Home » Авторски страници

Как първите станахме последни…

2015.08.17 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

———————————————————————————————————————————————-

КАК ПЪРВИТЕ СТАНАХМЕ ПОСЛЕДНИ

.

„Човек предполага, Господ разполага…“

В моето семейство досега не сме имали мързеливци (дано тази тенденция не се промени и в бъдеще). Благодарение на упорит труд през годините успявахме да се задържим на повърхността, а за известно време – и да сме сред първите. Например:

Прадядо ми Вълкадин е бил народен лечител – макар не на хора, а на говеда – познат и търсен в целия Софийски окръг и дори извън него.

В кръга на шегата ще напомня и за „Вълкадиновите лобеници“, ненадминати като реколта вече над 100 години…

Нашите ливади – до една – бяха оградени (други такива не съм виждал и досега) с петдесетсантиметров земен насип, винаги изобилно наторявани и напоявани, така че в тях – само в тях – растеше ендемитът „гръклян“ – детелиноподобна трева, дълга над 2-3 метра.

Бостаните (така наричахме зеленчуковите градини), обгрижвани от майка ми, винаги се отличаваха от останалите – с цветната рамка, която ги обрамчваше. Но не това беше единственото им достойнство – тя не допускаше плевели да ги обсебят, а есен прибирахме праз, пипер, гулии не с каруци, а с камиони – земята се отплащаше пребогато за грижите, старанието и любовта.

През 1937 г. баща ми, сред още неколцина в селото, електрифицира къщата ни, а скоро след „вкарването на тока“ купува и един от трите първи радиоапарати в селото – и то най-добрият – 5-ламповия немски „Mende“.

Две години по-късно – само за шест месеци – изплаща взетия на лизинг американски камион “Fargo” – пак един от първите три в селото.

Проверих в „Алманах на Софийския университет“ – оказа се, че от Гусевия род никой преди мен не е завършил висше образование; впрочем, от цялото село едва десетина души бяха успели да се дипломират. А към днешна дата само във фамилията на баща ми се наброяват осем висшисти, а заедно със снахите – дванадесет. Поне в квартала (такъв селото ни стана през далечната 1959 г.) не се наблюдава такава концентрация. А дали само в квартала?

След конкурса през 1974 г. за асистенти в Юридическия факултет (единствен в България по онова време) започнах работа като преподавател по Международно публично право. Няколко години се бях готвил упорито, за да заема това място. По-късно кварталът излъчи още двама колеги – единия в Техническия университет (ВМЕИ „Ленин“), а другия – в СУ „Св. Климент Охридски“. И – толкова – поне засега.

Още с постъпването си в Университета издадох двутомен сборник, в който за първи път в комунистическа България бяха публикувани в книга Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, както и Пактовете за правата на човека – за политически права и за социално-икономически права. Дотогава тези документи бяха практически непознати у нас; след 1974 г. няколко хиляди студенти се формираха като юристи с познания за непознатите дотогава права на човека.

Училището в с. Долни Богров е било начално, от първо до четвърто отделение. Майка ми, Борка Трайкова, винаги е била най-добрата му ученичка. Пишела толкова красиво, че дори учителите не можели да отличат написаното от нея от отпечатаното в учебника по краснопис.

В негласното съревнование, започнало от първо отделение и завършило в трети клас (седми клас според настоящите критерии), за „палмата на първенството“ се състезавахме трима: две момчета – едното беше моя милост, и момиче [момичетата, както е известно, са по-старателни, но понякога залагат преимуществено на механичното запаметяване (зубрене); съученичката приключи образованието си с двегодишен курс за лаборантки и работеше като чиновник в Химическия факултет на Университета, а съученикът се дипломира в Съветския съюз, където част от изпитите беше взимал с бутилки „Плиска“].

Преди 11 години (през 2004 г.) с парите, получени от продажбата на поземлен имот на бул. “Владимир Вазов“ („Орницата“), създадохме Интернет-мрежата на квартала – с почти 200 абонати и 8 линии – 4 “Wi-Fi” и 4 кабелни. Честите спирания на тока преодолявахме със система от мощни автомобилни акумулатори. Днешните собственици – богата чуждестранна компания – допускат почти ежедневни сривове, понеже им се свидят няколко хиляди лева за монтиране на дублираща (back-up) система за захранване на мрежата.

Гореописаното може да прозвучи като хвалба. Нека! Но са факти, имали своето заслужено място в реалната действителност. Включително благодарение на нечии лишения, усилия и воля.

meggle1Днес, в разгара на световната финансова криза и на експеримента, който някой ден ще бъде припознат като БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД, семействата на децата ми са пéтимни за кофичка кисело мляко. Нареждам се на опашката в пощата, за да разбера, че като преподавател в Университета взимам два-три пъти по-ниска пенсия от тази на съученици, повтаряли по няколко пъти класове поради нисък успех. Вървя пеш, а ме подминават разкошни лимузини на местни мафиоти и на техни силиконови държанки.

И се питам: – Защо?

Макар че знам отговора:

– Нашето семейство сме от друга кръвна група.

И слава Богу!

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.