Home » Авторски страници

Бàбо Дàко

2015.08.15 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

——————————————————————————————————————————————————————

БАБО ДАКО

.

Илюстрация: LostBulgaria.com, фрагмент

Илюстрация: LostBulgaria.com, фрагмент

Първата двойка в ученическия ми бележник.

Беше по Български език и литература. В пети клас. Не бях научил наизуст „Опълченците на Шипка“…

Запомнил съм я не защото беше първа. Не и понеже бях един от тримата претенденти за първенец на класа. Съвсем не.

Беше началото на март 1953 г. Строяваха ни в двора на училището, за да изразим скръбта си по загубата на „учителя и вожда на цялото прогресивно човечество“ /1/. Искаха от нас да плачем за „непрежалимия приятел на децата“.

От всичките няколкостотин деца аз бях единственият, който имаше основание да тъгува.

Но не за Сталин. Същият ден беше починала баба ми Йорданка – съпругата на дèде /2/. Наричаха я – кой знае защо – „бàбо Дàко“ (вероятно така я е назовавало някое невръстно роднинско дете и оттам е тръгнал тоя прякор).

Баба Йорданка не ми беше кръвна роднина (истинската ми баба е Ангелина /3/), но когато в най-ранна детска възраст си си лягал „на топло“ върху сламеника на óдъра между дèде и баба, няма как да не я възприемаш като по-истинска от естествената.

Духовната връзка е по-силна от кръвната, както и да гледаме на тая проблема. Виждах бàбо Дàко всеки ден, докато баба Ангелина я ме е спохождала веднъж-дваж в годината, я не.

Но имаше и нещо друго, което увеличаваше тъгата ми по загубата.

Когато почина, тя беше на 63 години и тежеше едва 36 килограма. Пет години по-рано беше получила тежък инсулт, парализирал краката и говора ѝ. Баща ми (осиновеният ѝ син) беше приспособил специален стол, на който аз, тогава невръстно хлапе, трябваше да я поставям, за да извърши физиологическите си нужди. Тя ме гледаше с насълзени очи и само хлипаше : „Гàто, Гàто…“ Така и не разбирах какво искаше да ми каже – навярно „Кàйчо, Кàйчо…“. После я поставях обратно на одъра, изнасях навън легена, измивах го, връщах го обратно и продължавах да си уча уроците. Така – пет години подред.

А беше жизнена жена, преди болестта да я порази. Скромна, търпелива, не си спомням случай да се е скарала с някого. Бяха живели в разбирателство и сговор с дядо ми. Ходеше редовно на църква, не пропускаше служба.

Бая време баща ми и майка ми ме „занасяха“ по повод една случка, станала на почитания от шопите празник Гергьовден. Понеже по някаква причина баба ми закъсняваше, с детския си акъл на четиригодишен хлапак съм решил, че трябва да предупредя свещеника. Отишъл съм в църковния двор, където миряните вече прииждаха, и съм казал на Божия служител: „Дèдо пóпе, баба се преоблича, че закъснее!“.

Детинщини – но показателни за невидимите духовни връзки, обединяващи ни в онова, което сме свикнали да наричаме семейство. (Нямащо нищо общо с днешното модерно „атомарно“ семейство, често пъти състоящо се от дете и един – обикновено разведен или дори никога брачно необвързван, родител.)

Не бяха имали свое чедо със съпруга си, затова бяха осиновили племенника си – баща ми. Тогава той е бил над тридесетгодишен, с дете – мен. Днес подобен казус е невъзможен – законът ограничава възрастта за осиновяване (поради криворазбрани страхове от съмнителни сделки при осиновяване на по-възрастни).

Сега си спомних, че двама от тримата ѝ братя – Александър и Петко – също бяха бездетни и бяха си осиновили деца (първият – момиче, вторият – момче /4/). Само най-възрастният брат – Игнат, имаше цели три – две момчета и девойка.

В лицето на баща ми дядо и баба бяха намерили грижовен син, който ги уважаваше и почиташе. Типично патриархално семейство, което държеше на традициите и на християнските добродетели, на взаимното уважение. Липсваха обичайните караници и набиращата вече скорост демонстративна неприязън на „модерните млади“ спрямо „простите стари“.

Една безвъзвратно останала в миналото идилична картина, която войнстващият атеизъм окончателно беше поругал и отсякъл от корен.

Дали не плаках и за това в онази тъжна мартенска утрин?

.

Николай Гусев

—————————————————————————————————————————————–

/1/ Йосиф Висарионович Сталин – Джугашвили.
/2/ Вж. Дèде.
/3/ Вж. Михаил и Ангелина.
/4/ Вж. Нàне Вàсо.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.