Home » Авторски страници

Москва за три дни… (В памет на неподражаемата Майя Плисецкая)

2015.06.11 Няма коментари

Текст от авторска поредица на Николай Гусев. Предишните текстове от тази поредица могат да се видят тук, тук, тук, тук и тук.

————————————————————————————————————————————————–

МОСКВА ЗА ТРИ ДНИ… (В ПАМЕТ НА НЕПОДРАЖАЕМАТА МАЙЯ ПЛИСЕЦКАЯ)

…Или за 72 часа – ако не броим пристигането късно вечерта и отлитането рано сутринта

.

Pliseckaya01Предисторията на тая (първа и последна) „командировка в чужбина“ беше по особен начин свързана с подготовката ми за научна кариера.

Юрисконсултската дейност в ДСО „Технокомплект“ беше в голяма степен рутинна. Работеше се предимно с няколко текстове в закона. Почти (ако не и въобще) не се стигаше до гражданските съдилища. За четири години само два-три пъти съм се явявал пред арбитраж, различен от Върховния държавен арбитраж (ВДА). Получаваше се така, защото делата на ДСО-то бяха директно подсъдни именно на най-високата инстанция. Арбитрите ни познаваха, ние ги знаехме и имахме своите предпочитания: държехме да се явяваме пред „по-печените“, сиреч по-висококвалифицираните между тях. Разбира се, въпрос на късмет беше при кой арбитър ще се падне делото ти.

А дела – бол. „Технокомплект“ беше най-голямото търговско предприятие – уникално за социалистическа България. Единият му крак беше стъпил здраво и непоколебимо в социалистическия СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ), а другият опипваше почвата на Запад (т.нар. „Второ направление“).

„Вътрешните“ (българските) дела бяха хиляди годишно, тия по СИВ („Първо направление“) – не толкова, но и немалко. Исковете по ІІ направление обаче бяха кът (явно по онова време „западняците“ са държали повече на авторитета си, отколкото днес, когато са „демократични партньори“ на вчерашните си върли „противници“). За тия последните се разгаряха пунически войни в Правния отдел. Побеждаваше най-подмолният – готовият да мине през трупове, само и само да докопа заветната виза за прогнилия Запад.

На фона на тази идилична картина моята пълна индиферентност към разходки за държавна сметка будеше недоумение, но и своеобразен респект, дори в някаква степен гузност, у колегите.

Причината за моята незаинтересованост към тия благини беше проста. Не я и криех: мечтата за преподавателска работа в Университета. Трябва да съм изглеждал фантазьор в очите на маститите ми колеги, но когато през 1973 г. в „Държавен вестник“ обявиха Големия конкурс (цели 12 места!) за асистенти в Юридическия факултет и научни сътрудници в Института за държавата и правото, и подадох документи по профила „Международно публично право“, започнаха да ме гледат с по-други очи.

Така в един момент ръководството на отдела заумува как да излезе от конфузната ситуация. Някак си не приличаше на имиджа на могъщото ДСО да се раздели с „млад и надежден кадър“, който нито веднъж не е претендирал „да излезе в чужбина“ (нито пък му е било предложено).

Поразровили и открили някакво мижаво дело с искова претенция за нищожната сума от 10,000 „преводни“ рубли/1/. Смешното е, че казусът можеше да се реши с един телефонен разговор. Но – думата на началника е закон. Трябваше да се подчиня…

Признавам, че дотогава не бях се качвал на самолет. Когато в ранния следобед „Туполев“ зарулира към западния край на летище „Враждебна“, не изпитвах страх, а някаква странна смесица от необясним възторг и благоговеен трепет от случващото се. Осъзнавах, че всъщност излитам от тази царевична нива, където на пети юни 1912 г. прадядо ми Вълкадин/2/ е прерязал с предварително стерилизираната през огън мотика пъпната връв на баща ми Владимир; после запрегнал воловете, качил баба ми и четвъртия си внук на каруцата и потеглили към селото. (Баща ми се е родил с късмета си: дядо Вълкадин е бил многоопитен народен лечител – главно на говеда, но явно не му е била чужда и хуманитарната медицина).

Неизповедими са пътищата Божии! След повече от 60 години правнукът излиташе от мястото на това фамилно свещенодействие (а какво друго е раждането на човека?!), за да изпълни една тривиална „съдебна мисия“.

Сериозното и смешното се срещаха. Следваше неизвестното.

Пилотът форсира двата двигателя, Ту-134 се устреми към изгрева, и след секунди под крилата му останаха гьоловете и кариерите на Искъра, бусманското блато и нивите на Равно поле и Долни Богров. Плавен ляв завой – и вече летим над Стара планина. Друсането, което ни съпровождаше в началото, беше престанало.

Седях до илюминатор от дясната страна, точно над крилото. Гледах за първи път от такава височина и не можех да откъсна поглед от пейзажа. Този навик ми остана, но първия път винаги е най-вълнуващо. Прелетяхма Балкана, Дунава, Румъния. И се приземихме.

Не, не беше Москва. Не беше и Русия. Беше Украйна. Киев. Неколцина от пасажерите слязоха. След още час други се качиха. До мен седна симпатичен „млад мъж на средна възраст“. Представи се като доктор на техническите науки Юрий еди-кой-си. Завързахме непринуден разговор.

