Home » Авторски страници

Незаменимите ДС кадри на Външно министерство

2017.02.13 2 коментара
Spread the love

Повече от четвърт век след 1989-та година в МВнР, не само са на служба, но и кадруват лица, огласени от Комисията по досиетата за принадлежност към бившата Държавна сигурност

.

56 сътрудници на Бившата държавна сигурност все още работят в системата на Министерството на външните работи към 31 декември 2016 г. Десет от тях са на ръководни длъжности в министерството. Четирима са български посланици по света. Четирима са членове на Кариерната комисия към министъра на външните работи Даниел Митов по време на неговия мандат. Двамата заместници на сегашния служебен външен министър Ради Найденов са били агенти на ДС.

22

От Министерството на външните работи отговориха на искане по Закона за достъп до обществена информация, изпратено от Петър Стаматов, основател и главен редактор на EuroChicago.com, и Стефан Стойков, граждански активист.

Искането беше за достъп до информация, свързана с броя на служителите, за които има огласени данни от Комисията по досиетата за принадлежност към бившата Държавна сигурност и които към 31.12.2016 г. работят в системата на МВнР. Както и за информация, свързана с назначенията по т.нар. външни конкурси по време на мандата на министър Даниел Митов, и за състава на Кариерната комисия, която оценява работата на служителите, кариерното им развитие, кой къде да бъде изпратен и пр.

Отговорът е подписан от Елена Шекерлетова, постоянен секретар на МВнР. В него се казва, че към 31.12.2016 г. в системата на Министерството на външните работи продължават да работят 56 служители, за които има публични данни за връзка с бившата Държавна сигурност.

10 от тях са на ръководна длъжност в Централното управление, 17 са на изпълнителна длъжност там.

Четирима български посланици по света са били сътрудници на бившата Държавна сигурност. Други 25 такива служители са на изпълнителна длъжност в българските посолства и консулства.

Български дипломатически служители, за които има публично огласени данни за връзка с бившата ДС, работят в нашите представителства в европейски страни и столици, вкл. в представителства към европейски и световни институции. Както и в наши представителства в други страни и континенти.

Става въпрос за Париж, Брюксел, Страсбург, Виена, Рим, Хага, Женева, Мюнхен, Москва, Атина, Сараево, Кишинев, Битоля, Рабат, Рамалла, Претория, Пхенян, Ханой и др. 

—————————————————

Що се отнася до отговорите, свързани с назначения с т.нар. външни конкурси, в тях пише, че по Закона за държавния служител и Закона за дипломатическата служба, по времето на Даниел Митов са били назначени 52 служители. Както и, че служителите, които са назначени в периода на неговия мандат и продължават да работят в системата на МВнР, също са 52.

Според отговорите, такива служители не се назначават за определен мандат, а между тях и Външно министерство се сключва “безсрочно служебно правоотношение по силата на индивидуален акт /Заповед за назначение/ със срок на изпитване”. Договорите с такива служители могат да бъдат прекратени във всеки един момент през определения изпитателен срок, който не е споменато точно какъв е. Договорите могат да бъдат прекратявани от органа по назначение не само по време на изпитателния срок, се казва още в отговорите. Органът по назначение преценява дали съответният служител се справя със задълженията си, към което имат отношение и длъжностните характеристики. Тези длъжности характеристики, впрочем, са свързани и с оценките, атестациите на служителите, за които не се споменава в отговорите, изпратени от г-жа Шекерлетова. 

Тук има обаче един друг важен момент – споменатите 52 назначения не са само и точно назначения с външни конкурси. За такива назначения може да се приемат, да кажем, назначенията за стажант аташета, за които се споменава в отговорите и които са 23 по времето на Митов, защото това е един вид външен вход в системата, за назначения в нея за първи път. Що се отнася до 24-те служители, които са били назначени по чл. 10 от ЗДСл. по времето на Митов, това може да са били и конкурси за длъжности в Централното управление, които по същество изобщо да не са външни. Защото на ръководни длъжности не се назначават хора, които за първи път влизат в системата. Що се отнася до 5-те служителя, назначени за конкретни длъжности по ЗДипл.Сл., за които също се споменава, това може да са били конкурси и назначения за счетоводители примерно или за друг вид административен или технически персонал. Защото в отговорите се споменава също, че сред назначените няма дългосрочно командировани в задгранични представителства. 

