Всичко от литература

литература

• Самотен кадрил

  

  Луната пори с острия си рог
  през клоните на ябълки и круши
  и в осветения и жълт поток
  последен лист, от топли дни изсушен,
  изпадна нахърхорен, вцепенен
  на влажната и слегнала се шума,
  мечтаещ си и той да е слепен
  към шумата, но ето че по друма
  подхвана вятър крехкото листо,
  търкаля го, без жал го запремята
  и запиля. Не го остави то
  да гние, но със своите си братя.
  И гледайки самотния кадрил,
  си мисля – ако те съдба нарочи
  и прати самота в света ти мил,
  то тя и в другия ще я проточи.

   

  Красимира Стойнова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Девет бала щастие

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Към средата на всеки рейс, третият помощник капитан Александър Чупринов изпадаше в състояние на пълна зависимост от алкохола. Слаб, висок и с вече побеляла наполовина коса, той изглеждаше по-млад, отколкото всъщност беше. В края на юли щеше да навърши четиридесет и три, а все още нямаше приятелка, семейство или деца. След завършване на Военноморското училище във Варна, морето го притегли в обятията си и той дори не усети, как се изниза времето досега. На бълкера „Меркурий“ се подвизаваше вече трета година и долу-горе се бе сработил с капитана Мартин де Гроот, един действително голям – и в прекия, и в преносния смисъл – моряк. Корабът бе петдесет и пет хиляди тона и в момента се прибираха от Аржентина, където бяха карали торове. До края на вахтата оставаше по-малко от час, а Александър или Сошо, както го наричаше капитанът, се бе подпрял до един открехнат филистрин на мостика и лениво следеше широката килватерна следа, по средата на която се поклащаше празна пластмасова туба от вода. „Някой от тия серсеми пак си е хвърлил боклука!“ – му мина през ума и в същия момент видя как от спасителната лодка провисна щормтрапът и по него бързо се спусна един от тримата украински моряци в екипажа. В едната си ръка морякът държеше солидна бутилка, в която несъмнено имаше алкохол.

  – Ей, Тарас! – провикна се Александър и, когато хванатият в крачка моряк вдигна поглед към него, той махна с ръка: – Ела веднага тук с бутилката!

  Морякът направи кисела физиономия и неохотно тръгна по трапа към мостика. Александър наричаше всеки от тримата украинци Тарас, защото му бе по-лесно, отколкото да им помни имената. Беше чел в гимназията поезия от Тарас Шевченко и дори репродукции на негови картини беше гледал, затова кръщаваше всеки украинец по този начин. Сега пред него застана провинилият се моряк и, понеже нямаше как да скрие бутилката от литър и половина, само я стисна по-здраво с ръка.

  – Какво е това? – изръмжа Александър.

  – Домашен самогон!

  – На кораба ли го правихте?

  Морякът кимна за потвърждение. Александър въздъхна:

  – Погледни, какви сте некадърници! Течността е мътна, което означава, че сте наливали вода в самогона, а трябва да е точно обратното! Колко градуса е?

  – Малко над тридесет!

  – Става! Дай го насам!

  – Ама, кеп…! Ние за какво се трудихме толкова? Сега ти ще го изпиеш, нали?

  – А не, бе! Вестник ще му чета! Изчезвай, че капитанът идва насам!

  Морякът се изсули от мостика, а Александър отля пълна чаша от напитката. Опита я на вкус, млясна доволно и глътна останалото. В каютата си държеше няколко бутилки уиски за зор заман, но до днес не ги беше дори докоснал. На следващия ден започваше третият месец от този рейс и вече беше време да си посръбне. Все по-често го налягаха тъжни мисли за това как ще остарее, без да е имал възможност да се порадва на деца и семеен уют. В семейството дядо му, баща му и той бяха моряци. Ако в скоро време не стореше нещо по въпроса за продължение на традицията и рода, щеше да се окаже пълен неудачник. Това го тормозеше и само в алкохола намираше спасение. Докато слагаше бутилката в една найлонова торба, вратата се отвори и влетя капитанът.

  – Сошо! Върви при рулевия и му кажи да изключи джипиеса! Завой дванадесет градуса в ляво и ще караме така, докато стигнем до някаква потъваща яхта! Току-що получихме сигнал за крушение!

  – Йес, сър! – отвърна Александър и с торбата в ръка тръгна да изпълнява заповедта.

  Половин час по-късно пред тях, върху високите четири-пет и дълги стотина-двеста метра океански вълни, забелязаха жълта, спасителна, гумена лодка, която ту се скриваше, ту изскачаше пред погледа им. От яхтата нямаше и следа. Щом приближиха, качиха на кораба  седемте крушенци, а след това издърпаха и лодката им. Това бяха трима мъже и четири жени, едната от които японка. От разговора със собственика на яхтата разбраха, че изведнъж и без видима причина малкият съд започнал да се пълни с вода и много бързо потънал. Брадатият швед не изглеждаше уплашен, но начинът, по който прехапваше долната си устна, показваше, че е сериозно притеснен. Целият екипаж се беше събрал на палубата и всички моряци любопитно наблюдаваха крушенците. Капитанът нареди на Александър да разположи гостите, като настани жените в собствената си каюта, а мъжете – при домакина на кораба. Сам той щеше да заеме малката свободна каюта, до тази на боцмана. Александър покани жените; когато отвори вратата на каютата си, едната от тях прегради вратата с ръце и заяви:

  – Не желая Цую при нас! От самото начало тя ни донесе лош късмет на яхтата! Няма да се учудя, ако този голям кораб също пострада заради нея!

  Дребната японка се сви и сякаш стана още по-малка. По изящното й, сякаш направено от порцелан лице, се плъзнаха две едри сълзи, които тя дискретно изтри, без да отвърне дори дума. Александър преглътна сухо, зачуден как да реши проблема. В това време японката обърна гръб на жените и тръгна бавно в коридора. Стигна до трапа и зачака смирено, с наведена глава. След като настани трите жени, Александър се върна при японката и разпери ръце:

  – Какво да те правя сега? Освен да дойдеш в каютата, предназначена за мен, а аз все ще измисля къде да се свра!

  Жената повдигна глава и го изгледа с огромните си, тъжни очи. Тя изглеждаше толкова красива, че му се струваше като измислена. Заведе я в каютата си и, преди да излезе, тя му благодари с изящен поклон.

  – Откъде знаеш толкова перфектно английски? – не се сдържа да я запита той.

  – Завърших Кеймбридж, в Англия! Баща ми бе представител на голяма японска компания и живяхме седемнадесет години там.

  Малко след полунощ, когато Александър беше изгълтал сериозно количество от самогона, излезе на палубата да го лъхне вятърът. Подпрян на перилата, той не усети приближаването на японката зад себе си. Едва когато тя тихо заговори, той се обърна към нея.

  – Преди две години обвиниха баща ми в корупция! Той беше почтен човек, но не успя да се защити. Отзоваха го в родината, а заедно с него се прибрахме и ние с майка ми. Заживяхме в Итами, малък град, откъдето бе родът на баща ми. След няколко месеца той се разболя и почина! Не успя да понесе унижението и напусна този свят. В края на годината си отиде и майка ми. Останах сама и се хванах на първото появило се място, за камериерка на яхта. Когато стъпих на „Фея“, третата по ред яхта, на която работих, почувствах, че най-после ще ми се случи нещо прекрасно, нещо, което съм чакала цял живот! Беше само едно хубаво усещане, без основание и някаква логика, и бе тъй хубаво…!  А накрая яхтата потъна! Сигурно наистина нося лош късмет…!

  Вълнението се беше усилило. Вероятно вълните достигаха шест-седем бала, защото корабът заравяше форщевена и, издигайки го бавно след това, хвърляше пръски морска вода чак до тях. Японката, която не стигаше дори до раменете на Александър, изведнъж му стана тъй мила и близка по някакъв начин, че сам не разбра как каза:

  – Не лош, а добър късмет носиш ти! Ако не беше потънала яхтата на проклетите богаташи, нали нямаше да те срещна? Сега дори да се разрази буря и да стигне невъзможните девет бала, няма да е вълнение, а спасение! Ела, Цую!

  Тя се гушна в него и, за да могат да се целунат, се повдигна на пръсти.

  Три седмици след това корабокрушенците слязоха на пристанището в Ротердам. Преди да се разделят, японката каза на Александър:

  – Не мога и не искам да живея без теб! Ти си най-хубавото нещо досега в живота ми!

  Онемял от непознати до момента чувства, Александър я прегръщаше силно, без да продума. Зад тях гръмко се изкашля капитанът и изръмжа:

  – Сошо, май ще се наложи да си търся нов трети помощник?

  Със сила, Александър едва откъсна Цую от себе си. Докато слизаше по трапа, тя не откъсваше очи от него. Още същата вечер Александър се напи до безпаметност. Никога не си бе представял, че ще срещне любовта, за която си бе мечтал в морето, нито, че морето ще го раздели от нея. Объркан и раздвоен, той потъна в дълбок сън чак до следващия ден на обяд.