А нашата крилата птица не даваше и признак, че се кани да литне към столицата на СССР. Боядисани в тъмно реактивни изтребители бяха окупирали пистата, излитаха и кацаха през две-три минути. Явно трябваше да изчакаме някое затишие в тоя неспирен вернисаж на военно могъщество, за да се хванем за опашката на шанса да се окажем отново в небето.

След още час най-после отлепихме от твърдата земя – след поредното кацане на изтребител и преди поредното форсажно излитане на следващия.

Нямах обичайните проблеми с руския, съпътствуващи 99% от нашите (вкл. “учени“) сънародници. Разговорът вървеше гладко, „без сучка и задоринки“. Събеседникът ми разказваше увлекателно за своята специалност, слушах го с неподправен интерес – не от нормалната в такива случаи куртоазия. (Все пак вроденото ми любопитство неслучайно ме беше абонирало за „Наука и техника за младежта“, „Космос“, „Юный техник“, „Техника–молодëжи“, „Знание-сила“, „Наука и жизнь“). Поддаквах отвреме-навреме на събеседника си въз основа на лаишките си познания.

От дума на дума стигнахме и до близостта между двата езика. Когато споменах, че, „както е известно“, техният алфавит е всъщност българската азбука (кирилицата), Юра ме изгледа изпитателно през дебелите си рогови очила. Да не би да го будалкам?! Хайде де, той за първи път чувал подобна небивалица! Тъкмо обратното – и българите, и монголците, и казахите, и узбеките, и всички останали били получили алфавитите си от Матушка Русь, разбира се („разумеется“).

Наложи се да обяснявам надълго и нашироко на този иначе интелигентен и, както изглеждаше, широко скроен руски човек, кои са „Кирилл и Мефодий“ и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Савва (св. Седмочисленици). Той не беше чувал никое от тези имена. Разходих го из историята на най-старата (езикът ми не щеше да се извърти да каже „древната“, пък камо ли „античната“ украино-руска история – държавна, църковна, културна, литературна. Човекът наистина чуваше всичко това за първи път. А не беше средностатистически руснак – учен, доктор на науките, начетен и образован [а какво, какъв ли е бил тогава урὸвенът (нивото, равнището) на типичния обитател на тая иначе физически необятна територия…].

Разговорът в самолета ме наведе на нерадостни изводи. Колко мощна индоктринация е била впрегната в действие, за да „въведе в неведение“ съзнанието не само на лесно манипулируемите „народни маси“, но и на най-издигнатите умове на огромния конгломерат от нации, афиширани към оня исторически момент като „съветския човек“.

Осъзнавал ли съм тогава, че отваряйки очите на симпатичния руски очилатко, всъщност съм осъществявал „идеологическа диверсия спрямо установения в резултат на Великата Октомврийска социалистическа революция социалистически строй в родината на победилия комунизъм – непобедимия СССР“?

Едва ли. Макар и до известна степен „напомпван“ с идеите на марксизмо-ленинизма (като 99% от населението на НР България), все пак останах шокиран от дълбочината и широтата на историческата перверзия, целенасочено внушавана на изолирания от външния свят „гражданѝн Советского союза!“ (та за този „гражданѝн“ България си беше жив Запад, Бургас – повече от Кан и Сан Тропе, взети заедно, а „Златните“ и „Слънчев бряг“ заместваха Майами Бийч, барабар с плажовете на Калифорния…).

Години по-късно, вече като преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет, директно питах гостуващите съветски колеги (юристи-международници) защо предговорите на всяка тяхна монография, студия или дори статия задължително започваха с анализ на „поуките, изводите, препоръките и решенията“ на поредния конгрес на КПСС? Те просто мълчаливо повдигаха рамене и разговорът по темата беше приключван с този елементарен, но и многозначителен, наглед нищо не казващ, жест.

Междувременно самолетът се повъртя няколко минути над горичките от тънкостволи брези на Подмосковието и плавно рулира на пистата в Шереметиево. Разделихме се поживо-поздраво с мимолетния ми познайник и всеки пое по пътя си. (Питам се: какви ли мисли са се въртели в главата му тогава и как се е почувствувал само петнадесет-двадесет години по-късно, когато неминуемото развитие на събитията наложи немалка част – но не цялата – от истината за историята на Русия да изплува на повърхността? Не знам. Но ми се видя умен мъж. Няма как да не се е замислил.)

Настаних се в хотелската стая към огромния комплекс на търговското ни представителство. На сутринта закусих и тръгнах да разглеждам забележителностите на Москва (делото беше насрочено за следващия ден).

Най-напред потърсих сградата на централната съветска библиотека, която тогава носеше името на Ленин. След известна битка с вездесъщата руска бюрокрация успях да получа временен „допуск“ до съкровищата ѝ. Оказа се обаче, че не мога да ползувам фонда, съхраняващ дисертациите; обясниха ми, че даже нямам право да прочета собствената си дисертация, ако предварително не съм получил разрешение от техния секретен отдел.

Разочарован (тъкмо някои дисертации по Международно екологично право – по темата за замърсяването на морските води с нефт – ме интересуваха), тръгнах да търся контакт с колегите от ИГПАН СССР (Институт государства и права Академии наук Союза Советских Социалистических Республик).

