Home » Авторски страници, история, политика

50/50

2015.06.01 Няма коментари

Започваме поредица от авторски текстове на Николай Гусев*, в които той разказва за действителни събития и личности, които е познавал и на които е бил свидетел. През тези конкретни личности и събития се вижда и историята на българското общество и страна, в преломни времена и политически обрати.

—————————————————————————————————————-

.

50/50, или Разказ за чичо Гого (Григор Михайлов от с. Враждебна)

.

Vrajdebna

Войнишкият паметник във Враждебна

Единствен от братята си беше завършил средно образование. Трето от четирите деца на Михаил и Ангелина (след Кръстан и преди Владимир). Почти винаги сериозен и някак вглъбен в себе си.

От баща ми – неговия по-малък брат, знам, че чичо Гого (така му викахме) имал феноменална памет; рецитирал в Читалището Вазовата „Грамада“ (популярна сред селяните като „Камен и Цéна“) отначало докрай без запъване. Начетен, но атеист, той отрано „прегърнал“ утопичната комунистическа идея (в нейния социалдемократически, неболшевишки вариант). Отрано и бил арестуван.  За първи път – след една демонстрация за „Хляб и свобода!“. Полицейският инспектор Козарев зашлевил една яка плесница по бузата на петнайсетгодишния хлапак с думите: „Удрям ти тоя шамар не за друго, а за да запомниш това, което ще ти кажа. А то е: вие, комунистите, сте простаци. И дори един ден да сте на власт, пак ние ще управляваме, защото вие нямате акъл за тая работа. За какъв „хляб“ и за каква „свобода“ си ръгнал по митингите?! Познавам и уважавам дéдо ти (Вълкадин), знам, че живеете доволно добре и от нищо нямате нужда. Хайде сега измитай се оттука и да поздравиш дéдо си от мене!

Това чух да казва чичо ми в прилив на откровение, когато отдавна вече беше омерзен от продажната, безпардонна, кариеристична партийна Номенклатура. Но до този извод е трябвало да извърви дълъг житейски път.

По време на т.нар. „монархо-фашистка диктатура“ (1934-1944) организирали ръчно производство на тухли край Искъра, в близост до Белчовата воденица.  Дори тухлите им носели символа на комунизма (и сатанизма) – петолъчката (пентаграма). Наглостта им стигнала чак до селската черква – дворната ѝ ограда беше иззидана с такива тухли…

Но и тази бесовщина се сторила недостатъчна на младите червени апаши, та скроили много гаден номер на поп Стефан. Хванали бездомно кучe (тогава не било толкова лесно – почти не се намирали безстопанствени помияри, пълчища от които днес пъплят по улици и площади на столицата), заклали го, одрали го, напълнили го с мерудии и го занесли в най-голямата кръчма – тази на Евдо Колев. Казали – агне е, за попа е. Зачакали търпеливо дедо поп да дойде за обичайното си катадневно похапване и попийване. Дошъл той, кръчмарят му поднесъл тавата с „агнешкото“ и каната с „червеното“. Стефан похапнал добре, полял печеното с виното и се изтегнал блажено на стола. Не му и направило впечатление, че селският идиот (не помня как се е казвал, но всяко село си го имаше – пък и сега сигурно си го има, стига село да е останало – поне по един такъв) непрекъснато го сочел с пръст и му подвиквал: „Дедо попе, бау-бау! Бау-бау, дедо попе!“.

В селото беше заврян зет и един Гюро – не Михайлов – който постоянно дразнел дружинката от тухларната, като им измислял прякори. Григор кръстил „Глиго Папуно“ (вероятно поради винаги сериозния му изглед), Методи Костов – „Мето Кифли“, Атанас Миланов – „Жъц Наце“, и пр. На тухларите им додеяло и взели, че се „надигнали“ и отишли с велосипедите си (както си му е редът, комунистите прониквали във всички светски организации – читалища, колоездачни дружества и т.п.) чак до с. Яна, откъдето бил родом Гюро, и научили неговия прякор. Когато при поредната случайна среща пак започнал да ги прекоросва, те му подвикнали: „Джапа Гюро!“, а пишман-зевзекът така се шашардисал, че цопнал от колелото си в близката кална локва. По този повод едни дечурлига съчинили дори римушка: „Гюро кара кóло, щрап-щруп, та у гьóло…“

Дотук със зевзеклъците. Цялото село помни случай за един страшен списък.

