Home » Авторски страници

Лечителят

2015.07.07 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————————————-

ЛЕЧИТЕЛЯТ

.

Илюстрация: Lostbulgaria.com

Илюстрация: LostBulgaria.com

Легендите се помнят, докато са живи спомените за тях. Спомените от своя страна живеят в съзнанието на хората. С „отиването“ на последните „си заминават“ и спомените, и легендите. Освен ако не бъдат записани.

Той е легендарната личност на фамилията. Когато бях млад, старите хора все още говореха за Вълкадиновите лобеници  /1/. Няма село в Софийски окръг, където да не е стъпвал кракът му. Селяните – богати и бедни, работливи и не дотам, óправни и мърляви – на тумби са вървели след Лечителя. Всеки гледал да не изпусне реда си, та бай Вълкадин „да види“ (прегледа и излекува) и неговата „стока“ /2/ .

В ония времена ветеринарната помощ в младото Княжество – дори в столичния регион – била екзотична услуга. Професията „ветеринарен лекар“ още не била включена в програмната схема на Софийския университет (към който се създава първият български Ветеринарно-медицински факултет). Разчитало се на самоуки знахари. За тях „оперативният район на действие“ бил несравнимо по-широк от днешния: ливадите в буквалния смисъл на думата гъмжели от многобройни стада овце, крави, друг дребен и едър добитък.

Огромно поле за проявление на дарбите на народни лечители като Вълкадин.

Според легендата прадядо ми поел занаята благодарение на една случка, която в друго време вероятно би му струвала живота. Предполага се, че младият шоп от Ивражине /3/ толкова впечатлил местния земевладелец – пенсиониран турски военен, че вместо да накаже пишман юнака, разпознавайки изключителното съчетание на физически, умствени и нравствени качества у младежа, го насочил да се заеме със занаят, който се удавал само на родените за него.

Чиракуването дало плодове, многократно над очакваното. Скоро чиракът /4/ напреднал толкова, че не се и наложило да работи като калфа /5/ – направо бил признат за майстор /6/ в занаята.

Защо точно тук се пръкнал /7/. Без да съм привърженик на езотериката /8/, трябва все пак да напомня, че самото населено място, носещо днес името ВражДебна, се появява на българската историческа карта по времето на цар Петър, когато разцъфтява църковната ерес на богомилството /9/. В близост до севастократорския /10/ град Средец /11/ се заселил богомилски лечител – враж (-алец). От цялата Средецка област се стичали нуждаещи се от „вражуване“ (лечение) селяни. Някои от тях идвали със семействата си и оставали тук за постоянно. Такива са били и предполагаемите предтечи на най-големия род – Гусевия – братята Иджо (Илия) и Мио (Михаил).

Така, около дома на лечителя, възникнало и поселището, естествено приело топонима „Вражебна“ („Лечебница“). В запазени османски регистри от ХVІ век селото е отбелязано като „Ивражине“ („Вражине“ – турският език не търпи думи, започващи със съгласен звук, поради което турците са поставяли в началото на подобни думи гласната „и“ – напр. И-Стамбул, И-Скендер, И-Смаил). Този документално-исторически засвидетелстван факт потвърждава предположението за лечителския произход на топонима.

(Народната поговорка гласи, че “малка лъжица катран опропастява цяла каца с мед”. Нещо подобно се получило и с благородното название на селото, когато на някакъв чиновник му скимнало /12/ да добави едно „д“ между „ж“-то и „е“-то – вероятно „Вражине“ му се сторило недостатъчно българско).

Но да се върнем към повествованието за сина на Стоичко Ценев Стоянов от Гусевия род. Изплакал е в ръцете на тогавашна „баба“ /13/ някъде около средата на ХІХ век – връстник на Вазов и Ботев. Въпреки някои хашлашки прояви в младите му години (кой ли пък не е бил по-буен в този период от живота си…), изглежда по-скоро трябва да го причислим към кохортата на Любен Каравелов /14/, отколкото към тая на Вазовите хъшове или на Ботевите единомишленици. Поне като такъв го очертават постъпките, белязали жизнения му път – да спасява животи на Божии творения (не само на говеда) – а не да убива, па било то и в името на висши цели и национални идеали.