  Когато рейсът му свърши и слезе на пристанището в Пирея, Александър мина митническия контрол и равнодушно закрачи по нагрятата от пролетното слънце земя. Нямаше намерение да си губи времето в Атина и с първия възможен полет искаше да се прибере във Варна. Трябваше да поговори първо с дядо си, после с баща си, а накрая да остане сам със себе си, за да реши какво ще прави оттук насетне. Малката японка бе минала като бурен ураган през душата му и той не искаше старият щил да се завръща.

  Докато крачеше замислен, изведнъж забеляза пред себе си малка женска фигура, застанала точно на пътя му.

  – Цую! – изтръгна се от гърдите му, а японката се устреми с протегнати към него ръце.

  Той я вдигна и завъртя, целувайки очите, косата, устните й в някакъв транс. Когато я пусна на земята, тя направи строго изражение и, имитирайки капитан де Гроот, изръмжа:

  – Сошо! Трябва да се ожениш за малката си японка, защото скоро ще ставаш татко!

  От някое заведение наблизо прозвуча сиртаки. Александър вдигна ръце и затанцува. Топлият морски вятър се завъртя край двамата влюбени, вдигна малка фуния от прах и притихна. Беше дошло времето за девет бала щастие.

  .

• Ани и белите гълъби

  

  Странно… Точно днес на моя прозорец долетяха два бели гълъба! Толкова бели, че блестяха от светлината, която струеше от тях. Гледах ги недоумяващо. Откъде се появиха така изненадващо? И защо избраха точно моя прозорец? Гледах ги и не можех да им се нарадвам. Бяха толкова красиви! Така горди и величави в своите бели одежди! Погледнах очите им, странно дълбоки, като бездънни езера – тъмни, потайни, загадъчни. Сякаш в тях открих запечатани безброй съкровени истини, които ние – хората, бяхме забравили.

  Неусетно потънах в тази магия. Душата ми застана редом до тях и очите ми се опитаха да погледнат през погледа им. Бях изумена. Светът изглеждаше толкова различен! Светлината струеше от много страни и докосваше с възторг всичко, което срещне по пътя си. Надяваше се да бъде разбрана, почувствана и уловена от всеки.

  Както стоях и наблюдавах изненадана тези открития, белите гълъби пред мен промениха своя образ и се превърнаха в… хора. Колкото и да недоумявах, пред мен безмълвно стояха две личности, една от които познавах.

  …Бе толкова отдавна. Когато ме връхлетя най-жестоката буря, която бих могли да си представя. Отиде си Ани, моята приятелка. Нещо повече, една съществена част от душата ми. Ей така, изведнъж, безмълвно и ненадейно тя ни напусна. А сега я виждах пред себе си – цяла и истинска, изплувала от белотата на странния гълъб. Загадъчно усмихната, ме наблюдаваше и ми заговори мислено. До нея стоеше непозната жена с ангелски нежно лице. Господи! Дали е истина? Ани бе дошла да ме види! Нещо повече, искаше да ми каже нещо. Духът ми възторжено полетя към нейния. Цялата вселена блестеше от възторг, развълнувана от смелостта да се срещнем – противно на всички закони.

  “Разкажи ми, мила приятелко, разкажи ми за теб, какво ти се случи през всичките тези години” – настояваше моята същност.

  Заслушах се в шепота, докосващ мислите ми…

  “Аз съм. Не се съмнявай в това. Белите гълъби са нещо специално. Те са проводници на връзката между световете. Човешката мисъл е ограничена в рамката на своето земно измерение и трудно може да се измъкне от обвивката на своята физическа форма. Затова не успява да проникне в целостта на вселената, в същността на живота. Животът не започва от простото сливане на две клетки. Това е само един епизод от неговото проявление. Епизод, отрязан във времето: започва, протича и свършва. Но времето е условно понятие, за да могат хората да означат престоя си във физическа форма. Животът е много повече от този отрязък. Всекиму е отреден престоят му тук, в твърдата форма, наречена тяло. Хората си мислят, че като са попаднали заедно, в една общност, си принадлежат един на друг завинаги, че са зависими един от друг безвъзвратно. И понякога така се увличат от това, че дори започват да си вредят, фанатично привързвайки се със здрави, дебели въжета. Дотолкова, че започват да се задушават от тази обвързаност и да не си позволяват взаимно свободно развитие. А всичко е така различно! Човек върви по своя път и близостта му с някого не означава, че е негова собственост. Всеки би трябвало да чувства свободата си и да не пречи на другите да се развиват свободно. Все някога идва онзи неизбежен миг, доказващ колко индивидуална е личността, независеща от нищо и никого. Едва тогава човек разбира какво е животът в действителност. И си дава сметка за толкова много заблуди. Тази истина е кодирана в същината на човешкия дух и предварително той е бил наясно с плана. Но, за да прояви безпристрастно всички свои възможности, е нужно да изживее този отрязък от време далече от себе си, от истинските си познания.

  Ето ме – истинска, безплътна, но жива. По-жива дори отпреди. Рядко се случва човек да надникне в безпределните светове около себе си. Но за духа препятствия няма. Дори и това – да се материализира понякога. Исках да ти покажа, че наистина не сме разделени завинаги и безвъзвратно. Макар и невидима, мога да идвам, да Ви докосвам, въпреки че не ме усещате, да Ви просветлявам, когато сте изправени пред важно решение. Обичам Ви не по-малко отпреди.

  Трябва да се радвате на живота, на близките, с които сте свързани, на всеки миг. Животът е това, което се случва сега, в този момент. Никой не знае какво носи следващият. За да вникне човек в истината, трябва да се отърси от познанието – такова, каквото е внушено, да извиси духа си и да го пусне свободен в пространството…

  Избрах образа на белия гълъб – защото той е символ на чистотата и на надеждата. А, когато след време се окажем всички от една и съща страна на бариерата, разделяща световете, ще се убедите в правотата на моите думи. Сега трябва да ги приемете просто на доверие.”

  Белите гълъби разпериха криле и в пространството се разнесе шепот на вечност. Светлината заискри, по-сияйна от всякога, и в магията на неотразимия й блясък се стопиха два бели образа, полетели в необятната небесна шир – все по-високо, все по-далече… Къде ли? Не знам! Но съм убедена, че някой ден пак ще кацнат на моя прозорец.

  А защо не и на Вашия?

   

  Калина Томова

  .

• Козя гайда

  .

  Разказ от Мишо Хаджийски

  

  В стара старина времето по нас било глухо, а мястото – дива пустош. Дето днес са Стайковите могили, в Преславския кър, имало е извор голям и мандри овчарски е имало. Но една зима овчарите повели стадата си в Каръма, там зима да зимуват. Дал беше Бог тогава хубави пасища и топли дни, сняг не паднал. Но нападнали ги татарите, та не се чуха, не се видяха до ден днешен. То нали е човек, насита няма. Вълчица разкъсва овци, насити се, па отива в леговището на отмора. Кога е сита, нито е страшна, нито е зла. И агне я музи. А ние сме по-лоши от вълците: видяхме чужда земя, та Господ забравихме.

  По нас в Таврия води и пасища – сто мандри да свъртиш. Що им трябвало да ходят при татарите! Нали Кърмъка е чужда земя. Стой си тук, не се лакоми! Дал е Бог за всички хора и земи, и води, и пасища. Разгеле, видя им се малко, та отидоха в Каръма. Изклаха ги татарите. Господ ги наказа.

  Дето днес са Стайковите могили имало е извор голям. От три извора извира вода, та заляла къра и пасищата. Дядо Стайко бил прочут болярин, заселил се в тия места, защото земя тук имало много. Издигнал държовище край изворите. Сам-самичък в степта – ден вървиш към изгрев, няма жива дея. Два вървиш на заход, няма жива дея. Толкоз земя дал на дяда Стайка руският цар за добрини незнайни, за дружба скритна. Пуснал дядо Стайко овцете си – сто арапина ги пасли, в пет мандри не се побирали. Ако една по една ги броиш, от петък до петък ще ги броиш. Толкоз овце дал на дяда Стайка молдовският каймакамин за добрини незнайни, за дружба скритна. И пак каил не станал дядо Стайко, малко му се видяло.

  Българското държовище било на друма, а друмът прерязвал земите на дядото. Минавали кервани по друма, отивали в Бердянка жито да продават. Излизал дядо Стайко на друма, мито искал; задето земята му газят – три шаха, задето конете поят на изворите – два шаха. Плащали керванджии, задето земята му газят, но за водата отказвали, защото водата е от Господа, за всички Господ я дал. Боляринът се разсърдил. Запушил изворите с вълна, а отгоре сложил воденични камъни.

  Пресъхнали изворите, нямало де керванджии конете си да поят.

  – Бог ще те накаже – казвали му пътници.

  – Божието си е Божо, моето мое – отвърнал боляринът.

  Минал веднъж керван, козлета карали в Бердянка. От далеч идел керванът, в път замръкнал. Спрял ги на друма дядо Стайко, по три шаха поискал. Дали му керванджиите по три шаха, нищо не казали. Пак каил не станал боляринът, поискал още по три шаха. Дали му керванджии още по три шаха, нищо не казали и си отишли. Погледнал дядо Стайко парите, а те лъщят на месечината, като от огън да са.

