Home » Archive

Articles tagged with: Николай Гусев

Авторски страници »

[19 авг. 2015 | No Comment | ]

Според теоретиците на „Големия взрив“ Вселената е възникнала и се е развила до сегашното си състояние от момент на сингуларност, когато е била съсредоточена в една невидима точка, която избухнала и продължила да се разширява, т.е. да се развива и да се усъвършенствува, да се движи от хаос към подреденост.
Но наличието на Втория закон на термодинамиката говори за съвсем друг сценарий. Според него Вселената, както и всичко материално, се движи от подреденост към хаос. Т.е. обратното движение – от хаос към подреденост – е невъзможно в тази Вселена.

Авторски страници »

[18 авг. 2015 | No Comment | ]

Така рухна марксическият социализъм, не по-друга ще е съдбата на Новия световен ред. Още апостол Йоан е предрекъл не само идването му, но и политическата му същност – комунизъм – както и крехката му „вечност“ – седем години. Въпреки предупреждението с 20-вековна давност, могъщите му кукловоди методичо и упорито водят за носа населението на света в тази посока.
Тук виждаме още едно преимущество на писаното слово: ролята му на превенция. „Предупреденият струва за двама“, казва галската пословица.
За съжаление съвременният човек е не толкова Разумен Човек (Homo Sapiens), колкото Забавляващ се Човек (Homo Ludens). Той схваща четенето като тегоба, нещо несъвместимо с ỳклона му към все по-долни удоволствия.

Авторски страници »

[17 авг. 2015 | No Comment | ]

Днес, в разгара на световната финансова криза и на експеримента, който някой ден ще бъде припознат като БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД, семействата на децата ми са пéтимни за кофичка кисело мляко. Нареждам се на опашката в пощата, за да разбера, че като преподавател в Университета взимам два-три пъти по-ниска пенсия от тази на съученици, повтаряли по няколко пъти класове поради нисък успех. Вървя пеш, а ме подминават разкошни лимузини на местни мафиоти и на техни силиконови държанки.

Авторски страници »

[16 авг. 2015 | No Comment | ]

Именно в „Неделя“ срещнах полушегата-полуистината, разказана от съветски публицист, която преразказвам по памет…

„За културата на един народ съдим по състоянието на… обществените тоалетни и гробищата.”
В същия материал на въпросния брой на „Неделя“ се описваше трагикомичния случай на турист – съветски гражданин „от републиките“ – в Ню Йорк , който бил принуден от законите на човешката природа да посети американска обществена тоалетна. Шашардисан от блестящата чистота и парфюмно ухание, човечецът в един момент си помислил, че се намира във важна държавна институция, и се обърнал почтително към обслужващия персонал с молба да му се предостави политическо убежище, и то в това прекрасно място…

Авторски страници »

[15 авг. 2015 | No Comment | ]

Беше началото на март 1953 г. Строяваха ни в двора на училището, за да изразим скръбта си по загубата на „учителя и вожда на цялото прогресивно човечество“. Искаха от нас да плачем за „непрежалимия приятел на децата“.
От всичките няколкостотин деца аз бях единственият, който имаше основание да тъгува.
Но не за Сталин. Същия ден беше починала баба ми Йорданка – съпругата на дèде. Наричаха я – кой знае защо – „бàбо Дàко“ (вероятно така я е назовавало някое невръстно роднинско дете и оттам е тръгнал тоя прякор).

Авторски страници »

[14 авг. 2015 | No Comment | ]

Веднъж, не знам откъде-накъде, но разговорът им се беше отплеснал по съвсем нетипична за занаята им тема – богатата реколта орехи нея година. Трябва да съм бил някъде около 3-4-годишен, защото в един момент се намесих в разговора на възрастните с дълбокомисленото разсъждение: „Нèма страшно – че ги вàриме, че ги печèме!“

Авторски страници »

[13 авг. 2015 | No Comment | ]

„Дедо Ушко кара крушки на пазара
с дългоухото магаре…“
Така започваше стихотворение, което учехме в първо отделение.
Но не става дума за лирическия герой, а за нашия съсед дядо Илия, неведомо защо прекоросан като „Ýшко“.
Беше дребничък, жилавичък, препечен от четирисезонно слънце и ветрища стар овчар.
По едно и също време всяка сутрин звънците на овчето стадо огласяха сънната улица, за да затрополи късно вечер обратно към кошарата. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година подир година.

Авторски страници »

[12 авг. 2015 | No Comment | ]

Помня я от годините на босоногото ни детство. Беше три години по-малка от мен, слабо и сополиво (кой ли пък не е бил такъв?), бедно и оскъдно облечено селско момиченце. Заедно с дружките от махалата правеха „подници“ в изобилната прах на селските улици (няма да обяснявам на непосветените гражданчета същността на този ритуал – нека да поровят в Google – току виж попаднали на „следа“, ама едва ли… по-разумно ще да е да попитат селските си баби).

Авторски страници »

[11 авг. 2015 | No Comment | ]

Девизът му беше:
„Ккатто фффаннемм – ддèррреммм, ддèррреммм, ддèррреммм!“ – напълно в унисон с прозвището, прикачено му от някой наблюдателен шоп. И наистина – за услугите, които правеше на нуждаещи се съселяни, съдираше по девет кожи. Почти монополното му положение и вроденото му безочие („Луд, та му е лесно…“) принуждаваше клиентите по неволя да плащат „баща си и майка си“ – просто нямаше къде другаде да отидат за неотложната услуга.

Авторски страници »

[9 авг. 2015 | No Comment | ]

Дунди не беше старателна ученичка, ама хич. Ходеше на училище, защото беше задължително. Ала в края на всяка учебна година все така се случваше, че изпускаше бележника си в селската вада, която го отнасяше в Искъра. Така, за срам на родàта, не можа да завърши трети (днешен седми) клас до осемнайсетгодишна възраст.

Авторски страници »

[7 авг. 2015 | No Comment | ]

Семейството на чичо Ванчо Уручев са бежанци от Гръцка Македония. Подгонени от елинската асимилаторска политика, етническите българи, отказващи да се гърцизират (да приемат гръцки имена и да престанат да общуват на майчиния си език), потърсили спасение в Царство България. Дошли голи, боси и гладни. Оцеляването им е равносилно на чудо, в което взели участие множество български домове, един от които е и този на моя дèде. Приютили, „прикóткали“ малкия Иванчо (да не се бърка с едноименника му от вицовете!), дали му онова, което модерните времена нарекоха „начален тласък“.