2024-03-29

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Моят глас

    .

    Гласът си за лъжа не бих продал.
    Духът ми само Святото жадува.
    И няма под небето земен дял,
    за който капка вяра да си струва.

    Не ме възторгва алчен властелин.
    Властта му намирисва на клоака.
    А мъката е кацата с пелин,
    която пия, стенейки от мрака.

    Безумец как юздите да държи
    или пък да мами, че живея?
    Не свършиха ли плитките лъжи
    на неговата гнусна логорея?

    Във дребния му, жалък маскарад,
    душата ми отказва да наднича.
    Не ще му марширувам на парад,
    където робът гръмко го обича.

    Отдавна го загробих. Под честта.
    И в мислите ми няма да го има.
    Царувай, шуте! Сладка е властта!
    Дори я сподели със двама-трима!

    Отказвам да живея в твоя свят,
    тъй както Святост гнусното презира!
    За твоя рай аз плащам с моя ад,
    и с думите на гневната си лира.

    Гласът си за лъжа не бих продал,
    че той е честност, искреност, светиня!
    А изборът на лепкавата кал
    превръща се в тресавище от тиня…

     

    Ясен Ведрин,

    Jasen-vedrin.blogspot.com

  • Безсмъртие

    .

    Представете си, че току що са ви казали, че имате само един ден живот, че утре ще умрете. Ако не се самоубиете веднага от мъка, самосъжаление, яд, че животът ви свършва и не сте успели да изпълните желанията си, да видите мечтите си осъществени. Ако издържите на този порив от безброй ако, защо, как, ох, ех, мамка му… Може би ще се опитате да изживеете този последен ден и да направите всичко това, което сте отлагали през целият си живот. Всичко, което сте считали за правилно, но поради страх, неудобство, срам, несигурност и Бог знае още колко причини все сте отлагали. Ще пробвате за този последен и единствен ден да бъдете истински.

    А сега си представете, че просто никога не забравяте, че всеки ден може да е последен. Знаете го и живеете така сякаш няма утре. Всяка вечер си лягате щастлив и спокоен, не сте отложили нищо, не сте пропуснали да кажете: обичам те. Крещели сте, нарекли сте гадината гадина, вместо да подминете с мълчание. Погалили сте, не сте държали ръката си в джоба. Прегръщали сте така силно, че костите на гръдната ви клетка са изпукали. Сбили сте се заради принципите си, заради това, в което вярвате. Плакали сте. Денят е минал и вие за нищо не съжалявате. И така всеки ден, до последния, който няма да ви изненада, няма да ви завари неподготвен. Вие сте безсмъртен.

    13 ноември 2011 г.

    .

    ––––––––––-

    Дарове

    Бог ми прати велики дарове – самота, болка, мъка, страдание. Те са мои учители. Те са мостове, по които ще премина до други брегове. Те са отворени врати, ще вляза и ще открия други светове. Какво ще науча? Какво ще открия? Чака ли ме нещо ново там?  Или като се обърна и погледна назад, ще разбера по-ясно бъдещето си. От другия бряг. От другата страна на вратата.

    Самота, болка, мъка, страдание. Благодаря Ти, Господи, благодаря за милостта Ти.

    6 май 2011 г.

     

    Ивайло Зартов

  • Предизборно

     

    Прости ми, че след цял един мандат,
    доведох те до просешка тояга.
    Аз мога да съм само депутат!
    Избирай ме! Отново и веднага!

    Не е за мен да бъда вън от власт.
    Така обикнах жълтите павета.
    Родих се във провинцията аз,
    но свикнах със софийските кафета.

    Допадат ми луксозните коли
    и в „Радисън“ уискито да пия.
    За бедните най-много ме боли,
    но болката стоически я крия!

    За мене парламентът е морал.
    Закони да кова. Да побелея.
    Живота си за благото отдал –
    и аз от него някак да се сгрея.

    Да ходя, тук и там. С имунитет.
    В народни въжделения. Човечен.
    От залата – в поредния банкет,
    с „Армани“ непринудено облечен.

    На хиляди да бъда светъл глас.
    Присъствие, доверие и воля.
    Пристигне ли предизборния час –
    избирайте ме! Много ви се моля!

    За мене са държавните дела!
    Един живот свещен – за политика!
    А болката от вашите тегла
    аз виждам… Не е нужно да се вика!

    И щом завърша новия мандат
    пред теб, народе, сит ще коленича.
    Аз мога да съм само депутат!
    Отива ми! И много ми прилича!

     

    Ясен Ведрин

  • Старинна рецепта за щастие по български

    04_dzen_PICT2272-1024x682Две щипки болка, една чаена лъжичка безнадежност, една супена лъжица мизерия (духовна или материална – каквато ви се намира), един килограм надежда в светлото бъдеще. Всичко се омесва добре и се оставя да втасва 22 години.

    Щастлив човек!? Какво е щастието? Ако са ти казали, че ще ти отрежат двете ръце и са ти отрязали само едната, щастлив ли си? Успяваш да платиш месечната сметка за парно, ток и вода, но не знаеш с какво да нахраниш децата си. Ако в катастрофа загине само едно от децата ти, а другите останат живи, щастлив ли си? Разтегливо понятие е щастието. Когато си разпънат на кръст, в ръцете и краката ти са забити пирони, слънцето те изгаря и се намери милостива ръка, която да намокри напуканите ти устни, кое те прави щастлив – капките влага или човещината? Ами ако същата тази милозлива ръка ти беше извадила пироните, смъкнала те от кръста и превързала раните ти? И как щеше да усетиш това щастие, ако не те бяха разпънали на кръста?