  – Чудна работа! – помислил си боляринът. – Колко свят светувам, а такива пари не съм виждал. Тръгнал да си отива, ала дочуло му се козле да блее. “Паднало от каруцата” – помислил си дядо Стайко, па стигнал, та го хванал. Близо бил керванът, чувало се как тракат каруците, но лакомия бил дядо Стайко, не обадил на пътниците. Взел козлето на ръце, милвал го и му нареждал:

  – Расни, расни, козленце, расни да пораснеш, та дядо гайда ще си направи от теб.

  – От мене гайда я стане, я не – отвърнало козлето с човешки глас, – ала от тебе гайда ще стане. Казало и не се видяло, а на дяда Стайка болярина злъчката се пукнала от страх. Сутринта арапите го намерили на друма и що да видят: страшни черни змии се свили в ръцете на дяда Стайка, а пари нямало. И понеже арапите били друговерци, и “Бог да го прости” не казали.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мишо Хаджийски е роден през 1916 г. в българското село Инзово в Таврия, Приморски район, Запорожка област на Украйна. Родителите му загиват рано и грижата за него поема дядо му Иван Хаджийски. Мишо завършва прогимназия в родното си село, където се преподава на български език. В периода 1930-1933 г. завършва Български педагогически техникум, където също се преподава на български език. През 1937 г. се дипломира в Киевския държавен университет – специалност литература. Дебютира в издателство за националните малцинства в Киев със сборника „Разлив“ (1938). През 1939 г. написва пиесата „Бановите дворища“, поставена в Българския държавен театър, чието седалище тогава е в Одеса. В Киевското издателство за националните малцинства излиза сборникът му с разкази „Нощите край Лозоватка“ (1940) и „Из Бесарабия“ (1941). Издателство „Хемус“ (България) публикува книгата му „Пуста чужда чужбина“ (1943), посветена на Ангел Каралийчев. Хаджийски е съдействал откараните в Германия български младежи през Втората световна война да бъдат върнати в България. Съдействал е и за преселването в България на желаещи българи от Таврия. В изд. „Българско дело“ излиза книгата му „Българи в Таврия“ (1944). Писателят се самоубива в Белоградчик на 7.12.1944 г., на 28-годишна възраст, при опит да бъде арестуван по политически причини.

   

  Източник: Literaturensviat.com

  .

• Кутия под дъжда

  

   

  Картонена кутия, затънала в калта,
  тя бавно се разпада и носи от дъжда,
  опитва се да спре, но потокът я влече
  и тръгват си от нея парченце по парче.

  Тя може би си спомня за онзи целофан,
  със който е блестяла под слънчевия блян,
  за пръстите, отнесли бонбончета от нея,
  преди да се превърне в изгубена материя.

  Дъждът танцува тихо, безмълвен и студен,
  витрините проблясват в последния й ден;
  животът само миг е, понякога горчив,
  дори да си бил сладък, дори да си бил жив.

   

  Мариана Христова

  .

• Гарванчето

  .

  Писмо до приятел

  

  Илюстрация: Slowtours.bg

  Питаш ме, приятелю, за какво съм жаден.

  Татко е щастлив човек. Постигнал е всичко, за което е мечтаел, моят Татко.

  Ще кажеш: „Дрън-дрън. Много знаеш ти за какво е мечтаел Татко ти.“

  Знам. Не знам как, но знам.

  Той мечтаеше за Мама. За Мен и Батко. За Път. Все го рисуваше този път. Един такъв, в полите на Тетевенския Балкан. Хем е поле, хем е в подножието на Балкана. Балканът присъстваше в рисунките на Татко ненатрапчиво. Беше винаги там, но никога не обсебваше картината.

  Това, което винаги имаше покрай пътя, бяха дървета. Татко е голям приятел на дърветата. Спомням си, когато се разхождахме в околностите на родното му село Добревци, Татко си вървеше по пътя и си откъсваше от тук джанка, от там слива или дуда. Имах чувството, че ако го оставя Татко сред тези негови приятели, може цял живот така да си живее, ходейки по пътя, изхранвайки се с плодовете на дърветата, почивайки си под сянката им.

  От падналите изсъхнали клони Татко можеше да издялка всичко, което му беше необходимо. И кавал може да направи, и бастун, и лъжица, и чаша. Той виждаше в дървото душата му и й помагаше да стане видима за нас, слепите, с помощта на едно джобно ножче. Татко не насилваше дървото, както не насилваше живота, както не насилваше и себе си, и светът му се отблагодаряваше с Любов.

  Да, приятелю. Светът обичаше Татко и всички ние го обичахме. Жените обичаха Татко толкова много, че даже аз, бидейки на трийсет, ревнувах от тази им обич към него – мъж тогава на шейсетгодишна възраст.

  А той обичаше истински само една жена – Мама. Седемдесет години живяха те заедно. Мама бе неговата постигната мечта.

  Между Ябланица и Добревци се извисява Драгоице. Това е масив от Тетевенския Балкан. По него се вие път, който се качва на високото. Там има едно място, от което се открива чудна гледка.

  Татко ме водеше там. Там, от скалата на север, нямаше преграда за погледа. Татко ми казваше, че при хубаво време оттам може да се види Дунава, който е на стотина и повече километра от това място.

  Той заставаше на тази скала и гледаше ширналия се пред него безкрай. Напред се простираше Дунавската хълмиста равнина. Татко не се плашеше от високото. Той просто стоеше там и равнината му говореше нещо, а той мълчаливо й отговаряше. Какво си говореха, е тайна за мен.

  После Татко се обръщаше към мен с усмивка и ме повеждаше по една странична пътечка в планината. След двайсетина минути ходене стигахме до чудна чешма в гората, на склона на планината.

  Кристална хладка водица се лееше от чучура. Огромни дървета стояха, като колони в храм, гората шумеше леко и приспивно, приятна прохлада даваше отмора от летните жеги. Имах чувството, че на това място мога да остана завинаги. Навеждах се над чучура, подлагах длан под струята и пиех, пиех…

  Питаш ме за какво съм жаден сега, когато съм емигрант в Щатите и мога да пия всякакви най-екзотични и редки напитки?

  Жаден съм за вода от „Гарванчето“!

   

  Виктор Хинов

  Индианаполис, САЩ

  .

• Алегория за молитва и камбанен звън

  .

  Стихове от Жени Иванова

  

  .

  АЛЕГОРИЯ ЗА МОЛИТВА И КАМБАНЕН ЗВЪН

  Небето има правото да плаче…
  внезапно се смрачи посред деня,
  над покривите мълния се влачи…
  Премина повей в зрелите жита.

  Молитвено нагоре се понесе –
  (на вятър думи) с хлипа на жена.
  Накрая млъкна, после гръм отнесе
  църковната ръждясала врата.

  И вътре, по пътеката от восък
  иконите отронват по сълза,
  а покривът на черквата е плосък –
  стопи се в огън кръстът… ослепя.

  А в тихото пространство… в изнемога…
  там някой чакаше камбанен звън…
  (нали чрез него си говорим с Бога).
  Небето черно плачеше отвън.

  И всяка свещ запалена е болка,
  а всяка следваща молитва – вик…
  сълзите восъчни са път към Бога
  …но нямаше камбаната език.

  .

  

  *  *  *

  Колко много грешиш,
  ябълката бе само начало…
  змията три вечности вече не спи
  и разказва библейски истории
  как в шест залеза покълва светът
  (после всеки ден е неделя за влюбени),
  как от глад се ражда грехът
  и гори до пепел в женските въглени…

  ябълката бе само начало –
  няколко семки живот…
  предателство… нож и братска любов…
  а после чумата едва не затри
  човешкия род…
  оцеля сред войни, Кръст и тревоги
  и в този хаос си измисли причини
  до липса на вяра, илюзорна надежда
  …и гроб!

  а ябълката е само начало..
  спомен за грях и живот…
  и преди да започнеш да съдиш
  ти трябва една голяма, голяма…
  и чиста Любов!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Някъде по света, в държавата, наречена Абсурдистан

  

  Карам си колата днес, бавно с кеф. Слънчевият есенен ден хвърля златни отблясъци на предното ми стъкло. Примижавам от удоволствие, отварям си душата, а тя ненаситната, гълта ли, гълта слънчеви зайчета.

  …И тогава го видях. Застанал пред един пътен указателен знак със стрелка, сочеща направо, някакъв човек ръкомахаше и се караше на знака. Полюбопитствах, спрях след него. През открехнатия прозорец чух една дълга плеяда от ругатни:

  – Кой си ти, да ми заповядаш накъде да вървя, бе ламарино скапана! До гуша ми дойде цял живот все някой да ми показва какво да правя и накъде да вървя, ай сиктир, бе знак! – говореше, без да си вземе въздух, непознатият. – Направо да съм вървял. Ще вървя, накъдето си искам, разбра ли? От малък ме бутат все направо да вървя, от чавдарче, та до пенсионер. Сега пък зелен сертификат ми искат, не издържам повече!

  Гледам и не вярвам на очите си: брех, маменцето му, докъде ни докараха? Аз съм ваксиниран и си имам сертификат, но и на мен ми се псува, ама така ми се псува, че ми се иска да си отворя устата и сто часа да не спирам. Има за какво: за тока, за газта, за увеличените цени на продуктите, сякаш сме с американски заплати, и най-вече за разделения народ.

