Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Нурджан

2021.03.26 Няма коментари
Spread the love

.

Разказ от Фил Бандов

Илюстрация: Авторът

Миналото лято Виктор Силянов сложи преждевременен край на успешната си кариера в странство. Десетилетията, прекарани в изследване на световното културно наследство, бяха една велика школа за вечно търсещия дух na професора. Сега, обаче, именно този дух го бе тласнал обратно към родния хоризонт.

Когато таксито го остави пред дома му, професорът първо хвърли поглед към отсрещния тротоар, където беше „Къщата с ягодите“. Сградата изглеждаше призрачно пуста, а по нея и из целия двор личаха следите на забвението. Мъжът влезе в близкия блок, като се качѝ до втория етаж, наслаждавайки се на същия стълбищен аромат, който бе запомнил още от детските си години.

След като прекрачи прага на апартамента, Виктор най-напред отиде до семейната икона, запали малкото кандилце и се прекръсти. Така постоя около минута, а после дръпна завесите и светлината нахлу. Огледа широкия хол, където старинните мебели и портретите от стената му напомняха за отминали, но свидни моменти… Родителите му си бяха отишли отдавна. Виктор въздъхна, наля си коняк и отсипа малко на пода. Сетне отпи и отпрати тъжните мисли надалеч. Отвори стария грамофон и сложи първата попаднала му плоча. В хола се разнесе меланхолична джаз-мелодия…

Още същият ден, професорът надяна старите си джинси и тръгна из родния град. Първо мина по „Раковска“, видя се със стар познат и с него изпиха по едно кафе край „Кристал“. После без да бърза, той се запъти и към старата гимназия. Загледа се в кестените пред прозорците на кабинета по химия, където някога с Любена се бяха целунали за първи път. Пред очите му изплуваха картини от класната стая, абитуриентската им вечер и лицата на много от съучениците му… Внезапно професорът се сети, че на следващия ден в Приморско имаше уговорена среща с няколко стари приятели от казармата. Обади се, за да наеме автомобил, и вечерта той вече го чакаше пред входа му.

Виктор едва изчака да съмне и подкара колата на изток. Точно преди Карнобат, той се отклони от магистралата и пое по стария път. След около двадесетина километра, отляво се показа и телевизионната кула над Айтос. Силянов знаеше, че скоро ще види и бетонните хангари на поделението, в което бе служил. Усещайки у себе си някаква непреодолима носталгия, професорът реши да мине през центъра на града. Очите му се спряха върху близките възвишения. По време на пътя образите от миналото никнеха на всяка крачка, но тук шепотът на един от тях отнесе професора надалеч, в онова позабравено време… Сякаш виждайки го как пътува насам, спомените се опитваха да му подскажат, че горещата му младост е все още жива. Върху лицето на учения изгря спонтанна усмивка…

***

Тогава беше една топла, есенна вечер през 1984 година. Привършваше поредният наряд на старшина-школник Виктор Силянов и на двамата му помощници. Дежурството бе преминало спокойно и школникът изпитваше доза облекчение. Нарядите на комендантските тройки представляваха планирани обиколки на града, които имаха за цел да следят за реда сред войнския състав, движещ се извън казармата. Този път софиянецът заместваше дежурния офицер и бе взел за помощници ефрейтор Драгиев и младши-сержант Йовчев – момчета, чиято сила и устойчивост не будеше съмнение. Самият Виктор също респектираше с напетата си осанка и с авторитетния си тембър, а в поделението той вече имаше и репутацията на човек, който умее да се справя с конфликтни ситуации.

Старшина-школникът беше идеално изгладен, чист и гладко избръснат. Той носеше бели памучни ръкавици, акселбанти[i] през рамото и тежък кобур на кръста си. Фуражката му, с трикольора на кокардата, беше леко нахлупена напред, така че козирката ѝ почти покриваше очите. Хладният му, сиво-пепеляв поглед бързо улавяше и най-малката подробност в поведението на минаващите. Двамата му снажни помощници също бяха много спретнати и придаваха подобаваща тежест на комендантската група.

