Home » Авторски страници, литература

Шишето

2015.03.28 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Рада Петрова

.

img_166Още вечерта в селото се разнесе слух, че някакъв американец е купил  имота на Дона Трибалката – къща на повече от сто и петдесет години с изоставен двор, потънал в диви лози и буренаци. Това, че англичаните нямат акъл за пет пари, местните вече го знаеха. Те по никакъв начин не можеха да си обяснят що за хора са тези, които купуват имоти, без да са ги огледали отвсякъде, без да видят кои са съседите, без да обходят дворовете и градините по няколко пъти, и тогава да захванат пазарлъка. На всичко отгоре купуваха само по снимки. Тукашните нямаше как да уважават такива хора. И ги мислеха за пълни будали, преди още да са им видели очите. Макар и отдавна купени, повечето от тези имоти продължаваха да пустеят и това не работеше в полза на кралските поданици. В селото англичаните имаха нулев авторитет.

Хората в кафенето бяха много впечатлени, когато чуха кметът да казва, че сутринта чужденецът ще дойде да види за какво си е дал парите.

– Този е американец. Той си купува не имот, а история – авторитетно се изказа сервитьорчето, което учеше задочно в университета.

– Нали ги е дал вече, тепърва ще гледа за какво ги е дал – с пренебрежение измърмори брадясал мъж и погледна към приятеля си, който мълчаливо пиеше бира направо от бутилката. – В двора 30 години човек не е стъпвал, заприличало е на змиярник. Кой знае за какви пари са продали?

– Знам за какви. Апартамент в София можеш да си купиш за такива пари. Късмет – отпи  от бирата си Ичо.

– И дали ще се засели този американец, или само си влага парите? – сякаш на себе си рече мъжът. – И как ще се разбираме с него ?

– Бе нека дойде, пък ще видим. Отсега ли да го мислим? – отговори му  Ичо и продължи да се взира в масата.

– Ей, като почнеш да се правиш, много ме е яд. Кажи какво знаеш бе, човек?! Какъв е този американец, бял ли е, женен ли е, какво работи? С кожата си усещам, че знаеш, ама си мълчиш. Щото ще ти е комшия и май нещо се надуваш – продължаваше да го разпитва брадясалият.

– Нищо не знам, откъде ти щукна това? Да не би да ми се отчитат на мен от кметството, та да знам. Намерил къщата по Интернет, свързал се с внуците на баба Дона в Италия и се спазарили. Сега става лесно. Парите по сметка, нотариалният акт с пълномощно и готово. Това знам. Утре ще го видим. Като нищо може и да почерпи – ухили се мълчаливецът и стана да си ходи.

Другият ядосано го изпрати с поглед, допи си питието и също си тръгна.

Новината за продадената къща се разнесе бързо и съседите взеха да надничат в двора, сякаш не го бяха виждали. Слухът за високата цена, която е платил американецът, ги караше да завиждат на внуците на баба Дона, които отдавна си бяха устроили живота някъде в Италия и никой не ги беше чувал отдавна.

Навън беше съмнало вече, когато Ичо влезе в градината да събере трева за кокошките. Погледна в двора на баба Дона Трибалката и зяпна от изненада. Там – до стръмното стълбище от зеленикав, дялан гранит, стоеше висок мъж и гледаше към почернелия чардак на къщата. Ичо тихо приближи оградата и започна да наблюдава новодошлия. Щеше да е първият човек, видял как американецът влиза в новата си къща. Подсмихна се и се подпря на една череша.

Мъжът беше облечен спортно – в джинси и светлосиня риза с навити ръкави. Имаше висока, атлетична фигура, с тъмна коса, артистично вързана на опашка. Тъмните очила стояха на главата му като диадема. Не изглеждаше да е на повече от четиридесет.

“Този да не е малко…” – помисли си Ичо, като се взираше напрегнато в странната прическа на американеца.