Във връзка с назначенията по т.нар. външни конкурси можем да припомним, че предишният генерален консул на Р. България в Чикаго Симеон Стоилов бе назначен тъкмо с такъв конкурс. Т.е. той е кадър, дошъл отвън, който преди това не е работил във Външно министерство на никаква длъжност, и е назначен за генерален консул в Чикаго чрез публичен конкурс, обявен по времето на първия кабинет на Борисов от тогавашния външен министър Николай Младенов. Чрез този публичен външен конкурс са назначени през 2011 г. 8 български генерални консули по света. Повечето от тях не са останали в системата на МВнР след като са се върнали в България. Но има и такива, които са останали. Това, впрочем, не може да се разбере от отговорите на Външно министерство, защото такива данни в тези отговори няма.

Един от въпросите, които беше изпратен по ЗДОИ, свързан с тези външни конкурси, бе по какви критерии се преценява дали един такъв служител, назначен по този начин, да остане да работи в системата на МВнР или не. От отговорите, които се получиха от МВнР, не става ясно какви са тези критерии. Освен ако не се приеме за “критерий” това, че ако си бил външен за системата кадър, е много по-лесно после да те изхвърлят от нея.

След като г-н Стоилов се връща в България, той вече не е нужен за МВнР (линк). Това би могъл да бъде задържан, ако министърът на външните работи, в случая Даниел Митов, беше решил друго. Но г-н Митов не решава, че би било добре един толкова успешен български генерален консул като г-н Стоилов да бъде запазен и с качествата и резултатите, които е показал в работата си, да продължи да бъде полезен за тази система.

За разлика от незаменимите кадри на Държавна сигурност, които не само още работят в МВнР, вече от десетилетия, но някои от тях даже оценяват работата на другите, дошлите наистина отвън кадри се оказват повечето ненужни. Независимо дали са издигнали престижа на институцията и на българската държава там, където са били изпратени, какъвто е случаят със Симеон Стоилов. А други, дето много отдавна са в системата, и не са били даже не само разузнавачи, ами и доносници на бившата Държавна сигурност, и които в крайна сметка са носители на стар, неизличимо манипулативен начин на мислене и на действие, тях никой не може да ги мръдне от там. Те са ценни.

Един от скъпоценните кадри на ДС, Раковски Лашев, оценява работата на Симеон Стоилов като генерален консул и прави такава оценка/атестация на неговата дейност, че за малко Стоилов да си тръгне от Чикаго през 2014 г.

Заради незадоволителна оценка на работата на Стоилов от страна на Раковски Лашев, в качеството му на директор на дирекция “Консулски услуги”, е било лесно Стоилов да бъде отзован. Нещо повече, както вече писахме в Еврочикаго, Лашев е искал той да стане генерален консул в Чикаго на мястото на Стоилов и може би затова е давал такива оценки за работата на Стоилов. Той все пак не е отзован през 2014 г., благодарение на застъпничеството на тогавашния посланик на България в САЩ Елена Поптодорова, която е познавала добре неговата работа. Както и благодарение на това, че предложение за назначаване на български генерален консул в Чикаго на бивш сътрудник на комунистическата Държавна сигурност като Раковски Лашев, най-вериятно е било доста неприемливо за американската страна.

И накрая, още един важен факт. В състава на Кариерната комисия към министъра на външните работи Даниел Митов по време на неговия мандат, оценяваща работата на служителите в системата, има четирима души, които са свързани с бившата ДС. Т.е. и в наше време, толкова години след политическите промени от края на 1989 г., кадри на Държавна сигурност не само, че още работят в системата на Министерството на външните работи, не само, че някои тях са на ръководни длъжности в Централното управление, но и това са и кадри, които оценяват работата на другите служители в системата, тяхното кариерно развитие и пр. И това наистина е скандално.

Във връзка с него веднага може да попитаме защо вече бившият външен министър Даниел Митов, който толкова държеше да показва по време на мандата си привързаност към европейските ценности и към НАТО, към демократичните стандарти и пр., не е видял нищо притеснително в това, че в Кариерната комисия, оценяваща работата на служителите на МВнР, има четирима бивши сътрудници на ДС?