Освен да следи за гарнизонния ред, комендантската група хвърляше и по някой поглед към местните хубавици, разхождащи се из центъра или седящи на сладка приказка под дебелите сенки в парка, край тогавашния ресторант „Аетос“. Мяркайки с крайчеца на окото си някоя по-засукана дама, Драгиев не се стърпяваше да подхвърли:

– Малееей, школа! Скивай само каква зандана[ii]…!

– Драгиев, по-тихо! – начаса го парираше Силянов. Нали казах одеве: „Уставно“!

– Слушам, школа! – отговаряше с престорена виновност Драгиев и леко смигваше на Йовчев зад гърба на Силянов.

Нарядът вече изтичаше и обратният път на патрулиращите минаваше по главната улица, покрай железарията на бай Демир. Виктор се бе запознал с него още през пролетта. Тогава той за пръв път бе влязъл в магазина, търсейки си ловджийски нож. Месец по-късно старият търговец му беше намерил истински дамаски нож със седефена дръжка, в кожена кания[iii], с метален обков. Ножът бе произведение на изкуството, дълъг цял лакът. Старецът не сподели как се е сдобил с него, но си личеше, че това беше оригинална направа, с красиви гравюри по острието. Ножът струваше скъпо, а Виктор имаше в джоба си само двадесет лева. Старият търговец, обаче, му даде ножа на доверие. Виктор оцени този жест и му занесе останалите пари точно две седмици по-късно, както бе обещал.

Сега той реши да влезе за малко и да се разговори със стареца. Йовчев и Драгиев останаха пред железарията и запалиха по цигара. През витрината ги гледаше едно момиче в гимназиална униформа, което пренареждаше стоките и им поставяше етикети с цени.

– Живо-здраво, бай Демире! – проехтя гласът на Виктор при влизане.

Дядо Демир спря да гледа в тефтерите, свали си очилата и като вдигна обръснатата си глава, махна на Виктор:

– Ооо, Викторчо! Какво насам, чоджум[iv]?

Виктор извади от джоба на куртката си една скъсана на две златна верижка, подаде я на бай Демир и го попита дали не познава някой майстор куюмджия[v], който да поправя такива неща. Бай Демир пое верижката в дланта си, поразгледа я и му я подхвърли обратно:

– Хубава сиджимка, ама тя май женска, бе Викторе?! – позасмя се той, гледайки го изпитателно над очилата си.

– Е, аз не им разбирам коя мъжка, коя женска – промърмори Виктор.

– Ти да не си я свалил от някоя софийска мома бе, моето момче?! – пошегува се бай Демир, снишавайки глас.

На Виктор не му стана смешно, но се усмихна. В главата на фазана[vi] отново се завъртяха кадрите от последната му отпуска в София. Тогава той и Любена се разделиха окончателно, като преди това тя скъса подарената й от Виктор златна верижка и я захвърли на пода, в едно кафене…

В един момент момичето от витрината дойде до тях, държейки два газови фенера, като се обърна към бай Демир:

– Дядо, новата цена за кои от тези два фенера е?

Бай Демир кимна с глава към единия от фенерите и продължи да пише нещо върху една бакалска кесия.

Виктор се загледа в момичето. Имаше бяло и много нежно лице, с хубави тъмно-кафяви очи, чиито външни краища бяха леко извити нагоре, като истински пафти! Тихият глас ѝ придаваше някаква мистична екзотичност. Фазанът забеляза, че и момичето скришом го погледна и леко му се усмихна. Силянов рядко се усмихваше, но когато го правеше, русият му, остър мустак, се обтягаше широко встрани и му придаваше по-дружелюбен вид.

В това време бай Демир му подаде написания на бакалска кесия телефонен номер на един свой приятел от близкото село Карагеоргиево, който щеше да му поправи верижката. Виктор му благодари и вече взе да си тръгва, когато бай Демир го спря с въпроса кога им свършва дежурството. Виктор уточни, че ще патрулират из града до 22:00 часа.