Тогавашната жандармерия била специализирана в залавянето и ликвидирането на „шумкари“ (партизани) и техни „ятаци“ (помагачи). На връщане от поредната потеря в Балкана, шефът на жандармерията, генерал Кочо Стоянов, винаги отсядал в кръчмата при хана на Никола (Кóла) Даскалов, с когото били лични приятели. Неочаквано из селото плъзва слух за някакъв списък с петдесет имена на мъже, които Кóла Даскалов бил изготвил, за да го предаде на генерала.

Научил за злокобния списък, Григор се решил на отчаяна постъпка. В късна нощна доба почукал по прозореца на спалнята на ханджията. Когато полусънният кръчмар се показал на вратата, чичо ми извадил от джоба на панталона си един патрон от револвер, наврял го в очите на „съставителя“ на жертвения списък и му казал с леден, нетърпящ възражения тон: „Слушай, Даскалов! Знам за списъка, знам и кои сме вътре в него. Но ако дори един наш косъм падне, запомни: ето този куршум ще ти пръсне черепа!“ И си тръгнал, сподирен от ỳплаха на злополучния доносник: „Ама Григоре, нéма такова нещо, бе! Ама мóла ти се бе!

Списъкът с набедените така и не бил предаден на жандармерията. Всъщност, там били включени по-будните млади хора от селото, увличащи се от социалдемократическите (некомунистически) идеи, включително такива със свой дребен и среден бизнес. Там били и някои лични врагове на ханджията, както и нищо неподозиращи хорица, които кръчмарят по някакви си свои предпочитания недолюбвал. (Изпреварвайки реда на повествованието, ще маркирам само, че един от внуците на Кóла Даскалов беше щатен сътрудник на комунистическата Държавна сигурност…)

След „победоносното антифашистко народно въоръжено въстание“ (т.е. безкръвния преврат на 8-и с/щу 9-и септември 1944 г.) е логично Григор да застане начело на новата власт в селото. Тогава от затворите, наред с малцината политически, са пуснати и всички криминални престъпници – не само дребните, но и вулгарни убийци и изнасилвачи, и друга подобна измет. В селото с немски шмайзер през рамо триумфално се завръща от затвора и серийният убиец Кирил Борисов Бързев, по известен като „Киро Луд“. Заедно с още неколцина себеподобни новоизлюпените „борци за свободата на народа“ набързо стъкмили свой списък с вече кармичното число 50“.

Разбрал за престъпното намерение на хвалипръцковците, Григор ги строил в кметството и им заповядал да му предадат списъка. Взел го, изгорил го и ги заплашил със смърт, ако пострада дори и един човек от селото. По-старите – бащите ни – разказваха за това премеждие с нескрита гордост, че не пострада нито един враждебец нито преди, нито след 1944 г. А в цяла България почти 30,000 души, малцина сред тях наистина виновни, повечето – жертва на завист, злоба, грабеж или коварство – намериха преждевременната си смърт в първите три месеци след преврата: смърт без съд, без присъда, често пъти по прищевка на криминални типове а ла Киро Луд.

Като кмет бил въплъщение на честността. Когато баба Йорданка – осиновителката на брат му Владимир – отишла да помоли за полагащата ѝ се „по наряд“ вълна, за да изпреде прежда и да изплете от нея топли чорапи за брат му – фронтовака, племенникът я изгонил. За кмета нямало роднини, близки или „познати“.

