Всичко от литература

литература

• Щастлива и кебапчеста да е!

  Пет минути, Боже, останаха пет минути. Грабнах дистанционното и трескаво започнах да сменям каналите, да не изпусна празничното обръщение на президента. Докато щраках, незнайно как попаднах на нещо, което по принцип не би трябвало да го имам. Някакъв нов телевизионен канал ми бяха пуснали от кабелната. И на него вместо едно изявление гледах две. Старата година се обърна с няколко думи към нас, и Новата година ни каза няколко думички за добре дошли при нея. Външно двете изглеждаха  като близначки. Единствената разлика беше в излъчването. Едната говореше с лека умора и видимо удоволствие, че си отива. Другата пърхаше от нетърпение да поеме нещата в свои ръце.

  Каката ни разказваше със садистичен педантизъм какво ни се било случило през последните 12 месеца. Новобранката ни обясняваше, че ще ни се случат  абсолютно същите неща, но пък лицето й грееше многообещаващо. Старата се извини за причинените мъки и страдания. Новата ни успокои, щяла да внесе от Китай опаковъчна линия и всяка болка ще се превърне поне външно в бонбон. Може да боли, но пък ще е лъскаво отвън. В края на изявлението си, отиващата си година мънкайки се опита да ни предупреди да не вярваме много-много на красивите приказки на наследничката си. В неочаквано откровение промълви, че ако ние самите не се променим, нищо ново, по-хубаво няма да ни се случи. Който и каквото и да ни обещава, всичко зависи само от нас. Единствено от нас.

  Докато ги нареждаше едни такива странни, неразбираеми за подпийналата публика закъснели истини, палавницата й отмъкна микрофона. И започна да каканиже:

  – Радвайте се на живота, за нищо не мислете. Аз ще се погрижа за всичко. Щастие, късмет, пари, коли, работа, любов, здраве… всичко ще ви донеса. Наздраве!  Ето, тази година съм ви уредила да имате избори. Ще си изберете кои партии и политици да ви управляват. Няма да се притеснявате, когото и да изберете, все тая. Всички до един мислят от сутрин до вечер само за вас и за майка България. Изобщо не ги е грижа какво ще стане с надпартийните олигарси и местни феодали. Не ги вълнуват някакви си там корумпирани магистрати. Тези светли умове, тези достолепни български политици, които вие сами ще си изберете, са обладани. Изцяло отдадени на идеята какво да правят с вашите данъци. В левия си джоб да ви ги пазят или в десния. И кебапчета ще хапнете по изборите, някои от вас даже ще видят 20 лв. на цяло. Хайде, веселете се! Я вижте колко хубави неща ви очакват.

  Честита Нова Година! Щастлива и кебапчеста ще е!

  .

  Ивайло Зартов

• Смут в Лапландия

  

  Събрали се дядо Мраз, дядо Коледа и всички от екипите им по раздаване на подаръци – Снежанка, джуджета, елени… Заразказвали си как върви подаръчната кампания. Общо взето всичко вървяло по план. Дядо Коледа и неговият отбор по едни държави, дядо Мраз с хората си – по други. Само в една малка страна в югоизточна Европа срещнали затруднения. Там местните жители пишели писма с молби за подаръци и до двамата дядовци. Това внесло известен смут и принудило лапландските власти да вземат мерки и теглилки. За обсъждане на ситуацията на събранието присъствали и представители на антимонополната комисия, комисията за защита на потребителите, защита от дискриминация, антикорупционната комисия, на личните данни и пр., участие взели и неправителствени лапландски организации, работещи по правата на дядо Коледа и дядо Мраз. Проблемите били систематизирани главно в два раздела. Дублиращи се молби за подаръци и такива, които са невъзможни за доставка.

  По първата група от проблеми бързо се взело решение за избягване на дублажите. По втората група обаче дискусията се задълбочила. Дядовците се оплакали, че нито на единия, нито на другия е възможно да подарят по-големи пенсии. Да намерят работа, да увеличат заплатите. Да подобрят здравеопазването и образованието също не им било по силите. А жителите на тази страна все пишели и пишели молби до подаръчните щабове. В най-много писма молели да ги отърват от мизерията, от бедността.

  Втората огромна купчина с молби били за справедливост. Да се накажат олигарси, корумпирани политици и магистрати. Виждало се, че хората вярват в чудеса. Местните се оплаквали, че никоя от сегашните партии не мислела за държавата, тоест за тях. Само изсмуквали данъците им и обслужвали частни интереси. Всички лапландски власти зациклили. Как да помогнат, как да решат затрудненията на добрите дядо Мраз и дядо Коледа?

  Мислили, мислили и решили. Да променят член първи от лапландската конституция, който гласял, че подаръци се раздават само на тези, които са били послушни през изминалата година. Било добавено, че послушни не означава роби.

   

  Ивайло Зартов

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Текстът е написан в края на миналата година. Дали нещо се е променило оттогава, читателите могат да преценят сами.
  

• Разказвач на съдби – отзив за романа „Шампанско и сълзи“

  На 21 декември в „Еклипс“ в Чикаго бе представена книгата на Добри Карабонев „Шампанско и сълзи“.

  

  В БЪЛГАРИЯ има едно сутрешно предаване което много харесвам , казва се „ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА „, води се от двама много приятни журналисти, Георги и Шани. Темата им именно е новоизлезли книги и събития на културния фронт. Тук в Чикаго ние направихме да започва вечерта с култура. Така се получи, защото популярното нощно заведение „ЕКЛИПС „, домакин на презентацията, отвори два часа по-рано вратите си, за да пропусне културата на Чикаго да нахлуе в празничната съботна  нощ.

  Добри Карабонев

  

  РАЗКАЗВАЧ НА СЪДБИ

  В подзаглавието на романа „Шампанско и сълзи“ Добри Карабонев твърди, че това е: „Дълъг разказ за една истинска история“. Истинските истории се разказват лесно, стига да знаеш как. И като първо доказателство за майсторството на автора, нека се върнем при заглавието: „Шампанско и сълзи“. В него е скрита стилистичната фигура оксиморон. Тя представлява вид художествено средство, съчетание на привидно несъвместими противоположни понятия. С други думи: Шампанското – понятие за радост, веселие, празничност и разкош е противопоставено на сълзите – синоним на униние, горест, тревога, нещастие.

  Събрани заедно тези понятия взаимно се изключват по значение, което създава очакването за драматизъм и обрати в съдържанието на литературната творба. А това очакване се реализира по-късно в динамичен и интригуващ сюжет.

  Разказът действително е дълъг – той е голям епически текст и очевидно в основата му лежи истинска история от българската имигрантска действителност в Америка.

  Според западната литературна традиция такъв епос се нарича НАРАТИВ, – т.е. текст, свързан от причинно-следствени връзки в реалистичен сюжет, който си има и разказвач.

  Авторът води действието от името на невидимия наблюдател, който тук-там деликатно споделя своето мнение за поведението или помислите на персонажите.

  Той владее изразните средства, умее да създава картини и образи – пестеливо и фино, с острието на гравьор. Понятна му е човешката душа с нейните страсти, рани, грапавини и вътрешни стремления. Затова я поставя в ситуацията на живия живот и успява да въздигне простите случки до нивото на истинни човешки съдби. Няма да прозвучи преувеличено, ако кажа, че умело бие камбаната на тези съдби, за да заехти тя с далечната библейска образност на Архетиповете.

  Какво имам предвид? Писателят обожава да разгръща, надгражда и доразвива женските образи в романа и така те се извисяват в своята цялостна символика. Любимата му героиня – Нед, която изнася драматизма на цялата творба, в различни етапи от повествованието споделя библейския архетип ту на Мария Магдалена, ту на Светата майка Дева Мария.

  Вторият женски стойностен образ – този на адвокатката Виктория Танчев, извървява по-кратък път до съзряването, но и тя е подвластна на архетипа на Божията майка, готова на всичко в името на децата си.

  Запомнящият се образ на мъжа между тези две жени – Георги е символ на жертвения агнец.Той е разкъсан между невъзможната и бащината си любов. По тази причина писателят го изпраща в небитието. Георги е носител на архетипа Христос – умира в името на близките си, на любовта си към тях. А неговата смърт дава тласък в развитието на действието.

  „Шампанско и сълзи“ е роман за компромиса, човешката разумна търпимост и добротата. Двете жени – Нед и Виктория, които обичат истински, създават съюз срещу неправдата, за да я победят.

  Авторът добре знае къде трябва да започне и къде да завърши даден епизод.Чувството му за мяра и хармония предава стегната композиция и лека четивност на произведението. Завидната му любознателност и осведоменост добавят реалистични нюанси в различните аспекти на американската действителност – от низините на женския затвор до върховете на висшите етажи на властта и ФБР.

  Проявява снизходителност, когато разрешава на чудовището Саманта да умре от разкаянието на собствената си съвест.

  Разказвачът обича хората.Той им прави услуга, дава им шанс да осмислят грешките си.

  „Шампанско и сълзи“ е роман за възможностите и върховенството на човешкия дух. И без да разкривам сюжета, ще спомена, че хепиендът е факт, но единствено за тези, които са го заслужили.

  Изглежда, че само трагедията на България остава непроменена. Писателят няма решение за този казус. Вероятно затова поставя сентенцията на романа си в устата на поп Стойко: „ Всеки човек в живота си трябва да стори добро. Това е изпитанието на Господ към нас, защото доброто трудно се прави. За него трябват чисти помисли, чиста душа и да се прави от сърце.“

  Този текст оставя послание и след последната точка на романа „Шампанско и сълзи“. Нека всички му помогнем да се превърне в реалност!

  .

  Виолина Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Снимките от представянето на книгата са на Георги Стаменков и Васил Воруков.
  

  

  

  

   

  

  

  

• Ушко – Безушко

  За любовта между Homo Sapiens и Canis lupus

  .

  Откъс от новелата на Светослав Атаджанов „Живот в кучкарника”

  .

  

  Никой не си спомня вече как се появи преди доста години, като младо попълнение на кучешката глутничка, установила се в ареала около блока им. Както и останалите – кастриран и с неизменната цветна пластмасова марка на ухото. Но с подвита чак до корема опашка. Плашлив и недоверчив. И имаше за какво. Външният му вид бе направо отблъскващ. Средно голям, с кафеникава къса козина, като повечето от породата „улична превъзходна”. Но кожата на лявата половина на главата му почти липсваше, заедно с ухото. На местото му зееше грозна дупка в белезникавата кост на черепа. Липсата на ушната мида се бе отразила и на слуха му, защото винаги се обръщаше към звуците с читавото си ухо. И кожата около дясното му око бе обезкосмена и с грозни белези, но зрението му бе запазено. Лошо зарасналата плът от частичното му скалпиране правеше муцуната му леко озъбена и инстинктивно хората се отдръпваха с отвращение при вида на обезобразената му глава. Отначало всички го гонеха, а някои дори го замеряха с камъни.