Тогава старецът се приближи до Виктор и продума поверително:

– Гледай, Викторе, като ще хващате друма нататък, да те помоля да придружите внучката до нашата къща. На̀, ей го къде е Маджур-махля, ама понякога из тъмата се навъртат разни хашлаци… Аз ще получавам таз вечер стока от Сливен и ще съм тука до сабахлян[vii], биля. Затуй не ща Нурджан да се прибира сама по късното… Ще ми сториш ли тоз хатър[viii], момче?

За школника това не беше проблем. Беше чувал преди от стареца, че от доста време той сам се грижел за внучката си и затова Виктор с удоволствие реши да помогне. След като си взеха с него довиждане, Нурджан и Виктор напуснаха железарията и поеха заедно с двамата войници в посока автогарата.

Беше горещо и движението по главната улица не стихваше. Отвсякъде се чуваше смях и детска глъч – човек би си помислил, че е някакъв празник, а всъщност беше обикновена съботна вечер. Нурджан се движеше в средата на групата, а преминаващите наоколо девойки само се обръщаха подире им. Една от тях, вероятно нейна съученичка, ѝ подвикна от отсрещния тротоар:

– Ей, Норче, да не те арестуваха батковците, ма?!

В отговор, Нурджан закачливо ѝ помаха с пръст. Групата продължи по пътя си, а младши-сержантът реши да разкаже някакъв виц. Двамата с Нурджан започнаха да се смеят и това даде възможност на ефрейтор Драгиев тихичко да подшушне на Виктор:

– Школа, аз май чух за нея, че нещо баща ѝ наскоро бил „сгазил лука“, а?! Разправят, нелегално минал границата…

– Ако някой е „сгазил лука“, това не е тя, нали така?! – троснато му отвърна Виктор, като кимна с глава към Нурджан.

Драгиев се съгласи мълчаливо и те продължиха напред. Накрая двамата войника свиха към портала. Виктор им даде някакви кратки разпоредби, след което те хлътнаха навътре. Нурджан изчака Виктор и сетне те продължиха в посока Маджур-махля (както викаха старите айтозлии на квартала над автогарата). Минаха покрай детската въртележка, на която вече никой не се возеше, но тя си светеше все така празнично. Нурджан се спря пред въртящите се фигури, после погледна някъде нагоре и промълви:

– Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият…
[ix]

– Колкото и пъти да мина покрай тази въртележка, винаги се сещам за Петя Дубарова и за морето. Няма нищо по-хубаво от морските нощи край Бургас – добави тя.

Виктор много не си падаше по стихове, но се впечатли от тези строфи и от изящния патос, с който Нурджан ги изрече. Когато наближиха къщата ѝ, те си обещаха да се видят някой път пак при бай Демир. Миг по-късно, Виктор подметна полушеговито:

– Защо пък да е някой път, а не другата събота – в десет часа, тук на „Лунапарка“? Може и на кино да идем.

Нурджан се усмихна и кратко отвърна:

– Ще бъда тук.

Виктор ѝ подаде ръка за довиждане. Разделиха се и Нурджан забърза към къщи. Накрая се обърна и погледна отдалечаващия се младеж. Ненадейно, Виктор също извърна лице назад – двамата се спряха за няколко секунди и погледите им се срещнаха някъде в тъмното. После Нурджан набързо отключи портата и потъна в двора.

Следващата неделя дойде бързо. След неотменния си сутрешен крос, Виктор се погрижи за изрядния си вид, а после отиде до детската въртележка пред автогарата – точно в десет, както бе обещал. Нурджан все още я нямаше. Тогава школникът застана пред стрелбището, взе една въздушна пушка и започна да стреля по мишените, като обра овациите на хлапетата, които се надпреварваха да си избират по какво да стреля. Спечели доста дъвки и разни дрънкулки, които раздаде на децата.

По едно време откъм Маджур-махля се зададе и Нурджан. Беше облечена в семпла бяла блуза и тъмно синя, къса до коленете пола. От двете страни изпод дългата ѝ, смолисто черна коса просветваха малки, златни обеци. Пристъпваше грациозно като газела, а стройната й фигура правеше впечатление още отдалече. Две момчета я загледаха с интерес, но бързо се разочароваха, когато тя се насочи към Виктор.