Както и дали новият служебен външен министър Ради Найденов ще работи ли и той Кариерна комисия със същия или подобен състав? 

Ако съди по неговите заместници, г-н Найденов е пряко обграден като министър от двама бивши агенти на Държавна сигурност. Както писаха наскоро Mediapool и други медии, и двамата нови зам.-външни министри са свързани с ДС. Единият, Любомир Иванов, е бил щатен сътрудник на Първо главно управление на ДС, а другият, Бойко Мирчев – агент на Второ главно управление (ВГУ, контраразузнаването). Любомир Иванов е бил зам.-външен министър и при правителството на НДСВ и ДПС в периода 2002-2004 г. Той даже е бил главен преговарящ по присъединяването на България към НАТО, поради което са го нарекли шеговито “Любо Натото”. Иванов работи във Външно още от 1983 г.

Изглежда и за г-н Найденов, както и за г-н Митов преди това, както и за други министри преди тях, кадрите на ДС във Външно министерство са, били са и ще си останат много ценни. Тези кадри имат разбира се дълъг административен опит, обиграни са във всякакви законови и подзаконови разпоредби, както и в други неща. И каквито и да ги надробят, никой не им търси сметка за това, което са сътворили. Те остават в системата, сигурно ще са там до пределна старост, след което ще излязат от нея с високи пенсии. Може и някой държавен орден да им дадат даже (както дадоха на Димитър Иванов – “Митьо Гестапото”). А ако случайно в системата на МВнР влязат отвън на отговорни длъжности компетентни хора с ново, различно мислене и поведение – като Симеон Стоилов – нито министър, нито постоянен секретар си мърдат пръста да ги задържат в нея.

При такава обща равносметка не е ясно струва ли си да се запитаме ще се намери български външен министър, който да се опита да върне в системата на МВнР достойни, доказали се в работата си хора като Симеон Стоилов? 

Както и дали ще се намери български външен министър, който да потърси отговорност от бившия вече директор на дирекция “Консулски отношения” Радовски Лашев, който сега е командирован в Швейцария, за това, че е давал тендециозни оценки за достойни служители? А също и за това, че проектът за е-консулски услуги, на който Лашев беше ръководител и за който отидоха стотици хиляди лева, се оказа почти пълен провал (линк).

Повече от четвурт век след политическите промени в страната, все още в едно министерство работят, включително и на отговорни ръководни длъжности 56 души, които са били свързани с Държавна сигурност. Четирима български посланици по света също са такива. Днешното подновено ръководство на това министерство даже се оказа с такива кадри. И макар че някои от тях може би наистина има още с какво да са полезни, тази обща равносметка не говори никак добре за Министерството на външните ни работи. Не говори добре и за Р. България, и за нас нейните граждани.

——————————————————————————-

По-долу можете да видите цялото съдържание на изпратените по ЗДОИ отговори, които бяха поискани от бившия вече външен министър Даниел Митов, и които постоянният секретар на МВнР Елена Шекерлетова изпрати на Петър Стаматов и Стефан Стойков. Прочетете още и Необходима ли е лустрация четвърт век след 1989-та?

111

2

3

2 коментара »

  • Соня said:

    Наивно се надявам, че поне за малко им е станало неудобно, когато са съставяли отговора…

  • Bez sram said:

    Да бе, да срам! Нас трябва да ни е срам, че сме ги обидили. Ето колко им било тежко на дечицата:

    Децата на ДС: Гордост и несигурностКак децата, чиито родители са били в Държавна сигурност, гледат на себе си днес
    Диана Иванова

    За баща ми нямаше “моля”. Бях си купил едно герданче, сребърно. Просто дойде до мен и го скъса на врата ми – “да не съм видял повече такива педерастки работи!”

    Асен

    Преди няколко години установих, че в моя кръг на познати и приятели има такива, чиито родители са били в системата на Държавна сигурност – явно или под прикритие – и че моите познати по-скоро са страдали от това. Те изобщо не се вписваха в клишето “децата на ДС управляват България”. Повечето от тях упрaжняваха професии далеч от политиката – йога учител, архитект, режисьор… Не бих ги определила като жертви на системата, но нямах думи, с които да назова техните преживявания.