  Незнайно защо, намери си място точно под прозореца на кухнята на апартамента, на първия етаж на блока, до стаичката, определена за сметна шахта, каквито има в повечето панелни блокове, но никога не влезли в употреба по предназначение. На мръкване, когато движението замираше и хората се прибираха в домовете си, страхливо и с подозрително оглеждане се промъкваше и свиваше на кравай под прозореца им. Обикновено по това време съпругата в семейството готвеше и апетитната миризма на гозбите се носеше през отворения прозорец. Под светлината на уличната лампа, безухият натрапник, застанал в поза „служене”, напрегнато и мълчаливо гледаше към източника й, облизвайки се навремени. Това разсмиваше отрасналите им двама синове и те великодушно му хвърляха по някой кокал. Постепенно това се превърна в ежедневен ритуал, като безразборното замеряне с остатъците от храната бе заменено с ежедневното им изнасяне в стара емайлирана чиния. С присъща женска състрадателност, съпругата съжали нещастното животно и го припозна за привилегирован храненик. Но интересно, не остана единствената му ”майка Тереза”. Скоро към нея се присъединиха и други жени от блока.

  Един ден съседка узнала от приятелка, живуща в съседния квартал, за трагедията на животинката. Било единственото оцеляло кученце на кучка, натирена от къща в лозята над околовръстния път. Докато е било малко, хлапетиите са си играели с него. Но веднъж две от по-големите решили да си направят жесток експеримент. Залели главата му с течен разтвор от сода каустик. Почти месец се чувало от храстите около блока им жалното му скимтене. Майката непрекъснато облизвала главичката му. Явно съдържащите се в слюнката й секрети и ензими са предотвратили инфекцията и постепенно раните се затворили. Така на света се е появил малкия Квазимодо. Историята бързо се разчу и трогна милозливите женски сърца. Отритнатият грозник стана любимец на живущите във входа и на орляка деца, играещи пред блока. Като събрата си от романа на великия Виктор Юго, нашият герой имаше същото добро и отзивчиво сърце. Именно от Ушко въпросното семейство разбра какво означава нарицателното „кучешка“ привързаност.

  При всяко излизане на някой от обитателите на апартамента им вече имаха дежурния си придружител и охранител. До магазините, кварталното пазарче и до наскоро закупеното дворно място. И те като някои от съседите им си бяха купили такова, на около километър, от другата страна на околовръстното. По времето на „соца” местността бе обявена за жилищен квартал – и с присъщата грижа за подрастващото поколение подсигуряваха разширеното си възпроизводство за бъдещото потомство на синовете си. В течение на няколко години след придобиването му, събираха материали и парични средства, за да построят виличка, в която да се отделят след пенсионирането си. Старата им Лада-комби с ремарке съвсем се разхлопа от мъкненето на тухли, пясък, цимент и дървен материал. Отпуските и уикендите си прекарваха в усилен труд на „обекта”. Близкото разстояние до блока им правеше възможно, понякога двукратно и трикратно прихождане пеша. Неизбежно, придружавани от Ушко, макар и същински Пиер Безухов. Станаха свидетели на всички ритуали при преминаване по черния път през територията, препикавана, т.е. маркирана от събратята му. Обикновено, наобиколен от няколко свирепо лаещи от тях, заставаше неподвижен и спокойно изчакваше подушването му от всеки. След което тръгваше отново след хората си. Понякога се сбиваше с някой. Дори и доста по-едри екземпляри отстъпваха, уплашени пред необикновения му вид и маската на заплашително озъбената му физиономия.

  Пристигайки на дворното място, се въртеше около стопаните и работниците, и се търкаляше доволен в разкопаните цветни лехи – за ужас на стопанката, която го навикваше недоволна. Но в последствие мястото за прашната му вана, в която търсеше спасение от бълхите, си остана патентовано негово и при всяко идване се наместваше щастливо в него. В края на деня, с някого от семейството или самичък, се прибираше към блока. Особено интересни бяха реакциите му при пресичане на околовръстния път, системно претоварен през деня от движението на половината градски трафик. Застанал на единия от тротоарите, зорко следеше преминаващия с грохот от двете страни поток от камиони, циментовози и леки коли. В момент на разреждане или спиране за завиващи в пресечките коли, ловко се шмугваше в празното пространство. Излизайки на отсрещния тротоар, спокойно продължаваше по безлюдния черен път, нагоре по обичайния си маршрут. По същия начин постъпваше и при пресичане на урегулираните със светофар кръстовища, следейки реакциите на пешеходците и тръгваше заедно с тях при светване на зеления сигнал. А околовръстното се бе превърнало в лобно място за десетки негови събратя, неовладели новия за тях инстинкт за оцеляване сред бързо движещите се смъртоносни превозни средства. Това се оказваше фатално най-вече за глезените домашни любимци, привикнали да бъдат водени на каишка, плътно до стопаните си. Почти винаги обявите за изчезнал любимец оставаха без отговор, тъй като хайванчето е ставало курбан по натоварените улици и булеварди на града.

  А годините минаваха. Вилата вече бе завършена и стопаните и синовете им редовно сновяха пеша или с коли между нея и апартамента в блока. Младежите отдавна бяха възмъжали, но все още необвързани за постоянно. По-малкият бе обхванат от мотомания и вече няколко години наред пърпореше с различни мотоциклети из града и страната. Между него и Ушко възникна необяснимо привличане. Животното различаваше безпогрешно сред хилядите звуци на трафика този на конкретния му пореден мотоциклет. В същия момент, чувайки познатото ръмжене на двигателя, се втурваше неудържимо към пресечката пред блока, за да посрещне с радостен лай и весело припкане около прибиращия се моторист.

  Един ден животното изчезна. Кланът на осиновителките му претарашува всеки храст и ъгъл в квартала, но Ушко бе пропаднал безследно. Поради това, че бе кастриран, не предполагаха, че са го отстреляли кучкарите от градския приют. Заразпитваха бабите, жените и децата, редовните посетители на люлките и пейките на детската площадка до блока. Същата вечер едно от момиченцата от съседния блок споменало, че е видяло бял пикап, като хората от него са прибрали едно черно, новопоявило с в района куче. Решиха да проверят в общинския приют, в близкото до града село. Рано на следващата сутрин пред приюта се стовари кавалкада от четири-пет автомобила, от които слязоха двадесетина души, предимно жени и деца, и мъжете шофьори. Пред дежурните от персонала те описаха изчезналото куче и попитаха дали вече е при тях. Отначало им отговориха уклончиво, но една от жените, членуваща в някаква природозащитна организация, намери прекия път към целта. Съвместяващият длъжностите пазач, гледач и готвач бай Гочо, срещу 5 лева измънка, че при тях има подобно на търсеното от тях куче, но имало жалба от квартала за него. Настояха да говорят с управителя. Наложи се да изчакат идването му от Общината, където бил на оперативка. След около час чакане, от към селото се появи кола. Дойде до входа на приюта и от нея слезе управителят г-н Ташков. Разбирайки защо са тук, покани двама от дошлите в импровизирания си офис. Показа им писмена жалба от познат на всички от блока стар мърморко, който твърдеше, че животното е неизличимо болно и следва да се евтаназира. Надигна се глъчка до небесата. Всички вкупом твърдяха, че това е клевета и животното е съвсем здраво. След прегледа от ветеринарната докторка на приюта се установи, че освен белезите от осакатяването, на животното му няма нищо. Наложи се майката на моториста да подпише протокол за осиновяване на Ушко, с изричното задължение да го гледа на синджир и повод на вилата им в извънградската зона. След задължителното обезпаразитяване им го връчиха и с радостна глъч тайфата се натовари на колите и отпраши обратно към града. Но Ушко по никакъв начин не пожела да бъде вързан и затворен в двора на вилата. Многократно успяваше да се отскубне, прегризвайки въжето или кабела, с който бе привързан нашийника му със синджир. Дори успя да прокопае дупка под оградата и да се изпари в посока на блока. Така статуквото се възстанови и то заживя предишния си живот, търкаляйки се по полянките около блока и тичайки със събратята си наоколо, олайвайки вкупом преминаващите коли и трополещите колички на клошари и цигани по околните улици.

  С времето животното видимо остаря. Космите около муцуната му побеляха. Стана по-тромаво и с часове се препичаше на слънце на полянката пред блока, както старците пред магазина. Взе съвсем да не дочува и се стряскаше, когато изневиделица някой застане до него, дори това да бяха най-близките му. Изключение правеше младият рокер, когото подушваше и усещаше отдалеч, както преди, и весело накуцваше около мотора му.

  Но има ли нещо по-непостоянно от щастието, било то кучешко, или човешко? Един ден младия рокер не се прибра. Не се появи и на следващия и на по-следващия ден. Пред входа, където живееше, се събираха младежи с мотори, влизаха и излизаха и се щураха нагоре-надолу. Ушко с нарастваща тревожност и безпокойство наблюдаваше суматохата. След около седмица сърцето му не издържа и даде простор на изтерзаната кучешка душа. Цяла вечер се чуваше тъжното му скимтене и виене срещу пълната луна…

  На следващия ден пред блока пристигна катафалка и от нея служителите от обредната фирма, заедно с очакващите ги пред входа хора, внесоха бял ковчег. От апартамента се разнесе писъкът на покрусената майка на рокера и осиновителка на кучето. През остатъка от деня потокът от хора не спираше и вечерта прозорците на апартамента светеха тревожно.

  На следващата сутрин пространството пред блока се изпълни с хора и коли. Ушко от храстите срещу блока гледаше към тълпата, очаквайки да се появи любимия му приятел. Около обяд пристигна същата катафалка. След малко от входа изнесоха отворения ковчег. През сълзящите си вече от старост очи животното видя и почувства, че в него е ТОЙ, неговият стопанин и повелител. Но защо е така странно неподвижен и не му подвиква приятелски, както всеки друг път..? Ковчегът потъна в катафалката. Хлопнаха задния капак. Колата потегли, а зад нея се престроиха и тръгнаха няколко мотористи и поток от коли.

