„През граници и поколения“. Кирил Кристоф пред EuroChicago.com

.

Интервю с финалиста за „Автор на годината“ в категорията Historical Fiction
на International Impact Book Awards – 2025

КИРИЛ КРИСТОФ

.

.

–  Здравейте, г-н Кристоф, поздравления за постижението Ви. Разкажете с няколко изречения за International Impact Book Awards, за организаторите на тези литературни награди, за различните жанрове и представените автори.

– The International Impact Book Award признават и отбелязват най-добрите fiction & non-fiction / художествени и нехудожествени книги, целящи да подобрят видимостта, доверието и въздействието на авторите и издателите. Te са повече от програма за признание – това е глобално движение, посветено на отбелязването на високи постижения в разказването на истории и почитането на авторите, чиито думи предизвикват трансформация. Основана и ръководена от колектив от уважавани предприемачи, автори на бестселъри и визионерски лидери, организацията съществува, за да открои най-силните книги от цял свят и да издигне хората, които стоят зад тях.

Всяка година автори от цял свят представят своите произведения не само за да бъдат признати за литературните си заслуги, но и за дълбокото въздействие, което техните истории могат да окажат върху живота, индустриите и общностите. Избраните автори получават много добри възможности да говорят на международни сцени, да бъдат представени в национални и световни медии, да се появяват по ТВ студиа и да участват в престижни автограф-сесии и събития с червен килим. Много от тях дори разширяват историите си в игрални и документални филми и брандови начинания.

– Кога направихте първите си опити в полето на художествената литература и, когато започнахте, смятахте ли, че някой ден можете да стигнете до подобно отличие?

– Моят път започна от Любимец, та чак до града на ангелите Ел Ей в Холивуд, Калифорния. Всичко започна през 1992 г., когато от София аз и жена ми емигрирахме в Ню Йорк сити и по-късно се заселихме в щата Ню Джърси.

Осъществяването на американската мечта е тогава, когато си дошъл със своята мечта и мисия – и Америка ти е дала възможността да я реализираш. Аз, честно казвам, имах две мечти. Едната бе да защитя професионалния си лиценз като физиотерапевт и иглотерапевт в щата Ню Йорк, а другата – да отворя първия си частен рехабилитационен център. Осъществих ги и двете. Сега имам вече нова Американска мечта. Да се върна един ден в България и моята книга с мемоари да бъде екранизирана в холивудски филм.

Бих искал се свържа с Маргарита Ибрахимова, или още позната като Рита Уилсън.
Тя е актриса, певица, продуцент. Успешна жена, която има звезда на холивудската Алея на славата. И любовта на своя избраник Том Ханкс вече 35 години. Но малцина знаят, че тя е наполовина българка и заради нея български език звучи в един от филмите на Спилбърг, “Терминалът”. Най-големият й успех като продуцент е филмът „Моята голяма луда гръцка сватба“ (“My Big Fat Greek Wedding”, 2002) г., в който влага емоцията на своите гръцки корени. Макар и със скромен бюджет, лентата е най-печелившата независима продукция в историята на киното, с приходи от над 200 млн. долара. Бих се радвал тя да реши да продуцира филм, в който става дума за български корени и по-специално за нейния баща.

Рита Уилсън сама признава пред камера, че е половин българка, и дори говори на български, през октомври 2019 г. Не знам защо нашите българи не реагираха
навреме! Докато България продължава да “спи” и да не се отнася сериозно с българското и хората от български произход по света, Гърция отново ни “отнесе”, както това направи и с продуктите – като българското кисело мляко и сирене. Стотици продукти с кисело мляко и сирене в САЩ са превърнати в автентични изделия с гръцка марка и патент…

От малък обичах да пиша и винаги се ровех по пълните кашони на тавана с архиви, документи, писма, снимки и албуми, още от времето на прапрадядо ми Георги. Първата ми книга с мемоари бе издадена на български език – “В търсене на корените. На кръстопътя на живота” (изд. „Мемра“, 2016). По-късно, през 2020 г., открих Ancestry, лидерът в ДНК-тестовете, и успях да науча много повече подробности за изследване на корените на рода ми. А относно корените на съпругата ми открихме написана книга за рода с 21 клона. От страна на баба й Веса, по бащина линия, открихме, че тя произлиза от Панчо-Макавеевия род, който идва от Чипровци, Троянския Балкан, Морава и Овча Могила.