    Според социологически проучвания българският народ бил най-нещастен. Надали е така, просто задачата е формулирана неправилно. Зададени са погрешните въпроси. Сакатият е щастлив, че вижда, слепият се радва, че чува и може да се движи. Ах, тези социолози, кога ще се научат да задават правилните въпроси?

    Да бяха питали пенсионера радва ли се, че днес е хапнал кора хляб и кисело мляко. Да попитат българските младежи щастливи ли са, че са успели да избягат зад граница от безизходицата в България. Да попитат средностатистически български родител щастлив ли е, че е успял да намери и този месец пари, за да нахрани семейството си – нищо, че е задлъжнял на всички роднини, познати и кредитни институции. Да попитат олигарсите щастливи ли са, че чрез заменки и приватизация-кражба са успели да натрупат милиони. Да попитат корумпираните държавни служители как се чувстват след поредния „подарък“. Има какво да научат социолозите.

    При правилно зададени въпроси, съобразени с българската действителност, резултатите ще са вълнуващи. На целия свят щяхме да покажем, че тук в България ни тресе щастие най-малко от 10-та степен по Рихтер. Щяхме да покажем как цял един народ направо умира от щастие и затова гледа сапунени сериали, само за да види как се мъчат другите – нещастните. А има един въпрос, който би ни издигнал за вечни времена в класациите на най-щастливите народи: Щастлив ли си, че въздухът е безплатен?

    Но да се върнем на рецептата. След като сместа е втасала добре, може да печете, пържите, варите, както си искате, може да си го консумирате щастието и сурово. Също така може да ползвате различни уреди – от капкомер, през лъжица, черпак или направо яжте с ръце. Щастието си е ваше, яжте си го, както си искате. Да ви е сладко.

     

    Ивайло Зартов,

    11 август 2011 г.

  • Виа Долороса

    Светът е Виа Долороса.
    Един кошмар от повторения.
    Исус от римски бич е проснат.
    Кърви – за нашите съмнения.

    Светът е Виа Долороса.
    Голгота е копнеж за клетите.
    Езикът хули, омагьосан.
    А Юда си брои монетите.

    Светът е Виа Долороса.
    Грехът – ковачница за гвоздеи.
    Увисва на Пилат въпросът.
    Венец от тръни. Няма рози…

    Светът е Виа Долороса.
    Ръце се мият. За приличие.
    Парче от Кръста Симон носи
    сред крясъци и безразличие.

    Светът е Виа Долороса.
    Една трапеза от разпятия.
    Прободен многократно, Господи –
    вземи ме в Своите обятия!

     

    Ясен Ведрин

  • Лъчи от Голгота

    Ясен ВЕДРИН

  • Мигове от шепот

    магМигове от шепот. Толкова е странно и хубаво. Сякаш съм омагьосан в света на бялото, после червеното и черното са неустоими.

    Нашепват ми вълните, а са тъй далече – чувам ги сякаш са пред мен. Докосват пясъка с изтънченост, редуват се бяло, златисто и синьо.

    И там, сам в полето – слънчогледите и те ми нашепват, дивно е. Обричам се цял – и в сърце, и в душа.

    Нашепвайте ми, о, вие макове алени, посоките на света сякаш нищо са.

    И на севера вечният лед ми нашепва – свирят ветровете, поглъщат ме, отдалеч ме примамват.

    И планините изкачвам, без умора стигам до синевата – и тя ми нашепва: лети, лети!

    И слизам долу отново, докосват ме пеперуди, прашец красота по рамото. И пак, и пак мигове от шепот.

    Табуни с коне препускащи и те ми нашепват, достигат магията на Всевишния. Сякаш са ангели с невидими крила.

    Цъфтят дървета и те ми нашепват за омая, за чудеса. Туй не е ли шепотът на Любовта, обгръщаща сетивата?

    Колко малко ние е нужно, за да съберем миговете на шепота.

     

    Нури Джурин

  • Не на къртицата!

    Ясен ВЕДРИН

  • Негласуващите са неудачници и водят България към гибел

     

    Чергар, Бъзикилийкс*

    След последното заседание на изборния борд към Министерски съвет, основните политически сили излязоха с общо становище относно мотивите, последствията и ролята на негласуващите на предстоящите парламентарни избори върху съдбата на България:

    ”Ние, които в името на бъдещето на България, вече 23 години понасяме търпеливо и безропотно несправедливо изсипваните върху нас хули, обиди и клевети, не можем повече да търпим това безумно отношение и манипулативно тълкувание на нашите действия и заявяваме най-отговорно и твърдо, че ако има някой виновен за сегашното тежко положение на Република България, то това са негласуващите. Именно негласуващите са тези, които със своите действия саботират нашите усилия за изграждане на една просперираща държава, като рушат доверието на останалата част на обществото в безкористността на нашите усилия.

    Ние твърдим, че същите тези негласуващи елементи стоят в дъното на отминалите и затихнали, слава Богу, протести, предизвикали настоящата политическа криза, която доведе до задълбочаване на икономическата и финансова такава. Ние отчитаме като огромна грешка нашето огъване пред тяхното улично безумие и подаването на оставка от страна на едно демократично избрано правителство, чиито избиратели многократно превишават по брой тези, които увлечени от сляпата страст за разрушение, се поддадоха на манипулациите на негласуващите. Считаме за наш дълг да не допуснем този нелеп прецедент да се превърне в традиция и импулс за бъдещи опити за саботиране на демократичния процес в страната.