После той и тя тръгнаха заедно по главната улица и след като подминаха църквата, стигнаха киното. То се оказа в ремонт и затова седнаха да пият кафе в сладкарницата. Говориха си за морето, за филма „Оркестър без име“, кадри от който бяха снимани именно в тази сладкарница преди няколко лета. Изброяваха песните на „Тоника“, а Нурджан му разказа повече за гениалната Дубарова и сподели, че всяка вечер заспивала със стиховете ѝ. Накрая решиха да идат и до зоопарка, който не беше толкоз близо.

– А ти каза ли на дядо ти, че ще излизаш с мен? – попита я внезапно Виктор.

– Разбира се, с него всичко споделям – отвърна момичето и се изчерви.

– И…?! – нетърпеливо я подкани школникът.

– Ами, нищо, даже много се зарадва, че ще се виждам с теб – той много те уважава! И каза още, че си бил левент[x]! – срамежливо добави Нурджан и двамата се разсмяха.

Докато преминаваха пред прозорци и огради, тя непрекъснато усещаше впитите в нея погледи. Дори дочу как две стари жени неодобрително мърмореха, че и на бай Демир унуката почнала с момчетиите да се халосва[xi]”. Сега, обаче, Нурджан не обръщаше внимание на нищо. Заради това, че преминаваше насред движението[xii] заедно с този млад и униформен мъж, я бе обзела такава моминска гордост, от която мисълта за мнението на околните се изпаряваше като бучка лед, хвърлена в огнище.

Неусетно двамата прекосиха чаршията и хванаха нагоре по главната улица, в посока баира. Не след дълго свиха вляво и така стигнаха скалистите възвишения над града. Някъде по-нататък, зад иглолистната горичка бе и красивият малък зоопарк, ала вече беше станало твърде късно, за да успеят там по светло. Затова те заобиколиха едно приведено от рубинени гроздаци лозе, качиха се още малко нагоре и оттам обърнаха поглед на запад. Магията на залеза ги накара да занемеят – гледката с преливащото в цикламени и розови краски небе беше поразително красива, а във въздуха все още витаеше омаята на летните вечери. Някъде в далечината се мержелееха върхарите над Сливен.

Те повървяха още малко, като доближиха самите скали и накрая седнаха един до друг, с лице към огнената слънчева пита. Поговориха и за София, а после тя му разправи за роднините си от Измир, които никога не бе виждала, но ѝ се струваше, че са ето там, на юг зад хоризонта. Не каза нищо за баща си, но спомена за свой братовчед, който бил моряк и редовно ѝ пращал картички от целия свят. От неговите кратки послания научила за красивия Неапол, за протока Гибралтар, за Аржентина и за още много други далечни страни.

Виктор я слушаше с несекващ интерес, а копнеещата му за пътешествия душа се разтваряше като зажадняло за дъжд цвете и попиваше всяка дума от момичето. Говорейки, то излъчваше една свенлива обаятелност и сякаш вълнуващи бяха не толкоз хубавите черти и стройният стан на това нежно създание, колкото магичната топлина на гласа ѝ и светлите лъчи, които очите ѝ изпускаха…

Непосредствено зад двамата се издигаха „Трите братя“- три причудливи и различни по големина скални образувания, подобни на тези край Белоградчик. Мястото отпред беше почти равно и тихо, но самите скали бяха стръмни и Виктор обичаше понякога да се изкачва по тях, за да упражнява тялото и духа си. Докоснал се още от дете до културите на Изтока, той бе един от малцината тогавашни младежи, които познаваха техниките за самоконтрол и медитиране. Мистичната атмосфера край тия скали беше идеално място за подобни занимания.

– Чувал ли си легендата за Трите братя, Викторе? – попита по едно време Нурджан, а Виктор поклати отрицателно глава.

Тогава тя заразказва историята за тримата братя-воини – юнаците-исполини, на които Бог дал способността да се превръщат денем в скали, за да бъдат невидими за нахлуващите нашественици.