  Мислех да сляза при човека, пък да го запсуваме двамата тоя скапан живот, та чак небесата да ни чуят, но се отказах. Небесата ще ни чуят, но тези, които трябва, няма да ни чуят. В това днешно барутно време някой някого да чува?

  Човекът усети, че не е сам, обърна се към мен и някак сконфузено се извини:

  – Извинете, аз само така… да си го изкарам на знака… защото той по ще ме чуе от жив човек, пък и може да ме разбере.

  Извади от канавката старо ,,Балканче” и отпраши по пътя напред.

  Не се чудих много, тъкмо бях хванал дръжката на вратата, за да я отворя да сляза и да си изкарам всичко на знака, когато чух краткото изписукване на полицейска сирена и поредната заповед в живота си:

  – Водачът на малкото ръждясало ,,Фолксвагенче”. Спрели сте неправомерно на пътя. Тръгвайте веднага, за да не ви санкционираме!

  Усетих как вътрешностите ми завират, а инатът ми започва да расте като духа от лампата на Аладин, но преглътнах всичко – и ината си, и лампата, покорно наведох глава и бавно, с нежелание дадох газ. Погледнах с омраза към указателния знак, който ми сочеше да карам само направо, а отвътре ме напъваха хиляди псувни:

  – Ей, знак, ще се върна и ще се разправям с теб, да знаеш!

  С периферното си зрение видях как знакът ехидно ми се усмихна. Есенното слънце продължи да прави слънчеви зайчета по прозореца на колата ми, но душата ми вече не искаше да ги гълта. Започна да гълта не знам как появилите се в гърлото ми горчиви сълзи и я чух да въздиша тежко от тази абсурдна ситуация.

   

  Георги Стойков

  .

• Луната е скилидка чесън…

  

  .

  Луната е скилидка чесън
  насред софрата на небето.
  Зад заника занича есен,
  замлъква звездният оркестър…
  Там Господ сяда да вечеря –
  вино и мляко, мед и жито…
  Отключени са всички двери,
  безсмъртните души отлитат.
  Отвсякъде валят въздишки
  танцува цялата вселена…
  Оплетена в лилави нишки,
  нощта отива да подремне.

  Тук ангелите жънат жаби
  и змии в мъртвите коприви.
  И вълчи вой от вълчи сватби
  догонва голи самодиви…
  Човекът гледа и си мисли,
  че няма смисъл от нещата…
  И пощи черните си мисли,
  и зъзне в немота душата…

  Човекът е троха от хляба,
  от който дяволът се храни.
  А колко мъничко му трябва
  да вдигне ятото от врани.
  Да легне под дъба, да слуша,
  как нощните треви мърморят,
  как в мрака пада златна круша,
  как златна дюля се полюшва
  и как невинните се молят.

  Замлъква летният оркестър,
  и няма кой да дирижира…
  Животът е заспал маестро,
  над онемялата си лира…
  И сън сънува битието.
  Детето татко си сънува
  и Бог сънува си детето…
  И само Майката будува.

  .

  Румен Леонидов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Румен Леонидов е роден през 1969 г. в Сливен. Завършил е Френска филология и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е управление на културни институции и сравнителна литература във Франция. Работил е като преводач в различни европейски институции. Превел е над 30 книги от и на френски език. Автор е на 11 стихосбирки, издадени в България, и на 4 сборника, издадени в чужбина – „Камък в блатото“ (1998, Скопие), „Край на митологията“ (2007, Варшава), „С върха на езика“ (2009, Любляна), „Край на митологията“ (Франция, 2021). Негови стихове са публикувани в редица страни. Носител е на Награда за превод на френската общност на Белгия за принос в популяризирането на френскоезичната белгийска литература в чужбина (2002), на  „Кристалът на Виленица“  (2012) – най-пристижната награда за литература на Словения, на „Рицар на книгата“ (2014) и „Сребърен плакет“ (1995) – Рим, Италия. Член е на СПБ, Асоциацията на белгийските преводачи на художествена литература и Белгийския франкофонски ПЕН-център. През 2019 г. гостува в САЩ, по покана на българи в Чикаго, Питсбърг, Вашингтон и Филаделфия, където представя книгите си „Покаяние Годподне“ и „Панихиди за птици и поети“.

  .

• Смъртта на Овидий

  .

  Стихове от Ани Илков

  

  .

  СМЪРТТА НА ОВИДИЙ

  като слезеш надолу
  по левия бряг на Дунава
  сред блата и тръстики
  където комари пеят
  с човешки глас на латински
  и когато стигнеш делтата
  на великата бяла река –
  там може да се види
  как умира Овидий
  о, как го тръшва зимата
  о, как измръзват жили
  и леденеят краката
  му и мучат от болка
  воловете на съдбата…
  Европа Дунава краят
  морето е черно
  хоризонтът е сив и тесен
  зимата пее свойта зла песен

   

   

  ДЕЦА НАЕСЕН

  видях ги как
  застанали в редица
  научени от някого навярно
  пикаеха връз задната стена
  на своето училище банално
  наредени един до друг
  приличаха на птици
  готови да заминат някъде на юг
  навярно идва зима
  аз не знам
  навярно иде нещо
  което ние не усещаме
  но те усещат –
  то пари като огън
  тежи като злато
  лицата им със тъжни изражения
  дошли във досег с някакво безумие
  протягаха очи като антени
  далеч се чуваха стенания
  потропване глухо неразбрани думи –
  те парят като огън тежат като злато
  но тоя шум далечен ли ги стряска
  така опияняващо далечен
  като молитва от отминал век
  така тържествено затихващ
  като гласа на магьосника
  от миналото лято –
  от страх те пеят:
  „Ние сме щастливи че още сме деца.
  И ще играем на възрастни
  със грейнали лица, завинаги деца…“
  умиращ ден – и слънцето си тръгва
  и всичко е половинчато и неясно
  басейните са пълни с много време
  но хладна е водата – с мътно дъно
  нашарено от линиите на съдбата
  и дълги нощи стелят черна вълна
  остригана от небесата, от телата ни
  дървото сви в юмрук дланта си –
  надвесена е сянката на хълма.

   

   

  ПЕЯ ЯВОРОВ

  те пеят и отвъд
  но тук се чува тихо
  това са старите поети
  те произвеждат звук
  малцина днес го чуват
  жан-жин трака-чука
  светът е шумен –
  вслушвай се във звука
  на тъжните им песни
  докато те са там
  докато ти си тука
  недей да бъдеш глух
  вслушвай се във звука

   

   

  Пол Урод – лично име

  „Той посочи към един преминаващ човек и каза:
  – Ето го Едип, той е женен за майка си и живеят добре.“

  Лукиан, Диалози на мъртвите

  тук трябва да се движа в тъмнина
  не виждам нищо и в нищото
  не виждам себе си – но виждам теб
  и нежните ти вътрешности
  с които желая да римувам
  фалическата своя същност
  с тях но и без тях
  ти си оставаш скъпо тяло (скъпо същество)
  в което да изкъпя себе си –
  под топлия фонтан на твойта кръв
  аз бях забравил че съм мъртъв
  но и жив
  аз бих умрял за тебе
  и вътрешната чистота която имаш
  ти и всички мъртви –
  къде са боговете да ни видят
  как в залеза на всякоя възможност
  смъртта на всичко живо
  възбужда възвисява и възражда:
  да спрем да се храним с жива плът
  да спрем да се размножаваме излишно
  да се завърнем в пещерите
  и да изкопаем нови –
  така за всяка смърт ще сме готови
  животът е случайно проявление
  и всякое влагалище ще се превърне
  в александрийска библиотека и читалище
  това е краят да, това е краят –
  следва раят…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Ани Илков e роден през 1957 г. Преподава литература и творческо писане в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е гостуващ преподавател в Юнивърсити колидж Лондон и Дели Юнивърсити Делхи. Той е автор на осем книги с поезия, на две с научна проза и на една с политическа публицистика.

  .

• Джигули

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Ся, малко се притеснявам от това, някой да не остане с впечатлението, че в Делиормана живеят само хора, изостанали от цивилизацията, намиращи се още в каменната ера. Там винаги е имало и напредничави хора, както и навсякъде по света, където щъкат двуноги сапиенси. По принцип, повечето човеци не са повече от едни говорещи животни, или поне така се държат. Ако можехте да разбирате езика на кучето, кравата или овцата, щяхте да чуете неща, които да ви накарат веднага да сложите юлара на доста люде. Но, вие понеже не разбирате езика им, затова продължавате да хортувате празни приказки с хора, които не са нищо повече от едни говорещи животни.

  Един от тези напредничави хора в Делиормана имах щастието да ми е чичо и да израсна покрай него. В случаите, в които не се опитвах да разбирам езика на животните, предпочитах да съм с него, за да мога да науча десетки необичайни неща.

  За беда на селяните, чичо имаше доста нехарактерни за региона занимания и те малко се притесняваха от това.

  Навремето, като харесал чинка и решил да се жени за нея, й направил доста странно предложение – изчел й стихове, написани собственоръчно от него на кафява хартия, в каквато магазинерът увиваше кренвирши и салам „Кучешка радост“.

  За какво му е било да го прави, и идея си нямам, след като единственият досег на повечето делиорманци с поети е, когато те ги гледат от снимки, закачени по стените.

  – Ко…? Ко речи? – възмутила се чинка.