    Тези откъслечни изречения и преживявания ме накараха да си задам и друг въпрос – може ли да се говори за травма и при децата, чиито родители са работили в системата на ДС?

    Успях да говоря със седем души, които в момента обитават различни територии – Германия, Австрия и България. По време на социализма – заради родителите си – те са живели в Германия, Турция, Австрия и България. Паралелно с това проведох още шест разговора с деца, чиито родители са били част от партиен или друг тип държавен социалистически елит, т.нар. големци, номенклатура, някои от тях в момента на разговорите в Чехия и Русия. Струваше ми се важно децата на ДС да бъдат видени паралелно с децата на комунистическата номенклатура, а не извадени от нея.

    Другото, което ми се струваше важно, е българският опит да бъде видян в контекста на европейския. Затова разговарях с изследователи и психотерапевти в Германия.

    Сред седемте истории само една е за баща, който работи в системата на ДС и детето знае това, докато израства. При останалите родителите са упражнявали други професии – дипломати, служители на “Балкантурист”, авиокомпания “Балкан”, журналисти – и децата научават за втората им природа от самите тях, но по-късно.

    Темата за децата на тайните служби е наистина сложна тема. Тя предполага яснота по въпроса какви са хората, работили в ДС? Извършители на престъпления, кариеристи, които са използвали добре социалния асансьор, вярващи и предани комунисти, жертви, добри родители, патриоти, служили на родината?

    Общественият дискурс е пълен с противоречия, особено ако сравним българския и немския случай (виж карето). Възможно ли е “родителите” в образа на децата да са в повече от една от тези категории – дори взаимно противоречиви – и възможно ли е да се говори по темата, без да има категорична яснота и съгласие между говорещите? През цялото време си давах сметка колко различни образи имам аз самата за собствените си родители – виждала съм ги и като жертви, и като участници и поддръжници на режима. Разсъждавах и върху факта дали несъзнато не поставям себе си в по-добра категория (произхождаща от “правилно”, непривилегировано семейство) в разговорите и дали не повтарям така с обърнат знак тази фиксация върху произхода на родителите, която цареше по времето на социализма?

    “За баща ми нямаше “моля”

    Едно от нещата, което се повтаря в много от историите, е строгата дисциплина в семействата. Особено в семействата, които живеят в чужбина. Няколко от децата прекарват детството си във Виена – “Виена беше времето на първите ми рок концерти… Motorhead, Supertramp, Frank Zappa… Бях си сложил няколко плаката в стаята. Баща ми влезе и ги скъса – “стига с тия буржоазни изгъзици!”

    Децата не трябва да правят впечатление, да са за пример. Асен е буйно момче, обича да се бие. “Спомням си случай, в който баща ми каза, че ако продължавам да се представям по този неубедителен начин в училище, единственото, което ще мога да работя в бъдеще, е да стоя пред някоя поща с изплезен език, за да могат хората по лесно да си лепят марките.” По време на урок по история във Виена за Втората световна война Асен противоречи на учителя по история. “Комунистическа свиня”, подхвърля му съученик в междучасието. Става меле. Асен е прехвърлен в друго училище и после – в специалното руско училище в Зволен, днешна Словакия, създадено заради руските войници там и където учат предимно руски деца. Изпращат го с автобус от Виена в понеделник и го прибират обратно в петък. Това време остава най-щастливото за него от целия период в чужбина – извън родителския контрол, носи западна музика и книги от Виена, среща нови приятели.

    И до днес почти всяка година момчетата, завършили заедно с него Зволен, се срещат в София. После историята със западните книги и музика се повтаря, когато се прибира в България, за да учи право. Годината е 1984-а и в куфара му са Солженицин, Оруел. Споделя всичко със състудентите си. “Баща ми също четеше тези книги”, спомня си той.

    Строгата дисциплина вкъщи – налагана особено от бащата – е водеща тема за много от децата. В това отношение децата на ДС и децата, чиито родители са били “партийни големци”, си приличат.