Мисля, че тази награда сама по себе си е литературна сензация и голяма изненада, поне за мен. Книгата ми е на религиозна тематика. Не разбирам как се получи, че станах първият български автор, вярващ, физиотерапевт по образование и професия, стигнал до такава литературна награда, и то на същото място в Холивуд, където се получават Оскарите.

Още помня, все едно, че бях там, когато филмът „Зелената книга“, в който като пианист играе Димитър Маринов, взе статуетката за най-добра лента. За първи път в историята един българин чу съкровените думи: „Оскарът отива при… „Зелената книга“ и той се качи на сцената на Долби Тиътър. Димитър Маринов бе част от актьорския екип на филма и, докато с дясната си ръка държеше златната статуетка, в лявата му ръка се вееше българският трибагреник.

– Какво Ви даде опитът Ви на физиотерапевт и иглотерапевт в попрището Ви на писател?

– Професията ми на лицензиран физиотерапевт и иглотерапевт, в Щатите, Ню Йорк, с докторска степен по Ориенталска медицина, има наистина дълбоко влияение върху творчеството ми. Дава ми една особена перспектива и опит относно лечението и трансформация на личността.

По някакъв начин успях да съчетая двете поприща, да лекувам своите болни и да пиша през свободното си време. Като едното подпомага другото, а чрез писането успявам и да избягам от монотонното ежедневие.

Най-голямата необходимост в живота на човека, според мен, не е от храна, пари, успех в работата, положение в обществото, семейна сигурност или да бъдеш обичан. Много хора са постигали всичко това и изглежда пак са неудовлетворени или празни отвътре. Най-силната жажда в живота, според мен, е тайната, която се разкрива, само когато човек иска да отключи вратата на една дълбоко скрита част от себе си. Недостъпна за тези, които са несериозни, и отворена само за упоритите търсачи на истината. Едно време дядо ми Кирил разказваше как на шести януари Православната църква в Любимец празнувала Йордановден (Богоявление) – трети по значение християнски празник през годината. Тогава свещеникът хвърлял свещения кръст в бистрите, дълбоки и ледени води на река Марица, а мъжете се гмуркали търпеливо, с часове, за да търсят надълбоко, до дъното, и да открият най-скъпоценното – Божия кръст. Това за мене е преобраз на истината как всеки трябва да плува и да се гмурка в дълбоките води на живота, за да открие Божията част в себе си. Кой е той? Откъде е дошъл? Накъде се е запътил? Нашият вътрешен човек винаги се стреми да открие смисъла на живота. Дори изправен пред смъртта, чрез страданието на болестта, човек продължава да търси отговорите на загадките на любовта, смъртта, Бога, духа и душата; доброто и злото. Един живот, изживян на повърхността, в плитките води, никога не би могъл да отговори на тези важни въпроси.

– Вие сте автор книги на два езика – български и английски. Има ли разлика в читателската аудитория, към която те са насочени?

– Моята аудитория са американци и емигранти. Започнах да пиша на английски. Аз съм разказвач, съчетал медицината, спорта и литература. Всички опитности от живота в емиграция са преразказани на английски и преведени на български, за да достигнат до моите читатели и в България. А този, който ме вдъхнови въобще да пиша, беше моят приятел Иво Иванов от Канзас, който ми е колега от Националната спортната академия в София.

Може би ако имигрантите разказваха повече най-болезнената си история, тогава американците щяха да бъдат предупредени за това, което вече се е случило в Стария свят. Защото тези, които не се учат от историята, са обречени да я повторят.