  Чичо не направил проблем от това и й повторил няколкократно стиха, над който будувал много нощи наред.

  – Ти ся кво искаш да ми кажеш? – не се предала, обаче, нашата.

  За беда, точно в този момент наизлезли братята на чинка и му дръпнали един хубав бой, за да се научи да не ходи по тъмни доби през стоборите на хората и да им чете неразбираеми глупости за разни пътеводни светлини в небето.

  Дълго продължила битката между чичо и братята на чинка, в резултат на което, след всяка нова синина, делиорманският поет поумнявал още повече, получавал ново вдъхновение, а стихът му ставал все по-добър и кратък. Накрая така го усъвършенствал, че успял да вмести цялото писание в едно единствено изречение.

  – Ще се ожениш ли за мен? – издекламирал селският Ромео, паднал на колене пред шалварите на делиорманската Жулиета.

  – Ми, тъй кажи, бе бунак – зарадвала се най-накрая и чинка. – Кво го протакаш толкоз?

  Да, малко маниак си падаше чичо. Науми ли си нещо, отказване нямаше. Затова винаги си постигаше целите, макар и с цената на много бой и компромиси със стиховете си.

  Така например, поради този му характер, той бил първият, който си купил мотор в селото.

  Дотогава селяните от Делиормана били виждали мотори само у германците, купуващи си храни от тях и чинно заплащащи всичко. После дошли руснаците, за да освобождават, ала те били с талиги и затова отмъкнали всичкото им сено и коне и трябвало да изчакат да мине много време, за да видят отново лъскав мотор.

  Та, така е по тези земи – твърде често ни освобождават руснаците, поради това виждаме лъскави мотори само у германците.

  Като гледам как някои се надяват руснаците да ни освободят за трети път, пропускайки факта, че после забравят да си тръгнат, и си викам:

  – Ох, Божке… А ще слезеш ли от лъскавия „Мерцедес“, за да се качиш отново на дървения „Москвич“, направен от германски каски?

  Но вече знам защо е така. Немецът за нас е аристократ, който няма да достигнем никога, защото не ни се работи като него. Господарят, който винаги ще ни напомня колко сме дрипави, но поне ще ползва вазелин. Е, друго си е да те… такова, друг дрипав селяк, подобен на теб. Така сме свикнали – не се чувстваме незначителни. Някак си по-равни се чувстваме, а и опиянението от водката заличава болката в седалищните части. От постоянното седене на едно място искам да кажа.

  Ох, Боже, не можеше ли просто да бъдем швейцарците на Балканите?

  Въпросът ми беше глупав, нали?

  Но, ако си мислите, че сме независими, прави сте. Да, от нас нищо не зависи.

  Ох, отплеснах се.

  Та, дръпнал мотора чичо, но амуджите си помислили, че пак идат германците, а след тях всеки знаел, че винаги идват и руснаците с конските си талиги, затова тръгнали да си крият жените. От опит знаели добре, че руснак на жена и кон не прощавал.

  Запърпорил чичо из село с мотора, а всеки път като се върнел от нивата го повдигал на стъпенката и чинно го измивал със сапун и топла вода, която носел с бакъри от Голямата чешма. А също и басмения калъф, който чинка ушила, за да не се износва кожата на седалката. Закачал калъфа на телта чичо и, докато чакал да изсъхне, сядал и съзерцавал мотора.

  Веднъж стигнали и до Варна с мотора, но чинка, развявайки шалвара, качена отзад, като видяла за каква голота иде реч на плажа, закрила очите на чичо с ръце и той, докато се усети, навлязъл в пешеходната зона. Така чичо не успял да се изкъпе в Райските градини, пардон, варненския плаж, заобиколен от голи чехкини, полякини и малко немкини, но като се поогледал, веднага разбрал, че е опетлал конците. Нямало никакво движение около него, а възмутени граждани започнали да му подвикват.

  Тарикат момче бил чичо и веднага угасил мотора.

  – Слизай – подвикнал и на чинка.

  – Е, тука не му е мястото, ся – възнегодувала тя, придърпайки шалвара си нагоре, защото по пътя на няколко пъти чичо спрял мотора, за да си починат из горичките и крайпътните пояси.

  – Ма, няма да… – ядосал се и чичо на недосетливостта й. – Ще буташ мотора.

  Ще – не ще, слязла чинка и забутала мотора по варненските плочки, както си е с делиорманския шалвар, а тя бедата никога не идва сама, знаете. Насреща им се изпречил милиционер с фуражка и замяткал кочан с фишове в ръка със самодоволна физиономия.

  – И, ко прайм, ся? – засукал мустак оня.

  Ето виждате, че тази фраза е стара, колкото памтивека, и не е измислена от катаджиите на демокрацията.

  – Ко прайм? Бутаме, началство – не му останал длъжен и чичо. – Развали се пущината, а уж купих руски мотор, за да е здрав като германска каска. И за по-напряко…

  Отървал глобата чичо и, за да покаже на всички, че е напредничав и не е изостанал от цивилизацията, си купил и първия телевизор на село, докато не се усетил, че си вкарал автогол – амуджите от цялото село започнали да се събират в двора му, за да гледат „На всеки километър“.

  Находчивостта му помогнала и в този случай – чичо заявил на всички, че сеир сандъкът се е счупил, и те, доволни, че е дал пари нахалост и се е прецакал така жестоко, напуснали двора му завинаги.

  Да, ама на следващия ден чичо изтипоса и първата кола в село.

  Насъбраха се отново всички амуджи, барабар с бабите, да гледат и да се тюхкат. Аз вече бях достатъчно голям, за да помня този случай.

  – Брех, брех, брех… – чудеха се всички на лъскавата „Жигула“, а ходжата дори зачете молитва против уроки, пръскайки плюнки наоколо.

  – Я, назад, че с тези мазоли по ръцете ще надраскате боята – възпираше ги и чичо.

  Който видял – видял. Още същия ден чичо изми новата „Жигула“ и я прибра в гаража, за да я изкарва само от празник на празник, нищо че оттогава му остана прякорът „Джигули“. Те, нашите хора, са така – не могат да произнасят половината думи и си наричат нещата, както им дойде.

  В този ден, заедно с Джигулата се настани и завистта в сърцата на хората от Делиормана. Дотогава всички си бяха еднакви дрипльовци, а сега, изведнъж…

  – Отде е намерил толкова пари? – обадиха се някои. – Цяла Джигула да дръпне на двора.

  – Сякаш не го знаем какъв е окъсан, че сега от кола ще го докарва – не оставаха по-назад и други.

  – Баща му беше бедняк, дядо му беше бедняк. Дядо ми разправяше, че и дядото на дядо му е бил същият прошляк. Не, тука има нещо. Или злато ще да е намерил и изкопал, или откраднал отнякъде.

  Не минаха и три дни, довтасаха милиционери от Шумен. Дълго разследваха чичо, но той, какъвто си беше тертиплия, си пазеше абсолютно всеки фиш от заплатата, а също и от продажбата на агнета в Селкоопа, затова си заминаха безславно.

  Клечахме и ние, хлапетиите, около гаража и надзъртахме вътре през прозореца, но повече от това чичо не ни позволяваше. Оставаше ни само възхищението, с което гледахме всяка седмица в неделя, когато той чинно изкарваше колата пред гаража, без да я пали, за да не се хаби бензин. Кученцето, поставено пред задното стъкло, започваше да ни кима с глава, а ние през същото време се чудехме, какво ли аджаба похапва там, след като постоянно е затворено вътре.

  – А бе, то, на хайванчето хапването – иди-дойди – чудех се и аз. – Ама, къде ли ака, като знам чичо какъв чистник е?

  Излъскваше чинно Жигулката чичо и точно в този момент аз се обаждах, че си бях малко дявол още от тогаз:

  – А, чичо, една муха.

  – Къде?

  – Изака се точно на предния капак, чичо.

  – Брех, мамито им и бацили – започваше тогава и той. – Няма отърване, ей.

  Грабваше наново гъбата и измиваше чинно целия капак, макар че никъде не се виждаха мухи.

  След като най-накрая привършеше, прибираше колата в гаража и се изтъпанваше пред чешмата. Дълго търкаше сапуна, докато целият не станеше в пяна до лактите, че и малко по-нагоре. И така поне три пъти, че малко маниак си падаше на тема бацили. После сядахме на софрата и той започваше дълга молитва, с която благодареше на Всевишния, че му е дал чинка, мотор, сеир сандък, че и Джигула дори.

  – Чичо, ти изми ли си ръцете? – питах винаги точно в момента преди да награби хляба.

  – Брех, мамито му… – изтърваше се, както е на софрата. – Аз измих ли си ръцете?

  – Точно това питам и аз, чичо.

  – Май ги измих.

  – Стига си псувал на софрата – обаждаше се и чинка. – Не те е срам. Че още и на джамия ходиш с тази уста.

  – Ми, ако не си ги измил, чичо? – продължавах да сея съмнения в крехката му душа с най-сериозния си тон. – Те, бацилите само това чакат.

  – Ми, ако не съм ги измил?

  – Точно това питам и аз, чичо.

  Хукваше отново чичо към чешмата, за да повтори още три пъти процедурата по унищожаването на бацилите, а чинка през това време нареждаше:

  – Стига, че дори децата те взеха вече за подбив.