    “Проблемът бе, че методите на възпитание на баща ми бяха с давност от неговото детство и трябваше да ходим всяка вечер на лозе и да усвоим всички умения за работа в градината и вкъщи. Нямах свободно време за дискотеки и вечерни разходки като останалите деца… Възрастовата разлика и твърдата му ръка много ми пречеше и се чудех как така някои от съучениците ми са приятели с родителите си.”
    Албена

    «Майка ми и баща ми не ми даваха никакъв толеранс – за тях единствената допустима оценка в училище беше шестицата, а за поведение – “примерно”! Май хич не им минаваше през главите, че подобен подход е травмиращ за психиката на едно момче. Вкъщи ме държаха доста строго, постоянно ми набиваха в главата, че трябва много, много да внимавам, постоянно да внимавам – какво правя, как се уча, с кого дружа, какво говоря, – за да не ги злепоставя с нещо, “да не ги изложа” (както постоянно ми казваха), да не им отворя някакви проблеми в службата… Това ми създаваше постоянна тревожност… А злепоставянето им (“излагането”) го възприемах по-страшно и от най-тежкото провинение.
    Калоян

    Рут Хофман, авторка на първото изследване в Германия “Децата на Щази”, разказва, че строгата дисциплина е била най-впечатляващото откритие за нея от разказите – “тази дистанцирана и дори агресивна атмосфера в семействата, този постоянен натиск. Почти всички разказват за това – голяма строгост, постоянен контрол, дисциплина. Понякога насилие – психическо, но и физическо доста често. Може да се каже, че това не е типично само за Щази, че го има и в други семейства, може би е феномен на времето, и на запад има много случаи на насилие в семействата над децата. Но въпреки това е особено интересно, че всички разказват за тази студенина, дистанцираност, страх, контрол. Това не е случайно, ако човек погледне контекста. Защото бащите сами са поставени под голям натиск през цялото време…

    И семействата са били въвлечени в това – да няма абсолютно нищо, което да е против правилата. Дори дреболии биха представлявали опасност за тяхната кариера и за професионалното им съществуване. Ако детето носи неправилните панталони или по някакъв начин прави впечатление, движи се в църковни общества – това би могло да бъде наистина опасно за тях. Така че те се опитват през цялото време да внимават, да контролират. Това е много типично.”

    Привилегиите и “връзките”

    Всички момчета и момичета, с които разговарях, си дават сметка, че са били в привилегирована позиция спрямо други техни връстници.

    “Всичко дължа на привилегията да израсна в това семейство, защото учих в чужбина и имах далеч по-открити хоризонти.”
    Катя

    “Имахме по-често от другите банани и кока-кола. Но ме задължаваха да ги деля с децата от блока, за да имат и те.”
    Венера

    “Привилегията се състоеше в това да имам някои вносни дрехи, което за тогавашното сиво–кафяво време на стоки от “Детмаг”, си беше страшно много.”
    Катя

    “Привилегията се изразяваше във възможността да живея няколко години в чужбина, като по този начин научих език, срещах се с хора с друг манталитет и разбирания, общувах с тях, имах достъп до вестници, списания и телевизия, които даваха друга, по-различна от тази в България гледна точка на събития от миналото и настоящето. Четях книги, посещавах музикални и културни събития, до които у нас нямаше свободен достъп.”
    Асен

    Тези усещания се споделят и от другите деца, чиито родители заемат важни обществени постове по време на социализма.

    “Много ясно и от малка съм го осъзнавала, защото баща ми тогава и още е “царят”, най-важният, най-личният член на семейството – пример за всички. Макар и рядко, когато излизахме заедно, всички го поздравяваха почтително и в съзнанието ми е останало: “Другарю Петров, другарю Петров…”
    Албена

    “Наистина изпитвах гордост от това, че родителите ми “не са случайни хора”. Помня, винаги когато са ме питали какви са родителите ми, произнасях местоработата и длъжността им с чувство на особено достойнство. Осъзнавах, че аз и сестра ми живеем по-добре, отколкото повечето наши връстници. Бях сигурен, че ако се уча отлично, ако съм инициативен и обществено активен, то задължително и някак автоматично “ще раста нагоре”.
    Калоян

    Въпреки описаната повече от строга атмосфера вкъщи децата се чувстват обичани у дома – и благодарни на своите родители. Детството в описанията е щастливо. По въпроса за бъдещето и как техните родители са влияели върху него Катя отговаря: “Да не забравяме, че тогава никой нямаше конкретни планове за живота. Знаехме вътрешно, че все по някакъв начин ще се наредим – най-вероятно с връзки.”