    С притеснение и внимание следим медиите и социалните мрежи, където виждаме обезпокоителни признаци за подготовка на нова атака срещу стабилността и просперитета на държавата от страна на негласуващите, чрез неприкритата заявка за подготовка на нови протести, веднага след приключването на предстоящите парламентарни избори. Смятаме, че подобни приготовления и всякакви агитации в тази насока са не само нагли и безочливи, но и могат да се окачествят като действия, целящи анархия и разпадане на държавата. Апелираме към българските граждани да си дадат ясна сметка за заплахата и значението, което ще имат едни нови протести, организирани и проведени веднага след парламентарните избори.

    Какво ще представляват едни такива прояви, ако не война срещу демокрацията? Кой друг, освен някой лумпен, психопат или патологичен саморазрушаващ се елемент, би призовавал и организирал подобни прояви, точно след като трезвомислещата част от българския народ е избрала своето демократично управление? Ние окачествяваме подобни действия като държавна измяна. С какви аргументи, с какви искания, с какви очаквания тръгват лицата, стоящи зад организирането на подобни протести, ако не с безумни, разрушителни и неосъществими? С какви разумни доводи биха излезли организаторите на такива прояви срещу току-що избраното демократично правителство на България, срещу демократично избраните депутати – легитимни представители на българския народ? Как може да призоваваш българския народ за протест срещу някой, който той току-що демократично е избрал да го управлява? Това е нонсенс.

    Вярваме, че българският избирател е осъзнал, че зад подобни прояви стоят не недоволни избиратели, а именно безучастните, апатични и пропаднали “граждани” на Република България. Именно те са тези, които викат срещу всеки и всичко, без да предлагат никого и нищо. Това е малцинството на негласуващите и не трябва да допускаме неговият врясък да заглуши гласа на “мълчаливото мнозинство”, както погрешно бе наречено то от служебния премиер, защото това “мълчаливо мнозинство” е не друго, а гласуващото мнозинство, което дава своя глас веднъж на четири години, чрез демократичния инструмент на изборите.

    И следващият път, когато чуете или прочетете, че някой ви призовава на протести срещу демократично избрано управление, вие нямате разумно оправдание, ако се поддадете на безумието. Протестите не са нищо друго, освен война на упадъчната част от обществото срещу прогресивната. Ние твърдим, че негласуващите са сбирщина от неудачници, тикаща България към гибел. Те неуморно повтарят клишето, че всички са маскари, като не забравят обаче да изключат себе си от числото на тези “всички”. Те крещят срещу всички, срещу всяка партия, срещу всяка политическа философия, водени не от разумна мисъл, а от завист, от желание те да поемат кормилото на властта, и то с единствената цел на собственото си облагодетелстване. Те отхвърлят възможността да се включат в която и да е партия или движение или да основат сами някаква организация, партия или движение, едно защото нямат никакви ясно осмислени идеи, и второ, защото не могат да понесат мисълта, че ще трябва да делят властта си с някого. Именно заради такива като тях България е страдала 500 години под турско иго, понеже им е било все едно дали ще ги управлява султан или цар, щом не са можели самите те да излязат начело.

    Те тръбят на всеослушание, че разлика между партиите няма, че всички ние сме били корумпирани, престъпници и безхаберници, че политиките ни били еднакви, точно защото виждат нас през призмата на собствените си мечти за завземане на властта. Те ни обвиняват в това, което самите те биха представлявали, ако се доберат до властта. Те мразят всеки преуспял българин, всеки честен бизнесмен, с каквито за щастие е пълна нашата родина, именно защото осъзнават, че никога не биха могли със своя ограничен умствен капацитет да бъдат на негово място. Те прикриват своя краен егоизъм зад искането за нови лица в политиката, в управлението на държавата; и когато ние извадим на преден план нашите деца, роднини, близки и приятели, техните маски падат и ние разбираме, че под нови лица те са разбирали самите себе си.

    Те, негласуващите, са утайката на обществото. Притиснати от тежестта на собствената си умствена безпомощност, теглени към дъното от собствената си неудача, те искат да повлекат към гибел цялата държава. Защото не могат да приемат, че в България има щастливи, умни и преуспели хора, дължащи всичко на нашето разумно управление. Затова, ние българските политици, които преведохме България успешно през бурните времена на прехода, заявяваме още веднъж, че въпреки нашите политически различия, сме обединени в решителността си да не допуснем тази пропаднала част от обществото да диктува нашето бъдеще. И най-важното, няма да допуснем тези безумци да диктуват правилата на демократичния процес.

    Призоваваме будната и интелигентна част от българското общество да се включи активно в предстоящия избирателен процес, като даде своя глас за някого от нас и ни делегира по демократичен начин правото да се разпореждаме с неговото бъдеще в близките четири години. Обещаваме, че за пореден път ние ще включим в нашите листи най-мъдрите, интелигентни и образовани граждани на Република България, които трезво и безстрастно да водят България към светлото бъдеще.

    Днес, освен пред избора за кого да дадете гласа си, вие сте изправени и пред избора дали да гласувате, и този ви избор е може би по-съдбовен от другия. Изберете дали ще се присъедините към гробокопачите или към строителите на България. Ние вярваме във Вас, гласувайте за Нас.