  С нарастващо неразбиране и тревога животното хукна след колоната. На пресечката с околовръстния път, колоната с погребалната процесия бавно се изнизваше и влизаше в общия трафик. Постепенно и последната кола се скри след завоя. Ушко побягна след нея. Но в освободената вече лента за движение ускоряваха колите от насрещния поток. Без да се спира и оглежда, кучето припна по платното. В този момент тежък циментовоз го помете и като огромна ютия го размаза върху асфалта. След него и други, и други, и други…

  Часове по късно, ругаеща чистачка в сигнално оранжева жилетка изтръгваше с металния наконечник на метлата си парчетата кожа и жалките остатъци от телесната битност на животинчето и ги изсипваше в черен найлонов чувал. А в същото време, някъде в паралелната безкрайност и безвременност, душевната му същност весело припкаше след познатия му до болка вихър на младия рокер. И двамата – по-живи от всички нас…

   

• Как прекарахме 2013-та в „индианския резерват“

  

  И тази година се изниза. Седим си около мястото, където преди палехме огън (нямаме дърва), и си припомняме какви важни неща се случиха в племето ни през 2013 г.

  Имахме голяма всенародна веселба, казваме й избори. Вождовете на клановете изровиха гумените томахавки, раздадоха боички на нас, индианците, и всички заедно се завъртяхме в танца на глупостта. Това си е наша традиция. Докато пеем все едни и същи песни, шаманите и вождовете стават все по-богати, а индианците – все по-бедни.

  Малко преди веселбата „избори“, вождът на сивия клан и потомък на Винету Би-Би, обещавачът на справедливост, сдаде властта на който трябваше. Миши-Миши и червеният клан напълниха бузки от удоволствие, че отново им дойде редът. Миши-Миши обаче го досрамя да се нанесе в големия вигвам и пусна там развалячът на седенки Орешко – майсторът на ритуалното пребоядисване.

  От всичките тези неща за нас, индианците, разбира се нищо хубаво не излезе. Без значение е кой клан ни управлява, резултатът винаги е един и същ – вождовете и шаманите ни съдират кожите. Те първо избиха всички бизони и продадоха техните кожи. Напазаруваха си табуни от расови мустанги. Построиха си вигвами – палати, оградиха най-тучните парчета от прерията за себе си и сега, след като опоскаха всичко останало, се сетиха за нас.

  

  Племето ни е известно с пословичната си обич към вождове и шамани. Точно затова, някои индианци започнаха сами да се одират и ритуално да се поднасят в краката им. Но не всички са толкова любовно настроени. Има едни палави непослушковци, които се отвързаха от кола на мъченията и навириха пера. Отидоха на прежълтелите треви и започнаха да искат смяна на системата. Ужас! Страшни заклинания: Нито един от вождовете, участвали в избиването на бизоните досега, да не се допуска да управлява племето ни. И не само това, ами и да бъдат наказани. Да им се отнеме всичко, що са награбили. Смелите индианци поискаха скалповете не само на вождовете на различните кланове, но и на шаманите и на оцапаните в кафяво отговорници по спазването на законите в племето ни. Тези последните, раздавачите на справедливост, са известни с две неща. Задните им части винаги са омазани с много миризливи боички. Това е, за да можем да си ги разпознаваме по-лесно. Ако случайно са се позамили на дъжда, ги разкриваме по страстното им обгрижване на шамани и вождове. Покъртителна е нежността, с която облизват перата им.

  През изминалата година станахме известни сред другите племена и с това, че някои от нашите индианци се самозапалиха, други си рязахме пръсти. Крайни форми на индиански протест. Вождове, шамани и оцапани се направиха, че не ги засяга. Нормално. Няма как да се самоскалпират. Вместо това пуснаха много дим и включиха в танца на глупостта нови обещавачи на справедливост – Големия Дудук и Ненаситния Гларус.

  Имаме и още едно епохално събитие през годината. Вождовете на червения клан и на турско-синия, най-после се престрашиха публично да афишират връзката си. Целунаха се пред очите на насила довлечените индианци да наблюдават сливането. Така здраво се мляскаха, че си преплетоха езиците. Само да не си помислите, че на тях им е неудобно? Напротив, продължават така сплетени да си ходят.

  Общо взето така преживяхме 2013 г. Много от нашите индианци се пренесоха във вечните ловни полета от глад, студ и отчаяние. Останалите отправяме очи към Маниту с пожелания навирените свободни пера да станат повече през новата година.

  .

  Ивайло Зартов,

  13 декември 2013 г.

• Коледно-Новогодишно послание на добрите дядовци

  

  Напълно в духа на модерните думички интеграция, глобализация и прочие „-ации“, добрите дядовци Коледа и Мраз се събрали и решили да излязат с едно общо послание към българите за Коледа 2013-та и Новата 2014 година.

  До всички български деца:   Мили дечица, вие бяхте много послушни през изминалата година, затова ще получите прекрасни подаръци. Пожелаваме ви през Новата година да сте здрави. Въпреки че се говори, че здравето е най-важно, когато пораснете ще разберете – това не е съвсем вярно. Защото, за какво ви е да бъдете здрави, ако не сте свободни? За какво ви е здраве, ако сте роби? За да служите повече на господарите си ли? За да понасяте по-леко ударите на камшиците им? Затова, скъпи деца, ви пожелаваме да имате късмета да ви отгледат свободни и смели родители. Ако вашите не са такива, то нека се освободят! И когато те самите извоюват своята свобода, ще знаят как да възпитават и вас.

  До всички олигарси и местни феодали:   Заради това, че през изминалата година продължихте да ограбвате българските данъкоплатци и да обричате на бедност, нищета и мизерия българския народ, вие няма да получите подаръци. Пожелаваме ви през Новата година да ви застигне справедливост и възмездие. Да ви отнемат всичко, що сте награбили, и да ви тикнат в затвора за геноцид над българските граждани.

  До всички корумпирани политици:  И вие бяхте лоши през изминалата година. Продавахте и предавахте националните интереси. Слугувахте на олигарси, родни и чужди. Крадяхте данъците на българските граждани. Назначавахте си прокурори и съдии и с тяхна помощ узаконявахте геноцида. Няма за вас подаръци. През  новата 2014 г. ви пожелаваме възмездие. Отнемане на награбеното от вас и затвор.

  До всички корумпирани магистрати:  Вие бяхте много, много лоши, вместо да сте олицетворение на законност, справедливост и правосъдие. Вие и тази година бяхте бандити, престъпници и разбойници. С вашата закрила и опека олигарси и политици продължиха да разграбват България и да изсмукват данъците на българските граждани. Вие сте основната причина за това България да е най-бедната и най-корумпираната държава. Благодарение на участието ви в ДОПГ (Държавна Организирана Престъпна Група), 24-годишният геноцид все още продължава. Вие сте наемни масови убийци. Убивате за пари, с които си тъпчете джобовете. Няма за вас подаръци. През Новата 2014 г. ви очаква справедливост и възмездие, отнемане на всичко награбено от вас и затвор.

  До всички български родители:  Прочетете внимателно посланието до децата ви. Хубаво се замислете кои сте – роби или свободни, смели и отговорни българи. Помислете на какво учите децата си и на какво ги обричате. Да слугуват на децата на вашите господари или да контролират сами собствения си живот. Тези от вас, които са били послушни през изминалата година, няма да получат подаръци. Не се учудвайте, за робите подаръци няма. Спомнете си промяната на чл.1 от Лапландската Конституция – послушни не означава роби!

  Весела Коледа и Честита Нова година!
  

   

  Ивайло Зартов,

  17 декември 2013 г.

• Завръщане

  

   

  Аз дълго търсих пътя към дома,

  за да притихна в сянката на дните.

  Под клоните на вишната. Сама.

  Под призрачния шепот на звездите.

   

  Аз дълго търсих пътя към дома,

  с душа, зазидана в стени бетонни.

  И есенната, селска тишина

  дочувах само в сънища бездомни…

   

  Аз дълго търсих пътя към дома

  и плачеше у мен сърце на птица!

  С парченца от небе, в гнездо от кал

  го утешавах. Хранех го с трошици.

   

  Но ме дочака този двор смълчан

  и праг, пред който ниско коленича.

  Прекръствам се и влизам… като в храм!

  И вече зная – Господ ме обича.

  .

  Гълъбина Митева

• На бунището на историята

  

  Обичате ли авангардно изкуство? Виждам учудените ви физиономии. Точно така изглеждах и аз, когато един мой приятел ме стресна с въпроса. Казах, че не знам, което си беше истина. Как да обичам нещо, като не знам какво е. Той обаче настояваше:

  – Виж сега, ще ти покажа фотографии, но най-добре е да дойдеш на място да погледнеш инсталацията. Да се докоснеш до истинската сила на изкуството!

  Сетих се, че там, където има допиране до изкуство, след това задължително ще се допрем и до няколко бири, и се навих.

  – Хайде, води ме. Тъкмо по пътя ще разгледам и снимките.

  Тръгнахме. Подаде ми той 5-6 фотографии и аз зяпнах:

  – Пич, ти бъзикаш ли се с мене? Това е някакво сметище. Къде ме водиш?

  – Трай, бабо, за изкуство! – захили се приятелят. Стигнахме до градското бунище. Качихме се на някаква платформа. От високо се виждало по-хубаво. Какво ти гледане… Смрадта ме беше стиснала за гърлото. В очите ми лютеше. Обърнах се към шантавия ми приятел:

  – А бе, противогази раздавате ли на тая вашата изложба?

  – Гледай, гледай внимателно!

  – Добре де, какво толкова? Планина от боклуци, отпадъци, разлагащи се гнусотии. Какво толкова?

  – Еее, я се напрегни малко, де – разочарова се моят човек. С мъка принудих очите си да се взират в бунището. Ааа, видях. Сред гниещия хаос някой се беше постарал и с огромни черни чували, пълни с боклук, беше изписал разни неща. Ясно се виждаха пръстени, опасващи цялото сметище. Имаше си раздели: Токсични отпадъци, особено токсични, ултра-мега-миризливи боклуци … Живописно подредените чували образуваха нещо като дърво. Само че не дървото на живота, а дървото на гнилоча. Олигарси, местни феодали, корумпирани политици, магистрати и други отрепки – всички бяха изтипосани поименно. Зяпнах. Ееей, това изкуството било голяма работа. В короната се мъдреха Златев, Прокопиев, Минев, Гергов … Малко по-надолу, красиво накацали по клоните – Станишев, Борисов, Доган, Костов … При могъщите корени – Найденов, Велчев, Ситнилски, Дърдонски… цели висши съдебни съвети. Впити като лиани по ствола лъщяха Цветановци, Руменовци, Местанчета, Воленчета и Валерчета. Гледах като омагьосан. Направо се захласнах. Както си се наслаждавах, по едно време забелязах, че някак си отстрани има отделна, допълнителна композиция от чували, изписващи Бареков. Явно авторите са се чудели къде точно да ситуират тая красота и са я хакнали, в крайна сметка, ей така, някъде си. Въпрос на творческо виждане, както се казва. Обърнах се към приятеля си:

  – А има ли си име това миризливо чудо? Как се казва?

  – Има си. И е възможно най-логичното. Не очаквай някаква изкелефенчена изненада.