  Когато най-накрая се върнеше на софрата, започваше дълга лекция за бацилите, научена от списанията в читалището.

  – Чичо, защо не виждаме бацилите? – мятах го веднага.

  – Защото са много малки и невидими, моето момче.

  – Като са толкова малки, защо ни е страх от тях?

  – Няма малко зло, моето момче. Като навлязат в нас, унищожават телата ни, сърцата ни, а най-редовно унищожават дори душите ни.

  Тогава изведнъж чичо се присещаше нещо и ядосан се обръщаше към мен:

  – А ти изми ли си ръцете преди да седнеш на софрата, бе келеш?

  – Е, снощи нали ги мих.

  – Бягай бързо на чешмата. Ами зъбите си изми ли?

  – Чичо, като пием вода нали се измиват.

  – Бягай бързо!

  – Чичо, те бацилите, докато станат колкото мен… – негодувах и по пътя към чешмата.

  Такъв си беше чичо. Всяка сутрин ставаше в зори. Пет пъти ходеше на ден в джамията, а преди това чинно си взимаше абдест. По три пъти си измиваше ръцете, краката, лицето, ушите, устата, носа, че така се ходи в джамия – с чиста душа и чисто тяло, за да не се скверни храмът и за да се приемат молитвите. През деня по 50 пъти си миеше и ръцете. Не се ръкуваше с никого, че бацилите най-много се предавали при ръкостискане. Уж, да ти покаже човекът, че е благоразположен към теб, а ти предава бацили. Наистина, странен свят.

  Чичо твърдеше, че най-мръсното нещо на света били парите.

  – Завладее ли те веднъж бацилът на парите, отърване няма, моето момче. Ще те мори, докато не те отведе до гроба – изричаше винаги.

  Затова никога не се докосваше до пари. Заплатата му я даваха в плик. Специално заради него касиерката в кооперацията беше купила цяло тесте. Винаги имаше ръкавица в джоба си. С нея захващаше за крайчеца плика и така го носеше на чинка. После дълго си миеше ръцете. Никога не влизаше в магазин, за да си купи нещо. Хранеше се основно с плодове и зеленчуци, които дълго ги миеше и търкаше. После ги обелваше с едно малко ножче, а до месо дори не се докосваше. Аскет отвсякъде.

  Такъв си беше чичо. Някой би казал, че е бил маниак, но за мен беше най-чистият човек на света.
  После пораснах. Запилях се по широкия свят и все по-рядко виждах чичо. Чинка и Джигулката му останаха с него до самия край на живота му. 40-годишна кола, а нямаше и драскотина по нея. 8000 километра. Това показваше километражът.

  – Виж си колата, палачор такъв – ми се караше в малкото случаи, когато се виждахме. – Нова кола, а…

  – Аз кола не пазя, чичо – отвръщах винаги. – Само карам.

  – То, ти и жените май не пазиш. 9 направи ли ги вече?

  – Само 7, чичо.

  – Е, ще станат. Млад си още. Но накрая ще умреш сам.

  – Не ме интересува как ще умра, чичо.

  – А бе, не те интересува, ама…

  – Аз като умра, ако ще дърва да цепят на… коляното ми, чичо.

  – Същата голяма уста. Такъв си беше и като малък. Още пелтечеше, ама като изтърсиш някоя дума, на човек му идеше да се пръсне така, ама направо през гърба. То, затова и писател стана накрая.

  Та, оттогава вече винаги казвам: – Аз кола и жена не пазя, само карам.

  – Не те е срам – продължаваше винаги чичо.

  – Защо да ме е срам, чичо? Постоянно излизат нови модели.

  – Да излизат. Аз съм все с чинка ти.

  – Всеки път си купувам по-хубава кола, с повече екстри.

  – А обичат ли те?

  – Е как да ме обича кола, чичо?

  – Мен пък чинка ти още ме обича. Откак й изчетох оня стих там, до плета. Е, и малко бой ядох, ама и аз я обичам. Поезията прави чудеса, да знаеш.

  – Аз да не съм поет като тебе, чичо. Като се напия и… краката ми омекват, видя ли нова кола.

  – То, ти и писател си толкоз. А, и главата ти виждам, че е омекнала от толкова много жени. Какви са тези глупости, дето си ги изписал? Сякаш жените не ти стигат, а си бил в леглото и с демон, че и със самия Шейтан. В нашия род няма такива чюрюк хора. На кого си се метнал такъв? Така ме беше срам, докато четях. Ама, нищо… Някой ден ще ти омекне и между краката и чак тогава ще станеш истински писател.

  Един ден чинка почина внезапно. Не мина и седмица, чичо я последва. Не искаше да остава повече на този свят без нея. Не го задържа дори и Джигулката, която си я пази цял живот в гаража.

  Не мина много време и синът му, пияница от класа, одра цялата лява страна на Джигулката. Малко след това замина и дясната. Последваха предницата и задницата. Последният път я видях, виснала на една страна, със счупени фарове, зеещи подобно на две избодени очи. Не съм сигурен, но сякаш видях и сълзи да капят по накривената броня. Кученцето се бе килнало на една страна, сякаш проскубано, и повече не клатеше глава.

  Една вечер Джигулката последва чинка и чичо, преобърната в канавката и после блъсната в крайпътно дърво. На пияницата му нямаше нищо.

  Застанах пред купчинката вече никому ненужна ламарина. Джантите все още си бяха лъскави с оригиналната боя и гуми.

  – Ех, чичо… чичо… – разплаках се. – Толкова много те обичах, а не ти го казах никога. Благодаря ти, че ме предупреди за бацилите.

  Натовариха Джигулката с фадрома на някакъв камион и тя пое по последния път в живота си към пещите на леярната, а с нея замина и една част от мен, която никога повече няма да се върне.

  Послеслов:

  Седим на двора в нощната тишина. На гости ми е мой племенник, внук на чичо. Ще вечеряме. В нощната прохлада вече съм изпил 2-3 ракийки, след изнурителния ден. Добре че настъпват вечер и нощ, за да се запрат дори бунаците като мен, които не знаят що е умора, защото толкоз им е акълът. Хубаво ми е. Усещам близък човек до себе си, макар още и дете.

  – Ти изми ли си ръцете преди да седнеш на софрата, бе келеш? – обръщам се към племенника си, точно в момента, в който вече минавам на караконджулско.

  – Да, чичо. А ти?

  – Брех, мамито му… – дори не се усетих как го изрекох. – Аз измих ли си ръцете?

  – Точно това питам и аз, чичо.

  – Май ги измих.

  – Ми, ако не си ги измил, чичо? – продължи да сее съмнения в крехката ми душа, онуй малкото, с най-сериозния си тон. – Те, бацилите, само това чакат.

  – Ми, ако не съм ги измил?

  – Точно това питам и аз, чичо.

  – Слушай. Я да мълчиш и да ядеш там. Дай да ти видя мускулите. Запретни ръкав. Какви са тия пилешки кълки? Там, зад вратата има гирички. От утре по 1000 пъти на ден, докато станеш мъж. А и те, бацилите, докато станат, колкото теб…

  – Добре, чичо. А на плаж ще ме заведеш ли?

  – Утре. И на Калиакра ще те заведа, и на колко още места.

  – Ами тя, колата ти, ще се счупи, чичо.

  – Мамито й и кола. Друга ще купим. Аз кола и… не пазя. Хайде, яж… След вечеря ще ти разкажа за една кола.

  – За каква кола, чичо?

  – За Джигули.

  – Не съм чувал за такава.

  – Ще чуеш.

  – Да не е тъжна история само.

  – Ми, тъжна да е… Трябва да ставаш мъж. В живота няма само хубави неща. Ще поплачеш малко, а утре ще се чувстваш вече мъж и повече няма да заплачеш никога.

  Сутринта тръгвам на работа.

  – Докторе, какво му има на пациента? – пита и сестрата.

  – На гъза вълна…

  – Ама, докторе…

  – Пиши бацил…

  – Какъв бацил?

  – Просто пиши бацил.

  – А на този пациент, докторе?

  – Бацил в сърцето.

  – В сърцето?

  – Пиши, каквото ти казвам.

  – Добре, докторе.

  – На този му джасни направо един бацил в душата.

  – Докторе, много странни диагнози диктувате напоследък.

  – Животът не е ли странен?

  – Ами, странен си е. И постоянно си миете ръцете.

  – Ми, при толкова бацили наоколо. Бацилът на парите е обладал всички и не ще ги напусне, докато не ги вкара в гроба.

  Идва вечер. Настава нощ. Отново съм пиян. Как иначе да живееш сред толкова много бацили? По някое време се изправям, олюлявайки се, и се провиквам към вечността, скрита зад гората:

  – Чакай ме, чичо! Ще дойда някой ден. Не искам сред бацилите. Ще дойда с Джигулата. Тя още е вътре в мен, в душата ми, която успях да опазя чиста сред толкова много бацили.

  .

• Гара за един

  

  .

  На гарата – в последния вагон,
  в последната отмерена минута
  се качва лятото –
  със ритъма на метроном
  следите му из коловозите се лутат.

  Отива си със същия вагон и залезът,
  изплетен от мълчание.
  Стоиш на празния перон…
  От теб и лятото –
  седефена камея ми остана.