     

    –––––––––––––––––––––––––––-

    * Истината такава, каквато можеше да бъде

     

  • Поетично отваряне на историята: „Ненамерени хроники“ на Георги Ангелов

     „духът ми стар ще разповие забравените писмена…“

    .

    nenamereni_hroniki_hrmСтихосбирката на Георги Ангелов „Ненамерени хроники”- ИК „Хермес”, Пловдив, 2013 г., продължава оправдания интерес на автора към историята като извор на изстрадани поуки за човечеството на всички времена. Историческите факти могат да бъдат изкривявани, крити или покривани с розов пласт боя. Но истинността им – митологизирана реалност – е винаги с корени в човешкото съзнание. Оглежда се в него и днес и ще пази случилото се за безкрайното бъдеще. Дори ако хорският мравуняк, в момент на ядрено умопомрачение, реши да се самоунищожи.

    Георги Ангелов беседва с историята, носеща скрижали на биологична библия. Писана в грохота на войни, или в мирна съзидателност и светло просветление. Съчетана с евангелските писмена на Създателя, тя обяснява присъствието ни на планетата. Грешките ни, гордостта ни и дълбоката илюзия, че олицетворяваме всемира. Някой трябва да разказва, да спомня случилото се. Да вниква зрящо в това, което има да се случва. А най-вече: да буди заспали съвести сред руините на националното ни достойнство. Да убеждава изумени слушатели, че и ний сме дали нещо на света. Че нашият народ има градивна мисия, равнозначна с мисията на всички народи. С тези задачи Ангелов пристъпва към градежа на своите хроники:

    Все някога като в магия
    под светналата висина
    духът ми стар ще разповие
    забравените писмена.

    И ще почувствам всичко живо,
    приел съюзницата – Смърт,
    а думите ми мълчаливо
    към своите ще потекат.                                                     (* * *)

    .

    „Ненамерени хроники” е изградена от две взаимно допълващи се части. Първата се фокусира върху планетата от митичния Ной. Картинно лъкатуши през пещерните обиталища, ранната античност, Христовата Голгота. В Елада на Омир, през Рим, Византия и кръстоносните походи… до европейския Ренесанс. През географското опознаване на света и Пушкинова Русия до, условно казано, прага на нашето време. Това поетично встъпление, сплав от историческа достоверност, библейска нравственост и естетически съждения, буди читателя за мащабите на времето. Властвало преди него и осенено да бъде във вечността. Всяка творба е театрална сцена, върху която се възражда миг от паметта на човечеството. В своите изначални мигове то е първичен океан от биологична магма. Разумът, доколкото съществува, обслужва единствено физическото оцеляване. Подобните на човеци същества разглеждат и „чуждия” като телесна храна – алегоричен намек, че днес се случва същото, макар в политически и социален план. Първите духовни искрици, с пещерните си рисунки, са също напомняне. Че в интелектуалния модел на личността през безброй хилядолетия винаги е заложен стремеж да остави след себе си нещо, да бъде запомнена. Проява на тих бунт срещу неизбежната тленност, отгръщаща следващата страница за нови поколения. Тази част от книгата на Ангелов може да се разглежда и като самостоятелна творба: мозайка от поетични разкази, споени в условно единство върху развитието на обществото напред. По редовете шестват имената на богове и на реално съществували люде: поети, военачалници, императори. Чрез посланията им, непряко, се докосваме и до сивата маса, макар нейният час още да не е настъпил. Защото според автора някой осенен от съдбата трябва да я води напред. Да насочва атавистичните й щения в името на държавността.  И именно едно обобщеното понятие за личността, в градината на своето време, в различни епохи и исторически обстоятелства, е лирически герой на книгата. И тук откриваме градация. Над всички – военачалници, духовници, откриватели, Ангелов поставя творческата личност. Белязана с печата „луд” откакто свят светува, та до днес. В гражданската пирамида тя заема особено място и се раздвоява. Практичните се поставят в нечия услуга. Истинските дарования търпят присмех и декларативно неразбиране. Те озлобяват низшите духом още повече. Защото, осъзнавайки интелектуалната си дарба, са борбени и мислят самостоятелно. Византиецът Михаил, Франсоа Вийон, Молиер, Шекспир, Пушкин, Есенин… подлежат на ругателства или куршум. Но са осъдени на безсмъртие от своя най-верен съюзник: времето. В прашните ъгли на паметта мъждукат имената на нявгашни величия. Творческите личности горят с ярко-ароматен пламък в човешката цивилизация. Която, погледнато обективно, би била немислима без тях. Привидната ирония, с която Георги Ангелов пише за тях, още повече засилва усещането им за значимост пред „радостите” на пълния стомах, ситото доволство и еснафската изолация от всеки инакомислещ:

    О, Шекспир ли? Познавам го – един
    от многото драскачи на пиеси.
    Бракониер. Ръкавичарски син.
    Живееше със някаква метреса.
    Съседи бяхме – помня го добре:
    известен беше, Бог да го пожали,
    със навика си често да се вре
    във кръчмите на крайните квартали.
    Приказваше си сам на глас. Дори
    твърдеше: “В мене има други хора.”
    Но виждахме, че пише за пари.
    Издържал с тях и копеле, говорят.
    Пиесите му? Не, не съм ги чел.
    Но мисля, че и сам не ги ценеше.
    Една – две гледах. Глупост без предел.
    Но както казах, твърде беден беше.                          („Укротяване на опърничавия”)

    .