– Така стоят те тук и днес, свободни като орлите, дето се вият над тях. А оня бронзов орел на върха на баира е като символ на свободния им дух… Как само завиждам на орлите, ако знаеш… Волни са те и летят, накъдето си поискат… За тях граници няма… Но и за орела тук имаме легенда – продължи Нурджан

– Прекрасна история, звучи като истинска – отвърна замислено школникът.

Илюстрация: М. Мустафа, “Аз обичам Айтос”

Нурджан замълча и погледите им отново се срещнаха. Тя се взря в сивите му очи, които сякаш я пронизваха. Усети как сърцето ѝ щеше да изхвръкне, но продължи да не сваля поглед от Виктор. Изненада се от собствената си дързост и дори улови ръката му, усещайки грубата ѝ, пулсираща топлина. Внезапен лек порив на вятъра пръсна дългите ѝ коси по лицето на софиянеца и той усети силното ѝ желание за целувка.

Нурджан поиска да каже нещо, но Виктор вече я бе взел в обятията си и тя затвори очи. Устните им спонтанно се сляха и ароматът им се смеси с този на хилядите цветчета, растящи наоколо. Нейното нескрито вълнение, както и момичешката ѝ неопитност, напълниха тази дълга целувка с такова пленяващо очарование, че двамата дори не усетиха колко бързо слънцето потъна в покоите си на запад. Наоколо взе да мръква, засвириха щурци и се появиха първите звезди, а те двамата, сгушени в обятията на вечерта, продължиха да се целуват…

Най-сетне съвсем се стъмни и позахладня. Долу пред тях се бе ширнала заспиващата снага на Тракия, наметната с воала на здрача и тъгуваща по лъчите на скрилото се слънце. Наоколо нямаше жива душа, ала вместо безпокойство, Нурджан изпитваше прилив на една необикновена, непозната досега радост. Двамата унесено наблюдаваха дългата нишка от светлините на преминаващия в полето влак и се опиваха от дъха на билките, които бяха осеяли целия западен склон на Айтоския баир. Очите на Нурджан искряха на лунната светлина, а снагата на това хубаво момиче и смолисто черните ѝ коси, бяха непреодолимо изкушение за мъжката същност на Виктор. Огънят отдавна бушуваше у него, ала спортът и военната дисциплина бяха научили школника да се владее.

Въпреки изгарящото го желание, той само въздъхна, а после изведнъж посочи небето:

– Виж, падаща звезда! Пожелай си нещо!

Нурджан се извърна нагоре, но успя да зърне само бледата следа от метеорита. Въпреки това, тя притвори за миг очи и си намисли желанието. После се заговориха за далечния Космос и за зодиите. Виктор говореше увлекателно и уверено сочеше по небето различните съзвездия. Разказа ѝ легендата за Орион и за сестрите Плеяди. Момичето на свой ред го слушаше прехласнато, а трепкащите й малки обеци отразяваха лунните лъчи. Ръцете ѝ отново се бяха вплели в неговите и дълго време не ги пускаха…

Стана съвсем късно. Накрая те тръгнаха надолу към града, като минаха незабелязани покрай ресторант „Република“, където все още звучаха сватбени ритми и звън на наздравици. Завиха покрай лъ̀джата[xiii], отпиха от вкусната ѝ вода, а после, заобикаляйки центъра, се озоваха отново в района на автогарата. По сергиите наоколо стърчаха изоставените кантари на зарзаватчиите и само някоя любопитна котка се шмугваше край тях. Виктор изпрати Нурджан почти до самия ѝ дом и там, целувайки се дълго за довиждане, най-сетне се разделиха…

От този ден нататък за Виктор не минаваше и ден, в който той да не мисли за внучката на дядо Демир. Самата тя идваше всяка неделя точно в десет пред портала на казармата и всички дежурни знаеха кого очаква. През следващия месец, обаче, двамата се видяха само веднъж и тогава отидоха заедно на кино. След филма Нурджан трябваше бързо да се прибира у дома, тъй като дядо ѝ беше болен и някой трябваше да се грижи за него. Виктор замина за две седмици на учение, а скоро след това за отличната си служба той предсрочно беше удостоен с офицерско звание „младши-лейтенант“.