Мъжът бръкна в кожената чанта, която беше пуснал в тревата до краката си. Извади ключове и бавно заизкачва стръмното стълбище. На Ичо му се стори, че гранитът свети някак особено в синкаво. Премигна и се ядоса на себе си, защото си помисли, че само една любопитна жена би надничала така през оградата. Но не можеше да остави нещата да се развиват без контрол. Видя, че мъжът се изкачи горе, премина през разсъхналите се талпи на чардака и отключи почернялата врата на къщата. Влезе и затвори внимателно след себе си. Това направи огромно впечатление на Ичо, защото вече нищо не подсказваше, че някой е влязъл. На улицата нямаше кола, портата на двора и вратата на къщата бяха затворени и нищо не се чуваше отвътре. Само малката кожена чанта в тревата подсказваше, че все пак нещо се е случило. Мъжът взе да скубе припряно щир по пътеката и постоянно хвърляше око към старата къща. Беше тихо. Ичо взе леко да се притеснява от факта, че чужденецът се бави подозрително дълго вътре, а всеки в махалата знаеше, че горе има само едно малко коридорче с огнище в дъното и по една стаичка от двете му страни. И че вътре е празно. “Какво толкова прави вътре” – питаше се мъжът. “Има си хас да му е станало лошо, не дай Боже”! Той натрупа тревата до каменната чешма и реши да провери какво става. Изми си ръцете, изтри ги в захабената хавлия, която висеше на крушата, и излезе на улицата. С бавна крачка приближи двукрилата порта и натисна резето да отвори. Сърцето му се обърна. Портата беше заключена. Резето свободно се вдигаше нагоре, но някой беше заключил отвътре с ключ. Ичо беше изумен. Даже се ядоса. “Кога дойде, кога взе да заключва. Не помня кога сме заключвали последно къщите си, а тоя… Личи си, че е странна птица. Дали няма да берем ядове с този човек?” – мислеше си мъжът и се върна обратно. “Дано да не е някой психопат, че не знам…”. Колкото и да се въртеше и да си търсеше работа, в един момент се прибра вътре и застана до прозореца. Оттатък беше тихо и неподвижно. Ичо взе чантата за хляб и тръгна към магазина. И тогава в началото на улицата видя малка, черна кола със стикери на фирма за коли под наем. В магазина вече знаеха, че американецът е пристигнал рано–рано да си види имота. Ичо с никого не сподели тревогата си, че онзи е вътре повече от час и че заключва вратите след себе си. Купи си вестник, цигари и една голяма бутилка бира. Когато се върна, отново погледна през прозореца. Този път видя, че тежката врата на едно от двете мазета на приземния етаж е отворена. Предположи, че е оставена така, защото вътре отдавна нямаше ток и е пълна тъмница. Примъкна един стол до прозореца и седна да прегледа спортната страница. Но не го свърташе да чете. Пак се загледа в буренясалия двор оттатък оградата.

Ичо живееше тук повече от петдесет години и познаваше всеки камък, всяко дръвче и керемидка в радиус 1000 метра наоколо. Познаваше мириса на къщите и дворовете, знаеше как скърцат вратите и прозорците на всеки дом по улицата, в детайли различаваше гласовете на хората, петлите, магаретата и кучетата. Просто нямаше нещо, което да се чуе или усети, и той да не знае за какво става дума. Къщата на баба Дона имаше като своя. Под сайванта стоеше паркиран джипът, който купи на старо от едно военно поделение и с него ходеше на лов и за дърва в гората. В крайното мазе си държеше бидоните с материала за ракия. През пролетта садеше картофи в долната градина на старата  къща, а предния двор косеше. Винаги си е мислел, че един ден ще купи тази къща, защото нямаше как да е иначе. Защо ли не беше придвижил този въпрос по-рано? Нещо го възпираше, но никога не се сети какво е. Сега вече съжаляваше, но нямаше накъде.

Къщата опустя отдавна. Преди повече от тридесет години. Първо почина старецът, а след няколко години се помина и баба Дона Трибалката. Имаха една дъщеря – Цвета, която замина в София преди много години. Пееше в голям ансамбъл. Никой не разбра кога е починала Цвета и от какво. Внуците на баба Дона живееха в Италия. Хората в селото говореха, че над дома на Трибалката е паднало проклятие, защото е разпиляла семейството на Рашо Бурмето от Горната махала. Нарочила ги, одумвала ги и децата им се поболели. Други пък казваха, че Дона Трибалката си е била достатъчно проклета, особена и корава, и затова никой не е останал около нея. Той помнеше баба Дона като спретната, мълчалива и тежка на думи жена, която имаше търговски нюх и беше пословична скъперница. Бяха заможни – дълбоките, тъмни мази бяха пълни с всичко, което се сетиш. Имаха работници, които им гледаха крави, кози и пчели в планината, други пък се грижеха за зеленчуковите градини, за нивите и за ливадите, които те имаха много и не ги бяха дали в кооперацията. Страняха от хората и сигурно е имало защо. Ичо знаеше причината от баща си. Преди хората много са коментирали това, но сега едва ли имаше някой, който се сещаше за историята на Дона Трибалката. Сама по себе си тази история беше интересна и Ичо отново чу гласа на баща си, който обичаше да разказва, а и много го биваше за това.