    Втората част от „Ненамерени хроники” също може да се разглежда самостоятелно. Тя се отразява във вече разказаното за света и поставя акцент върху България. Имам чувството, че след дълъг, уморителен път, авторът присяда край своето си родно огнище. Ще ни разказва тихо, но със страст, за Аспарух и Тервел. За богомилите, за чужди нахлувания в светите ни земи и за потоците пролята невинна кръв. За бранни победи и унизително робство, отхвърляно пак и пак от горди предци – Евтимий с манастирската молитва на заточеник, Паисий със слово, Волов с дарен на свободата живот… Но ще има ли слушатели? Ще има ли следовници сред читателите с твърдението, че българският род е дал много на света? Че според атонския монах „голям е той бил и пак ще да стане“? Не живеем ли във време на измамни миражи за власт и богатство? Забравяйки, че в отвъдното не отнасяме нищо друго, освен собствените си грехове?

    Несъмнено да, ще има… И всеки, прочел „Ненамерени хроники”, трябва да се самоопредели: българин ли е или безродник. Може ли с нещо да помогне на страната си, вместо да я хули, тръгвайки на гурбет. Книгата на Георги Ангелов, особено във втората си част, е ново утро за спящи съвести. За хора, които още могат да се гордеят с миналото си и с дедите си. Вместо да търсят поредния телевизионен сапунен сериал. Поетът не просто възражда героиката на родовата памет. На личното „аз” за себе си и обществото, родено векове назад, за да оцелее, търсейки брод към модерно бъдеще. Той полемизира, противопоставя имена и събития на делника в днешна България. Отново бедност, разделение, отчаяние. Отново властни христопродавци се разпореждат с людските съдби – така, както с паметта на Левски в Народното събрание – някога. Страшно е:

    В дома на глухонемите деца,
    затрупан под снега от две недели,
    разбираш по изпитите лица,
    че на доброта сме обеднели.

    И с трън да завъртиш тук няма нищо,
    което да издава, че светът
    за тях се е загрижил – те са нищите,
    които чака благодат отвъд.                                                                       (* * *)

    .

    Да, в България царува „нов” ред. Законите са избирателно безпристрастни, човек за човека е вълк. Силните на деня могат всичко. Слабите нека мрат. Над всички в сивотата на явна безнадеждност размахва криле куха политическа реторика. Нима сме робско племе? Нима бунтът на Балканджи Йово е смешен и морално овехтял? А семейството – тясна клетка, в която млади и стари се давят във взаимна неприязън? Може би. За жалост, „снимките” от нашата действителност, намерили място по страниците, са верни. Чест прави на автора, че не смекчава циничната им реалност. Че не ни утешава с благи надежди за промяна. Връщането му в историята е опит да ни дари с мъничко гордост за дела, макар сторени не от нашите ръце. Да ни спомни, че сме потомци на гордо племе. И вместо да роним сълзи пред трудностите, да погледнем в съседните дворове. Където близки по съдба народи градят реалното си бъдеще върху костите на почитани герои. Вместо да протягат ръце за къшей към по-щастливи държави от близо и далеч. Личното достойнство според Ангелов се корени върху националното достойнство. Върху бойните знамена пред Одрин, но само там ли? А днес, в нечия политическа угода, те са дадени за храна на молците в сбутан музеен ъгъл. Кой отново ще се прежали, за да насочи гражданството към по-добър хал? Кой е новият месия, издигащ иконата на България над всичко и над всички? Къде са поетите, хората на духа? Навярно вече строят барикади?

    Чужди са ми като юдаизъм
    за повярвал във Христа човек
    крачещите тези катаклизми,
    буренясалият им хендек.

    Видно е, България умира.
    Но вторачени във своя пъп,
    те се дуелират със всемира
    все едно, че той им има зъб.                                            („Писатели”)

    .

    Ако е вярно, че в пространството и времето съществува прераждане на националната доблест, „Ненамерени хроники” илюстрират именно този феномен. В плоскостта на Ботев – Захари Стоянов – Вазов – Смирненски – Вапцаров – Пеньо Пенев и писалите след тях чувствителни и ярки пера на българската поезия. Георги Ангелов прави блестящата събитийна интерпретация в новата си книга. Уверено твърдя, че връщането на автора в миналото е вид новаторство за съвременната българска литература. Защото в днешните й образци, особено в младата поезия, темите са почти лишени от историчност. Там, като в криво огледало, се мярка една непозната, идеализирана Европа и светът такъв, какъвто биха искали да е. За тяхна жалост ще кажа, че в писаното слово чудотворно зачатие не е възможно. Истинското творчество винаги започва от реалните дадености на историята, фолклора, бащината стряха, за да се влее в днешния ден и в полета на мисълта… някъде. Дори символизмът е следствие от живия живот, макар и като негово бягство. Бих преименувал „ненамерените” хроники на Георги Ангелов на „пролетни” хроники. Защото написаното в тях е покана за събуждане на българското общество в името на страната ни. На нейния авторитет, нявгашна слава и човешки права. В името на хората по нейните полета и балкани. В името на нашите общи мечти и начинания. Далеч от ярема на чуждестранни и нашенски наглеци, оставени да дерибействат от разни политически бакали. Книгата „Ненамерени хроники” е творба, целебно оздравяваща днешния ни ден. Време беше да се роди! Отдавна беше време…

     

    Георги Н. Николов

  • Да те виждам…

    цв1.

    .

    .

    .

    .

    Да те виждам – Само туй желая.

    Утрините светли в моята душа.

    Красотата ти да ме докосва.

    Да те виждам – Пролетта.

    Разцъфват в мен – Светове.

    Живота сякаш друг е – Необходимост.

    Облива ме притихналост – Пенлива река.

    Да те виждам – Лятото.

    Ярки светещи звезди.

    Хармония вътре – Възвишеност.

    Прилепващи две тела.

    Да те виждам – Есента.

    Натежела, вкусна – Вечерите.