Разказът ми за перипетиите, изживени в библиотеката, ги озадачи (мен пък ме озадачи тяхното озадачаване: как така съм успял въобще да припаря там?! Явно не съм знаел колко строго е при тях и че дори другари от братска България трябва да чакат с дни и седмици, за да се уредят с карта за книжното царство.

Колегите-международници оставиха у мен много добро впечатление. Специалист по моята материя беше симпатична дама на средна възраст – Лидия Сперанская. Някакво своеобразно благородство лъхаше от крехката ѝ фигура, интелигентно лице и сдържано говорене. Виждах я за първи път (и вероятно за последен), но почувствувах такава симпатия и доверие към човека, каквито не подлежат на описание, но се усещат интуитивно на мига. По-късно осъзнах, че съм се докоснал до духа на една от великите руски фамилии/3/, дали много за някогашния възход на Русия и оставени от болшевиките „за цвят“.

Лидия ме разведе из лабиринтите на ИГПАН и ме запозна с имена, образите на които дългосрочната ми памет не е съхранила (все пак са изминали почти 40 години). Съвсем релефно запомних обаче най-веселия и може би най-екзотичен образ сред тях. Казваше се Марклен Иванович Лазарев, беше мустакат мъжага над петдесетте, но се държеше като млад юноша (подозирам и, че си боядисваше косата и мустаците – толкова се чернееха, че чак синееха). Покрай шегите, които ръсеше по всеки повод, разменихме и някоя и друга идея относно перспективите пред едва зараждащото се екологично право. Пет години по-късно съдбите ни с Марклен Иванович отново се пресякоха в тогавашната Източна Германия, известна по онова време като ГДР (Германска демократична република). За симпозиума в Рощок имам отделен спомен/4/.

Късния следобед бях определил за „културен туризъм“. Набелязаният обект беше Бородинската панорама (нали бях служил в плевенска казарма – бяха ни водили „под строй“ да разгледаме нашенската). Оказа се, че не е проста работа да се добереш до цветното входно билетче, но все пак след час и половина успях да стигна до заветната зала.

Вътре установих, че чакането си е заслужавало. Плевен ми се стори блед и невзрачен, когато се изправих пред Бородино [макар че глупостта на руското командване – преди да го поеме ген. Тотлебен (ама че “славянска”  фамилия!) – доближава двете сражения ако не по друго, то поне по броя на жертвите].

Картината наистина впечатлява – дори на фона на днешните умопомрачителни постижения на технологиите – компютърни, холографски, въобще аудиовизуални. Въздействието е завладяващо. Като поразмислиш по-късно на свежа глава, разбираш колко важно е за една държава да поддържа жив спомена за величавите моменти на своята история.

А в онези мигове си припомних Лермонтовото „Бородино“ с неподражаемото умение на поета да говори с полуусмивка дори за такова трагично събитие като войната:

Скажи-ка, дядя, ведь недаром
Москва, вспалëнная пожаром,
Французу отдана?

И после:

Да, были люди в наше время –
Могучее, лихое пламя..
Богатыры! Не вы...“

На другата сутрин бях в Госарбитража. Цялата процедура отне петнадесетина минути. Спомням си, че един от тримата арбитри – поисканият от нас – беше сляп (според правилата в подобни случаи всяка от спорещите страни определя свой арбитър, а тия двамата се споразумяват за назначаването на трети, независим).

Тъй като беше рано, тръгнах да изследвам забележителностите около Кремъл. Видях огромните опашки, които се виеха пред мавзолея. Реших да оставя „поклонението пред вожда и учителя на цялото прогресивно човечество“ за последния ден от престоя ми в Москва, а да се запозная с културните забележителности, достъпни за всички – Царь Колокол, Царь Пушка, кремълската стена с урните на „Герои Советского союза“. Видях и гроба на Сталин. Е, не бях дори и помислял „да поднеса цветя“ – не само защото в Москва бяха астрономически скъпи.

Скромните ми командировъчни и донякъде любопитството ми ме насочиха към ГУМ-а (след като се оказа, че Пушкинският музей е затворен него ден). Онова, което ме порази в този грамаден не само за ХІХ в. (когато е бил построен като Верхние торговые ряды), но и за „видавший виды век двадцатый“ – не бяха рехавите витрини (то и у нас беше почти същото, ама не чак толкова), а невероятно ниското качество на плодовете и зеленчуците и космическите им цени.

Български круши, които у нас на „Женски пазар“ биха ги изсипали направо в канала на „Сливница“, там бяха изложени като луксозна стока. Румънско бяло (всъщност мръсно сивозелено кисело) грозде се мъдреше на съседна витрина. Гледах този панаир на мизерията и наистина ме хващаше срам за безочието на търговците ни. Същевременно изпитвах дълбоко съжаление  към ошмулените, с посивели от самогона/5/ лица на „съветските хора“, принудени да консумират нашите боклуци. И това ми било столица на могъща империя… Щом тука е така, какво ли е в дълбоката провинция?!