Книгата ми „Crossing Borders and Generations“ спечели първа награда в Indies Today Award / Memoir & Biography, също и Firebird Book Award / Memoir за 2024 г. Това се случи преди да бъде обявен за финалист в „Автор на годината ‘2025“ от The International Impact Book Awards в категорията Historical Fiction.

Вече преведох книгата и на родния си език, за да уважа читателите си в родината. Веднага след награждаването в Холивуд ще излезе от печат и българското й издание.

– В „Crossing Borders and Generations“ („През граници и поколения“) се споменава и за украинско и гръцко наследство. Откъде идват тези нишки?

– Героят ми Алекс е вдъхновен от 140-годишен изгубен дневник – ръкопис на прадядо си, капитан Каховский, с архиви и документи (военен дневник, карти, писма и списания) в България, по време на неотдавнашно негово посещение с дядо му Георги/Джордж в мазето на старата им къща; и превода на ръкописа от руски на английски език. Така той научава за прапрадядо си от Каховка (Украйна), който среща своята любима – медицинската сестра Анастасия (с гръцки произход) от Балканския червен кръст, по време на Руско-турската война – 1878 г. По времето, когато капитан Георгий се запознава с медицинска сестра Анастасия, той е ранен, преди края на войната, далече пред портите на Цариград (Истанбул).

В романа „През граници и поколения“ се преплита историческа фикция с духовен реализъм. Това е многопластов разказ за Георги/Джордж, непокорен български имигрант, който бяга от комунизма и започва живота си в Ню Йорк, заедно с Мария, италианска имигрантка. Черпейки теми от мемоари на емигранти, пътуване във времето, преживявания извън тялото и срещи в друго измерение, историята е съчетана и с вдъхновяващо религиозно разказване, дълбоко вкоренено в богатите културни традиции на Източна Европа в това отношение – особено в Украйна, Гърция и България. Години по-късно, пътуване с внука му Алекс се превръща в сюрреалистично пътешествие през паметта, мита и мъчителното минало на семейството – в крайна сметка предавайки една въздействаща история за травмите, вярата и изцелението на поколенията.

На Великден, 30 април 1948 г., Джордж оцелява след кървава престрелка, за да избяга през граничния пункт между България и Гърция. От групата от 20 студенти бежанци той е единственият, който се спасява сред убийствата и труповете, хвърляни в река Марица, наричана „Реката на смъртта“. И преминава „Желязната завеса“. Пътуването му, белязано от насилие, вяра и загуба, го води към нов живот в Америка, където той се бори да отцелее в изгнанието, да запази традицията и се стреми към своята Американска мечта. Моята книга навлиза в сложната история на семейство Каховски, като се съсредоточава върху техните изпитания и победи като имигранти в Брайтън Бийч, Ню Йорк, и в Чикаго.

Този разказ е историята на един дядо имигрант, който намира своето място в Брайтън Бийч, Ню Йорк. Задълбочавайки се в пътуването на семейството на Джордж до Америка, историята изследва жертвите и предизвикателствата, пред които са изправени, като в крайна сметка определя посоката на тяхната семейна история – за добро или за зло. Историята започва с Джордж и непоколебима му вяра в неговия дядо Георгий и в почитания християнски светец Георги. Джордж споделя с внука си дълбокото значение на иконата на светеца и нейната забележителна история, малко преди да поеме по пътя към отвъдното, вследствие на ужасяваща автомобилна катастрофа. Докато са в кома и се борят за оцеляването си, Джордж и Алекс получават уникалната възможност да пътуват през историята на своето семейство, както и през житейската история на самия Джордж. По време на това необикновено преживяване, Джордж напътства внука си, разкривайки му значението на всяко събитие и неговите последствия. Алекс придобива представа за предизвикателствата, конфликтите и триумфите, които са оформили Джордж и тяхното родословие, като са проправили пътя и към живота на Алекс. От по-младия, току-що емигрирал Джордж, Алекс научава истинското значение на постоянството и усърдието.