    Прохладата да гушат.

    Да те виждам – Зимата.

    Изчистена и бяла – Зараждаща.

    Жажда за новото – Вечността.

    Да те виждам – Само туй желая.

    .

    Нури Джурин

  • Пази, Боже, сляпо да прогледа!

     

    „Далече ли е, аго, Цариград?“
    Тъй както виждам – доста е далеко!
    Но близък се оказа оня ад,
    за който ни напомняше Алеко.

    И дядо Петко днес да би решил
    за среща пак сина си да помоли –
    изпъден ще въздъхне, и немил
    сред хала на житейските неволи.

    И не за консул по широкий свят,
    но много по-наблизо да походи –
    ще види някой бляскав депутат,
    на който са му чужди вси несгоди.

    Избраник уж, но с ледно бяла кръв.
    Досущ Белокръвчанин, но без корен…
    Поискал с големците да е пръв,
    и с горните да си царува горен.

    Поспри се дядо! Трепета удръж!
    Не тръгвай да гориш от лоша сгледа!
    Сълзите ти ще рукнат като дъжд
    на тъжния ми стих по словореда.

    Че всеки, който стигнал би до цар,
    измъкнат от мизерната си ниша,
    сърцето си продава на кантар
    и злият дявол в думите му диша.

    Вратата ще ти тръшне. Ослепял.
    Безроден скот сред лъскави говеда.
    Че в болката на бащината жал
    не е възможно сляпо да прогледа…

     

    Ясен Ведрин

  • Превратности

    Автор: Александър Калчев

    Жените заминават на гурбет.
    И силните мъже се съгласяват.
    Коя със влак. Коя със самолет…
    Жените им – отиват на печалба.

    А те се мръщят – театрално зли.
    Наследниците на хайдути страшни.
    Без работа. Без обич. Без пари.
    На бой за хляб жените си изпращат.

    И страховито в кръчмите седят.
    Дори не псуват времето превратно.
    Те бяха първи в битки. Досега.
    Но отсега – нататък е…обратно.

    Жени – мъже! Мъже – жени! Живот?
    Народът ни, това ли заслужава?
    По дяволите гражданство и род,
    когато имаш мащеха държава!

  • Христо Бояджиев: „Така ми липсват нашите гори през пролет, в ранна есен или през зима…“

    В памет на един забравен български поет, живял в Бразилия

    .

    Корица на стихосбирката "Сам"
    Корица на стихосбирката „Сам“

    Христо Бояджиев – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Баща му Атанас е адвокат, член на Национал-либералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата от 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро.

    .

    От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г. Следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на издателство Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия.

    Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на други наши дипломати след политическия вододел през 50-те години от ХХ в. Връщайки се в България, почти сигурно те са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо още по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели.

    .

    Корица на книгата "Мозайка"
    Корица на стихосбирката „Мозайка“

    В „Подлистници” – „Бодили”, списвани от Христо Бояджиев, заглавия като „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха, и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега, са загубили отдавна разбира се политическата си актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията на България с Русия, положението на обикновените хора в страната, исторически ретроспекции от българската история, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат само познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки” на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, дори само заради която той не трябва да бъде забравен.

    „Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов за поезията на Христо Бояджиев. Отнянов, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел Бояджиев от Bulgarische Jahrbucher” (т. 2, 1974 г.):

    .

    .           Просякът

                Седи

                И равнодушно

                Чака.

                Но вместо

                Милостиня

                Минувачите

                Изпълват

                Шапката

                С молби

                Просякът

                Да ги спаси.                                                 („Милостиня“)

    .

    Корица на
    Корица на сборника „Погледи“

    Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден е сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума не за физическо, а за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:

          .     

    .           На моя бряг открих

                Омаломощени чайки.

                Те знаяха различни песни,

                Но думите не си спомняха добре.

                Те бяха толкоз стари,

                Че всичките пера изглеждаха

                Посивяло бели.

                Зададох им безчет въпроси,

                Но те стояха глухонеми.

                Защо избраха моят бряг печален?

                Защо се спряха в тази пустота?                                    („Чайки”)

    .

    Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:

    .

    Мъртвите нахлуха

    В двора

    На запустялата ни къща,

    Пристигнали

    От различни краища

    В старомодни облекла.

    Едни подпрени

    На бастуни,

    Други в ботуши,

    Жените със забрадки

    Или с шапки,

    Мълчаливо поглеждайки

    Едни към други,

    Търсещи

    Невидимата връзка,

    Прекъсната преди години.

    .

    Корица на стихосбирката "Лодкар"
    Корица на стихосбирката „Лодкар“

    Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока. Запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…

    Да, те са случайно и у нас. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и у нас…

               .

    .           Така ми липсват

                Нашите гори

                През пролет,

                В ранна есен

                Или през зима.

                Опитай се

                Да се превърнеш

                В птичка,

                Политнала

                Безстрашно

                В тъмнината,

                Почувствувала

                Внезапно

                Ограничената си мощ.

    .

    –––––––

    Георги Н. Николов

  • Ръждивите мъже

    the-brave-tin-soldier-02

    .

    .

    .

    .

    .

    Ръждивите мъже
    съвсем не са железни,
    макар да притежават
    нерви от стомана.

    За себе си
    нарядко са полезни,
    за обществото –
    вечни бели врани.

    Ръждивите мъже
    съвсем не са от злато,
    такова и да търсиш –
    трудно ще откриеш.

    Нарядко са отчаяни –
    напротив, брато,
    изпълнени са с вяра,
    гдето трудно гние.