Все пак не всичко беше толкова трагично. По едно време мярнах тайфа шалварести циганки, които вдигаха обичайния за този етнос шум, без да се притесняват къде се намират – дали на улицата или в храма на Хермес/6/. Персонажи от всички краища на огромната (1/6 от сушата на планетата Земя) територия се мержелееха пред очите ми. Не се задържах дълго в тоя интересен отвън, но празен откъм съдържание – по-скоро паметник – на архитектурата от времето на Царска Русия.

Детските играчки бяха интимната цел на екскурзионното ми пазаруване (то пък колко ли рубли ти дават за по-малко от седмица командировка!). Запътих се към „Детский мир“ – един изпреварил с половин век (имам предвид света на социализЪма) времето си „мол“, разгърнал се на 55000 кв.м. – нечувана за онова време площ на магазин. „Детский мир“ беше пълна противоположност на унилата „гумска“ атмосфера. Тук наистина беше царството на играчките! Какво ли нямаша само – и на достъпни дори за моя тънък командировъчен джоб – цени.

Особено пък военизираните играчки! Та танкове ли не щеш, та оръдия ли, та пластмасови пушки и саби ли ти се приискат – абе цели военни арсенали населяваха щандовете-декари на тоя детски хипермаркет! Озовеш ли се там, ставаш разноглед, чудиш се какво да избереш за армаган на най-малките, които най-много и най-искрено се радват на подаръците. Човек има усещането, че зад всичката тая ламаринено-пластмасова машинария стои огромна военна индустрия.

Напълних един сак с детски залъгалки за петгодишния ми син Владимир. Купих и един пищов с капси за внука на проф. Слава Стефанова/7/ – също Владимир и на същата възраст като сина ми (и тогава имаше тероризъм, но той си беше държавно канализиран, така че не се налагаше да се притеснявам за „оръжието“, което щях да внеса в самолета на връщане).

Тъкмо да си тръгна, и се спрях. Появи се Тя (също като в „Я помню чудное мгновенье…“/8/). Само че този път не беше хетерата Анна Керн, а ефирно създание от средноазиатска приказка. Стоях като зашеметен и гледах как едно четири-петгодишно момиченце я дърпа в различни посоки, което придаваше още по-голяма автентичност на картината. Буйни катраненочерни коси обрамчваха лице с европеидни черти, върху което Изтокът беше поставил своите незабележими тайнствени щрихи, понятни само на онзи, който е изчел осемте тома на акадамичния превод на „Тысяча и одна ночь“. Рамката на картината – белоснежна кожена дреха – обгръщаше това съвършенство, скриваше и едновременно някак си подчертаваше подробностите, които омагьосаният представител на мъжкия пол би се опитал да си представи чак след като илюзията на видимото се изпари, и на свой ред заговорят хормоните. Черно-бялото съчетание дискретно се допълваше от сполучливо комбинираните цветни детайли по яката, ръкавите и долнището на горната дреха. Панталонът скриваше високи, женствени бедра, които стройно се източваха надолу в подчертано прави крака, вложени в нетипични, очевидно дизайнерски, валенки (все пак по това време на годината в Москва снегът не е необичайно явление).

Така стоях и съзерцавах този подарен ми от Фортуна миг на естетическа наслада, докато видението се изниза през един от многобройните изходи на чудовищния магазин.

[След като се освестих от светлинния удар от зашеметяващата – особено на фона на московската сивота и изнуряваща делничност – женска красота, започнах да разсъждавам трезво за видяното. Явно хубавицата ще да е съпруга на някой от партийно-държавните велможи, защото е невъзможно обикновеният съветски човек да поддържа с мизерните си (също като нашите) – от аванс до заплата – доходи, такъв лукс. Та само стилната ѝ кожена шапка сигурно струваше повече от годишната ми надница… И какво му остава на обикновения човек, освен да си каже: „Хороша Маша, да не наша…“ (ако е руснак), или категорично философски по шопски да умозаключи: „Очи пълни, ръце празни!]

Третият ден от пребиваването ми в „столицата на световния пролетариат“ (именно пролетариат – далеч не дорасъл до осъзната работническа класа) се очертаваше като най-натоварен от културно-туристическа гледна точка. Трябваше да посетя мавзолея (задължителен ритуал – щяха да ме разпитват в България защо не съм разгледал „най-главната забележителност на Съюза“), да се добера до несметните съкровища на Оръжейната палата и по някакъв начин да проникна в светая-светих на руската Терпсихора – „Большой театр“. Твърде наситена програма и за печен американски турист-спринтьор, а аз бях само обикновен софийски шоп, по неведомите пътища на съдбата оказал се в тоя провинциално-социалистически и с блестящо историческо наследство мегаполис.

Наредих се на едната от двете опашки и зачаках търпеливо реда си за задължителния ритуал за всеки социалистически турист – поклонението пред мумията. Бавно пристъпвахме напред по едрите павета на Червения площад (всъщност точният смисъл на названието е „Красивият площад“, ама нейсе), когато някакъв военен ми даде знак да се изтегля от строя. Отстъпих встрани, а той надзърна в торбичката, която носех. Вътре се мъдреха две бутилки „Плиска“ (по-нататък ще разкрия защо). Офицерът (вероятно КГБ – че как иначе!) ми нареди да отнеса багажа в една съседна сграда, където се оказа, че е гардеробът за вещи, забранени за внасяне в капището.