  „На бунището на историята” се казва.

   

  Ивайло Зартов,

  5.12.2013 г.

• Премиера на „Проектният бизнес и ограбването на науката“

  

  Книгата на проф. д-р Емил Хорозов

  Проектният бизнес и ограбването на науката
  наръчник на управляващия мошеник

  .
  ще бъде представена на

  19 декември 2013 г., четвъртък, от 18 ч. в София

  в книжарницата в подлеза на СУ „Св. Климент Охридски“ до спирката на метрото.

   .

  „Едно невероятно разследване, което е извършено не от прокуратурата, а от един учен. Книгата се чете хем бързо и лесно, хем трудно, защото нормалният човек се чувства унизен и отвратен от лицата – главни герои в нея, които се изживяват като цвета на българската наука. Тази плетеница от нечисти връзки и действия – някои тайни, други съвсем явно незаконни, представлява всъщност една мафиотска структура. Докато четях, не можех да се отърва от мисълта, че това всъщност е умален модел на българската държава.“

  Светла Руева

  ––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Из „Проектният бизнес и ограбването на науката“

  Въведение

  В последните години бизнесът с проекти заема все по-важно място в нашия живот. Вече не е важно дали произвеждаш, дали рисуваш картини или правиш филми, дали твориш наука или литература. И ако все пак нещо произведеш, дали то има качества. Сега е важно да се пишат и печелят проекти. Национални, международни, балкански, европейски. Даже партии се оказва не са нужни. Нужни са проекти. Но последните, заместители на партии, съвсем са вън от темата на книгата. А на тези, които не знаят какво се прави с проектите, ще обясня простичко: проектите носят пари – бюджетни или европейски. В разпределянето на пари участват и чиновници, и следователно проектите могат и трябва да носят големи облаги както за печелившите, така и за чиновниците.

  За да съм честен трябва да призная, че това не е само българска мода. И дори не е само вредна. А обикновено определянето на печелившите изисква висока компетентност, както е например при определянето на победителите в конкурсите на научните фондове.

  Не е тук мястото да обсъждам дали е правилно или не, но проектното финансиране се среща по целия свят. И не навсякъде е съпроводено с корупция. А у нас най-често е съпроводено…

  Тези, които се интересуват от наука, вече знаят за мащабните злоупотреби с бюджетни пари и други престъпления във Фонд „Научни изследвания“ за периода 2008-2009 г. Но тъй като книгата е предназначена за широката читателска публика, е добре да кажа и за тези, които са по-далече от науката: през този период са разпределени над 250 милиона лева с помощта на измами, голяма част от тях с директни нарушения на закони и други документи, регулиращи дейността на фонда, както и на Наказателния кодекс. На детайлите и доказателства за моите твърдения е посветена голяма част от книгата. Те сочат изключително добре организирана машина за ограбване на българския народ. Защото тези пари са взети изцяло от българския данъкоплатец, но са отчетени пред него и пред международните институции като пари за наука. За повечето хора, разбира се, науката не е основно занимание. Но злоупотребата е и с техни пари и това, че са изхарчени за лично облагодетелствуване, вместо в полза на обществото, би трябвало да ги вълнува. Всеки, който има гражданско чувство, би трябвало да се заинтересува от данните и поне от част от анализите в книгата.

  Може би от тези думи читателят да е останал с впечатление, че това е събитие именно за посочения период, а преди него и след него нищо подобно не се е случвало. Ако беше така, моята книга щеше да е в жанра “криминални хроники”. За съжаление не е. Книгата ми е в жанра “`политическа и социална история на България след втория комунистически преврат”‘.

  И без да знам много детайли нямам съмнение, че така е било и преди 2008 г., и че всичко се е върнало по старому през 2011 г., с идването на “български учен, писател, драматург, киносценарист, литературен историк и критик, преводач, дипломат и обществен деятел” за ръководител на фонда. Доколкото имам данни, съм засегнал и неговия период, макар да ми се струва, че по-задълбочено изследване трябва да направи някой специализиран орган.

  Не познавам в такава дълбочина останалите аспекти на обществения и икономическия живот в страната. Но ми е трудно да повярвам, че това, което се върши с науката, е изключение. И понеже съм сигурен, че е правило, анализът на тази, макар и специализирана страна на нашето общество, може да послужи и за по-мащабен портрет на държавата ни.

  Щом такава огромна сума е разпределена с измами сигурно е интересно да се разбере кой е получателят и кой е „раздал“ парите. Дали няма вдъхновители, които са останали чисти пред закона? А също с каква цел са раздавани – дали просто заради приятелство, дори партийно, или ги е давал срещу процент, или и двете. А може би от некадърност и най-обикновена безстопанственост?! И изобщо би звучало клюкарски, ако в този анализ нямаше поне две неща, които са над нивото на клюката – продължаващото грабене на българския народ (в случая 250 милиона лева) и продължаващото разгромяването на българската наука и нейните достойни представители като част от малкото хора в България, които все още могат да се съпротивляват.

  В началото на 2010 г. бях назначен за управител на Фонд „Научни изследвания“. Това е организацията, която трябва да финансира българската наука, както правят аналогични организации в други страни. За подробности по организацията вижте съответното място, но все пак за непосветените ще обясня, че всяка що-годе цивилизована страна има такава фондация. Двадесет дни след назначението си написах доклад до министъра, в който го уведомих за намерените от мене „странни“ факти – рецензенти, специалисти във всички области на науката, без научен опит и продукция, български участници и оценители, които са оценявали конкурентите си, след като са подписали декларация, че самите те не участват в конкурсите, т.е. подписали са документ с невярно съдържание, и др. Сред моите констатации влиза и мнението ми, че „конкурсите са нагласени“. Предложих да се създаде комисия за преглеждане на документацията на фонда. Датата на писмото ми е 25.01.2010 г.

  След многомесечни перипетии комисията тръгна да работи на 16.06.2010 г. Това, което тя откри, надмина и моите очаквания. Последното казвам, тъй като се считам за най-осведомения човек по въпросите на научната корупция, освен може би авторите на престъпленията. През ноември докладът беше представен на канцеларията на министъра. Към края на 2010 г. у мене се появиха първите съмнения, че той ще се погрижи да възтържествува справедливостта.

  Читателят ще бъде учуден, че не това беше главната причина за моя конфликт с него. Независимо от моя изключителен наивитет повече от една година ми беше ясно, че нещо в отношенията ни не е наред, но тъкмо заради наивитета си се опитвах да си обясня нещата с какво ли не, само не с… това, което открих за по-малко от един час. Ако се казваше лесно, оттук нататък част от книгата щеше да е излишна. Моята скромна личност и още повече отношенията ми с министър, доста неприет в обществото на науката и образованието, не може да са интерес за широка публика. Но разказът, в който за съжаление участвам, открива доста сериозна част от тъжната картина от нашата наука и образование, което от своя страна е точна индикация, че проблемите на нашето общество са големи. Науката е важна част от обществения живот, а за нормалните държави, към които България се стреми, е възлов компонент. Проблемите на развитието на науката са, или трябва да са, проблем на цялото общество.

  Напускането ми на фонда щеше да остане незабелязано, ако не бях публикувал резюмето на доклада. Това стана 3 седмици след като прекратих договора си с министъра по свое желание. Журналистите свързаха оставката ми с доклада. Не вярвам сами да са го измислили. Една част от тях са толкова често в министерството, че дори да не са се интересували, са щели да разберат. Освен това са можели да попитат и най-вероятно са го направили. Докладът е предаден на администрацията на проф. Игнатов на 11 ноември 2010 г., след това е препратен на министър Дянков на 23.12.2010 г. Резюмето е публикувано на 15 март следващата година, а заявлението ми за напускане е от 22 февруари. Чувал съм, че някои хора имат затруднения със зависимости от времеви характер. Само дето на мене не ми се вярва, че е често явление. А защо трябва на някого да разменя дати, ще стане ясно по-нататък.

  Известно време се опитвах да обяснявам какво се е случило на специално организирани срещи или в частни разговори. Не е изненадващо, че част от учените проявиха интерес, но не чак толкова голям. Все пак да не забравяме, някои от тях са директно замесени в събитията, едни като бенефициенти, други като участници в машинациите. Но не мисля, че сравнително слабият интерес трябва да се обяснява с това. Липсата на интерес е искрена – хората, интересуващи се от наука у нас, не са много. Установих със сигурност нещо, което и дотогава знаех по-добре от повечето колеги. Това за мене е най-тъжната част от историята.

  През това време министърът не си губеше времето. Мигом свика пресконференция и с помощта на добре подредена бъркотия внуши на журналистите, че главният виновник съм аз. На това в книгата съм отделил дори повече място, отколкото е необходимо.

  С това не свършва опитът да се прикрият престъпленията. Докладът беше предаден там, където е ясно, че разследване на престъпленията няма да има – в Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ) към Министерството на финансите. Без оглед на твърде близките отношения между двамата министри, което почти веднага предопределя изхода на разследването, агенцията не се занимава с “нагласени конкурси”, а само с директни финансови нарушения. Както се очакваше, сред сред малкото виновници се оказах и аз – получих около една трета от актовете за административни нарушения. А министър Дянков се появи в Народното събрание и обяви чаканите година и половина резултати от проверката – има много нарушения, почти всичко от доклада се доказва. Но все пак имало ли е “нагласени резултати от конкурси” чрез манипулиране на рецензии и рецензенти той не каза. Впрочем изказването му носеше тежкия товар на човек, незапознат даже с най-простите страни на проблема. На последното твърдение съм отделил място в съответната глава.
  В центъра на книгата стои анализът на провежданите конкурси. Това изглежда доста техническа част, но всъщност обяснява как се произвежда корупцията, кои са нейните автори и кои потребителите й. А впрочем кои са авторите? Има цял авторски колектив. За това е написана книгата.

  Моите герои не са А.Р. или И.И., а Андрей Райчев или Иван Илчев. Анонимността ми е изключително противна и въпреки риска да се сблъскам със съда, предпочетох съвестта си.

  Преди да завърша увода искам да заявя много явно, че съм се старал да се въздържам от научни оценки. Заедно с това считам, че където има възражения срещу моите възгледи, има начин за обективна оценка – например европейски научни организации могат да рецензират спорните проекти. Не вярвам някой от опонентите ми да приеме арбитража.

  Проф. Емил Хорозов

• Емигрантска Коледа

  

  На Елка Хальова
  Радослава и Цветомир Симеонови
  Цветелина Савова
  и всички българи, които няма да посрещнат Коледа
  у дома

   

   

  Здравейте, Българи, в земи далечни,
  говорещи на всякакъв език…
  Нали на български мълчите вечер?
  И плачете със български сълзи…

  Честита Коледа! Добре ли спите?
  Тук депутатите спокойно спят…
  В небето чуждо как блестят звездите?
  Тъй топло ли, като над бащин праг?