Когато душата на дядо Вълкадин се преселила в по-добро местообиталище, баща ми Владимир вече бил 16-годишен юноша – напълно в състояние да разбира и запомни онова, което вижда и чува. Неговите спомени за дядо му, както и тези на чичо му Никола, са в основата на настоящия разказ.

Бях особено впечатлен от епизода, който в по-мътни времена неминуемо би прекъснал нишката на живота по едно от фамилните разклонения. Ето случаят.

Местният спахия /15/ бил голям мераклия в бостанлъка (отглеждането на дини и пъпеши). Едно лято в бостана му пораснала диня „за чудо и приказ“ – необикновено голяма. Беят /16/ бил толкова пристрастен към агрономическото си постижение, че собственоръчно го окопавал, поливал и скубел плевелите около него. А в топлите летни нощи дори си постилал до сладкия плод и там спял. Зер колко му е да го откраднат!

В ония години дори писатели от ранга на Жул Верн не подозирали, че ще дойдат времена, когато хората (особено младите) ще се чудят с кое забавление да си губят времето – кино, телевизия, компютри. Скучното селско ежедневие било разнообразявано от някоя и друга седянка /17/, отвличане на мома /18/ или ергенско сбиване.

Затова слухът за „лобеницата на бейо“ разбунил въображението на ергенашите от Ивражине. Коя от коя по-луда глàва се тупала в гърдите, че е по-по-най ербап /19/ да открадне динята. Най-щур се оказал моят, едва деветнайсетгодишен, прадядо по бащина линия.

С тихи стъпки (тогава носели опинци /20/) той се запромъквал в една тъмна безлунна нощ към заветния плод и а-ха да го откъсне, собственикът се събудил, скочил и сграбчил нощния крадец за ментето /21/. Нашият, който тъкмо се бил навел, с такава сила „дръпнал“ към селото, че половината менте останало в ръцете на слисания як спахия.

На сутринта беят организирал собствено разследване на инцидента (изглежда и тогава не се доверявали твърде много на корумпираната държавна власт). Скоро следите довели врелия и кипял в разузнаването бивш висш военен до вероятния извършител – най-якия бабаит /22/ сред младежите. Двете парчета на ментето паснали идеално…

Имали сме късмет, че спахията бил силен не само физически – и в този аспект можел да съперничи на къде-къде по-младия си опонент – но бил и добър психолог, и педагог /23/; не само ценител – като всеки достолепен османлия – на грубата сила, но и човек с чувство за хумор. Вместо сурово да накаже ошашавения от бързото му разобличаване нахалник, той се позасмял и го поканил „на кайве“ /24/. Поразговорили се и собственикът на няколко села установил, че буйният младеж никак не е глупав, „пѝпето“ му сече и става за една много тънка работа.

Точно такъв човек му бил потребен на бея. Многобройните стада в спахийството се нуждаели от квалифицирана ветеринарна помощ, а старият турчин-знахар, който вършел тая работа, бил вече на години. Така на бърза ръка Вълкадин бил главéн /25/ да изучи тънкостите на ветеринарството. И всичко това тръгнало от глупава ергенска прищевка по повод една диня („лобеница“; впрочем, явно „лобениците“ ще си останат запазена марка за Вълкадин и по-нататък /26/).

Юначната сила на легендарния шоп не винаги е била с него; детството и старостта му са белязани с тежки болести. Като малък се бил разболял тежко и бил почти на умиране. Тогава отчаяните родители – силно религиозни християни – се решават на нечувана постъпка: измолват от църквата смяна на името и повторно кръщение. Роденият като Игнат приел „страшното“ ново име Вълкадин. Идеята била такава: първо, болестта да бъде „заблудена“, че това е друг човек; и второ, всички болести да се плашат от „страховитото“ име и да бягат надалеч от носителя му.

В този фантасмагорно-логичен подход прозира неизтребимото влияние на езичеството върху повърхностното българско ортодоксално християнство. Несъмнена е ролята и на богомилската ерес. Когато споделих факта за смяната на името с известната етноложка и краевед на шоплука, професор Елена Огнянова, тя не скри изненадата си. Оказа се, че за първи път ѝ се случва да чуе за такъв феномен.