Върнах се обратно в строя, но прецених, че денят няма да ми стигне да осъществя замисления културтрегерски стратегически план. Този път сам излязох от редицата и безцеремонно се запътих към същия военен – все пак вече веднъж бях разговарял с него, така че в известен смисъл не беше нужно да започвам отначало. Той се изненада от нахалството ми, но когато му обясних, че съм от България и ще изпусна довечера спектакъла в „Большой“, ако остана на голямата опашка, сериозността му на железен чекист се стопи, и ме отведе лично до другата, по-къса опашка. Така, с „рогата напред“, попаднах в сумрачната зала, където тишината, нарушавана само от стъпките на „богомолците“ по мраморния под, обгръщаше контурите на една напълно различна от плакатните представи физиономия.

Лицето на вожда със сресани назад червеникави косми на главата донякъде наподобяваше образа на Ленин, но сякаш не беше той. Като деца ни бяха водили в мавзолея на „героя от Лайпциг“, така че не стъпвах за първи път в подобно заведение. Но тук като че ли имаше нещо необяснимо, някаква енигматична тайнственост, неизреченост, бих казал – нереалност (неистинност). Подобни мисли се завихриха в главата ми, когато усетих, че някой ме подхваща за лакътя – щял съм да се спъна – и с категоричен жест ми посочва изхода. Не се обърнах да видя лицето на поредния служител на Феликс Едмундович/9/, а побързах да изляза на въздух.

Ако знаех само какво ме чакаше тепърва… Амбициозната ми културна програма щеше да се сблъска с априори непреодолими времеви препятствия, които само непоклатимата и несъкрушима шопска воля (зложелателски назовавана „инат“) щеше да е в състояние да превъзмогне.

Около Червения площад са разположени множество капани на туристическия бизнес, но моята ясна цел (предварително проучена още в НБКМ/10/) беше брилянтът в перлената му огърлица – Оръжейната палата. Колеги, посетили тази съкровищница на исторически артефакти и баснословни богатства, говореха възторжено за нейните сбирки, поразяващи (а може би такова е и предназначението?) въображението на всеки богат, беден, умен, глупав, зъл, добър – въобще двукрак, носещ гордото звание Homo Sapiens (нерядко дорасъл само до Homo Erectus), прекрачил входа на Палатата.

Само че „прекрачването“ се оказа както теоритически, така и практически, невъзможно. Входни билети имаше чак за след месец и половина. Стоях пред охраната и цели четиридесет и пет минути/11/ ги кандардисвах, че няма начин да не ме пуснат да вляза. Те от своя страна ме убеждаваха с най-сериозен вид, че няма – ама абсолютно никакъв начин – да ме пуснат вътре. Накрая вероятно толкова съм им додеял (а пък и идваше ред да пускат поредната партида зрители в музея), че изнамериха отнякъде някакъв билет, скъсаха контролата и ми посочиха кýпа с калцуни, чифт от които трябваше да нахлузя върху обувките си. Машинално мушнах, без да го погледна, билета в портфейла си, обух плъстените терлици и пристъпих в светая-светих на Палатата. Секунди по-късно охраната отвори някакви широки врати, вътре нахлуха няколкостотин щастливи притежатели на ценните пропуски (купени вероятно преди два-три месеца – „заблаговременно“). Изведнъж се оказах с двайсетина крачки аванс пред навалицата, която трескаво навличаше задължителните музейни атрибути. Приключението в пещерата на Али баба започваше.

(Избързвам с няколко дни напред, за да изясня сериозността на случилото се. Когато вкъщи погледнах входния билет за Оръжейната, той имаше дата 26 октомври – точно месец и половина след „историческата“ ми визита; хората от охраната не бяха ме излъгали).

Няма да описвам позлатените императорски каляски, яйцата на Фаберже, шапката на Мономах – има ги в хилядите туристически справочници. Златото и бисерите, изумрудите, рубините и брилянтите бяха направо на купища, на купища… Какво изкушение за сценаристи на криминални екшъни, неуравновесени типове с клептомански наклонности, мераклии за светкавично забогатяване! Но защо ли всичко това блестящо, искрящо, умопомрачително богатство не предизвикваше в съзнанието ми онзи трепет, така така характерен за изкушените в тайните на „светския живот“? Може би просто кръвната ми група беше различна. Да, наистина бях силно нпечатлен от пресищащия напор на цялото неописуемо великолепие. Впечатлен – да, възхитен – не. Там беше разликата. (Впрочем, какво друго би могло да се очаква от един селянин, израснал в Софийското поле сред ливадите на Корията, Крива бара и Искъра, с недокосната от еснафлък, нуворишество или кух социален аристократизъм менталност – какво друго, освен наследения от деди и прадеди девствен, но самостоятелен, необременен дух?)

Едночасовата променада през разточително претрупаните зали приключи. Отново бях сред първите, които бързаха да събуят временните плъстени добавки към обущата си. Поредната група от няколкостотин посетители с търпеливо достойнство изчакваше да ги обуе на свой ред.