    Същевременно по въпроса за “връзките” има и разлики – Асен си спомня как баща му “не си мръдна пръста за мене. Бях трети курс в Юридическия факултет и знаех, че изпитът по наказателно право е най-тежкият. Подготвях се месеци наред и не можех да си представя, че ще се проваля. Професорът ме скъса. Съсипа ми цялото лято. Септември се явих на поправителен и го взех. Години по-късно (по време на демокрацията) баща ми разказа, че жената на професора по наказателно право е работила в неговия отдел като секретарка, както и че тя никога не е знаела, че синът на шефа й учи право, защото това не е било нейна работа.”

    Тайната

    Мнозина от децата разбират какво са работили родителите им значително по-късно, в края на 80-те или началото на 90-те. Понякога това се случва изненадващо – например както е при Милена, дъщеря на дипломат: “Бях в ашрам в Индия, където срещнах едно момче. Като чу името ми, той не можа да повярва – да не си дъщеря на Станков?* Оказа се, че е бил вербуван от баща ми… За първи път разбирах какво наистина е работил баща ми…”
    След това Милена се връща в спомените си като дете и изважда още случки на повърхността – “винаги отивахме с една черна “Волга” до летището, до самия самолет – струваше ми се практично, защото винаги закъснявахме”.

    Асен научава какво работи баща му едва когато се прибира от Виена в София и започва да учи право в Софийския университет. “Това, което знаех като дете за работата на моите родители, е, че те са служители. За баща ми знаех, че работи в “Балкантурист”, а за майка ми, че е служител в Министерството на външните работи. Това, което ми е правило впечатление, когато съм бил заедно с него сред други хора, е, че към него се проявяваше уважение, успяваше да ангажира хората около себе си с мнението, което има, търсеха го за съвети и нерядко за ходатайство или протекции. Никога не съм го чувал да говори пред мен за работата си. Първите разкази за това какво е работил /отделни случки и събития/ знам от него и негови колеги едва след като беше без време пенсиониран през 1990-а година /принудително на 55-год. възраст/.

    И Милена, която продължава да живее в западноевропейска държава, и Асен разговарят с бащите си за това време. Милена няма мнение за ДС. Струва й се, че тайните служби в момента са активни навсякъде. “Нима ЦРУ са по-добри?”. Баща й (работил за две разузнавания – ДС и КГБ) живее сам в България и днес е човек, който заслужава уважение – и грижа – заради възрастта и зачестилите болести. Асен смята, че баща му (човек от Първо главно управление на ДС) не е играл голяма роля по времето на социализма. Смята, че досиетата е трябвало да се отворят веднага, през 90-те, за да спрат спекулациите. ДС символизира за него “трудна и опасна професия, която не е за мен. Твърде много ограничения и началници.” Има политически различия с баща си, но не много – големите конфликти са преодолени. “За външната политика нямаме почти никакви различия. Русофили сме, с подчертано отрицателно отношение към САЩ, НАТО и водените от тях политики. Определено не сме и привърженици на ЕС, поне не в този му вид и най-вече с основни политики, които води.”

    Бащата на Венера е журналист. За това, че е работил и за Държавна сигурност, Венера научава след промените. “Гордея се, че баща ми е бил част от “външното” разузнаване в онова време. И ме е яд , че не се е възползвал от нищо. Неговото вербуване е било по семейни причини. Рекетирали са го заради майка ми, която е искала да види баща си поне веднъж. Съгласието му й е осигурило единствената жива среща с дядо ми след 30 години изгнание”.
    И като дете, и днес тя изпитва противоречиви чувства заради различните биографии на родителите си – и тези чувства не са се променили. “Щастливо дете бях. Ползвах привилегиите на БКП под формата на станция на море и кинопрожекции за деца на ЦК… А пък получавах и дрехи от чужбина, където дядо ми живееше като “невъзвращенец и враг на народа”… Когато попълвахме документи за партийната принадлежност на родителите си много се гордеех, че татко е от БКП, и се срамувах, че мама е ОФ. Към срама и гордостта се е прибавила тъгата. “Те са истинска жертва на онова време. Напомнят ми на Ромео и Жулиета. Тя дете на “враг на народа”, той на болезнено честни ремсисти комунисти”.