  Не казвате. На български мълчите.
  И бягат мислите ви все назад…
  Назад… Към гробовете на бащите,
  където тихи свещи не горят…

  Назад… Към майките, които в здрача
  на коледната вечер са сами…
  Късмети слагат в българска погача,
  с надеждата за по-честити дни.

  Наздраве, Българи! Добре ли спите?
  Тук спи спокойно всеки депутат.
  Подаръците плачат под елхите.
  Витрините предколедно блестят.

  Дано да са достатъчно парите,
  спестени в емигрантска самота…
  И – преброени в есента на дните –
  да стигнат за поне една мечта…

   

  Гълъбина Митева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Гълъбина Митева е родена през 1966 г. Има две пораснали вече деца – дъщеря и син, които е отгледала сама, и три поетични книги – “Молитва“ – 1993 г., “Пясъчен свят“ – 1997 г. и “Време за разпятие“ – 2008 г. Член е на Съюза на независимите български писатели от 2008 г.

  През 2010 г. г-жа Митева започва да следва задочно в Пловдивския университет „Пайсий Хилендарски“, но не успява да довърши следването си поради финансови затруднения. Сега тя живее в родното си село Крушовица, Врачанско. Прехранвала се е с каквото работа е могла да намери, включително като пастир на овце това лято, а сега е без работа, но е решена да остане в с. Крушовица, където са корените й. Подготвя четвърта стихосбирка, за чието издаване търси финансово съдействие.

  Публикуваното тук стихотворение „Емигрантска Коледа“ беше забелязано случайно от редактора на Еврочикаго, споделено на стената на една група във Фейсбук, след което потърсихме връзка с авторката.  Други стихотворения на г-жа Митева мога да се видят на следния адрес.
  

• Залагане на мръсниците

  От сайта на преводача Васил Пекунов

  .

  

  Едва ли щях да преведа тази глава от книгата „Россия в концлагере” на Иван Солоневич, ако не бях прочел следното изречение: „Това е тип човек с мозък на овен, с челюсти на вълк и моралното чувство на протоплазмата.”
  

  Текстът по-долу е предназначен за такива простодушни хора като мене, които понякога все още не могат да повярват и да осмислят онова, което виждат очите им до ден днешен. Виждаме ние простодушните едно, второ, трето, пето, както и сто и пето, както и хиляда и пето – и все не можем напълно да повярваме, че човек е способен на въпросното първо, второ или хиляда и пето. Камо ли напълно да го осмислим въпросното. Повярвайте ми – протоплазмата помага и да повярваш, и да осмислиш в какво все още живеем и сред какво все още живеем.

  „Россия в концлагере” е написана през 1935-1936 година. Иван Лукянович Солоневич току-що е успял да избяга и от северните лагери, и от големия концлагер – самата съветска Русия. Поне аз не открих никакви данни книгата да е превеждана на български. Предлагам в мой превод главата „Ставка на сволочь”, тоест залагане (разчитане) на мръсниците (може и негодниците).

  За Иван Лукянович Солоневич (както и за високопоставената „сволочь” Мануилски) може да прочетете в мрежата.

  .

  Откъсът:

  Както е известно, съветската власт е оценявана от най-различи гледни точки според зависимост от темперамента или от политическите ни убеждения. Но „извън скобите” на всички тези различи гледни точки очевидно можем да изнесем един общ, като че ли безспорен множител – съветската система като система на „власт на всякаква цена” показа на света недостижим образец на „техника на властта”.

  Както и да оценяваме съветската система, още едно нещо е безспорно, струва ми се – нито една власт в историята на човечеството не си е поставяла такива грандиозни цели, нито една власт през историята не е натрупвала такова количество трупове по пътя към своите цели. И при това остана непоколебима.

  Този триъгълник цели-трупове-непоколебимост създава редица оптически илюзии. Зад голата техника на властването на хората им се привиждат и „ентусиазъм”, и „мистика”, и „героизъм”, и славянската душа… и дявол знае още какво.

  През 1918 година в германския Киев (окупиран от немците – б.м.) ми се случи да си поговоря „от душа” с Мануилски, днешния генерален секретар на коминтерна (Мануилски е само секретар; генерален секретар през 1935-1936 е бил нашият масов убиец Георги Димитров – б.м.), а също така представител на червена Москва в твърде неопределения на цвят Киев. Доказвах на Мануилски, че болшевизмът е обречен, понеже съчувствието на масите не е на негова страна.

  Чудесно си спомням с какво искрено пренебрежение ме погледна Мануилски. Сякаш искаше да каже: виж го пък тоя, даже световната война и тя още не е изтребила всички глупаци.

  – Чуйте, скъпи мой – усмихна се той доста презрително, – за какъв дявол ни е на нас съчувствието на масите? На нас ни е нужен апаратът на властта. И ние ще го имаме. А съчувствието на масите? В край на краищата плюем ние на съчувствието на масите.
  Много години по-късно, преминал през цялата сурова, разбулваща всяка илюзия школа на съветската власт, аз, така да се каже, с кожата си усетих този вече реализирал се апарат на властта в градовете и в селата, в заводите и аулите, в ВЦСПС и в лагера, и в затворите. Едва след всичко това ми стана ясен и отговорът на моя отдавнашен въпрос от какви люде все пак може да се събере апарат на властта при липса на съчувствие на масите?

  Отговорът се състои в това, че апаратът може да се организира от мръсници и насъбран от мръсници, той се оказа непреодолим, понеже за мръсника не съществуват нито съмнението, нито мисленето, нито съжалението, нито състраданието: корава е душата на негодниците.

  Разбира се, тези активисти с корава душа съвсем не са специфично руско явление. В Африка те се занимават със стрелба по живи чернокожи цели, в Америка линчуват негрите, купуват акции за Ноевия ковчег. Това е световен тип хора. Това е тип човек с мозък на овен, с челюсти на вълк и моралното чувство на протоплазмата. Това е тип човек, търсещ решението на своите жалки проблем в разпрания корем на ближния си. Но тъй като в тези кореми не се намират никакви решения, то проблемите остават нерешени, а коремите продължават да бъдат разпаряни. Това е тип човек, участващ като шестнадесети на опашката при групово изнасилване.

  Реалистичността на болшевизма се прояви и в това, че залагането на мръсниците бе поставено откровено и безтрепетно.

  Изобщо не твърдя, че Мануилски беше мръсник, както не е бил мръсник и Торквемада. Но когато християнството влачеше хората към небесния рай чрез клади и мъчения, а болшевизмът – в земния рай с помощта на ЧК и картечниците, то в практическата дейност се налага да се опреш на мръсниците. Няма какво друго да се направи! Болшевизмът издигна техниката на организация и използване на мръсниците от средновековното и капиталистическото занаятчийство до равнището на самолетите и радиото. Той събра този „актив” от целия свят, отдели го от цялото останало население с химическа проба за доносничество и кръв, изолира го зад стена от ненавист, въоръжи го с картечници и танкове… Съчувствието на масите. Плюем ние на съчувствието на масите.“

  ––––––––––––––––-

  Източник:  в. „Сега“

• Вампирски семинар

  

  Вампирите се събрали на една от своите работни сбирки. Възтлъст очилат кръвопиец сграбчил с две ръце микрофона:

  – Няма как. Обстоятелствата ни налагат временно да пием по-малко кръв. Ще се ограничим лекичко в името на социалния мир.

  Нервно, неодобрително ръмжене преминало през залата:

  – Какви са тия глупости? Простотии. Социален мир, ограничения… Майната им! Никаква аванта за добитъка.

  – Чакайте, запазете спокойствие – плъхоподобният мазно разтеглил бузи – сега ще ви обясня. Както знаете, вече 24 години смучем кръвта на донорите, без да имаме кой знае какви проблеми. Спомнете си – и преди сме имали ситуации, в които уж сме поотпускали захапката. Нали така? Но никой от нас не е бил ощетяван. Винаги е имало предостатъчно кръв за всички. Най-важното е робите да се мразят помежду си. Затова – продължаваме да ги разделяме на групи. Нали са тъпи животни – всяка група си има свой цвят. Така им е по-лесно да запомнят кой кого мрази. Разбира се и нас ще ни мразят. Но целият трик е в това, че ни ненавиждат поотделно, както сме си по групи и ние. Идиотите не могат да стоплят, че ние сме заедно и с обединени сили ги изпиваме толкова години. Ако случайно забележим, че се усещат, веднага ще пуснем в действие допълнителни насъсквачи. Срещу жълти стотинки ще излеят океан от „правилната” омраза. А когато се наложи, ще избълват тонове лайна срещу потенциалните водачи на добитъка. Към всичкото това ще им подхвърлим няколко трохи, уж, че сме загрижени за тях. При това няма да даваме на всички просяци – нека и в това са разделени. Та така.

  Плъхът със зачервените бузки отпил малко вода от нарочно поставената чаша пред него, примляснал звучно и продължил. – Ето какво ще направим: На майките с деца даваме 2-3 капки кръв. На пенсионерите, ама само на тия, дето едвам кретат – пак 2-3 капки. Тук – една капка, там – още една. Общо взето, нас бълха ни ухапала. Още повече, че тя кръвта си е тяхна на малоумниците. Към тая „щедрост” добавете канализираната и контролирана омраза… а сега прибавете и обещания. Ама много и сочни обещания за по-добър живот. И готово! Елементарно е, но ще ни осигури още 24 години лапане. Разбрахте ли сега?

  За да ви демонстрираме нагледно, сме поканили като специални гости на нашата вампирска сбирка представители на донорите. Те нали много се натискаха да сме ги изслушали, да сме ги чули и т.н. Е, хайде, поканете ги да влязат в залата.

  Отворили се вратите, запристъпяли плахо гостите. – Хайде, влизайте по-смело, няма да ви ухапем, я! Ха-ха-ха – захилили се весело кръвопийците, чак лигите им потекли. – Седнахте ли удобно? Слушайте сега: Ние вампирите имаме следното предложение към вас, нашите донори. Следващата година ще ви изсмукваме по 1 литър кръв всеки месец. Обаче, през 2015 г. ще ви върнем 12 литра кръв накуп. Какво ще кажете?

  Едно кльощаво донорче плахо вдигнало ръка:

  – Амиии… извинявам се много, ама то така всеки месец като ни изпивате по 1 литър кръв, дали ще доживее някой от нас до 2015 г. и до деня, в който ще ни върнете 12-те литра? Не може ли изобщо да не ни пиете кръвта?

  Тук очилата на големия плъх се изпотили от ярост. Каква нечувана дързост! Донорите имат собствено мнение – помислил си той, а на глас произнесъл – Даа, много интересен въпрос. Предлагам да го обсъдим по време на вечерята.