   

  Юлия Дивизиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.
  

  .

• Там, където зимуват раците

  

  Навремето имаше лозунги. Призоваваха от табели, закачени на всевъзможни места. То, всичко беше само лозунги тогаз. Караш си Жигулката по пътя и изведнъж огромен надпис:
  „Да не оставим неодрусана нито една слива в нашето село.“

  И ние друсахме. Млади бяхме тогава. Ми, к’во и да правиш друго в този недоимък? Нямаше интернет, нямаше Фейсбук. Затова друсахме сливи и отговаряхме на призива на Партията.

  Съвсем наблизо винаги имаше друг надпис:
  „Народната милиция – биещото сърце на партията!“

  По-нататък срещахме трети лозунг:
  „Селянино, изми ли си яйцата?“

  Ся, че си бяхме селяни, бяхме си. И сега сме, ама…

  „Във всеки дом – добитък“ – гласеше друг лозунг, ама маслото беше 72 стотинки. После се появиха едни глупаци, които ни караха да поставим климатици и теракот в краварниците, и сега затова ще нагъваме масло за 20 лева.

  

  „Всеки кооператор – свиня, всеки комунист – две!“ – призоваваха комунистите да отглеждаме повече селскостопански животни. Аз сега бих го променил на: „Всеки българин – говедо, всеки европеец – две!“. Че какви сме, щом продължаваме да им лижем дирниците и гледаме театАр? Белким поевтинее и маслото.

  Да, ама имаше и такъв лозунг: „Бира се отпуска само на членове на Профсъюза!“ Туй то… Затова все още имаме толкова много партийци. Ако си член, има бира. И яйцата ти измити. И по медали може да пишеш. Ако ли не… „Дръж маркуча си в изправност“ – имаше такъв плакат в пожарната. После изведнъж някой измисли лозунга „Час по-скоро да приберем хляба на народа“. Та, оттогава, все така…

  

  На мен, естествено, най-много ми харесваше лозунгът: „При директора се влиза само по голяма нужда“. Така си и стоях пред кабинета му, ама като все не идваше голямата нужда. Колкото и да се напъвах, нуждите ми бяха все малки.

  Най-уникалните лозунги се появиха в началото на 70-те.

  „25 години обикновен локум“ – четяхме надписа от опаковката, докато нагъвахме локум. Така беше… Те го разтягаха, ние го нагъвахме.

  „25 години народна власт – 25 години цирк!“ – бяха изтипосали и светещ надпис върху цирков купол. Да, ама циркът изгоря и останаха само теляците. „Не давайте бакшиш на теляка“ – напомняха ни тогава. Сега никой не го прави. Насапунисали са ни едно хубаво и като са минали отзад…

  

  Какво стана после ли?
  „25 години демокрация – 25 години народен театАр“.

  Ей това стана.

  Извика ме зет ми. Целият се тресеше от смях. Искаше да видя нещо по телевизора. Аз телевизия не гледам, но се надигнах, щом ме викаше така настоятелно. Изоставих кабинета си и хукнах към хола. Наистина, театАр бяха изписали на някакви медали. Ужас!

  – Виж ги глупаците – изричаше през смях зет ми. – А ми се смеят на мен, че говоря български с акцент. И родовете съм бъркал. Пациентите пък ме питат: – Откъде си? Легнали на смъртно легло в Бърза помощ с инфаркт. Аз се мъча да ги лекувам, а те… Като им кажа, че идвам от Америка, хващат се за сърцето и умират. Толкова им е трудно да повярват.

  Самата истина е. Зет ми е американец. Вие какво си мислехте, че заминават само български лекари в Америка ли?

  – Виж какво, взимай си жената и заминавай в Америка, там, откъдето си дошъл – му изричам понякога през смях.

  – Ще има да чакаш. За нищо на света – отвръща винаги. – Аз там израснах. Като искаш много, иди ти.

  Туй то…

  – Аз на самолет не се качвам – изричам и се измъквам от положението.

  Хубавото е, че поне го научих на глупостите български. Вече знае какво значи да ритнеш камбаната. Отначало много се чудеше как се рита камбана. И букет се чудеше как се гушка. Но вече знае дори как се хвърля топа и се рита канчето.

  – Тоя, дето е писал надписа на медала, е гола вода – продължи да се хили тази вечер нашият, а преди спореше с мен, че водата нямало как да е гола. – Егати аборигена… Да пита мен, ще му покажа де зимуват раците. Ха-ха-ха…

  – Тури му пепел – хиля се и аз.

  – Пука ми на черупката.

  – Бий му дузпата.

  – На баба ми на хурката… Ха-ха-ха…

  – А бе, карай. Голям праз.

  – Ох, стана ми байгън.

  Да живее театАрът.

  Хубавото е, че докато се дърлеха ахмаците, вече си имаме частен изтребител. И друго е хубаво – вече няма лозунги. Веднъж да свърши и театАрът.

  – Баламурници – все още се хили американецът, който не иска да живее в Америка.

  – Всички заминават, а ти идваш – изричам и аз.

  – Аз знам къде зимуват раците – продължава американецът, който иска да живее в България.

  Ми, театАр отвсякъде.

   

  Хасан Ефраимов

  .

• Гранит

  .

  Разказ от Здравка Евтимова

  

  Шон нямаше достатъчно пари. Всичките му приятели го бяха забравили. Не можеше да си плати данъка „пол”, а това означаваше, че не може повече да бъде мъж. Щяха да го трансформират в камък, подозираше, че след това ще се превърне в глуха и сляпа прах. Всяка частица от праха, която щеше да бъде, щеше да чува стъпките й. Ея! Как можеше да я забрави? Няколко пъти бе ставал камък заради нея. Семейството й никога нямаше да се съгласи да заплати неговия данък „пол”. Те не желаеха да го виждат: превръщаха се в лавина обли камъни и той трябваше да се катери или да ги заобикаля, за да стигне до нея.

  Трябваше да изтърпи всичко, за да я зърне. Те бяха безкрайни зъбери, които се надигаха пред него, за да го спрат. Когато накрая успя да заплати данък „пол”, баща й му каза, че са я трансформирали в пясък или може би в къс гранит. Шон тръгна да я търси. Как можеше да бъде сигурен, че онази сива скала, която стърчеше и разрязваше небето като нож, е Ея? Вярваше, че ще я познае, много дълго бе чакал – забравена прах, смазана и стрита на пудра креда без собствена форма, после беше канара на морския бряг, затова знаеше – един камък щеше да познае, ако другият камък е Ея.

  Веднъж тя беше малък остров в морето, след това я откри на брега – самотна, гореща дюна. Ея беше хълмче от пясък, а той беше вятърът нощем, който я докосваше съвсем леко, много внимателно. Искаше я толкова силно, че бе съгласен да остане влажна пръст всичките си дни без нея.

  Шон се бе подвизавал като пясъчник и гранит. Беше много търпелив. Понякога бе тиня в студените есени. Беше работил като копач години, безкрайни години. Копачите бяха безполови същества – те разрязваха камъните и носеха торби с пясък, с които други копачи строяха къщи. Беше се смесвал с други камъни и пак не можеше да плати данъка си, за да бъде мъж. Беше стена от къща, камара чакъл в основата на големи мавзолеи, керемида на покрива на беден коптор, комин, задръстен с отровен пушек. Не можеше отново да стане мъж, докато къщата не се разпадне, докато някой ден покривът й не се стопи в горещото пладне, докато коминът не се раздроби на невидими прашинки, слели се с пушека.

  Копачите бяха неудачници, отчаяна паплач, която живееше, за да трупа пари. Чувстваха се безкрайно щастливи, когато успееха да задигнат шепа монети отнякъде. Убиваха други копачи за шепа монети. Не бяха нито мъже, нито жени и не носеха зародиши в себе си. След векове, прекарани в сляпо изграждане на къщи и прокарване на пътища, те успяваха да си платят данъка и ставаха мъже и жени за ден. Шон знаеше много добре какво означава човек да бъде копач. Като копач той беше направил градина сред пустинята за двама младоженци. Гледаше как те се целуват и се въртеше наблизо, докато се любеха. Задачата му беше лека – трябваше да им донася храна и вода. Изглежда неговата кротост им допадаше, защото му плащаха щедро.
  Дори докато тлееше като копач, не я забравяше. Не знаеше къде е Ея. Само се надяваше тя да не е копач като него. Искаше да спести достатъчно, за да я откупи, да заплати нейния данък. Родителите й можеха да заплатят всякаква цена и тя можеше да остане момиче през целия си живот. Родителите й можеха да намерят различен мъж за нея всеки път, когато тя бе жена, ала Ея…

  Шон си спомняше…

  – Ти си моят хляб и моят глад – беше казала тя. – Не искам никой друг. По-добре да бъда копач цял живот… или къща, която никога няма да се разпадне, ако ти не си с мене.