    В тези три истории има нещо общо – и то е в липсата на обвинения към бащата. В това отношение разликите с Германия са огромни. Сред героите на Рут Хофман например има само едно изключение, където деца и родители след промените изобщо говорят помежду си. Всички останали са случаи на семейства, където разговорът се оказва невъзможен – родителите отказват разговор и децата са оставени напълно сами с въпросите си. “Това често ги кара да се чувстват отчаяни. Изведнъж се появява съмнението – кой е този баща? Познавам ли го наистина? Това чувство за двойно дъно, тайни. И страданието, разбира се. Когато бащата се обръща срещу сина си – това е драматично. Но за това не можеш за говориш. Това преживявам постоянно по време на четения – при мен идват хора със сълзи в очите и казват – не мога да се доближа до родителите ми, да ги разбера. Има и друго – всички продължават да вярват, че са абсолютно сами с всичко това до днес. Че трябва да продължават да носят тази тайна. Толкова са свикнали да са мълчаливи, да не задават въпроси.”

    Струва си да се разсъждава върху въпроса – доколко липсата на справедлив и обективен разказ за времето на комунизма, в който да има достатъчно място за разказа на жертвите, не е свързан с тази несъзната (вероятно) съпротива на “децата на ДС” и в тяхната привързаност към разказа на бащите – тоест на “извършителите”?

    Темата за справедливостта е сложна – освен юридически тя е и психологически проблем. В Германия например при травматизираните от диктатурата в ГДР – въпреки законите, които легитимират тяхното страдание – усещането за справедливост също липсва. Щефан Тробиш-Лютге от кабинета “Gegenwind” в Берлин, който от 25 години подпомага терапевтично политически травматизираните граждани, обяснява това така: “При жертвите, за разлика от извършителите, остава винаги чувството за вина заради случилото се – това усещат по-късно и децата. Жертвите имат тенденцията да поемат твърде много отговорност – за разлика от извършителите, които по-лесно се разграничават и казват – това ни беше казано тогава, че така трябва да постъпим, така и направихме, тогава е било правилно, сега човек гледа различно, но какво от това. За жертвите не е толкова лесно да намерят такива извинения. Извършителите се справят с това по-добре” (виж повече в интервюто).

    Различният разказ – история с отвличане

    Има един много различен разказ – той е на Габриела. Баща й първоначално е селски учител и отива в системата на МВР в провинциален град за повече пари. Израснала е с постоянно поставения пред устните пръст само при споменаването от на нещо, свързано с работата на баща й, или имена на негови колеги. “Вместо това бях учена или да не казвам нищо, или да казвам само хубави неща и да се усмихвам. В училище всички знаеха за статута на баща ми като служител в МВР, в ДС. Той ходеше на родителски срещи и се държеше делово и скромно…

    Имаше големи амбиции за моето бъдеще… и много високи изисквания. На 18 години заявих на баща ми: “Аз няма да стана служител на МВР и шпионин… Има и други начини човек да бъде полезен на това общество.”

    Когато настъпват промените през 1989 година, бащата остава в системата на МВР, работи срещу новите криминални групировки. Една такава групировка иска да назначи свой човек в МВР. Бащата на Габриела се противопоставя. Габриела, тогава студентка, е отвлечена и вкарана в канал за проституция. Освобождават я след две седмици. Времето след това – до днес – тече за нея по коренно различен начин. Още се възстановява от физически и психически рани. Опитва се да не говори за това. Задава си въпроси: “Свързвам ДС със страх, с неизвестното, с мои съмнения дали близките ми са били добри хора, с въпроси като тези дали хора от семейството ми са наранявали други освен мен и себе си, или те са били в много по-голяма степен жертва на някого, какъв избор са имали и винаги ли ще мога да им прощавам.”