  .

  Ивайло Зартов,

  3 декември 2013 г.

• Гардиън: Българите емигрират не заради бедност, а поради беззаконие (Бъзикилийкс)

  Истината такава, каквато можеше да бъде!?

  Сhergar,  Neverojatno.wordpress.com
  

  

  Зловещо предупреждение отправи шефката на изпълнителната агенция “Главна инспекция по труда” в интервюто си за английският вестник “Гардиън” по повод вероятността български работници да залеят Великобритания след падането на ограниченията от първи януари догодина. Коментарите под интервюто, показват потреса на англичаните, сблъскали се с разголената българска действителност. Ето и самото интервю:

  – Г-жо Михайлова, благодарим Ви, че се съгласихте на това интервю. Както знаете, от известно време в нашата държава усилено се спекулира с възможността българи да наводнят нашия пазар на труда и да подбият цените. Смятате ли, като човек добре познаващ действителността на българския трудов пазар, това за реална опасност?

  – Разбира се, това е логична последица от дългогодишната политика на пазара на труда в България, или по-скоро от липсата на такава. Аз лично прогнозирам, че не по-малко от един милион българи ще залее вашия трудов пазар, и то още през първите месеци на следващата 2014 година. Общо взето куцо, кьораво и сакато, водено от все още останалите читави българи, ще се изсипе при вас. Това ще бъде картина, подобна на ослепените самуилови воини, ако знаете за какво става въпрос, с тази разлика, че тези, които ще дойдат, са ослепени не от враг, а от собствените си управници.

  – Не знаем за какво става въпрос що се отнася до тези самуилови воини, които споменахте, но ще потърсим информация. Да се върнем обаче на Вашето твърдение – Вие твърдите, че всички, които могат, ще дойдат при нас! Правилно ли сме ви разбрали?

  – Абсолютно правилно. Те не просто ще дойдат, те ще се изсипят!

  – Но защо, какви са причините? Чували сме, че са ви малки заплатите, но нима всички са готови заради парите да изоставят своята Родина?

  – Вие не познавате процесите в България. И това прави невъзможно да разберете какво и защо се случва. Ще се опитам да ви обясня. На хартия България е държава, и то правова държава, членка на Европейския съюз, но това е само на хартия. Слабото място на този съюз е бюрократичната машина, тя работи въз основата на документи, без да си прави труда да проверява реално какво се случва, явно защото разчита на спазването на директивите и законите, отпечатани също на хартия. Това обаче, що се отнася до България, е една безумна утопия, а реалността е най-мрачната антиутопия.

  Реално държава България не съществува. Държавата се крепи на законност и ред, а такива в страната ни няма. Всички държавни институции са всъщност репресивен апарат в ръцете на кликата, завзела властта, и това не е явление от вчера. Законите са оръжие, насочвано срещу непослушните, те нямат всеобхватна сила. Това, което тласка българите към емиграция не е бедността, както си мисли обикновеният европеец, а именно беззаконието, облечено в законност. Българите са миролюбив, но свободолюбив и горд народ, който е изправен пред дилемата да се бори или да емигрира.

  – Е, защо тогава не се бори?

  – Защото това не е тази борба, която вие си представяте – мирни протести, будно гражданско общество и прочие кухи утопични представи. Става въпрос за кървав сблъсък с мафията, завзела държавата. Българинът трябва да лее кръвта си, но това той най-малко желае. Още повече, след като десетилетия наред му втълпяваха, че подобни силови методи не са демократични, правови и цивилизовани, и това е така когато става въпрос за цивилизован враг. Ние обаче сме изправени срещу мафията; мислите ли, че като викате под прозореца на престъпника, че е престъпник, той ще се трогне?! Напротив, ще се усмихне иронично и вие нищо не можете да направите.

  – Нима твърдите, че единственият начин да се оправите е през леенето на кръв – и то вие, която сте държавен служител?!

  – Да, твърдя го. Поставете се на мястото на обикновения български работник. Огромната част от фирмите по един или друг начин са свързани с политически лица и партии. Те ежемесечно отчитат част от своите печалби на тези партии и лица, които са всъщност различни мафиотски кланове. Дори един български политик открито нарече това явление “обръчи от фирми”. Казвате, че аз съм държавен служител, но знаете ли какво е чувстовото да си държавен служител, когато държавата е завзета от мафията, когато държавата не съществува? Аз съм част от декора, аз съм спусъкът на оръжието срещу непослушните бизнесмени, срещу тези, които са решили, че са натрупали достатъчно богатство, за да се доберат самите те до властта. Аз не работя в интерес на обикновения работник, каквато би трябвало да е моята функция; аз работя за интересите на тези, които са се добрали до властта. Те ме използват да притискат непослушните, те упражняват чрез мен натиск и репресия срещу конкурентите си.

  Аз не мога да защитя правата на обикновения работник; аз мога да играя роля, че ги защитавам, но не е така. Всички знаем, че нещата в отделните фирми се движат само по документи законно, а всъщност никой не спазва трудовото законодателство. Самите политици, които коват законите, в собствените си фирми не го спазват, защото това законодателство е декор, предназначено е да умие очите на простите маси, но не и да действа. Какво е за някой, който трупа милиони, едно административно предупреждение и някаква си глоба от няколко хиляди, сравнена със загубата на доход за сигнализиралия ни за нарушения работник? Нищо. И всички го знаят. Кой работник ще се изправи срещу шефа си, когато знае, че всички са такива, че положението е същото, независимо в коя фирма отиде да работи, и че законът по никакъв начин не го подкрепя в евентуалната му борба за законност?

  Друго щеше да е, ако бизнесът на подобни “бизнесмени” се национализираше и след това приватизираше наново, ако работникът получаваше за своята борба срещу подобни явления не уволнение, а доход, който да му осигури бъдещето до края на живота му. Нима това е невъзможно? Не е, но не е изгодно за властта на мафията, защото, както казах, няма нито един закон или институция, която реално да работи в защита правата на редовия гражданин, на отделния работник. Всичко е декор, но декор, който може и се превръща успешно в оръжие срещу тези, срещу които това е необходимо в момента.

  – Нима искате да кажете, че в България цари Анархия?

  – Нищо не разбирате! Дори не знаете какво е Анархия. В България цари не Анархия, а беззаконие. Защото Анархията означава безвластие, а в България имаме власт, но тя е в ръцете на мафията. Анархията идва тогава, когато хората са се развили до такава степен, че не съществува човек, който би искал да навреди на друг, тогава няма нужда от власт и има Анархия. Беззаконието е тогава, когато има закони, но те се прилагат избирателно. Не бъркайте едното с другото. Анархията е плод на човешката солидарност и взаимопомощ, беззаконието – на човешкия егоизъм и алчност.

  Ето в това положение се намира българският работник, той познава законите, но знае, че не може да разчита на тях, защото те не са писани в негова полза. Всеки работодател в България може да тъпче безнаказано работниците си, стига да се отчита редовно на мафията във властта. Всеки работодател определя сам законите в своята фабрика, и това го знае всеки работник. Няма правила, няма закони – има власт в най-тъмния смисъл на това понятие. Власт тиранична и неограничена – власт, използваща закона не като лекарство, а като оръжие. И лошото е, че ако се опълчиш срещу това беззаконие по законен начин, върху теб ще се стовари законът. Защото “законът е за робовете”. За тези, които трябва да бъдат превърнати в роби.

  Затова всеки, който може, ще емигрира във вашата държава.

  – Но това е невероятно и не може да е истина! Как може да се промени това положение?

  – С кръв. Няма друг начин. Няма как да победиш престъпника, завзел закона, освен с кръв? С неговата и своята кръв! Работниците трябва да се изправят срещу тези свои работодатели, които не спазват закона и са се поставили над него. На беззаконието трябва да отговорят със сила, брутална и целенасочена. Трябва да рушат имуществото на олигарсите. Техните коли, къщи, яхти трябва да бъдат опожарявани. Техните фабрики – завземани. Самите те затваряни до живот, а при съпротива – убивани. Но всички тези възможности са погребани дълбоко в подсъзнанието на българите, неприемливи са, ужасни са. Дори и за вас. Затова българите избират да емигрират – те не бягат от бедността, а от беззаконието, от мафията.

  Разберете, България не е държава. Политиците и всички останали държавни служители са мафиоти, или в най-добрия случай безропотни марионетки. Прокурори, съдии, инспектори – всеки, който има някаква власт в тази държава, е оръдие за репресия, за подчиняване на масите, заплаха за стремящите се към властта. Дори и да има сред тях някой свестен, той не може да промени нищо. Системата го смачква, сдъвква и изплюва. Отново ще ви повторя: в България законът не е Закон, а е оръжие в ръцете на Мафията. Как да се пребориш с това?
  
  

• Не мога да си спомня

  

   

  Не мога да си спомня – Разказвах ли ти?
  За ятото на есените птици, покорили небето.
  Отлитащи нанякъде – Незнайно къде.

  Казват, че било на Юг, сигурно.
  Гледах ги толкова дълго...
  Усещах как с тях отлиташ и Ти.

  Не мога да си спомня – Разказвах ли ти?
  Как протягах ръце – Не исках да тръгваш.
  Как в мене умираше надеждата.
  Застиваше сърцето ми.  Болката.

  Не мога да си спомня – Разказвах ли ти?
  Виках те в дългите нощи, подлудяващо.
  Ятото на есените птици и песента им.
  Отмалял в студените утрини, гледах небето.

  Не мога да си спомня – Разказвах ли ти?
  Ще те чакам с разцъфналите вишни.
  Да те прегърна и ако искаш, иди си.

   

  Нури Джурин

• Цветанов и „простосмъртните“

  ИСКАНЕ
  Арестувайте Цветан Цветанов

  До Главния прокурор

  Г-н/ другарю Главен прокурор, искам от Вас незабавно да арестувате бившия вътрешен министър Цветан Цветанов. Основания за искането:

  

  Срещу лицето Цветанов има предявени не едно, не две, а цели ТРИ обвинения. От практиката на българските прокурори и съдии се вижда ясна тенденция по отношение на простосмъртните български граждани. Обвиняемите се задържат под стража 6-8 до 10 месеца, като през това време следствие и прокуратура, пухтейки и пръхтейки, работят в посока събиране на доказателства. Опитите за промяна на мярката за неотклонение в по-лека се пресичат с любимите аргументи: „Задържаният може да се укрие, да извърши ново престъпление или да окаже въздействие върху свидетели”.