    Ръждивите мъже –
    най-обичайна жертва,
    на истината
    в тържеството.

    Пълзят прокълнати –
    с червена клетва,
    по заповед
    на Божеството.

    Те бавно се разпадат –
    във съдбовен прах,
    разобличавайки
    пореден неръждаем грях.

     

    Богомил Аврамов – Хеми

  • Писма от килията: Гинесите

    200294162-001Повикаха ме от рецепцията на хотела. Отидох да видя кой прекъсва творческото ми вдъхновение. Гледам цял отбор непознати. Оказаха се екип на Гинес. Започнаха да щракат с фотоапарати, насочиха камери, микрофони. От цялата патардия разбрах, че ми връчват някакъв сертификат. Попитах ги какво става, с какво съм заслужил вниманието им. Ето отговорът:

    – Г-н Зартов, чухме за вашия протест срещу корумпираната правосъдна система в България. След като внимателно проучихме и анализирахме фактите, Вие се оказахте достоен да Ви впишем в книгата на Гинес. Вие, г-н Зартов, сте единственият обвинен и осъден управител на частна фирма в целия свят за присвояване и безстопанственост, като при това не само, че не е правена ревизия на фирмата, а на всички три инстанции прокурори и съдии отказват да направят такава. На всичкото отгоре вещите лица на единствената направена от обвинението „експертиза” заявяват, че няма липси. Наши юристи внимателно провериха дали някъде другаде по света има подобен на Вашия случай. ЧЕСТИТО, г-н Зартов, Вие сте единствен!

    Благодарих им на Гинесите и им споменах, че аз нямам кой знае какви заслуги за рекорда. Те ме успокоиха, че са приготвили благодарствени писма за всички участници при постигането на изключителния резултат. Приготвили били специални грамоти за поръчителите на рекорда: Бившият депутат от Руската Дума, мутрата Гудков, и прикритият като почетен консул на Русия в гр. Бургас Тонко Фотев. За преките изпълнители на нелекото упражнение – прокурорите и съдиите също имало паметни плочки с инкрустираните им имена на тях. Като за особено отличилите се, като върховния съдия Дърмонски и екипа му, имената били увековечени в златно. За бургаския екип на тандема Фотев-Гудков, магистратите Тонева, Георгиева, Маджаров и др. също било помислено. От Гинес оценили по достойнство неистовото им нежелание да направят ревизия на частната фирма и твърдостта им в непрекъснатото повтаряне на мантрата: „Всичко е доказано на 100%, няма нужда от ревизия!”. Специалистите от Книгата на рекордите са помислили за всичко. Улавяйки духовната тяга на българските магистрати, участвали в този процес, и тяхното залитане към древни източни религии, са им приготвили специални издания на подбрани източни легенди.

    От Гинес са приготвили и една награда за цялостно творчество – засега още не са решили на кого да я връчат. Експертите им са достигнали до логичния извод, че заслужилите артисти от трите инстанции не биха имали тази творческа свобода на действие без мъдрото наставничество на някой по-отгоре. Някой, който им е осигурил успешното и радушно приемане на постановката. Везните се накланят към бившия Главен прокурор, г-н „вечното нямане на достатъчно доказателства за корупция по високите етажи на властта” Торквемада Велчев. Към него отвеждала една резолюция, която показва активното съдействие за среща между руския посланик, Гудков и Главния прокурор. Хората от Гинес забелязали и този факт в документите от пасквила, наречен наказателно дело.

    Гинесите направиха още 1-2 финални снимки и си тръгнаха, обяснявайки ми, че ги чака много работа по връчването на наградите. Много се зарадвах за душиците, нека ги награждават, потрудили са се. Ударници!

     

    Ивайло Зартов,

    5 април 2013 г.

  • Тъй рече той

    (Предизвиканото от репликата на бившия премиер Борисов: „Пенсионерите изядоха резерва…“)

     

    Мили стари хора, треперете!
    Вие сте с най-тежката вина!
    Видимо без прошка ще умрете,
    търтеи на родната хазна…

    Вас посочи бившият владетел.
    С истината – вас изобличи.
    Нямате си чест и добродетел,
    вие, с ненаситните очи.

    Гълтахте и живи се оляхте
    с пенсии шестцифрени комай.
    Купихте си вилички и яхти.
    Харчехте в Монако и Дубай.

    Криехте си сметките офшорно.
    В борсите печелихте на „екс“.
    Затова ви питам отговорно:
    Где ви е моралният кодекс?

    Как в сърца ви хич не потреперва,
    че живяхте с кървави пари?
    Вие сте източвали резерва,
    и сте го преточили дори…

    А сега, облечени мизерно,
    криете нарочно всеки лев…
    Хайде де! Признайте, че е верно
    в тон със премиерския напев!

    Съвестта му днес успокоете,
    че сте оня „лош материал“,
    който ще поеме греховете
    на мандат, завършил със провал…

     

    Ясен Ведрин

  • Дори и само това…

    otvori ochi

     

     

     

     

     

    Дори само това да ми остане.
    Поглеждайки през моята душа.
    Да виждам погледът ти – Изумяващ.
    Пак до болка ще се отдавам.
    Ще търся устните ти – Изпепеляващи.

    Дори само това да ми остане.
    Като жарава да стихвам до теб.
    Топлината по малко ще взимам.
    Ще гледам луната в пълният й кръг.
    Очакване и копнеж по теб.

    Дори само това да ми остане.
    Хиляди пъти да прекрачвам.
    Нещото в моят свят – Издълбан.
    Оставили диря голяма – От копнеж.