Вече притъмняваше, когато ускорих крачка към последното приключение, закъдето носех и предвидливо закупените две бутилки „Плиска“. Срам не срам, признавам: с тях трябваше (така ме посъветваха врели и кипели колеги, неведнъж посещавали Москва по повод и без) да подкупя администратора на „Большой“, от когото зависеше влизането ми в залата, която дотогава бях виждал само на кино- и теле-екраните.

Опитните колеги от ДСО-то ме бяха инструктирали подробно как да действувам, за да превзема крепостта отвътре.

Първо. Идвам половин час по-рано (в 18.30 ч.), заставам до бариерата на пропуска и питам лелките-контрольорки къде е стаята на главния администратор (само от него зависи влизането без билет).

Второ. Установявам кой е факторът, и по някакъв начин успявам да привлека вниманието му, връчвам коняка (така наричахме „Плиска“-та, докато притежателите на търговската марка „Коняк“ не ни осъдиха да махнем незаконното название и да ѝ дадем невзрачното родово име „бренди“)… и съм „вътре“.

Билетершите бяха любезни, но „железни“. Посочиха ми вратата на офиса – беше отворена, но отвътре не се усещаше признак на живот. Междувременно пристигна симпатична приказлива туристическа групичка, състояща се от три французойки „над средна възраст“ (абе, баби – но все пак – французойки), ескортирани от слаб, висок, с благороден израз на лицето възрастен господин (направо – дядо – какъвто е сега и пишещият тези спомени някогашен младеж). Една от дамите ме заговори на френски (все още официалният език на дипломацията и международното право).

Макар френският и да ми е първият западен език, нарочно ѝ отговорих на английски, но и тя не падна по-долу. Английският на бабата обаче беше толкова френски нюансиран, че след третата неразбираема фраза любезно помолих да разговаряме на нейния роден език (ех, друго си е да си велика нация – целият свят ти е длъжен, а ти – никому).

Ето какво изяснихме. И за тях да посетят спектакъл на „Большой“ било мечтата на живота им. И те тръгвали на следващия ден за дома си, а и възрастта им била такава, че едва ли ще им се удаде втори такъв шанс. Моя милост пък съм разбирал „техния език“ (сиреч руския) и ако бих бил така добър да им съдействувам да влязат…

Опитах се да обясня, че и при мен шансовете са нулеви (изключвам тогавашната ми възраст). Едва ли ще мога да се добера до залата, а да не говорим за „вкарване“ на още четирима чужденци.

Докато така се изяснявахме едни други, погледът ми внимателно сканираше пространството зад бариерата на контролата. По някое време отвътре във фоайето се показаха трима души. Нещо ми подсказа, че трябва да се фокусирам върху плешивата очилата глава на най-високия едър мъж измежду тях. Явно толкова нахално настоятелно съм го гледал, че в един момент той дойде до бариерата и сериозно ме запита защо го изследвам толкова настойчиво…

Реших да карам „през просото“. Казвам: „Вие вероятно сте главният администратор?“ Той утвърдително кимва с глава. Продължавам: „Вероятно за пръв и последен път съм в Москва. Едва ли някога ще имам отново шанс да попадна на това емблематично място. Самолетът ми отлита за София утре сутрин. Влезте ми в положението…“.

Човекът изглеждаше разбран (а колко ли хиляди пъти е бил принуден да изслушва подобни изповеди?). С нотка на тъга пророни, че би искал да ми съдействува, но нямало начин – всичко до последния стол било продадено.

Той и затова не си стоял в офиса, както обикновено. Но ако все пак в последния момент изникне нещо, щял да ме има предвид.

В този миг балканското ми безочие отбеляза своя непостиган дотогава апогей (все пак имам някакво оправдание – правех го безкористно в името на дружбата между народите): „Ама аз не съм сам, с мен са и тези симпатични французи…“.

Администраторът се усмихна иронично на моята безспорна наглост, махна отегчено с ръка и се отдалечи по посока на залата. Стоехме и не знаехме накъде да поемем – най-близко до ума беше да си тръгнем. Защото вече беше 7 ч. вечерта, спектакълът трябваше да е започнал.

В седем и пет вратата на залата се отвори и администраторът с жест ме покани да се приближа. Билетершите чинно ме пропуснаха през иначе непробиваемия си железен кордон (все пак началникът им ме повика!).

Човекът ми даде един билет и каза, че това е лично моят билет; после ми подаде и лист с четири билети („–За Вашите френски приятели!“).

Смутолевих някаква благодарност и изтичах да съобщя невероятната вест на смаяните гасконци. Дори и лелките на пропуска бяха толкова изненадани от светкавично развилата се пред очите им драматична ситуация, че в суматохата забравиха да ни откъснат контролните талони. Бегом влязохме в залата и заехме местата си – те на седмия вляво, а аз – на втория ред вдясно до средния проход.

[Какво се беше случило? Ръководителите на високопоставена партийно-правителствена делегация трябвало да седят на тези кресла и да се наслаждават на произходящото на сцената, но преговорите (разбирай гуляя – кой ти преговаря по тази късна доба!?) се нещо застопорили, и в последния момент от протокола на Политбюро съобщили, че важните персони няма да удостоят тази вечер „Большой“ с присъствието си. Изглежда са били достатъчно високи гости, щом спектакълът започна с цели петнадесет минути закъснение.]

