Home » Archive

Articles tagged with: Николай Гусев

Авторски страници »

[16 авг. 2015 | No Comment | ]

Именно в „Неделя“ срещнах полушегата-полуистината, разказана от съветски публицист, която преразказвам по памет…

„За културата на един народ съдим по състоянието на… обществените тоалетни и гробищата.”
В същия материал на въпросния брой на „Неделя“ се описваше трагикомичния случай на турист – съветски гражданин „от републиките“ – в Ню Йорк , който бил принуден от законите на човешката природа да посети американска обществена тоалетна. Шашардисан от блестящата чистота и парфюмно ухание, човечецът в един момент си помислил, че се намира във важна държавна институция, и се обърнал почтително към обслужващия персонал с молба да му се предостави политическо убежище, и то в това прекрасно място…

Авторски страници »

[15 авг. 2015 | No Comment | ]

Беше началото на март 1953 г. Строяваха ни в двора на училището, за да изразим скръбта си по загубата на „учителя и вожда на цялото прогресивно човечество“. Искаха от нас да плачем за „непрежалимия приятел на децата“.
От всичките няколкостотин деца аз бях единственият, който имаше основание да тъгува.
Но не за Сталин. Същия ден беше починала баба ми Йорданка – съпругата на дèде. Наричаха я – кой знае защо – „бàбо Дàко“ (вероятно така я е назовавало някое невръстно роднинско дете и оттам е тръгнал тоя прякор).

Авторски страници »

[14 авг. 2015 | No Comment | ]

Веднъж, не знам откъде-накъде, но разговорът им се беше отплеснал по съвсем нетипична за занаята им тема – богатата реколта орехи нея година. Трябва да съм бил някъде около 3-4-годишен, защото в един момент се намесих в разговора на възрастните с дълбокомисленото разсъждение: „Нèма страшно – че ги вàриме, че ги печèме!“

Авторски страници »

[13 авг. 2015 | No Comment | ]

„Дедо Ушко кара крушки на пазара
с дългоухото магаре…“
Така започваше стихотворение, което учехме в първо отделение.
Но не става дума за лирическия герой, а за нашия съсед дядо Илия, неведомо защо прекоросан като „Ýшко“.
Беше дребничък, жилавичък, препечен от четирисезонно слънце и ветрища стар овчар.
По едно и също време всяка сутрин звънците на овчето стадо огласяха сънната улица, за да затрополи късно вечер обратно към кошарата. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година подир година.

Авторски страници »

[12 авг. 2015 | No Comment | ]

Помня я от годините на босоногото ни детство. Беше три години по-малка от мен, слабо и сополиво (кой ли пък не е бил такъв?), бедно и оскъдно облечено селско момиченце. Заедно с дружките от махалата правеха „подници“ в изобилната прах на селските улици (няма да обяснявам на непосветените гражданчета същността на този ритуал – нека да поровят в Google – току виж попаднали на „следа“, ама едва ли… по-разумно ще да е да попитат селските си баби).

Авторски страници »

[11 авг. 2015 | No Comment | ]

Девизът му беше:
„Ккатто фффаннемм – ддèррреммм, ддèррреммм, ддèррреммм!“ – напълно в унисон с прозвището, прикачено му от някой наблюдателен шоп. И наистина – за услугите, които правеше на нуждаещи се съселяни, съдираше по девет кожи. Почти монополното му положение и вроденото му безочие („Луд, та му е лесно…“) принуждаваше клиентите по неволя да плащат „баща си и майка си“ – просто нямаше къде другаде да отидат за неотложната услуга.

Авторски страници »

[9 авг. 2015 | No Comment | ]

Дунди не беше старателна ученичка, ама хич. Ходеше на училище, защото беше задължително. Ала в края на всяка учебна година все така се случваше, че изпускаше бележника си в селската вада, която го отнасяше в Искъра. Така, за срам на родàта, не можа да завърши трети (днешен седми) клас до осемнайсетгодишна възраст.

Авторски страници »

[7 авг. 2015 | No Comment | ]

Семейството на чичо Ванчо Уручев са бежанци от Гръцка Македония. Подгонени от елинската асимилаторска политика, етническите българи, отказващи да се гърцизират (да приемат гръцки имена и да престанат да общуват на майчиния си език), потърсили спасение в Царство България. Дошли голи, боси и гладни. Оцеляването им е равносилно на чудо, в което взели участие множество български домове, един от които е и този на моя дèде. Приютили, „прикóткали“ малкия Иванчо (да не се бърка с едноименника му от вицовете!), дали му онова, което модерните времена нарекоха „начален тласък“.

Авторски страници »

[6 авг. 2015 | No Comment | ]

Знаете ли, че по време на Третия Райх (1933-1945) в Германия първо е имало концлагери не за евреи и цигани, а за германци и други националности, включително българи? Не?
И аз не знаех, но преди 65 години научих… от най-възрастния от братята на баща ми.
Чичо Моне (Симеон)… През 1935 г. набирали български младежи с технически наклонности за специализация в Райха. Записал се и моят чичо – шлосер по професия. Заминал. Обучението вървяло нормално.
Но… по някое време се отплеснал и се включил в някакъв антиправителствен, вероятно комунистически, кръг. Полицията ги разкрила и съответно ги окошарили в близък до столицата концлагер.
Концлагеристите бивали принуждавани да работят тежка физическа работа, а храната била оскъдна. Разказвал ми е, че като ги водели към поредния обект и случайно в калта виждали коричка хлебец, по неколцина от конвоираните се нахвърляли да я сграбчат и да я набутат в устата си – така, мръсна и кална. Гладът е лош съветник, да знаете…

Авторски страници »

[5 авг. 2015 | No Comment | ]

Жените от нейното поколение – поне тия със здрава селска закваска – не се оставяха на произвола на държавните социални служби. Захващаха се с какво ли не, но винаги се оказваха на повърхността. Освен с отлично гледаната зеленчукова градина в обширния двор, Мики развъди и няколко млекодайни крави, които докарваха добри доходи на семейството. Многократно съм я виждал да ги прибира вечер, обута в мъжки брич и ботуши – същинска амазонка от „преходния период“.

Авторски страници »

[4 авг. 2015 | No Comment | ]

Понатрупа пари, построи двуетажна къща, приюти в нея пенсионирания си баща. Вода не признаваше – освен за миене и къпане – консумираше само вино, бира и ракия. Ядене и пиене – на корем! С няколко думи – постигнатата мечта на социалистическия труженик… реализираната утопия на средностатистическия лумпен.
По някое време обаче соцблагополучието му се стори „прочетен вес’ник“. Приѝска му се нещо пó така, по-чорбаджийско. Разгеле, другарите бяха поотпуснали малко мъртвата хватка около врата на предприемчивите българи. Киро заряза „директорската“ държавна работа – по-скоро служба, купи една бракувана „Ифа“ и се зае да я „стегне“.
И – о, чудо!
Само след три месеци външният вид на братовчеда се промени на 180° – биреното коремче се стопи, стана сух като чироз. Я виж ти каква била разликата между „кьóравото“ – държавното, и частното…