Home » Авторски страници

Анастасия Платнарова. Учителко, целувам ти ръка!

2015.05.24 Няма коментари

Учителко, целувам ти ръка!

Случайна среща.
Във жената бяла
учителката своя аз познах.
Отмина ме, не беше ме познала.
Затичах се, извиках и я спрях.

Представих си я хубава и млада,
с коси от злато във учебен час.
И ако днес е бяла безпощадно,
то тя е побелявала от нас.

Прости ми прегрешенията много
и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи със тревоги,
учителко любима, дóбър ден!

Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам, че е сняг това.
А все си мисля – кръг е ореолен.
Учителко, целувам ти ръка!

Прости ми, прости ми
прегрешенията и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи,
учителко любима, дóбър ден!

Димитър Ценов (1941-1990)

 

Ученици със своята учителка. 30-те години на ХХ век. Снимка: qtoslunca.com

Ученици с учителка. 30-те години на ХХ век. Снимка: Qtoslunca.com

„Учителко, целувам ти ръка!“ – прекрасният текст, написан от моя приятел от ученическите, студентските и останалите до ранната му кончина години, Димитър Асенов Ценов. Досега не е сътворена друга песен, която да пресъздава така искрено уважението и почитта на детето към онази, която му е дала – не живот – посока в живота. Затова, наближи ли 24 май, все по-често се чува тази песен – апотеоз на тихия подвиг на десетките хиляди жени, отдали и отдаващи най-добрите си години на чуждите деца с надеждата, че денонощният им труд не е напразен.

Отдавна замислях да напиша това, което пиша сега. Все отлагах и отлагах, и то за къде по-незначителни начинания. Осъзнавам, че просто ме е било страх да пристъпя към темата за моята първа учителка.

Анастасия Платнарова. Бащите и дедите ни я наричаха просто „Сѝка“ (от Сийка). Беше учила и баща ми – от първо до четвърто отделение (в онези години селското ни училище е било само начално – желаещите да продължат до трети – днешен седми – клас, ходели всяка сутрин по няколко километра до основното училище при Слатинската река). Той също говореше с респект за своята първа учителка. Пазеше като скъп спомен единствената снимка с нея: облечени в кожухчета селянчета, наобиколили младата учителка и директора Иван Влъчков. Лицата им сияят – дали само защото ги снимат, или има и още нещо?

Беше ме учила едва една и половина година – първо отделение и първият срок от второ. Толкова, колкото да ме научи да чета и пиша. Достатъчно, за да запазя завинаги спомена за първата си учителка. Разболя се тежко и я пенсионираха по болест.

„Жълтата гостенка“ беше посетила тая крехка душица. Беше станала на вейка. Слаба – да я духнеш, ще падне. А и годините бяха тежки, следвоенни, купонни (учителите, разбираемо, не получаваха купони като миньорите например, макар че трудът на истинския педагог е дори по-тежък от този на подземния работник). Семейството ми отглеждаше с декари захарно цвекло и правехме от него рачел (заместваше захарта, която се продаваше само по половин килограм на човек). Отвреме-навреме носех по чаша от сладкото на учителката си. Тя всеки път, милата, се просълзяваше. Сега разбирам, че постоянното недохранване беше довело „жълтата“ , взела здравето на първата ми учителка.

Бях разпитал за адреса ѝ – улица „Софийски герой“ №25 – по-късно отсреща построиха хотел „Славия“. Когато с каруцата на дéде Кóла се озовавахме в тоя район (поне веднъж всяка есен), занасях по две специално приготвени от майка ми връзки праз лук – вместо букет цветя. Учителката ми, още по-слаба и съсухрена, се разплакваше, изваждаше кътаните с години наши първи тетрадки и говореше, говореше, говореше – за училището, за децата, за онези неща, които бяха изпълвали учителското ѝ ежедневие, трудовите делници и редки празници.

От нея узнах, че и други съученици – две момичета от нашия клас – я бяха посещавали в скромната ѝ едноетажна къщичка. Значи бяхме трима от тридесет и трима възможни… А помнеше наизуст имената на всички ни! Това ако не е обич – здраве му кажи – все пак бяха изминали десетина години!

На „Софийски герой“ 25 живееше със сина си – доколкото си спомням – инженер. Не го бях виждал, но предполагам, че добре се е грижил за майка си. Все пак педагог от нейната класа не би отгледал калпаво свое поколение, след като беше поставила на крака стотици чужди деца.

Пиша и осъзнавам, че тази крехка жена всеки Божи ден – пролет, лято, есен и зима, е изминавала пеш – тогава градският транспорт в столицата не достигаше селата около нея – десетки километри до и от училището! Тих подвиг…

Затова споменът за първата ми учителка и до днес живее в сърцето на детето в мен.

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.