как така от копеле изведнъж станах брат?

– Доколкото знам, ти наистина си копеле, пич! Баща ти бил гяур! – отвори си голямата уста най-едрият. Това ме накара да му забърша един шамар с опакото . Той за малко не падна.

– Хайде, сега се разкарайте! – подканих ги аз.

Без да кажат и дума, тримата хаймани изчезнаха в тъмнината. Вкъщи бяха дошли на гости тримата ми най-големи братя. Децата им ме наобиколиха и като ме хващаха за краката, се притискаха до мен като котета. Радваха ми се непринудено милите. Братята ми бяха вече пийнали и един подир друг дойдоха да ме прегърнат. Седнах на челното място на масата и мама побърза да ми сервира ядене.

– Не съм гладен! – отказах, но всички наоколо вреснаха и трябваше да хапна малко, за да не ги обидя.

– Хайде, разказвай! – подкани ме най-възрастният ми брат.

– Какво да разказвам? Бихме ги с три мои гола! Дори не успяха да запишат гол, завалиите! Взехме купата!  Ето снимките! – извадих телефона си и всички сведоха глави, за да видят награждаването ни.

– Винаги съм казвал, че ще станеш голям човек! – пресилено важно каза старшият ми брат. Другите се съгласиха с него, само мама, както винаги, бе опозиция:

– Ще стане, когато чайник отиде на опера!

Тогава телефонът ми звънна и, понеже бе в ръцете на брат ми, всички видяха снимката на Ани. Брат ми отвори учудено уста и ми подаде телефона.

– Здравей, Шани! Знам, че е късно, но исках само да те чуя. Прибра ли се вече?

– Да, вкъщи съм!

– И аз съм сама у дома! Нашите са на екскурзия с брат ми, в Египет. Щеше да е добре да си при мен, но…! Искам да знаеш, че много те обичам, великане!

Тя за пръв път направи такова признание и аз целият се изчервих. Заобиколен от толкова роднини, едва смотолевих:

– Аз също, Пухчо! Лека нощ!

– Лека! Целувам те!

Затворих телефона, а братята ми това и чакаха. Дружно започнаха да се хилят и да въртят очи. Единият ме имитира доста успешно:

– Аз също те обичам, Лукчо! Готов съм за оная работа!

– Не Лукчо, а Пухчо! Ама, какво съм седнал да ви обяснявам! На вас само майтап ви трябва!

– Разбира се, че няма да се разправяш с нас! – разпери ръце най-големият ми брат. – Ние сме прости цигани, а не звезди като теб! Как изобщо още стоиш в тази къща, не знам! Трябва да те возят с кола от отбора, да ти дадат стая в хотел и да те хранят само в ресторант!

Всички се захилиха като луди.

– Спокойно! И това ще стане! – отвърнах, както винаги сдържано. Откакто се помнех, се чувствах чужд сред своите, но не бях свой сред чуждите. Бях си свалил един много готин сериен филм за Втората световна война. Казваше се „Залог по-голям от живота“ и там един капитан Клос беше офицер при немците, но в същото време беше агент на руснаците. Иначе беше поляк или нещо като мен. Нито риба, нито рак! Нито циганин с циганите, нито българин с българите! Това ме правеше още по-затворен и различен от всички наоколо.

И тогава телефонът отново звънна. Единият ми брат стана и започна да се чеше по чатала:

– Идвай веднага, Лукчо! Трябва да угасиш пожара, че тъй ме сърби отдолу!

Смехът прерасна неимоверно. Излязох навън, защото звънеше треньорът ми. Трябваше да го чуя, защото той по принцип се обаждаше рядко и само за важни неща.

– Шани, удобно ли е? – възпитано запита той. Чак не можах да повярвам, че ръб като него ми говори така.

– Да, тренер! Кажи, какво има?

– Ще черпиш здраво, момче! Преди малко ми се обади треньорът на националите. Иска те в отбора, в края на месеца! Ще ходите на подготовка в Кипър. Освен това, са те набелязали от „Интер“, в Италия! Ела утре, да си получиш самолетния билет! Ще бъдеш на проби следващата седмица от понеделник! В събота сутринта летиш за Милано! Ясно?

– Разбрано, тренер!

– Честито, момче! Ти го заслужаваш! Искам да знаеш, че се гордея с теб!

– Благодаря, тренер!

От вълнение или от студа в есенната вечер, очите ми овлажняха. Изтрих ги и се замислих. Какво трябваше да направя сега? Най-лесно беше да съобщя радостната вест на братята си и да се напием всички като кучета. Сигурно утре цялата махала щеше да празнува успеха ми. Обаче, ако слушах сърцето си, трябваше да сторя нещо друго. Затова влязох в къщи, приближих до майка си и прошепнах в ухото и:

– Чайникът отива на опера, мале! В понеделник летя за Италия! Какво ще кажеш, а?

Мама стана, изгледа ме отдалеч, а после се пресегна и обви врата ми с ръце. Притисна се до мен и рече:

– Може да съм циганка, но и аз ще дам нещо ценно за България! Върви, сине, и побеждавай! Бог да те пази и помага!

Облякох си якето и излязох от къщи. Когато бях вече на улицата, чух дивия възглас на братята ми. Сигурно мама им бе съобщила за повиквателната ми. Побързах да се махна оттам. Трябваше да споделя най-голямата си радост с Ани. Тази вечер тя бе признала, че ме обича, а аз трябваше да ида при нея и да я направя своя жена. Може да съм чайник, но щях да ида на опера! Нали трябваше, все пак, невъзможните неща да се случват? И така, циганин или българин, аз съм просто човек и вървя по своя път напред, без много да му мисля! Вече бях научил, че трудностите в живота не са тъй важни, както победата над тях! И вероятно заради наполовина циганската си природа, вместо да вървя към дома на Ани, хукнах да бягам. Аз съм така, не мога да вървя нормално. Предпочитам да бягам, защото животът е много къс, а препятствията по него повече, отколкото може един човек да преодолее. Дръпнете се, защото бягам много бързоооооооо…!

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.