По време на последната война, ешелоните на германската армия минавали по железопътната линия бавно, както е редно през населено място. Войниците от вагоните и хората по улиците се гледали почти от упор, защото линията е на петдесетина метра от къщите. Понякога германците хвърляли шоколади, бисквити и консерви. Друг път – моливи, шарени кутии и играчки. На децата в селото им било забранено да се лакомят за тези съкровища, защото имало опасност в ръцете им да избухне бомба и да ги осакати или убие. Родителите разказвали потресаващи истории за откъснати ръце, за изгорени очи и разкъсани деца. Това било достатъчно страшно и хлапетата стояли настрана от подаръците на германците. Когато от вагоните изхвърчавала празна бутилка обаче, реакцията била коренно различна. Тя веднага се прибирала, измивала и влизала в употреба като абсолютна мярка за точност. Немската точност била известна още тогава. Такова шише притежавала Дона Трибалката. То било еднолитрово и стандартно по форма, прозрачно, от дебело стъкло и с грубо дъно, на което имало гравирани фирмени знаци на немски език. Ако някой трябвало да измери литър мляко, вино или ракия, отивал при Дона да иска шишето. Тя го давала, но с леден тон напомняла да го пазят като очите си. И хората го пазели – повече от 15 години мярката от един литър се отмервала единствено с немското шише, независимо, че времената се променяли бързо. Когато връщали шишето, всички носели по нещо – било плодове, било яйца или сирене. Макар че си имала от всичко по много, Дона прибирала с достойно изражение донесеното.

Един ден майката на Рашо Бурмето му викнала да отиде у баба Дона за бутилката. Рашо се ядосал, че му прекъсва някаква работа и извикал сина си – момче на 5-6 години, и го изпратил да вземе мярката. Пламен влязъл в двора, изкачил гранитните стълби и почукал на вратата. Отворила баба Дона и забила поглед в детето. Гледала го дълго и тежко. По едно време го попитала защо е дошъл. И Пламен казал, че баба му го праща за шишето. Тогава Трибалката се ококорила и рекла:

– Как за шишето? Баба ти не го е върнала от миналата седмица – и погледнала втренчено Пламен. – Ама аз знам, че ти си го строшил и сега те е страх да си признаеш. – Белезникавите ú очи го пронизвали.

Пламен се втрещил. Бил обвинен в най-страшното убийство, което едно дете може да направи. Опитал да каже нещо, но гласът му не излизал. Дона Трибалката го побутнала и затворила дебелата врата пред лицето му. По едно време Пламен се съвзел и хукнал към къщи. Какво е разказал там, никой не знае, но привечер баба му отишла да се разправя с Дона – нещо, което никой не бил правил дотогава. Прибрала се като попарена. После и Рашо Бурмето ходил да се изясняват, но и той нищо не постигнал. Дона Трибалката била непреклонна и ги обвинила, че са счупили най-важната и скъпа вещ в къщата ú. На нейна страна били и някои от съседите, но после нещата се обърнали. Малкият Пламен – под въздействието на притеснението и стреса, се разболял. Поддържал температура, започнал да заеква и отслабнал съвсем. Лекували го и по болници, и по бабешки, но детето не се оправяло. По едно време започнал да се задушава. Родителите се изместили да живеят в Южна България, където климатът бил подходящ за него. После възрастните починали, а младите не се върнали в селото. Кметството взело къщата за ветеринарна лечебница, каквато е и до днес. Всички мислели, че за нещастието, влязло в дома на Бурмите, е виновна Дона Трибалката. И постепенно спрели да ходят при нея. Дошло време с дни никой да не почуква на вратата ú. Но тя била твърда и не проговаряла на никого. Годините минавали. И в нейната къща не останал никой. В двора влизал само Ичо, за да си ремонтира джипа и да коси тревата. С картофите в долния двор се занимавала жена му.

Ичо се отнесе в мислите си, дори малко задряма. Някъде скръцна врата и той сепнато погледна в двора. До стълбите стоеше американецът. Ичо скочи и излезе. С големи крачки приближи дървената порта и почука силно с металната халка. Видя, че онзи тръгна към него. Огледа връзката с ключове, отдели един и го пъхна в ключалката. Отвори портата и погледна Ичо право в очите. На този му се подкосиха краката. Стори му се, че това е Пламен. Колко бяха играли заедно, че и в детската градина заедно ходеха. Мургавият мъж го гледаше изпитателно, но по едно време очите му взеха да се смеят.