Независимо от нашите постфактум разсъждения по казуса, този подход взел, че проработил. Детето оздравяло и започнало да се налива със сила и енергия „за чудо и приказ“. Израснало левент-ерген и никой младеж в селото (пък и от околните села и махали) не си и помислял да мери сили с него.

Немногобройните местни турци също гледали да не си имат вземане-даване с младия бабаит. Особено след случката с бейовата лобеница…

Събитията, за които става дума, съвпадат с годините, през които Васил Левски развива най-активната си дейност по организиране на тайни революционни комитети, включително и в Шопско. Наследниците на хаджи Вълчо например твърдят, че Левски е отсядал в неговия хан /27/, намирал се в някогашната източна част на Стара Враждебна. Що се отнася до Вълкадин, той изглежда не е бил привърженик на идеята за насилието. Очевидно е бил изцяло погълнат от напредването във ветеринарния занаят, за да му остава време да се занимава с щенията на раята за „свобода“ /28/.

Подобна констатация няма как да не подразни крайно шовинистично настроените „бранители на българщината“. Вълкадин никога не сменил плоскодънната си шопска „кàпа“ с ориенталски фес (както немалко наши тогавашни интелектуалци), но и не се опълчил срещу поробителя. Здравият селски инстинкт насочвал стъпките му по пътищата на по-бавното, но по-сигурно еволюционно развитие на все още недозрялото за самостоятелност общество. Казано метафорично, предпочел Ероса /29/ пред Танатоса /30/.

Дни преди превалянето на руските войски през Балкана в устрема им към стратегическия център София, спахията предложил на вече зрелия тридесет и седем-осемгодишен мъж да му подари всичките си имоти, простиращи се чак до Стара планина. Ставало дума за землищата на няколко шопски села. Сделката щяла да бъде оформена нотариално – според действуващите тогава изисквания на закона.

Вълкадин благоразумно отказал. Пък и за какво му били притрябвали хиляди декари земя – „Нали не мὸ’eм да я носим на оня свет…“, а и с тоя „ýбаф занаят гладен нèма да остàнем!“.

Имало още една – съкровена – причина да откаже щедрото и изглежда искрено предложение: бил вече „у години“, а още нямал наследници. Тук идва поредната енигма в биографията на този забележителен отвсякъде човек.

Седял умислен край Искъра Вълкадин, когато изневиделица пред него застанал висок възрастен човек, гологлав, с дълга бяла брада и коса, с благ поглед и тих глас:

– Добър ти ден, Вълкадине! – поздравил пришелецът.

– Дал ти Бог добро, дедо! – отговорил все още замисленият за злочестието си Вълкадин, и се сепнал от унеса си. – Ама отдека знаеш името ми?!

– Знам всичко за тебе“ – отвърнал благият старец.

– К’во знаеш, кат’не ме познаваш?! – не се давал недоверчивият шоп.

– Знам, знам и това, дето и ти не знаеш за себе си. Я си дай кàпата – меко, но с нетърпящ възражение глас, наредил непознатият.

Вълкадин като хипнотизиран се подчинил. Странникът извадил нож, срязал вътрешната подплата на шапката, и оттам изпаднало валмо /31/ разноцветни конци. Прадядо ми изумен гледал и не вярвал на очите си: как не е разбрал какво носи всеки ден на главата си!

– Имаш голема болка, нали, Вълкадине? Немаш деца… – рекъл благият старец.

Вълкадин угрижено кимнал с глава.

– А имаш две съседки – две стари моми – и назовал имената им.

Още по-ошашавен, Вълкадин утвърдително и без глас се съгласил.

– Тези двете са ти зашили тая магия в капата, та да немаш деца. Събери сухи съчки, запали огън, хвърли в него магията и я изгори. И ще народиш челяд – посъветвал благообразният старец.

Седял Вълкадин, смаян от чутото, минута-две, па скочил да благодари на чудния старец. Но човекът бил изчезнал. Изтичал прадядо ми на брега на реката, огледал се наоколо, но нямало никого. Върнал се, събрал съчки, напалил буен огън и хвърлил в пламъците му шарените конци.