– С какво според Вас историческата фантастика може да помогне на съвременния човек и читател, на какво може да го научи?

– Никога не съм имал самочувствието на голям писател, който може да започне нещо по-дълго като роман и да го довърши до края. А то какво излезе, написах първата книга сикуъл, непосредствено след това цели три романа. Малко се увлякох с писането. Но има си време за всичко под слънцето.

Чрез романа искам да докажа за силата на чувствата, любовта в семейството, традициите, вярата в Бога и свръхестественото, които мисля, че са важни в днешно време, а не толкова парите, кариерата и престижът на Американската мечта. Виждам, че мнозина го забелязват това, но сякаш тези категории са още чужди на хората тук, поради американската топилня, the melting pot. Какъв е смисълът това да се обяснява за нас, българите от диаспората? От работа ние нямаме време да отделим, за да се справим с депресия, тъга. Защото тук, в Америка, всичко е забързано – гълташ хапчета, грабваш кафето и сутринта бягаш по задачи, не можеш да разчиташ на никого и трябва да се оправяш сам. Няма време за „глупости“. Иска ми се хората в Америка да започнат да мислят като нас, да видят връзката между дядо и внук през нашата призма, да повярват в „силата на славянската душа“ и да разберат, че емоциите не са признак на слабост, а напротив, те са силата на емигранта.

Един читател ми беше писал, че по същество съм поставил „една многогенерационна сцена в центъра на сюжета си, водена от светци, бореща се с демони, една историческа опера“ и някак си съм успял да я направя реалистична.

Свети Георги и дядото капитан Георги водят Алекс през изпитания, докато Василий, демонът, дебне… Това не е просто сюжет, това е вид магия на трескавия сън, която повечето автори не биха могли да изпълнят без кофеинови интравенозни инжекции и съмнителни житейски избори.

“През граници и поколения“ не е просто още една историческа фантастика. Това е книга, която кара читателите да искат да се обадят на баба си и дядо си, да резервират спонтанно пътуване до Източна Европа… От суровото имигрантско изкачване по стълбата на живота на дядо Георги, от мазните подове на един чужд автосервиз до изграждането на собствен автосервиз на Кони Айланд Авеню в Брайтън бийч и съвременното пътешествие на Алекс, с преплитане на континенти, векове и духовни сфери.

Скоро след появата си на книжния пазар в САЩ, “Crossing Borders & Generations” получи редица отлични отзиви от престижни американски издания за литература. Книгата влезе в селекцията за препоръчани заглавия през юни т.г. на литературния сайт Goodreads и американското издание на Philadelphia Journal, нареди се и сред бестселърите на месеца в класацията на Amazon.

Фентъзи жанрът винаги е бил и ще продължава да бъде интересно и търсено от аудиторията четиво. В последните години обаче се появиха прекалено много заглавия, а историите започнаха да се преповтарят. За Бога, ангели, светии, демони, вампири, зли духове – традиционни образи, които присъстват в почти всякa фантастична книга напоследък. Но това далеч не винаги е достатъчно.

Православната вяра е залегнала в книгата ми. Имам и любими български автори в чужбина, с които подържам връзки. Радвам се, че тази година излезе български игрален филм като „Не затваряй очи“, по едноименния роман на Мартин Ралчевски. Филмът се представи като начало на българското православно кино и като филм „за силата на вярата, любовта и Божиите чудеса в нашия живот“. Бих се радвал някой ден и моята книга да бъде екранизирана.

.

.

– Какво според Вас е да си емигрант в Америка? Какво Ви даде и какво отне битието на емигрант?

– Животът на емигранта ми напомня за монолога на главния герой Джордж Джорджиев Нашингтон от книгата на Михаил Вешим „Нашингтон“, който, сещайки се често за българщината, вкоренена дълбоко в него, винаги се укорява с думите: „…Лошо, Гошо… лошо! Много лошо!“.