Тази идилия на справедливостта продължила някъде до към 1948 г., когато Сталин набелязва Трайчо Костов за комунистическо жертвоприношение. Активирали се и ония сили, за които полицейският инспектор Козарев беше предупредил две десетилетия по-рано. Неколцина пребоядисани „бранници“, „ратници“, „легионери“ и „отецпаисиевци“, постфактум прегърнали болшевишката идея, обединили усилия и „свалили“ от Партията, респективно от властта, набелязания за “трайчокостовист” Григор Михайлов.

Заклеймили го, запокитили го и го оставили без препитание. Нататък и аз помня. Помня как заедно с двама-трима от преддеветосептемврийските си съратници създаде нещо като кооперация за автомобилни услуги. Намираше се досами Орханийското шосе. Там денуваше, там и нощуваше. Натрови се с автомобилни газове, едвам остана жив, но вече беше половин човек.

Принуден все пак да преживява някак, реши се на отчаяна постъпка – лична среща с тогавашния „силен човек“ в държавата – министъра на вътрешните работи Антон Югов. Все пак се знаят от времето, когато го е укривал от вървящата по петите му полиция под табаните с непечени тухли в тухларната край Искъра. Големецът му предложил длъжността на постови милиционер,  която някогашният ятак не можел да приеме дори и поради вече разклатеното си здраве.

Помня го последователно като нощен пазач в национализираната дърводелна работилница на „Братя Шагерски“ на Ботевградското шосе срещу прочутата бирария „Венеция“, дневен пазач на рибарниците до пистата на Летище „Враждебна“. Чак някъде след 1980 г. го „удостоиха“ с възстановяване в БКП и дори със символична добавка към пенсията като АБПФК.

Но това бяха и последните няколко години от живота му. Междувременно беше прехвърлил своя дял от бащиното наследство на една от племенничките, проявила желание да се грижи за чичо си в старините му. Помогна ѝ финансово и при строежа на скромна къща, в която за него беше отредена стая – по съвместителство – и кухня.

Бавно и мъчително се точеха последните години от живота на този иначе непокорен, своенравен, но реално богобоязлив и праведен до мозъка на костите си човек. Нещо подобно на добрия самарянин от притчата на Господ Исус Христос. Съосновател на читалището, на колоездачното дружество, на потребителската кооперация…, е, и на текезесето след деветосептемврийския преврат. Селски интелигент с възрожденски дух, „малко“ позакъснял за епохата си. Опазил стотина невинни животи, инкасирал безропотно и без обикновеното в такива случаи озлобление подлите удари на „бояджиите“ – номенклатурчици, беше се оттеглил в барачката метър и половина на два метра до дърводелната, а по-късно и до изкуствените вирове – резултат от добив на инертни материали по коритото на Искъра. Какво ли е мислил през безсънните нощи в бараката или при нескончаемите обиколки по насипите край рибарниците? Не знам. Знам само онова, което съм видял с очите си и чул с ушите си. А то не беше нито много, нито малко.

Важното е обаче, че при него всичко беше автентично, без фалш, без притворство, без задни мисли. Няма да забравя и удивлението на опериралия го хирург от ИСУЛ, когато се оказало, че се налага поставяне на платинен пирон в счупената тазобедрена кост, но без упойка. „Не съм имал друг такъв случай. Чичо ти не трепна, не извика, не каза дори „Ох“… Невероятно силен човек!

Колцина такива човеци можеш да срещнеш за един живот? За себе си признавам: по-малко от пръстите на едната ръка. И сред тях чичо Гого е на първо място.

Затова, преценявайки противоречивия характер на неговата личност, озаглавих този спомен „50/50“. Не защото е знаел наизуст и рецитирал без запъване Вазовата поема, разбира се.

.

Николай Гусев

——————————————————————————————————————————————-

* Авторът е роден през 1941 г. Живее в София. Той бивш преподавател по Международно право в СУ “Св. Климент Охридски”. В момента е пенсионер.

.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.