  Обвиняемият Цветан Цветанов може ли да се укрие? Да, може. Вероятността да го направи е 100%. Като нищо ще духне. Възможно ли е ексвътрешният министър да извърши друго престъпление и да окаже натиск над свидетели? Не само, че е възможно, но с ежедневното си демонстративно появяване в различни медии, лицето Цветан Цветанов отправя недвусмислено послание за безнаказаност и мощ. Самият факт, че е все още на свобода смазва всеки потенциален свидетел. Иначе казано, лицето Цветанов всеки ден извършва нови престъпления. Защо досега не е арестуван? Нима над него има опънат чадър, тента или навес? Нима този обвиняем не е от простосмъртните български граждани?

  Какво става, другарю/ г-н Главен прокурор? И за да не се получи някакво недоразумение, Ви дължа едно пояснение и едно напомняне. Използвам сложното двойно обръщение към Вас не за друго, а от искреното ми желание да се презастраховам. Да не взема да сбъркам случайно какъв сте. Господин ли, другар ли. Формата „Искане” се използва напълно нормално, когато става въпрос за взаимоотношения между български граждани – данъкоплатци и лица, получаващи заплати и бонуси от държавната хазна. Напълно в реда на нещата е, когато български граждани пишат до прокурори и съдии да използват изрази като искам и изисквам. И е абсолютно непонятно кой и кога е възприел погрешната форма „молба”. Няма логика ние – вашите работодатели да ви се молим за каквото и да било. И още нещо. В прокурорски шедьоври – обвинителни актове съм чел как обвиняемият се нарича „виновното лице”. Нищо, че към момента все още няма присъда, а най-често изобщо не се е стигнало до съдебна фаза. Харесва ми!

  И така – Искам незабавно да арестувате виновното, криминално проявено лице Цветан Цветанов. Арестите и затворите са препълнени, но място винаги ще се намери, и то не само за един човек. Както се казва – сърце да е широко. А то е широко! Има място за всички. И за Станишев, Борисов, Доган…

  .

  Ивайло Зартов

  София, 28 ноември 2013 г.

  Хотел Затвора

• За индианеца Скуанто, Петър Моканина и Деня на благодарността

  Thanksgiving Day – Денят, в който ние всички си благодарим!

  .

  История за доброто, за един индианец, за група имигранти и… за цял нов свят (Опит да бъде преразказана като по Йордан Йовков)

   .

  Симеон Гаспаров,  Simeongasparov.wordpress.com

   Историята започва някъде около преди около 400 години. Един ден индианско хлапе от племето Патуксет (Patuxet), което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори, намиращи се на север от днешния град Бостън.

  Индианците от племето Патуксет, залисани в преследването на дивеча си, неусетно се отдалечили от своите територии. Без да разберат, навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими и тайнствени земи, които свършвали някъде там… Там, където свършвал и светът на индианците. Край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, в които се разбивали пенливите вълни на безкрайната, необятна Голяма вода.

  И така, както понякога се случва в живота, опитните и храбри бойци от племето Патуксет (които заедно с хлапето Скуанто тръгнали на лов), станали плячка.

  Но плячка не на някой див звяр или на вражеско племе, а на подобни на тях човешки, но бледолики същества, които носели дълги, гърмящи метални тояги в ръце.

  В индианския език “човешки същества” се наричали останалите индианци. Но тези, от бялата раса, определено не били “човешки същества”.

  Бледоликите заградили индианците. Обезоръжили ги. Хвърлили им набързо един як бой. Натоварили ги с ритници на гигантска дървена лодка и тръгнали през Голямата, загадъчна, непозната вода.

  По пътя, през сърдитата, безкрайна вода, гордите и смели индианци, от мъка и носталгия по изгубената си родина, бавно и мъчително, един по един, започнали да умират. Умирали тихо. Умирали достойно. Умирали като човешки същества.

  Оцелял обаче само един. Досещате се, нали – младият Скуанто. През време на дългото пътуване, бледоликите така някак си харесали индианско хлапе. След като се прибрали у дома си, в Англия, те го дали на сър Фердинандо Горджис, който имал транспортна компания и правел проучвания на земите от Новия Свят, наречени Америка. Минали години. Скуанто станал млад мъж. Научил езика и навиците на белите същества и лека-полека започнал да живее като тях.

  Един ден, обаче, неговите покровители решили да изпратят Скуанто обратно с кораб там, откъдето някога го взели. Той трябвало да помогнел на нова експедиция, която тръгвала по стъпките на онази, която го отвлякла преди време.

  Какво ли е било в душата на младия Скуанто, когато е пресичал обратно Голямата вода, наречена океан? Какви ли мисли са го обземали, когато видял отново, след дългата раздяла, острите зелени върхове на гигантските борове, извисяващи се над облаците, когато корабът им приближил бреговете на родните му земи? Никой не може да каже, уви, но истината е, че стъпил веднъж на своята родна територия, скритото човешко същество у него отново се събудило…

  И той на мига изчезнал по пътя, през гората, за дома си, зарязвайки екипажа от експедицията да се тюхка и ядосва край скалистите брегове на океана.

  …Тук историята на Скуанто би трябвало да завърши, ако беше писана от Уолт Дисни, разбира се. Но слава Богу, че не е. Защото вместо да завърши, тя продължава, по един омаен начин, като че ли пренаписана, не от кой да е, а от нашия Йордан Йовков.

  …И така, връщаме се към бягството на Скуанто.

  След неспирен, труден и продължителен бяг, бяг сред зверове и вражески племена, след дълги дни и нощи, Скуанто най-накрая стигнал до своите земи.

  Но вместо радост и веселие, там го посрещнали болката, мъката и тъгата.

  Неговите хора от племето Патуксет били измрели до крак. Той единствен бил останал жив от някогашното велико, гордо племе.

  Човешките същества от съседното племе Уампаноаг (Wampanoag) разбрали за Скунто. Съжалили го. Взели го при себе си и така той започнал да живее отново. Като нормално “човешко същество” сред тях.

  Но нещо като че ли не вървяло със Скуанто. От годините в имиграция ли, от мъката по загубата на близките ли, но Скуанто не бил вече същия индианец. Не бил вече съвсем нормално човешко същество. Станал бил нещо като нас, имигрантите… Нито сред своите свой, нито сред чуждите чужд. Нещо все не го свъртало на едно място – и той все по често и по-често се улавял да ходи, навътре и навътре из горите. Все по-близо и по-близо до бреговете на Голямата, пенлива, магическа вода.

  Така в една влажна, мъглива ноемврийска утрин, докато Скуанто си се скитал измежду боровите гори, край океана, видял група от около 50 мъже, жени и деца. Те приличали също на онези, сред които живял няколко години отвъд океана. Хората треперели и плачели от студ, страх, отчаяние и безизходица. Докато седял скрит между боровете и внимателно ги наблюдавал, нещо мръднало в индианското му сърце. Спомнил си за времето, когато някога бил хлапе и когато той, също като тези уплашени и беззащитни хора, плачел в тъмната бездна на дъното на кораба, отвлякъл го някога от неговата земя. Спомнил си Скуанто как плачел, когато гледал как моряците изхвърляли в океана, едно подир друго, мъртвите тела на храбрите войни от неговото племе. На храбрите войни, чиито сурови сърца не издържали от носталгия по домовете им, семействата, любимите, децата, приятелите и умирали тихо и кротко, ей там долу – в мрачния, влажен и студен трюм на кораба.

  Спомнил си Скуанто също и за годините, които прекарал сред същите тези хора, на другия край на света, които след като взаимно се опознали, вече не се страхували един от друг. Приели го в домовете си. Научили го да чете и да пише на техния език. Да прави карти на земята, на морето, на звездите и света край него. Излязъл тогава Скуанто от шубраците и на езика, на който хората си говорели, ги запитал, чисто и просто накъде са тръгнали такива едни изпокъсани, бедни, гладни, жадни, немили и недраги, на края на света. Какво търсят те тук?

  Хората, след като се посъвзели от уплахата и стреса (все пак, не били виждали жив индианец. А пък и да говори на техния език, им дошло малко в повече. Нормално е!), помълчали малко гузно. Гледали в земята от неудобство, докато един от мъжете не се престрашил и казал, че били тръгнали да търсят щастието си. Да намерят мир и благоденствие, защото там, откъдето идвали, бушували войни. Имало раздори. Завист. Злоба. Безразличие. Бедност и безизходица.

  …Тук пак ще се върна, малко назад (просто няма как)!

  …Ако историята бе написана от Уолт Дисни, определено трябваше да се развие така – след като разбрал Скуанто каква била работата, скочил от радост и възкликнал с пълни гърди от щастие – “Ей, откога ви чакаме, бе хора, айде идвайте по-бързо – “Welcome To America!”. Завесата би трябвало да падне и хепиендъд на тази вълнуваща история щеше да ни зареди с много нови и положителни емоции.

  …Но, в живота нещата се развиват по друг начин и затова, за наше най-голямо щастие, а и за щастие на хуманността, ще трябва пак да се върнем към истинската, към Йордан Йовковата версия на историята на Скуанто.

  …”Значи, тези нещастници, тръгнали да видят щастие и просперитет, тук накрай света, защото там, откъдето идват, царуват завистта, злобата, безразличието, бедността и безизходицата” – си казал младия индианец, след което поклатил тъжно глава. Почесал се там, където не го сърби. Седнал на тревата, под най-близкия до него вековен бор. Извадил от джоба си една лула. Запафкал кротко край загледалите го с любопитство новопристигнали заселници и започнал бавно да си събира мислите.

  Какво да им каже? Че това, от което бягат, си го има и тука, и то в изобилие. Че това, което търсят да намерят, го няма! Няма го, не само там, откъдето идват, няма го тук, а пък и май никъде го няма. И тъкмо да им сподели тези свои най-искрени наблюдения от преживяното от него по света и на родна, индианска земя, погледът на Скуанто спрял върху тъжните очи на хората край него.

  Нещо отвътре му проболо сърцето и нашепнало: “Абе то, че този свят няма да се оправи, няма… Ама айде, поне да не ги разочаровам и да гледам да помогна с нещо на тези несретници”.

  Изправил се индианецът Скуанто.  Поотупал се от изсъхналата трева, полепнала по мокасините му, и като нашия овчар от Добруджа, Петър Моканина от Йовковия разказ “По жицата” – също като него, когато срещнал измъчения Гунчо, който с каручката си натоварена с болната му дъщеря Нонка, бил тръгнал из България да дири вълшебната бяла лястовица, която само и само, чедото му ако можело от някъде да зърне и щяло да оздравее – така и Скуанто, с изпълнено със състрадание сърце казал на измръзналите, гладни, уплашени заселници, почти същите думи, които Моканина казал на сломените от мъката родители на младата девойка:

  “Хора, ще видите! Ще намерите, каквото търсите! Само не губете кураж и вяра!”