Додето дèде (дèдо Кὸла – по-малкият син на Вълкадин) ми разказваше тази случка с баща му, в главата ми асоциативно нахлуваха картини от „Вълкадин разговаря с Бога“. Но докато Йовковият герой звучи в минорната гама, тук се усещат, макар и леко приглушени, тонове в мажор. Защото каква по-голяма радост на тая земя за човека от това – да роди и отгледа наследници, особено когато е бил вече отчаян, че коренът му ще изсъхне…

Скоро къщата му се огласила от детска гълчава. За няколко години му се народили три щерки и двама синове – Михаил и Никола.

След Освобождението „бизнесът“ на способния лечител не намалял, а непрекъснато се разширявал. Славата му на почти „чудотворен“ доктор по говедата вървяла пред него по цялото софийско поле, че и отвъд. Търсили го денем и нощем: лекувал крави и биволи, коне, овци, кози, свине… Често се налагало да извършва някои неотложни хирургически операции, съпроводени с отделянето на възпроизводителните органи от мъжката половина на животинския свят (т. нар. „скопяване“).

Тези иначе почитани като изключителни деликатеси традиционно били заделяни за торбата на „хирурга“, който често носел на нарасналото домочадие (едно са двама съпрузи, друго си е още пет деца) повече месо, отколкото то можело да изконсумира. Така оставало немалко както за роднини, така и за по-сиромашки съседи. Изпържени или изпечени, полети с доброкачествено ветренско /32/ червено, те били превъзходна, пребогато наситена с ценни минерали и витамини, храна.

Но многовековният опит е подсказал на народния гений, че „Много добро не е на добро“… На стари години прекалената консумация на тия „дреболии“ довела до тежка форма на „царската болест“ – подаграта /33/. Всъщност, тя е и причината на 79-годишна възраст, през 1928 г., Вълкадин да склопи очи завинаги.

Все пак не ми се иска да приключвам минорно разказа за този легендарен предтеча на фамилията ни (в свидетелството за завършено второ отделение съм записан като „Вълкадинов“, а в акта за раждане, съхраняван в общината, фигурирам като „Владимиров Михайлов Вълкадинов Гусев“; подминавам без укор недоглеждането на престарелия даскал Веселин, сменил без умисъл пола ми, написвайки, че „ученичката преминава в трето отделение“). Ще спомена още един-два епизода, та повествованието да не доскучае на читателя.

Както обикновено, бай Вълкадин минавал от кошара в кошара и лекувал животните на стопаните в поредното шопско село. Селяните се трупали около лечителя, нетърпеливи „дὸкторо“ да види и тsхната „стока“. Дошъл редът и на един крайно беден човечец. Отворил вратата на кошарата, ветеринарят хвърлил бегъл поглед върху двете мършави като чорбаджията си кравички, мълчаливо затворил вратата и си тръгнал, без да каже и дума.

– Ама, бай Вълкадине, ὸти така?! – смаяно се затюхкал беднякът. – Оти барем не влезнà, ὸти нищо не казà?

– Виш к’во“ –  отговорил прадядо ми. – Я мὸ’ем от сичко да лекувам, само от глад немὸ’ем…

Буйният смях на съселяните, които познавали дереджето /34/ на човечеца, съпроводил отговора на Лечителя. А шопите, както е известно, са големи ценители особено на черния хумор, изявен на място.

Въпреки страданията, които коварната „царска болест“ причинявала на лежащо болния някогашен юнак над юнаците (колцина са ония умни и разумни, които в разцвета на младостта си размишляват върху онова, което ги чака в залеза на годините…), той си оставал все така шегобиец. Веднъж баща ми, вече пет-шест годишен „поизточил“ се детуряк, влязъл в неговата стая. Дядо му се приповдигнал на лакът, измерил го с поглед от глава до пети и рекъл:

– Я-а-а, дедовата Вадичка (демек Владичка – съкратено от Владимир – бел. авт.) станала на Искър!? Я си покажи пишката, да видим порасла ли е нощеска? – „поинтересувал се“ старият.

– Ба, а твойта? – не му останал длъжен хлапакът.

Грабнал дядото каквото му попаднало под ръка и го „запофищил“ /35/ подир нетактичния си внук: „Марш оттука, магаре такова!“ – ревнал гръмогласно старецът, но внукът и сам вече бил изхвърчал далече на двора.