Зимата дойде много бързо, но и също така бързо отмина. Не след дълго пак замириса на пролет. Април идеше, но железарията на бай Демир продължаваше да бъде затворена. По някое време в града се заговори за загинали хора от взривена бомба на гарата в Буново. Разправяше се, че било дело на някакви турски сепаратисти. Появиха се и други слухове, подкрепени от кратки, но тревожни новини по вестниците. Усилиха контрола в поделението и патрулирането из улиците на гарнизона зачести. За известно време в града бе настанен и цял взвод „барети“. Смутни бяха дните тогава – течеше процес на насилствено преименуване на десетки хиляди български граждани от турски произход.

Войнишките дни също минаваха трудно. До мечтаното уволнение оставаше поне половин година. Нурджан спря да идва на свиждане по неделите. Виктор напразно се разхождаше край портала, но нея все я нямаше. Една сутрин, подпухнал от среднощно пиене дежурен старшина подхвърли към Виктор:

– Школа, ти с таз внимавай, щото … нали знаеш положението как е!

Той още не бе довършил, когато Виктор се озова на сантиметри от лицето му и впери в него ледения си поглед:

– Коцев, що не си гледаш в твоето канче, а?! – тихо процеди през зъби той, след което старшината млъкна веднага и си влезе в будката.

Коцев много добре си спомняше как само преди месец Виктор се бе справил в салона на пощата с един избягал от ареста дисципаджия[xiv], При проверка на документите, арестантът бе решил да буйства и бе посегнал да удари дежурния офицер. Тогава Виктор се бе намесил, а хората уплашено избягаха навън. Минута по-късно дойде кола, за да откара буйстващия – с разбит нос, с тежка аркада над лявото око и… с белезници на ръцете.

Измина седмица и Виктор случайно срещна Нурджан в същия салон на пощата. Стори му се доста бледа и измъчена. Излязоха да поприказват на спокойствие и той научи от нея, че бай Демир е на легло, в родната си къща в Руен, а за него се грижела по-малката му сестра. Нурджан се хванала на работа в консервната фабрика, на нощна смяна, а по съботите и неделите пътувала до Руен, за да помага на двамата стари хора.

– Мога ли с нещо и аз да помогна? – попита Виктор.

Нурджан не отговори веднага. Постепенно очите ѝ се вдигнаха към Виктор и той прочете тревогата по лицето на момичето.

– Нурджан! Какво има?! –поиска да разбере школникът.

– Получих вече паспорта си. Дядо иска да замина при татко – въздъхна накрая тя.

– А ти искаш ли? – попита я той.

– Баща ми ме очаква там … Дядо ще остане тук сам… и ти… – изхлипа тихо Нурджан, като скри лицето си в дланите.

Виктор силно я прегърна и така останаха близо минута. По силата на международната конвенция за деца, разделени от родители, тя междувременно беше получила правото да замине за Турция, за да се събере с баща си. Паспортът с визата ѝ бяха издадени още преди два месеца, ала поради болестта си и случилите се събития, старият бай Демир не бе успял да намери някого, който да откара Нурджан поне до границата. От месец никакви редовни влакове и автобуси не вървяха натам. Имаше проблеми и с телефонните връзки. Заради атентата имаше блокади по пътищата и не пропускаха никакви леки автомобили… А изходната виза[xv] на Нурджан изтичаше следващата седмица. Възможността тя отново да получи такава виза и да се събере с баща си, бе почти обречена.

Тогава Виктор направи немислимото. Една нощ той тайно напусна поделението и, с помощта на ефрейтор Драгиев и шофирания от него военния джип, те взеха Нурджан от Руен. Потеглиха на юг и през цялото време караха с включена сигнална лампа. Въпреки блокадите по пътя, военният автомобил бе пропуснат безпроблемно чак до КПП-Малко Търново. Беше около два след полунощ, когато тесният и криволичещ път изведнъж се освети и свърши, а отпред се показаха бариерите. Там имаше няколко милиционера и войници с автомати.

