Home » Избрано

Станимир Трифонов: Бедният джобом е беден и духом

2014.09.22 Няма коментари
Spread the love

Интервю на Емил Спахийски със Станимир Трифонов,

в. “Труд”

.

trudСтанимир Трифонов приключва работата по третия епизод на най-новия сериал на БНТ „На границата” по разкази на Йордан Йовков и сценарий на Дими Стоянович. В Деня на независимостта темата може да бъде България, българите и нашият манталитет. Филмът “На границата” е гениална хрумка на Дими Стоянович, който на базата на 6 от военните разкази на Йордан Йовков („По Места”) създава огледална история в днешно време в интернат за деца. Това, което се случва на героите от времето на Първата световна война преди сто години, се случва в битката за оцеляване на едни деца в днешно време.

.

– Интересен е Йовков.

– Да. Като цялата Йовкова проза тези разкази са леко фрагментарни, леко акварелни. На моменти са на ръба между висшия пилотаж в журналистиката и прозата. Много особен и странен е Йовков. Казвам го с пиететно отношение. След сто години същите човешки проблеми си остават – любов, смърт, рожество.

– Какъв е фундаменталният проблем на България?

– Основният проблем на страната ни е, че от територия с популация върху нея трябва да се превърне в държава с нация, каквото е била някога. И точно днес е денят, в който трябва да си кажем, че именно 22 септември е националният празник на България. Той е акт на осъзнаване на българина. 22 септември е плод на много дипломатически усилия, много съобразявания и изчаквания и е достойно продължение на другия голям български акт – Съединението. Между 1885 и 1908 година, за 23 години усилия на българския народ и елит, България успява да се появи на картата на света като независима и обединена. Успява да преодолее железния и унизителен Берлински договор. Днес нямаме център.

– По времето на онези събития, по времето на Йовков имало ли е център?

– Да. България. Това е чудовищен период за нас. От 1912 до 1918 година са три касапници. Три машини за мелене на човешко месо. България обаче е стояла в центъра на цялата тази саможертва на народа ни. Когато обикалям из страната и извън нея и видя войнишките гробища на тези момчета, които са били пушечно месо в голямата европейска трагедия, ми става много свито и мъчно. Затова този сериал („На границата”) ме изпълва с особена носталгия, болка и меланхолия. Получава се много човечен, меланхоличен и в същото време много светъл филм. Той е филм на надеждите. В него се случват чудеса.

– В разказа на Йовков „Светата нощ”, в навечерието на Воскресение Христово, българските войници са надъхвани да не се отпускат в празничната нощ, защото „врагът може да използва това време да нападне”. Вместо това от другата страна на реката се чува как войниците пеят „Христос Воскресе”, виждат се пламъците на свещи, огньове. Нашите също запяват и в тази кървава война става светло и свято. Какво чудо би се случило в един интернат в днешно време?

– При Йовков чудото се случва на Великден, в интерната – на Рождество. Много хубава символика. Между другото излъчването „На границата“ ще започне на 2 ноември, а последната серия ще бъде в навечерието на Рождество. Поздравявам БНТ, че проявява такъв драматургичен програмен разум.

– Стигаме до македонците и киното. В момента те снимат суперпродукции, каквито ние не сме виждали отдавна – „Освобождението на Скопие”, „Самуил”. Ще имаме ли такъв филм и ние?

– Трябва да приемем реалностите. Никога в света повече няма да се заснеме филм с мащабите на съветския „Война и мир”, на съветския „Освобождение”, в който са включени 30 000 войници като статисти и 8000 танка. По същият начин у нас няма да има повече „Хан Аспарух”, за да се мобилизират цяла една дивизия войници и всички коне на България на един кър. То няма и коне, нито резервисти. Оредяхме.

– Ако направим един огледален прочит на филма, по време на Йовков разрухата на България е била физическа и стопанска. Каква е тя днес?

– Духовна. Въпросът обаче е, че тази разруха не е от юли 2009 г., нито от 1989-а. Тя е започнала през 1944 г., когато България е окупирана, въпреки че е обявила неутралитет. Честито!

– Много хора се гордеят с този период. Иван Славков казваше: „Каквото ние сме построили, вие не можете да го пребоядисате.”

– То важи и за филмовите декори. Има страхотни филмови декори, но те си остават бутафория. Така е и с обществото. Могат да ти продават страшни бутафории за истина. Дори и не ми се коментира оня измислен свят. Моята младост мина в него, но се опитвам да намеря мъжество на характера и да отделям собствената си младост от историческия контекст. Но разрухата започва от 1944-та с появата на научния атеизъм и изчезването на моралните ценности на българите – Десетте Божи заповеди. Сега вече е десертният разлив. Стой и гледай какво ще става на 5 октомври. С цялото ми уважене към жертвите летните наводнения ще ни се струват нищо.

– В какво ще се удавим тогава?

– В собствената си посредственост. Аз съм част от този народ, обичам родината си, народа си, но сме много посредсвени. Когато пътуваш из страната и гледаш къщите, виждаш спретнати домове и мърляви. По имота можеш да разбереш що за човек е някой. Така е и с държавите: мърлявите народи правят мърляви държави. Мераклията прави изпипана държава.

– Днешният главен герой на българското общество е Задкулисието. Повечето от сънародниците ни казват, че са погнусени от него и няма да гласуват, не желаят да участват в обществения живот.

– Ама, братко… Преди години имахме една тайна среща с чистия гений Никита Михалков. Цитирам го по памет: „Човек за всяко свое действие може да намери оправдание.” Дори за отцеубийство – справка Радион Разколников от „Престъпление и наказание” на Достоевски. Той не изпитва угризения. Той бива наказан от Бога, но то е друга работа. Същата работа е при нас. Все някой друг ни е виновен – световният империализъм, световната криза, международното положение, четирите годишни времена. Все нещо извън нас е виновно и все ние сме невинни. А не е така. Ние носим вина за съдбата си.

– Носи ли вина киногилдията за поредицата от скандали през тази година? Последният избухна заради избора на български филм за оскарите.  На всякъде ли е така по света?

– Дори и така да е навсякъде по света, в България не трябва да е така. За тази ситуация, особено за последните 5 години, аз мога да цитирам само едно заглавие на Жан-Пол Сартр: „Изпитвам погнуса.” Позорно е това, което става. Защото НИ употребяват. НИ манипулират. Съсловието е бедно, парите за кино – малко. Ето, научаваме, че бюджетът за догодина ще е още по-малък. А бедният джобом е беден и духом. Защото няма как да се живее от кинематография. Дори и на четири години да правиш по един филм (което е невъзможно), пак не можеш да живееш от този занаят. Вече не е миза кинематографическият процес, а самунът (хлябът – б.р.). Тази вакханалия на самуна, която е в киното, е пагубна.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.