И наистина – колко често пикльовците, чиито наàкани дýпета старите им родители са бърсали нееднократно, докато първите свикнат самостоятелно да се справят с това ежедневно физиологическо изпитание – постъпват, меко казано, неадекватно спрямо вторите. Дали някой ден (когато бащите и майките им вече ще са заминали там, откъдето няма връщане) – вече като престарели родители ще си спомнят за раните, които несмислено са им нанасяли в буйните адреналинови години на младостта си?

Но – тъй върви светът…

.

Николай Гусев

___________________________________________________

1. Вж. едноименния разказ.

2. Стока – добитък (диал.).

3. Ивражине – турското име на днешния столичен квартал Враждебна.

4. Чирак – първа, начална степен в занаята.

5. Калфа – междинна, преходна степен в занаята.

6. Майстор – най-високата степен в занаята.

7. Пръкнал се – родил се (диал.).

8. Езотерика – „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за ограничен кръг хора – изучавано тайно и предавано от поколение на поколение знание от предимно мистично естество.

9. Богомилство – учение на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927-969), известен като поп Богомил; дуалистична християнска ерес, проповядваща, че само духовните неща са от Бога, а всичко видимо е творение на дявола.

10. Севастократор – велик болярин, роднина на царя. Такъв за Средецката област е бил ктиторът на Боянската църква – севастократор Калоян.

11. Средец – прабългарското име на гр.София.

12. Скимнало – хрумнало (жарг.).

13. Баба – в случая – самоука селска акушерка (нар.).

14. Любен Каравелов (1834-1879) – български (макар че и сърбите го имат за свой) писател и национал-революционер; бил е председател на БРЦК (Български революционен централен комитет) в Букурещ, но стигнал до извода за неуспеха на политиката на насилието като средство за избавяне на непросветеното българско население от игото на чуждата зависимост.

15. Спахия – османски еквивалент на западноевропейската титла Рицар – т.е. конник от султанската войска; по-късно – висш османски военен, надаряван от султана с владение над определена поземлена територия, от която получавал съответен приход.

16. Бей – управител на по-малка или по-голяма област в Османската империя.

17. Седянка – някогашна вечерна младежка забава, където момите работят женска работа и пеят, а момците ги развличат с приказки и закачки.

18. Вж. „Некога също имаше отвличания...“.

19. Ербап – силен, смел, безстрашен (диал.).

20. Опинци – съшити от нещавена свинска кожа (с четината отвън) обуща, подобни на индианските мокасини; изключително безшумни при ходене.

21. Менте – къса мъжка горна дреха, шита от изключително здрав шаячен плат – ръчно изработен.

22.  Бабаит – човек, който се хвали със силата си (тур.).

23. В смисъл, че съумял да разпознае и оцени качествата на младежа.

24. Кафе.

25. Главèн – назначен (остар.).

26. Вж. Вълкадиновите лобеници.

27. Допреди половин век Вълчовият хан стоеше на стотина метри от Искъра – едноетажна еднокамерна постройка; днес на мястото му е поставена възпоменателна плоча.

28.Свобода“ – началната дума на лозунга, под който протичали буржоазните революции. Всъщност, не се имало предвид свободата въобще, а само нейното политическо покритие. Обикновеният човек, непринадлежащ към „елита“, можел свободно да изказва мнението си (обикновено в питейните заведения); икономическото му положение обаче не получило свободен статус, т.е. масовият човек си останал роб.

29. Ерос – в древногръцката митология – бог на любовта, страстта и секса; чествуван и като божество на плодородието.

30. Танатос – в древногръцката митология – бог на смъртта.

31. Валмо – объркана смес, нещо средно между кълбо и къделя; според Тълковния речник – влакнеста топка, кълбо (диал.).
32. Ветрен – лозарско село в полите на Средна гора, известно с червеното си памидово вино.

33. Подагра – ревматоидно заболяване на горните и долните крайници на човека. Наричат я „царска болест“ поради обстоятелството, че постига само хора с добро материално положение, можещи да си позволят консумирането на деликатесна морска или животинска храна (т.нар. дреболии), съчетано с редовното пиене на по-големи количества качествено червено вино.

34. Дередже – тежко положение (тур.)

35. Запофищил – захвърлил (диал.).

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.