Дежурният офицер седеше до будката, заедно с един старшина. Те проследиха с очи Виктор, който слезе от джипа и тръгна към тях, носейки в ръка черна кожена папка. Той подмина двамата сержанти, които виждайки го с препасания пистолет и с червената патрулната лента, не посмяха да го спрат. Надянал куртката с новите си пагони и пристегнат в комендантския си наряд, той успешно се вписваше в ролята на човек, комуто е поверена важна задача. После Виктор направи крачката, която промени съдбата на Нурджан.

Той отиде направо при дежурния капитан, отдаде чест и му се представи. После отвори папката и подаде плика с паспорта на Нурджан, добавяйки ясно и уверено:

– Наредено ми е да докарам лицето до тук. Ето документа.

Капитанът не попита нищо, но внимателно разгледа джипа и отвори плика. Освен паспорта, там имаше и подпечатана комендантска заповед, която Виктор предвидливо бе взел със себе си. Тя легитимираше правото на придвижване на военния джип извън гарнизона на службата. След това офицерът поиска Нурджан да слезе от колата, а той влезе в будката и вдигна телефона. За Виктор тези мигове се сториха векове и двамата с Нурджан крадешком се спогледаха. Накрая капитанът поклати глава, затвори телефона и каза нещо на седящия там старшина. Онзи подпечата паспорта, а после излезе и го върна на Нурджан, като ѝ направи знак, че може да пресече границата.

Сякаш скала се смъкна от раменете на Виктор. Онемяла от страх пред неизвестността, към която вървеше като в сън, Нурджан се сбогува с Виктор само с очи и пресече неутралната зона пеш, с един малък сак на рамо. На няколко пъти тя невярващо се обръщаше към отдалечаващата се родина. Там някъде, под светлините на КПП-то, момичето още веднъж успя да зърне Виктор, който отдаде чест на дежурния и се качи обратно във военния джип. Светнаха стоповете и колата потегли обратно.

Рано призори, когато сълзите по лицето на бай Демир все още не бяха изсъхнали, Виктор и ефрейтора почукаха отново на стъклото му. Лежейки, старецът отвори прозореца и немощно стисна десницата на Виктор, а треперещия му глас взе да реди благодарности. Виктор само му направи знак с пръст върху устните и се огледа. После, необезпокоявани от никого, двамата смелчаци се прибраха обратно в поделението. Случката се запази в пълна тайна, а три дни по-късно бай Демир се спомина. Оттогава, повече никой не каза и не чу нищо за Нурджан.

***

След мислено прелистената и пожълтяла страница, една дълга въздишка се отрони от професора. Потънал в спомена си, той неусетно бе наближил края на града. Отправи още веднъж поглед нагоре към бронзовия орел и после лимузината излезе на шосето за Бургас. По същия път, преди повече от тридесет години, той откара Нурджан към неизвестното.

След час Силянов беше вече в Приморско и лесно намери хотела. Хвърли багажа си в стаята, наслади се на топлото море, а привечер се срещна с приятелите си от някогашната казарма. В уреченото заведение бяха дошли още трима, но Драгиев отсъстваше. Виктор много се надяваше да го види, но научи само, че преди години верният му приятел бил тръгнал на гурбет към Италия, ала днес никой от компанията нямал връзка с него.

„Старите пушки“ откараха така до късно, сред сладки приказки, много смях и наздравици. Наближаваше един след полунощ. Накрая всички си тръгнаха. Само Силянов остана сам на терасата, разположена точно над морето. Сметката отдавна бе платена, а околните маси вече бяха празни. Лунната пътека искреше с милион бели светлинки, а дъхът на морския бриз караше професора да забрави за прибиране в хотела. Ученият се заслуша в плисъка на малките вълни и изобщо не усети как до него дойде момичето, което им сервираше през вечерта.

С много учтив тон тя го попита дали ще желае още нещо, тъй като е време заведението да затваря. Виктор помоли само за още една чаша бяло вино, като обеща да не се бави. Момичето се върна и предаде поръчката зад бара. След миг оттам се чу друг женски глас:

– Господине, какво да бъде виното – шардонѐ, мускат или совиньон блан?