Чудесата не свършиха дотук. Оркестърът засвири, музиката на Родион Шчедрин изпълни прочутата с акустиката си зала. Завесите една по една се вдигнаха и на сцената се появи поредното чудо – легендарната кралица на световния балет Майя Плисецкая /12/. Думите са бедни да опишат действото, което тази нетипично атлетична за балерина фигура сътворяваше на сцената. Ако би могло с едно изречение да се изкаже онова, което виждах, то би звучало приблизително по следния начин: Съвършено до микрон и до наносекунда съвпадение между музика и движение!

.

.

Никога по-рано не бях виждал нещо подобно (а и след това, за съжаление). „Лебедово езеро“ и „Лешникотрошачката“ на земеделската сцена („Врабча“ 1) вече ми се струваха отчайващо бледи епигони на онова, което Бизе-Шчедрин ми бяха показали чрез изкуството на неподражаемата Майя в „Кармен сюита“.

Мъчително тъжно било да задоволяваш естетическите си пристрастия със средна ръка сравнително талантливи изпълнители. Такива са негативните последствия от срещата с гениалното – вече просто даровитото престава да те впечатлява… (Каква ли ще бъде срещата с Божественото – когато ще видим каквото око не е виждало и на ум не е дохождало/13/).

Антрактът ми позволи да откъсна поглед от сцената и да се огледам наоколо. На първия стол на първия ред – точно пред мен – зърнах познат от кинопрегледите и телевизията овал на лицето. Вгледах се: Галина Уланова/14/, другата икона на световния балет! Невероятно, но факт… До нея вдясно оживено коментираше спектакъла един от известните руски балетни корифеи – главният артистичен директор на „Большой“ Юрий Григорович.

Въобще тази неповторима вечер поднасяше чудо след чудо. Като си припомням всички детайли, се питам дали да споделя с белия лист случилото се по-нататък в антракта… Съжалявам, но се налага да разваля доброто впечатление, което може би съм оставил у читателя до този момент; почтеността обаче изисква да си кажем и кривиците. Пък и Господ Исус Христос ни е предупредил, че идва ден, когато всичко тайно ще стане явно/15/.

Започвам с провинциалния опит със ставането си да вдигна седалката на креслото. Добре, че не дръпнах с все сила, защото неминуемо щях за срам и позор да я изкъртя (отде да знам, че креслата в „Большой“ били монолитни…). Скришом обходих с поглед залата, за да преценя дали някой е забелязал позора ми; май нямаше свидетели.

Вторият гаф ме накара да се изчервя още по-яко. Видях нашия благодетел – администратора – да стои сам във фоайето, и се отправих директно към човека, за да му благодаря по подобаващ за руските обичаи начин (разбирай – да му връча двете бутилки „Плиска“, оставени на съхранение в гардероба). Бузите ми станаха по-червени от кадифената обшивка на стените на театъра, когато администраторът любезно отклони подаръка ми. Стоях като в небрано лозе и се чудех къде да се дяна, докато рациото ми в тази абсурдна ситуация насочи вниманието ми към тьотките на пропуска. Инстинктът не ме подведе – те радушно приеха шишетата и дори ми благодариха. Поуспокоен се върнах на мястото си в залата. Но вече нищо не беше същото. Колко малко нетактичност всъщност е достатъчна, за да развали тайнството на голямото изкуство…

Прибирах се в хотела със смесени чувства. От една страна – възторг, от друга – унижение. Макар през целия си живот едва ли съм пропсувал (и то на ум!) два-три пъти, но със сигурност тая вечер беше един от тези случаи.

Сигурно сте изпитвали това странно чувство: да се сърдите сам на себе си… Казват, че било близо до катарзиса… но не съвсем. Общо взето, не бях „сам не свой“…

Реалната действителност обаче заявяваше своите делнични претенции. Трябваше да организирам някак си отиването до Шереметиево – полетът ми беше в осем сутринта, а летището, както е известно, е доста отдалечено от града (все едно софийското да е в Правец). Уговорихме се с още двама командировани да наемем такси и да си поделим разходите (вкл. и неизбежните „чаевые“). Спах малко и на пресекулки.

В пет сутринта таксито вече напускаше пределите на столицата и се носеше през равнината на Подмосковието. Направи ми впечатление наличието на множество монументи, посветени на войната. Виждаха се огромни противотанкови заграждения, бункери, окопи – все артефакти от една човекоубийствена действителност, вилняла само преди тридесетина години…

Обратният полет не предвиждаше междинни кацания. Когато колесникът на самолета докосна бетонираната царевична нива на прадедите ми, въздъхнах с облекчението на благодарен зрител, изживял за краткото време на сценичното действие цяла палитра от емоции – от възторг до падение.

Добре, че кацането беше плавно и безпроблемно – вероятно, за да мога да напиша това, което безспорно търпеливият и любознателен читател току-що дочете.

.

Николай Гусев

P.S. На 12 юни 2015 г. в Националния дворец на културата гостува Руският имперски балет. Върховният момент в програмата му е балетът “Кармен” по Бизе-Шчедрин с посвещение на паметта на незабравимата Майа, напуснала ни на 2 май т.г. Наистина „Я могу умереть, но „Кармен“ останется“!