Да, Нашингтон – българската столица в САЩ. Едно място в Америка, което си е напълно нашенско. Наша си е и ракията, и салатата, сиренето, пачата и киселото мляко… Наши са и хората, макар да са станали американци. Американци са, но не съвсем… Според мен, американската мечта не е мъртва, а нашата амбиция е мъртва. Сега виждам, че младото поколение, които емигрират днес, не са замесени с комунистическото ни минало, с тази колективна психика, че все още някой трябва да мисли за тях. А, Слава Богу, са много по-свободни и по-упорити… Аз съм благодарен за възможността, която ми беше дадена в началото от Америка – да дойдем в тази свободна страна, с жена ми, с два куфара и 200$ в джоба, и да постигнем това, което сме постигнали. Хората много често се отказват от повечето си мечти, защото си мислят, че няма да ги постигнат. Мечтите не са колективни, национални, само за българи. Мечтата е лична… Заслужава си да се борим за мечтите си. Както беше казал Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“ Аз бих добавил: и пето, и шесто е да уважаваш себе си и да си благодарен. Да вярваш в себе си, за да може и Бог да ти помогне.

В Ню Йорк сити – Голямата ябълка хората са пришълци от целия свят. Те говорят на испански, английски, китайски, индийски, корейски, руски, български… и никой не споменава за миналото си. Те вървят напред, устремени към утрешния ден! Отдавна бях забравил своите четвъртвековни спомени под „надгробната плоча“ на миналото си в България.

Много пьти сьм се опитвал да ги разкажа, понякога те самите грабваха рьката ми и се самонаписваха на хартия от файловете на моя харддрайв. За мене това не беше бягство от България, а напротив, предизвикателство за промяна. Тук нямаше принуда, а по-скоро възможност да преоткриеш себе си. Американците обичат да казват: „За да постигнеш нещо в живота, трябва да напуснеш своята зона на комфорт.“ Въпреки че някой може да изтълкува това като бягство или изход от кризата чрез Терминал номер едно на летище София.

Животьт ми в Америка действително беше труден, това е факт. Когато за малко се изправиш, отново ще те забият надолу, а когато си отдолу, ще се намери някой още повече да те мачка. Но всеки пьт, когато се случи това, трябва да се изправяш отново на крака възможно най-бързо. Въпреки че понякога провалите са повече от успехите, тук никой не ти дава нищо наготово. От тебе зависи да вдишаш дълбоко и пак да се протегнеш с Надежда, и да преодолееш поредната трудност. Трябваше да мечтаем по-силно, отколкото сме мечтали досега. Но ако първите 5-6 години оцелееш в Ню Йорк, значи вече си „успял човек“.

Живея от 35 години в САЩ. Имам чудесно семейство. И собствен рехабилиталиционен център в щата Ню Джърси. Мястото, където съм се родил, е гр. Любимец, където съм бил изграден като личност. Там се развих като личността, което съм днес, открих Бога и повярвах в него. После живяхме с жена ми Веси в София, преди да заминем за САЩ през 1992 г.

Искам да разкажа за първата част от своя живот, за болките и страданията, за радостите и успехите. Защото на всеки Бог му е дал един живот, за да расте и да дава плод, чрез собствения си корен, в своята родна земя. Но ние бяхме само двадесет и седем годишни, в началото на своята младост, когато потеглихме към неизвестното, за да изживеем другата половина от живота си в чужбина – в САЩ, далеч от Родината.

Когато самолетът на Авиокомпания „Балкан“ се издигна окончателно във въздуха от Стария към Новия свят, животът ни започна да се променя. Нашият първи ден на преход от стария към новия живот, на раздялата, която преживяхме, остана като скъп спомен в душите ни завинаги. Дори и днес, когато съм на 62 години (27 от тях прекарани в България и 35 – в САЩ) знам, че където и да сме, Бог ще се погрижи за нас. В този исторически ден аз изградих възпоменателен паметник на стария софийски терминал, където оставих предишния си живот, за да го срещам в очакване, всеки път, когато се завръщах в България.