    Дори само това да ми остане.
    Дъхът и туптящото сърце – Болка.
    Ще се обръщам да те диря.
    Дори само това да ми остане.
    Знам, че те Обичам – Мила.

     

    Нури Джурин

  • Английско издателство пусна трета книга на Здравка Евтимова – „Impossibly Blue“

    жж

    Издателство SKREV Press, Великобритания, е пуснало преди седмица сборника с разкази на Здравка Евтимова „Невъзможно синьо“ (Impossibly Blue).

    Това е третата книга на авторката, издадена от SKREV Press. Първата книга „Горчиво небе“ (Bitter Sky), сборник с разкази, е издадена през 2003 г., а сборникът с разкази „Госпожица Даниела“ (Miss Daniella) – през 2007 г.

    Творби на Здравка Евтимова, три разказа, са били публикувани и в литературния сайт Deep Shelf, Израел, където се публикуват интересни къси разкази на автори от цял свят (deepshelf.com/author/zdravka-evtimova). Това са разказите „Тя разбра“, „Вано“ и „Причината“.

    Радвайки се на заслужения успех на майстор на перото като Здравка Евтимова, искрено й пожелаваме все повече читатели от различни страни по света да имат възможност да се докоснат до нейното творчество. Г-жа Евтимова, впрочем, е автор, чийто разкази са намирали място и пак ще намират и в нашето издание.

    .

    Еврочикаго

  • Писма от килията: Келнери в името на народа

    Нали знаете, че като умрем, не ни разпределят само в рая или в ада. Всеки човек през живота си е вършил и добри, и лоши неща, и затова периодично сме ту в райската кръчма, ту в казана. И аз така, след поредното пържене, се оказах в райската градина. Намерих кръчмата, седнах, взех менюто да разгледам какво предлагат райските готвачи. От пиле мляко, обърнах се, менюто безкрайно и пълно с вкусотии. Реших да попитам някои от сервитьорите дали имат това, което ми се хапва. Огледах се, тичат между масите келнери, ама всичките едни такива засукани, мазни. И униформите им едни такива странни. Алени тоги и черни тоги. Бре, викам си, тия ми приличат на прокурори и съдии. Невярващите ми очи се опулиха. Гледам ги как тичат между масите, носят чинии със салати, ястия, мръвки… бири, вина, ракии, отсервират празните съдове, бършат маси и столове, подреждат и се усмихват на всички клиенти.

    –  Келнер! – Мигом при мен се спря един чернотогест.

    –  Какво ще обичате, избрахте ли си?

    –  Я кажи, келнерите защо носите тия странни дрехи?

    –  В райската кръчма все магистрати сервираме. За нас това е престоят тук. Повечето време сме в ада, а като сме тук, мъкнем, чистим, сервираме и чакаме рушвети, бакшиши.

    –  Чакай, в менюто не видях цени, като не плащаме сметки, как ще даваме нещо за вас. Нали за клиенти на кръчмата всичко е безплатно?

    –  Така е, но ние прокурори и съдии сме си свикнали да изпълняваме поръчки, свикнали сме да живеем от подкупи, бонуси, „подаръци” и пр. И точно в това е божественият замисъл. По цял ден да слугуваме, но този път безплатно. А и преди служехме на олигарси, местни феодали и политици, а сега – на обикновените хора. Преди само присъдите ги праскахме „в името на народа”. Ха-ха, не вървеше да изписваме имената на поръчителите, я. Как си представяш да осъдим например управител на частна фирма – ООД за присвояване и безстопанственост и на трите инстанции, да му откажем да направим исканата от него ревизия и вещите лица да заявят, че няма липси. А какво да напишем най-отгоре, в името на народа, разбира се. Не върви да е в името на почетния блудник Тонко Фотев и мутрата Гудков, нали. На поръчания му хакнахме 9 години строг режим и туйто, такава беше поръчката. Като казах поръчка, та се сетих… Какво да ти донеса за хапване и пийване?

    Слушах словесната диария на бившия съдия и се чудех как не ме позна. Поръчах бутилка вино и агнешко печено, но преди да се врътне, го засякох:

    –  Познаваш ли ме? Изобщо как е при вас, корумпираните магистрати, помните ли жертвите си?

    –  Виж какво, захили се кривосъдникът – никога не ни е било грижа кой ще изяде хурката, нали поръчителите са си платили. Важно е тях да помним. Защото може пак да ни станат клиенти. А и аз бях върховен съдия, поръчки много, напрежение си е. Хайде, отивам да ти донеса поръчката и не се сърди, ако си от жертвите. Нищо лично, само за пари и кариерно развитие работим ние. В ИМЕТО НА НАРОДА! Ха-ха-ха…

    Чернотогестият се врътна с гръб и отдалечавайки се, продължаваше да се залива от смях.

     

    Ивайло Зартов

    Централен софийски затвор, 4 април 2013 г.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел.ред.:  Резолюция, написана на ръка върху показания тук документ от Върховна касационна прокуратура, във връзка с делото срещу Ивайло Зартов, гласи следното:

    Зав.ад.с-я /съдия?/, преписката да се разпредели на Друг принцип в тр……
    П.П. Моля, определеният наблюдаващ прокурор да предприеме незабавни процесуални действия по изложеното в сигнала.
    Разпореждам приоритетно да се работи по преписката – ПРОВЕЖДАНИ СА СРЕЩИ с Главния прокурор г-н Б. Велчев по случая С РУСКИ ДИПЛОМАТИ.
    09.04.2009 г.

    т