  

  Дали Скуанто си е вярвал в това, което им е казал на тези изпаднали в беда хора, е без значение. Без значение е и доколко Петър Моканина от Добруджа е вярвал, когато споделял с нещастното семейство на Гунчо, че ще видят Бялата лястовица! Няма как да не я видят – има бял вол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица, нали?

  Значение, обаче, има другото. По-голямото, по-смисленото, по-благородното, което Скуанто и Моканина са ни завещали, и за което, като че ли все повече и повече не ни остава време – добротата.

  …Скуанто помогнал на заселниците. Завел ги при индианците, които го приютили. Те какво да правят? Нали са си човешки същества, нахранили новодошлите. Облекли ги с топли дрехи. Дали им подслон. Скуанто научил заселниците как да ловуват, как да отглеждат царевица. Научил ги как да общуват с местните племена.

  След една година на изпитания, трудности и непосилен труд, хората от колонията, се събрали, без никой да ги кара, с местното племе. И седнали заедно, като братя, да поделят плодовете от набраната реколта. Това било някъде към 1620-та година. Две години по-късно, през 1622 г., Скуанто, последният войн от храброто и гордо племе на Патуксетите, се разболял тежко. Скоро след това се преселил във вечността, където племето на неговите братя, сестри, деди, вождове и шамани го очаквали и посрещнали тържествено с почести, които само един истински индиански герой като Скуанто заслужавал.

  След смъртта на Скуанто дошли още заселници. И още, и още. Нямали край.

  Почнали да не се понасят с местните, а и местните, вече съжалявали за белята, която си докарали до главата, имайки вземане-даване с новодошлите емигранти. Скоро започнали войни, нещастия и беди. Същите, от които някогашните първи заселници потърсили подслон сред индианците край земите на север от Бостън.

  Минали години и години. Светът, хората, земята се променили, но останало само едно – споменът за онзи студен зимен ден, последният четвъртък на ноември, когато два различни народа, от две различни култури, с две различни вери, седнали и заедно си поделили плодовете от труда, който те положили, за да оцелеят. Денят, в който се родила Благодарността!

  Благодарността към Скуанто от земите на север от Бостън, който също като Петър Моканина от Добруджа, със своята малка история ни е оставил една мила, хуманна, невинна магия, която прави дните ни по-смислени. По-нормални и по-спокойни. Магията, чрез която винаги се сбъдва доброто в живота и в човека.

  …А сега от мен и от моите братя емигранти, излезнали от племената край бреговете на Перловската река, необятните прерии на Софийското поле, разположени под снежните скалисти върхове на загадъчната, покрита с булото на мъглите Витоша, честит ви Ден на Благодарността!

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  Б.а.:  Материалът май е излизал във в. “България” в Чикаго – 2007 или 2008 г. 

   

• Малки слънца

  

   

  Сън сънувах, сякаш бе наяве.
  Как преминавам през алеите.
  Алеите от хиляди малки слънца.
  Слънчогледите грейнали! Докосвам.

  Мекотата от Бога дадена.
  Дават ми тяхната топлина.
  Гледам как следват пътя си,
  Божията повеля е тяхна съдба.

  Главички извръщат и се усмихват.
  Жълти хиляди малки слънца.
  Мълчаливо извисяват се.
  И тъй истински благодарят.

  Сън сънувах, сякаш бе наяве.
  Слънчогледите даряват ме с любовта.
  Толкова е приказно всичко.
  Нашепват ми сякаш без глас:

  Добротата носи със себе си.
  Не искай, а само я давай.
  Хиляди грейнали малки слънца.
  Сън сънувах, сякаш бе наяве.

   

  Нури Джурин

   

• Твой завинаги

  Автор: Ники Комедвенска

   

  

  Доче!
  

  Вярно е, че съм умрял, душице моя, ама като те знам каква си притеснителна порода, и реших да ти драсна два-три реда, че да не се тровиш за мене. От Пъклото ти пиша, душке, и да знаеш, че тук е рахат и половина. Не само защото тебе те няма, гълъбче, да ми трополиш на главата като керванджийска кобила. Изобщо обстановката тук е перфектна и хората са много добри, нищо че са рогонсци до един. А и да си кажа честно, от моите рога, пиленце, никой няма по-големи. Освен това е все тъмно и мрачно, тъкмо ракиено време, та си къркаме с колегите денонощно. Откъм данъци и сметки – Господ здраве да им дава, ама съвсем сме облекчени. Не знам каква им е системата, но вече два месеца откакто съм тука, една стотинка никой не ми е поискал. Това НОИ, ТЕЦ- МЕЦ, Здравна каса, Правна каса… даже и не са чували за тях. А пък е хем топло, хем сме здрави като чукове, само дето малко сме умрели. Питам вчера един Дявол:
  

  – Как бе, колега, се оправяте със сметките за тока и парното?
  

  Обаче тоя тарикат зъб не обели, душко, та по тази линия не мога да съм ти полезен. Дочке, пиле, ако съм знаел, че тука е толкоз хубаво, да съм умрял още на втората година, като се оженихме. Отначало аха-аха – да ме запишат в Рая, ама като разбрах, че и майка ти е там, напцувах свети Петър и свети Илия – и набързо ме пратиха в Пъкъла.
  

  Едно само не харесвам – няма кьорава партия. И като се натаралянкаш до ушите, няма кого да напопържаш.
  

  Да знаеш, Дочке, и да не търсиш парите от лозето, дето го продадохме тази пролет, защото съм ги изпил всичките. Обаче като те знам каква си чума, казах ти, че съм ги скрил.
  

  Имаш много здраве от Иван и от Пешо – и те са тука. И недей да се чудиш откъде ги знам, гълъбице моя, нали от тях са ми рогата. Ама са големи пичове и пият като за последно, особено Иван. Пешо ме помоли да ти кажа да не се пръскаш много с Арманито, дето ти го подарил за рождения ден, защото е отсипал повечето от шишето и го долял с чист спирт, и като нищо може да те удари в главата.
  

  Бъди жива и здрава и не бързай да умираш, че още си млада и хубава, и да не се мъчиш тука. Ние с Иван и Пешо криво-ляво ще се държим. И недей да раздаваш на гробищата разни сладки работи, ами сложи малко кисели краставички и по-дебело мезе, щото много трудно върви ракията с лукчета.
  

  Целувам те, пиленце, и да се пазиш поне още двайсет години!
  

  Твой завинаги: Танас

   

• Връщам се

  

   

   

   

   

   

   

  Връщам се! Сами от някъде ида.
  Изгубеното няма да търся.
  То разпиляно е там някъде.

  Само ще запаля! Огнището.
  Миналото и настоящето!
  И звездите отиващи си.

  Сами! Миговете понесли.
  Връщам се! Тук и сега.
  То нищо не се е променило.
  И всичко си е така.

  И стихът ми! Живот, живот.
  Дали наистина ще остане нещо?
  Връщам се! Любов, любов.
  Ти си ми всичко. Връщам се!

   

  Нури Джурин

• Не ме наричайте журналист

   

  

  „От тук нататък не ме наричайте журналист. Можете да ме наричате новият политик, общественик, популист. Както си искате”. Това бяха последните думи на Ники Бареков. Мъка, тъга, болка обзе нацията. О, Боже! Какво ще правим сега без журналиста Бареков? За къде сме без теб, Ники? Защо ни изостави? Трагедия. Напусна ни журналистът, първи братовчед на CNN. Отиде си майсторът на поръчковите репортажи. Мелодраматичният виртуоз си замина. Журналистът умря, да живее…. А сега де? Кой да живее?

  Самият той, експовелителят на словослагачеството, ни разреши да го наричаме, както си искаме. Хубаво, но съм объркан. Смутен съм. Гледам го как обикаля от град на град. Събира хора по площадите. Раздава им микрофони, да си изплачат болката. Храни ги с концерти, песни, танци. Шоу! Може би шоуменът Бареков? Да. Това му приляга. Сцените, които строи на площадите, по нищо не отстъпват и на най-мощните чалга събития. Екипът му е огромен. Парите явно не са проблем. Колко ли струва само един снимачен ден от епичната продукция „Бареков шоу”? Заплати и хонорари за репортерки, щъкащи сред зарибяваните зрители. Оператори, асистент-оператори, режисьори, асистент-режисьори, звукооператори, монтажисти, тоноператори и Бог знае още колко технически лица, осигуряващи гладкото и безпроблемно облъчване. Пари за танцови състави, певци и певици, радващи очите и ушите на гладните и уморени от 24-годишни лъжи български граждани. Сценаристи, гримьори, шофьори, охрана, общи работници, строители… Цифрата набъбва. Разходи за транспорт. Колко ли струва само горивото, за да се превози целия катун от техника и хора? Разходи за хотели и храна. Ами колите, камерите и всичко останало до последния кламер – те на лизинг ли са, чия собственост са? Леле, зави ми се свят само да изброявам. Към всичкото това трябва да се добави и цената на телевизионното време. Шоуто се излъчва по ТВ-7 нонстоп, а само една минута рекламно време струва хиляди лева.

  И така. Колко струва един-единствен ден от шоуто Бареков? По най-скромните възможни изчисления – не по-малко от  50 000 лв. Сега умножете тази цифра по броя на предаванията. Двадесетина да са на месец – 1 милион лева се получава. А колко месеца пътува циркът?

  И сега най-важният въпрос: Кой плаща сметката? Кой дава милиони, за да можем да наричаме ексжурналиста, както си искаме? Самият Бареков се крие от директен отговор – уж продуцентите, уж фирмите, марсианците… а бе, някой си там плаща. Само че е публична тайна, че Цветан Василев, олигархът – банкер стои зад ТВ-7 и Бареков. Въпросът е – кой още, защото е ясно, че такива пари не се инвестират с еднолично решение. Кои ли са юнаците, които ни набутват нов обещавач на справедливост? Има нещо много миризливо, тоест подозрително в батманския стил на кандидат-спасителя на нацията Ники. Сякаш е облечен в странен костюм от пожарникарска каска, мутренска бухалка и потурите на бай Ганьо. Има и още един тежък камък за повдигане. Кой в днешна България има милиони? Отговорът е фасулски. Шайката от олигарси, местни феодали и зависимите от тях политици и магистрати. Те ограбиха България. Те имат милиарди и са готови да инвестират няколко милиона, за да запазят награбеното и да продължат да пият кръвта на българските данъкоплатци.

  Така че, как да го наричаме Бареков? На кого служеше вчера, за кого работи днес и чии интереси ще защитава утре? Хайде, предложете нещо. Как да наричаме Бареков? Едно е ясно – няма да го наричаме журналист. Сам си го пожела. Както се казва, и на това мерси! Едно недоразумение по-малко.

  .

  Ивайло Зартов,

  1 ноември 2013 г.

• <<
• 1
...
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
...
• 74
• >>