___________________________________________

/1/ Преводна рубла – разчетна единица и платежно средство при взаимните междудържавни разчети на страните-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), използувана в периода 1964-1991 г.

/2/ Вж. „Лечителят“.

/3/ Най-близкият съветник на император Александър I по вътрешните работи — Михаил Сперански (1772-1839), разработва (1806-1810) либерален проект за обществени реформи, насочени към установяване на конституционна монархия в Русия. Проектът „Въведение към уложението на държавните закони“ предвиждал въвеждане на принципа на разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, свикване на представителна Държавна Дума и изборност на съдиите. Консервативното дворянство, уплашено за своите привилегии, се опълчва срещу Сперански.

/4/ Вж. „Я, какво правиш тук!?

/5/ Самогон – силна спиртна напитка, подобна на нашата ракия, получавана в домашни условия. Често, поради неспазване на технологията при производството, съдържа отровни вещества като метилов алкохол напр., които водят до увреждане организма на консуматорите и дори до смърт.

/6/ Хермес – древногръцки бог на търговията [но също и на границите, пътешествениците, овчарите, говедарите, ораторите, мъдростта, литературата, поетите, атлетите, мерките и теглилките, търговията, крадците и лъжците. Син на Зевс и Мая (дъщеря на Атлас, най-голямата от Плеядите)].

/7/ Слава Стефанова Попова – професор по Международно публично право в Юридическия Факултет на Софийския университет.

/8/Я помню чудное мгновенье...“ – стихотворение, което А.С. Пушкин посвещава на Анна Петровна Керн (1800-1879), с моминска фамилия Полторацкая. На 18-годишна възраст я омъжват за 34 години по-възрастния ген.Ермолай Керн. Три години по-късно в Петербург среща Пушкин, с когото има бурна връзка – в резултат се ражда не само една от най-красивите поетични картини, но и втората ѝ дъщеря – Олга. През 1827 г. те се срещат отново, но романът им е опорочен от връзката на Керн с младия кадет Александър Вулф; чувствата на поета охладняват, започва да я назовава не другояче, а „вавилонската блудница“.

/9/ Феликс Едмундович Дзержински – полски аристократ (шляхтич), предал своята каста и станал близък съратник на болшевиките; създател и пръв ръководител на ЧеКа (Чрезвычайная Коммиссия) – първообразът на НКВД (Народный Коммиссариат Внутренных Дел) и КГБ (Коммитет Государственной Безопасности).

/10/ НБКМ – Народна библиотека „Кирил и Методий“.

/11/ В началото на м.септември 1979 г. ми предстоеше заминаване за деветмесечна (удължена впоследствие до едногодишна) специализация в САЩ. Според действуващите разпоредби имах право да обменя в банката само левове до равностойността на 10 (Десет) долара. Приятели ми бяха подшушнали, че ако успея да се добера до Председателя на Народната банка, той може да ми разреши да обменя левове за още 30 долара. Няма да описвам как успях да стигна до вратата на големия шеф, когато той самият се появи. Цели 45 минути му обяснявах, че с 10-те долара не мога да си платя таксито от летището до града, а той цели 45 минути се аргументираше колко много е зает и че ако почне да раздава така на всекиго, какво ще стане с финансите на страната?! Ами ако всяка стрина от текезесето поиска и тя 30 долара – докъде ще стигнем? Напразни бяха уверенията ми, че ще върна тези пари още щом получа първата си стипендия (800$ месечно) – остана непреклонен. Излишно е да споменавам, че на летище „Кенеди“ изпаднах точно в ситуацията, от която се страхувах още в България. (Само като си помисля как след някакви си десетина години същата БНБ раздаваше с милиарди долари българско национално богатство на червените плутократи-нувориши, ми иде да повърна – то бива, бива, ама пък бивол курбан не бива!).

/12/ Майя Михайловна Плисецкая – най-великата балерина на всички времена и народи. Родена на 20 ноември 1925 . в Москва в известно еврейско семейство. Когато е на тринадесет години, баща ѝ е екзекутиран от сатрапите на Сталин, а майка ѝ – интернирана (заедно с нейното седеммесечно братче) в Казахстан. Стъпва на сцената на „Большой“ едва 11-годишна. Въпреки блестящите изяви като солистка, едва през 1956 г. за първи път е допусната до задгранични турнета. Две години по-късно вече е Народен артист на СССР. Междувременно се омъжва за младия талантлив композитор Родион Шчедрин, който написва музиката за няколко балета, в които тя изпълнява главните роли. Понастоящем (февруари 2011 г.) живее в Испания, има къща в Мюнхен. В заключение – нейните думи: „Я могу умереть, но „Кармен“ останется“ (из интервю на Ярослав Седов, газета „gzt.ru“).

/13/Но, както е писано: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Коринтяни 2:9).

/14/ Галина Сергеевна Уланова – (1910-1998) е другата руско-съветска велика балерина. На 18 години вече е солистка в Мариинския театър, където е забелязана от самия Станиславски. През 1944 г. Сталин нарежда да бъде включена в състава на „Большой театр“, където остава за цели 16 години – до пенсионирането ѝ на 50-годишна възраст – негова прима балерина. Днес нейни паметници са издигнати в Санкт Петербург и в Стокхолм.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.