Идвах, за да заредя изтощените си батерии, да посетя своите родители, стари приятели и Родината си. Истината: животът ни там бе едно голямо, продължително завръщане към дома. Когато се прибера в България, това е като да се спра за малко, за да ме догони душата ми. Много опит и състояние съм натрупал отвъд океана, но и много, много умора. Понякога си мисля, че Америка си остана един огромен трудов лагер, с обилно хранене; джобът – пълен, а душата – празна.

За нашето поколение Америка беше „enigma” (мистерия на живота) – нещо, което не можехме да обясним, просто трябваше да го изживеем, всеки сам за себе си. След 1989 г. и падането на „Стената” ние всички бяхме като отприщени, гладни акули в океана на опасното и дивото, държани досега в аквариума на комунистическия контрол. Всеки се оправяше, както може. Според моя опит, животът за емигрантите беше трагедия, защото ако нямаш човек, който да ти помогне в началото, започва „ходене по мъките”. Общо взето, се минаваше през няколко адаптационни фази: емоционална болка от раздялата с родители, близки и Отечество; неизвестност, която криеше започването на новия живот в чужбина, буквално от нищото; болезнена тъга по всичко познато преди и отхвърляне отвсякъде, докато накрая човек успее да се приспособи. Това беше началото на едно семейство целеустремени българи, които се качиха на автобуса от летището и с два куфара, и 200$ в джоба, решиха да направят Америка своя втора родина. Взехме автобуса от летище Либърти, Ню Джърси, до спирка Близнаците на Световния търговски център в Манхатън.

Никога няма да забравя едно рутинно пътуване от Стейтън Айлънд, Ню Йорк, до Долен Манхатън, което беше круиз-разходка, безплатно за много туристи, включително и за нас. Отиване и връщане от работа, още преди двадесет години, когато трябваше да взема решение дали да продължа да преследвам своите мечти. Бях стигнал до най-ниската степен на отчаяние. Не виждах смисъл от това безкрайно ходене по мъките, с цел да узаконя образованието си, получено в България. Бях сред пионерите, които прокарваха пътя на терапевти, специалисти в тази област в Ню Йорк. Когато бях на прага да се откажа, Бог, чрез Светия си Дух, ми отвори очите с видение посред бял ден, в което видях съдбите на хиляди, милиони емигранти от Стария континент. Хора, които вече бяха пристигнали успешно на острова – Елис Айлънд. Повече от дванадесет милиона емигранти са влезли във вътрешността на САЩ през този остров от 1892 до 1924 г. Той е служел като главен вход към страната. Но не всеки от тези пришълци е бил допуснат към вътрешността. Първите българи-емигранти, за 20 лева, чрез корабни агенти, са били набирани като доброволци за работа в САЩ, но тази възможност е криела много рискове, като пътници в трета класа.

След митническа проверка, медицински преглед и интервю, били откарвани на Елис Айланд, където след дълга проверка за болести или недъзи, много изтощени нашенци са били връщани обратно. Аз видях мечтите на първите българи-емигранти като огнени фойерверки, изпратени към сградите на Долен Манхатън, които летяха в духовния свят пред тях. Някои, енергизирани с въодушевление към бъдещето, се издигаха все по-нависоко и отиваха надалече, а други, изнемощели от дългия път, просто падаха безсилни (на хвърлей камък разстояние), без шанс да се издигнат нагоре, пред Статуята на Свободата. Тогава Бог ми зададе въпрос: „Докъде искаш да стигнат мечтите ти? Тогава мечтай силно! Не се отчайвай! Вярвай в бъдещето! Стой твърд и непоклатим!“.

.

Интервюто взе Мариана Христова

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Снимките в публикацията са предоставени от Кирил Кристоф.
Още за Кристоф, неговата биография и отличия – вж. тук.

.