Професорът се сепна, като че ли не повярва на ушите си. Гласът, които идваше откъм шубера, му прозвуча твърде познато – глас, който той никога не би могъл да забрави. Отначало даже реши, че му се бе причуло. После гърлото му пресъхна и сърцето му заблъска в ушите. Въпреки това, той бързо се овладя и без да се обръща към бара, извиси глас:

– Мускат, моля. Но… да е „Айтоски“, ако може.

Жената зад бара също трепна и погледна към седящия в края на терасата силует. После доля чашата и направи знак на момичето, че сама ще отнесе виното на мъжа, който все така оставаше с гръб към нея.

– Ето, заповядайте: нямаме „Айтоски мускат“, но и този е много добър! – каза тя.

– Не се безпокойте – отвърна Виктор, без да се обръща към жената. Впрочем, какво значение има какво пия, щом нощта е толкова прекрасна! Да, щях да забравя – оставих Ви парите за виното отсреща, на масата. И без ресто, моля. Иначе пак ще дойда! – пошегува се той в допълнение.

Жената се засмя, поблагодари на Виктор за щедрия бакшиш и започна да разтребва приборите, като още по-настойчиво се стремеше да зърне лицето на окъснелия гост. Тя точно се канеше да го попита нещо, когато Виктор, все така обърнат към хоризонта, протегна ръка към лунната пътека и с плътния си тембър произнесе ясно и вдъхновено:

– И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък…
[xvi]

Илюстрация: Авторът

Жената затаи дъх и почти замря. Миг по-късно, двете ѝ ръце едва успяха да потиснат стона, който напираше от устата ѝ. Сякаш лишена от живот, снагата ѝ се отпусна върху близкия стол. В секундите на последвала тишина, наоколо се чуваше само прибоят. Най-накрая професорът се обърна назад. Свали очилата си и разгледа бялото ѝ лице, което сияеше под лунната светлина, а малките, златни обеци игриво я отразяваха. Лекият бриз разпиляваше посребрените ѝ коси, стегнати в дългата опашка.

Сега вече и тя успя да различи чертите на силуета, но остана безмълвна и неподвижна. Само искрящите ѝ очи съзерцаваха мъжа пред нея, а много скоро нахлулата в тях влага напълно ги замъгли…

.

—————————————————————————

Бележки:

[i] Акселбанти (немски: Achselband)– сплетен шнур с метални краища, който е част от войнския параден наряд на офицерския състав.

[ii] Зандана (жарг. от Бургас и региона) – много хубава жена, супер-мацка.

[iii] Кания – калъф за нож, ножица.

[iv] Чоджум (тур.)– обръщение към по -малък човек, букв. “момчето ми”

[v] Куюмджия (тур. kuyumcu) – златар, ювелир

[vi] Фазан – на казармен жаргон е прозвище, с което са наричали школниците, отбиващи редовната си военна служба в Школата за Запасни офицери „Христо Ботев“, гр. Плевен. Прозвището е дадено заради пъстротата на пагоните им, обшити с копринен шнур от бяло, зелено и червено.

[vii] Сабахлян (тур. sabah) – сутрин.

[viii] Хатър (тур. hatıra) – букв. означава спомен, но в българския език се употребява в смисъл на нечия „воля, желание“

[ix] „Нощ над града“ (първи куплет) – стихотворение от Петя Дубарова

[x] Левент (итал. levanti) – красив, здрав и силен млад мъж

[xi] Халосвам се (жарг. от Бургас и региона) – закачам се с някого, който ми харесва; шегувам се.

[xii] „Движение“ – използвало е се доскоро в по-малките градчета, в преносен смисъл, за обозначаване на централната пешеходна зона

[xiii] Лъ̀джа (тур. ilica) – минерален извор. В близост до рекичката „Чортленска“, протичаща през центъра на гр. Айтос, се намира лъджата, където тече една от най-вкусните и полезни минерални води в България.

[xiv] Дисципаджия – осъден от военен съд военнослужещ, отбиващ наказанието си в дисциплинарна рота.

[xv] Изходна виза – по време на комунизма хората в Източна Европа са можели да напуснат страната си само при наличие на изходна виза.

[xvi] „Нощ над града“ (втори куплет) – стихотворение от Петя Дубарова

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.