    Срам, неудобство, мълчание

    “Интересно е, че има групи за всички жертви, но за децата на Щази – не, все още е огромен срам да излезеш с тази история публично…” В книгата “Децата на Щази” Рут Хофман разказва 13 истории. Разговаря с 20 души, но й трябват няколко години, докато събере достатъчно материал. “Защото срамът беше много голям. Няколко пъти ми се случваше, че хората се срещат с мен, говорим дълго, те разказват страшно много и след това изчезват. Сякаш се бяха изплашили от собствения си кураж и бяха се оттеглили. Една жена, която вече беше разказала много, искаше в никакъв случай родителите й да не разберат, че е говорила с мен. Трябваше да променя не само името, също много от местата, за да не могат да бъдат разпознати” (виж повече в интервюто).

    Струва ми се, че темата “ДС” предизвиква някакъв тип неудобство в лични разговори. Усетих го лично при няколко несполучливи опита. Усетих го и при споделяне с приятели – почти всички познаваха някого с родител от ДС, но не се бяха осмелили да говорят за това. Тази колебливост, тази нерешителност на лично ниво е важно да бъде анализирана и мислена, защото тя се повтаря в много ситуации. По време на групова среща през 2013-а година за възможността да има музей на ДС в София, подобна нерешителност изрази семейство, завършило елитна столична гимназия. След промените се оказва, че част от съучениците им са били свързани с тайните служби. Не искаме да говорим за това, защото и без това загубихме много приятели.

    В желанието да се замълчи (и премълчи) има вероятно и нещо друго – то напомня мълчанието по времето на комунизма – начин да се опазиш от токсичната среда на лъжи и манипулации.. Това мълчание днес е своебразна присъда за отровната среда, в която живеем. Отровна, защото отказва да търси публично справедлив обществен разказ (в образованието, музеите) и в крайна сметка наказва всички.

    Не е за пренебрегване глобалният контекст – кризите на западната либерална демокрация засилват както скептицизма към нея (и нейните служби), така и тенденцията към идеализиране на собственото минало. Тук ще споделя и една случка от разговорите – внучката на офицер от Първо главно управление на ДС много държи дядо й да присъства на церемонията по нейното дипломиране в Шотландия, дори издейства средства за неговото пътуване, горда с неговото минало. “Дядо, ти си моят Шон Конъри!”, казва тя.

    Вероятно мълчанието е и лична (и легитимна) стратегия на всеки да се раздели с историята на родителите, да гради своя идентичност, без значение от какво семейство произхожда. Рут Хофман не вярва обаче, че е възможно да нямаш проблем с произхода на родителите си – някак трябва да си дадеш сметка, че твоите родители, предимно за бащите става дума, са дали своя принос за запазването на несправедливостта на режима. Това е тежко наследство.

    Трудно е да се отговори еднозначно и на въпроса – има ли травматизиране при децата, чиито родители са били в системата на тайните служби. Това обаче едва ли е толкова съществено. По-важно, струва ми се, е дали някоя от тези истории ще съумее (вместо традиционното желание за осъждане) да събуди желание и умение за разграничаване и чисто човешко любопитство за повече разговори.

    Защото става дума за едно начало. Продължавам да мисля, че разговорите могат да бъдат здравословен начин да разберем защо е толкова трудно да има справедливост – и същевременно лекарство срещу цинизма, че няма нужда да я търсим (една от най-старите български благословии гласи “Бъди здрав и разговори се!”) Към всички “деца”, с които разговарях, изпитвах симпатия, върху която още разсъждавам. Може би думите на Рут Хофман са някакво обяснение – човек винаги носи със себе си своето семейство и макар много различни, ние всички преживяваме универсални истории с родителите си – този емоционален бурен коктейл от чувства е познат на всяко дете от личния му опит.

    * Диана Иванова работи като независим журналист, групов терапевт и куратор в България и Германия. Изследването й е отличено със стипендия “Reporters in the field” на фондация Робърт Бош. Събирането на истории продължава – ако имате желание или въпроси, пишете на [email protected].

    ** Всички имена са подменени.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.