– Пламене, ти ли се бе? – изведнъж викна Ичо. Кажи, че си ти, проговори на български бе!

– Позна ме. Само ти ме позна, Ичо! – Пламен протегна ръцете си и прегърна приятеля си от детинство. – От днес сме съседи, брат ми. Купих къщата на Дона Трибалката, защото родната ми къща е заета. А съм решил да се върна на село. Завинаги.

– Ми нали си американец, как така ще се връщаш на село? – Ичо не вярваше в този обрат на историята и недоверчиво се взираше в Пламен. – То добре, ама защо избра точно къщата на Дона Трибалката? – изпусна изведнъж мисълта си.

– Не бях го намислил предварително. Но когато я видях тази къща по Интернет, реших, че това е добър вариант. Най-накрая трябва да се сдобря с миналото. И да продължа живота си без онзи гняв в сърцето, който ме изпрати на другия край на света. С този гняв си отидоха баба и дядо, с този гняв още живеят и родителите ми. Трябва да сложим край, приятелю. И днес започнах точно това да правя.

– И как ще стане това, каубой? – засмя се Ичо.

– Ела в онова прашно мазе, пълно с паяжини и ще видиш – Пламен се обърна и тръгна към почернялата тежка врата на мазето.

Ичо отдавна не беше влизал там, защото на големите ковани халки винаги висеше поне килограмов катинар. Това разбиване нямаше. В катинара имаше ключ, който приличаше на сувенир.

– Този ключ сигурно е по-стар от Америка – високо се засмя Пламен. – Влизай, пълно е със съкровища от последните два века! Като дете съм мислел, че това е пещерата на Али Баба, представи си. И не съм бил далече от истината.

Край каменната стена бяха наредени ракли и огромни сандъци с кафяви митнически печати. Почти до тавана стигаха дебели дъбови рафтове,  почернели от годините и прахоляка. Върху тях бяха нахвърляни медни котли, тави, огромни тигани и джезвета, гърнета, делви и буркани с върбови оплетки, покрити с гъсти паяжини. Имаше всякаква стъклария, дървени съдове за жито и боб, а в другия край на мазата в редици бяха наредени качета за месо, туршии, сирене и мед. Слънцето хвърляше във вътрешността на мазата снопове светлина, които навлизаха плътни от  праха, който се вдигаше от стъпките на Ичо и Пламен. И такъв един слънчев лъч освети стъкларията зад огромна дамаджана, сложена в поставка, за да не се чупи. Светлината беше спряла върху едно просто шише, тромаво на пръв поглед и доста различно от другите шишета наоколо. Очите на двамата бяха приковани в него като хипнотизирани. Пламен приближи и промуши ръката си навътре. Хвана шишето за гърлото и внимателно го повдигна. После го приближи към себе си. Погледна Ичо и двамата отново спряха очите си върху прашасалата бутилка. Пламен я обърна. Върху дебелото дъно имаше фирмен надпис на немски език.

– Мамицата ú на Трибалката! – изсъска Ичо.  – За едно шише ви погуби всичките!  Поне да го беше строшил… И се изплю върху прашния под.

Пламен тръгна към изхода. Отиде до чешмата, пусна тънка струйка вода и взе да мие шишето. После го остави на тревата с гърлото надолу и подпряно на каменното корито. Седнаха с Ичо на гранитните стълби и мълчаливо гледаха как слънцето си играе с потъмнялото стъкло на шишето и в душите им ставаше все по-леко и по-свободно.

.

————————————————————————————————————————————————————

UntitledРада Петрова (с литературен псевдоним Ondra) е магистър по български език и литература, психология и кинознание. Живее във Варна. Работила е като редактор и водещ на предавания в Радио Шумен и Радио Браво. Публикувала е статии, коментари и рецензии в периодичния печат и специализирани списания за психология и киноизкуство. Нейни разкази, стихове и приказки са излъчвани в програмите на Радио Шумен, “Хоризонт” и “Христо Ботев”. Рада е автор на книгата „Там, където заспиват звездите”, издадена през 2012 г. Тя нарича този сборник „Разкази от Пролома”, защото историите и героите в тези разкази са хората от Искърския пролом, където е родена и израснала. Още творби на Рада Петрова могат да се видят в сайта “Откровения”.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.