  Шон не искаше никое друго момиче. Можеше да си позволи да остане мъж за един час всяка година. Винаги щеше да има жени за него. Бързо можеше да си намери любима и тя щеше да го обича; да бъдеш жена бе краткотрайна наслада и всяка секунда от това време беше скъпоценна. Често бе виждал някой мъж да милва най-обикновен кафеникав камък: неговата приятелка не бе имала пари да си плати и времето, отредено й да бъде жена, бе изтекло безвъзвратно. Понякога жена държеше в ръка малко камъче. То беше човекът, когото тя бе целувала преди минута. Шон знаеше какво се случва след целувката. Жените хвърляха камъчетата и се втурваха да търсят други любими. Всеки миг означаваше щастие. Всеки удар на сърцето беше блаженство. Мъжете захвърляха камънаците, които преди две вдишвания са били любовта на живота им. Никой не губеше време.

  Ея беше в сънищата му. В деня, когато най-сетне отново стана мъж, един кратък зимен следобед в безкрайната година, Шон не потърси друго момиче. Искаше Ея.

  – Ти си моят бряг и моята безкрайност – беше казала тя. Ея, неговата Ея.

  – Този не е наред – подхвърляха копачите. – Луд за връзване. Сигурно е камък, когото сме разрязали не както трябва.

  Ала Шон не беше камък, разрязан не както трябва. Той се надяваше, че Ея е малко камъче, което той можеше да притисне до сърцето си.

  – Ще платя на някой копач да издълбае твоето име върху мен, след като ме превърнат в камък, Шон – беше казала тя. – И ти ще знаеш къде съм. Ще ме намериш.

  – Родителите ти няма да позволят да станеш камък. Ще намерят някого за тебе.

  – Не – бе отвърнала тя. – Няма да бъда жена за никого, освен за тебе.

  Той не можеше да я намери.

  Цяла вечност бе останал грамаден блок от гранит, преди да спечели достатъчно пари отново да бъде мъж. Заплати на един копач да издълбае името й върху сивата скала, в която се бе превърнал. Така пропиля всичките пари, спечелени, докато бе пясък, и онези, които бе спестил като прах и лепкава глина. Копачът, който бе издълбал името на Ея върху него, можеше да си позволи да бъде мъж една безкрайна седмица с парите на Шон. Шон чакаше. Беше блок гранит. Ветрове го блъскаха, мъгла спеше върху него, затова цялата му повърхност беше хлъзгава и ледено студена. Птици кацаха върху него, върху гранита поникна мъх и започна да разрушава кристалите му. Умирайки бавно, Шон печелеше пари. Надяваше се, че мъхът не е покрил името на Ея. Молеше се то да остане издълбано дълбоко и остро в него.

  Един ден Ея дойде. Докосна мъха, който растеше на неговата повърхност. Ръката й потъна внимателно, много бавно в мъглата, която го обвиваше. Разчисти листата, които бяха падали върху него толкова години.

  – Шон! – прошепна тя. – Мили Шон!

  Камъкът не може да чувства, така бяха казвали на Шон много пъти. Камъкът не може да обича лятото и ветровете. Шон знаеше всичко това. Но то не беше вярно. Тя беше тук, неговата Ея.

  Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моите очи. Ти си моята топла мъгла и моите птици, Ея.

  Той разбираше думите й. Усещаше докосването й. Толкова дълго бе живял като безполов копач и я бе обичал. Бе прах и ветровете го бяха разпръснали навсякъде по света, и я бе обичал. Бе каменен път, който родителите й бяха разрушили, и я бе обичал.

  …Нещо се случваше. Повърхността му се напука. Дълбоки цепнатини запълзяха в студената му гръд, мъхът, който растеше върху него, се запали. Беше платил на онзи копач да издълбае името на Ея върху него. Сега името й вече го нямаше. Кристалите му се гърчеха и скърцаха, гранитната му твърдина се огъна и потрепери. В него нямаше повече сила. Той бе престанал да бъде камък. Не беше пясък, нито прах. Не знаеше какво става с него.

  Изведнъж чу гласа й.

  – Гледай!

  – Да, ти беше права, детето ми.

  Приказваше баща й. Шон разбираше думите. Разпозна човека по твърдия допир на ръката му. Шон бе камък и баща й го бе подритвал и блъскал стотици пъти.

  – Погледни го. Какъв прекрасен рубин – обади се друг глас на мъж, който Шон не беше чувал никога. – Как е възможно този евтин гранит да произведе такъв великолепен рубин!

  – О, те всички стават такива, Джеймс – каза баща й. – Важното е да ги накараш да се влюбят.

  – Годеницата ми наистина прави чудеса с тези скали – възкликна мъжът, когото Шон никога не беше виждал.

  – Ти си невероятна, Ея. Поздравления!

  – Благодаря ти, Джеймс.

  Нямаше вятър, мъглата си беше отишла. Сега Шон не беше човек и нямаше сърце. Нещо много по-силно от сърце се разкъса в него.

  – Хайде да измъкнем прекрасния рубин от гранитното му бунище – предложи баща й.

  – Това е най-хубавият скъпоценен камък в колекцията ти, скъпа – каза мъжът, който се наричаше Джеймс, и внимателно постави Шон в малка кутия. Около дузина по-малки рубини блеснаха за миг, преди да се затвори дебелият капак.

  Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моят бряг и моята безкрайност, крещеше онова, което бе по-силно от сърце, някъде дълбоко вътре у Шон.

  Ея не знаеше, че рубинът е камък, който живее по-дълго от вятъра.

  .

• Пешо

  .

  Разказ от Асен Асенов

  

  Беше август, лятото на 2017 година, когато безгрижно джапах в лагуната на Царския плаж*. Водата сигурно беше над 26 градуса. Между краката ми сновяха едри сенки – играеше сафрид. Сити чайки и гларуси спокойно плуваха наблизо. Пет-шестима рибари дремеха на каменното заустие. Явно не кълвеше. Но пред мен, на спасителната вишка, положението бе по-различно – старият спасител Симо бе извадил четири едри парчета и се готвеше да ги корми върху самоделна дървена масичка.

  – Ей, Симо, браво, човече! Само при теб уловът е добър!

  – Какъв улов, бе приятел? Хванах ги в магазина! Тази вечер имам гости – четирима шведи. С шведките, разбира се… Имат страхотни бедра – с лупа не можеш да намериш косъмче по тях! – Симо облиза пресъхналите си от жегата устни.

  Към това нямаше какво да добавя. Обърнах се и заджапах към по-дълбокото. Мислех да се пусна до шамандурата, да поохладя малко представата за седефените шведки.

  – Пешо-о-о! Пешо! – чух ненадейно зад гърба си.

  Обърнах се стреснат.

  Симо си кормеше рибите. Нямаше жива душа наоколо. По дяволите! Сигурно имах слухови халюцинации в жегата. Продължих да навлизам.

  – Пешо-о-о! Къде си бе, Пешо? – отново чух силен вик зад гърба си.

  Обърнах се бавно – и пак същото. Симо си кормеше рибата. Този път реших, че той е превъртял. Нямаше начин – по цял ден да бдиш под убийствения пек на вишката.

  – Пешо-о-о! Айде, бе! – още по-настойчиво проехтя отзад.

  Не беше халюцинация. Обърнах се отново напълно объркан. Майтап ли си правеше Симо? Луд ли беше?

  Изведнъж въздухът над мен се раздвижи мощно. Огромен гларус прелетя и кацна спокойно на масата на спасителя. Симо взе с вилица от карантията и започна да го храни в човката. Потърках очи в пладнешката жега. Не беше сън. Пешо изгълта всичко и остана да се пощи при човека, балансирайки на един крак в ъгъла на масата.

  ***

  Беше август, лятото на 2018 година, когато безгрижно джапах в лагуната на Царския плаж. Водата сигурно беше над 26 градуса. Между краката ми сновяха едри сенки – играеше сафрид. Сити чайки и гларуси спокойно плуваха наблизо. Пет-шестима рибари дремеха на каменното заустие. Явно не кълвеше. Пред мен, на спасителната вишка, няма­ше спасител. Какво да се прави – криза, не се намират пари за персонал. Оцеляването във водата се превръща в проблем на къпещия се. Но едва ли сериозен. На Царския плаж никога няма вълнение. Трябва да си пълен кретен, за да се удавиш в лагуна с дълбочина до гърдите.

  Когато излязох на брега изведнъж го видях – Симо печеше чушки на ламарина до сергията за фрешове. Приближих се тихо по тревата.

  – Симо, какво става, братко? Не хвана ли нещо в магазина? Къде са шведките тази година?

  Старият спасител ме изгледа мрачно. Взе да обръща зелените чушки. Приближих се още откъм подветрената страна – за да избегна пушека.

  – Къде е твоят приятел – Пешо? Ако донеса цаца, ще го повикаш ли утре?

  – Няма го Пешо – дрезгаво изрече Симо. – Вчера умря ей там… Целият беше черен от нафта. Не можах да му помогна…

  Вкамених се като паметник до Симо.

  Неочаквано вятърът смени посоката и пушекът блъсна Симо в лицето. Той се закашля. Вдигна ръка и аз го видях как бърше сълзите си.

   

  * Плажът на къмпинг „Златна рибка“ – на 3 км от Созопол.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Асен Асенов е роден през 1956 г. в София. През 1979 г. завършва икономика и социология. Десетина години работи като главен икономист в ДСО „Българска захар”, „Про Софт”, издателство „Техника” и др. Ръководи издателство „Мултипринт“ – София. През 2004 г. излиза първата му книга – стихосбирката „Дом на паметта”. Нашумява с романа-фентъзи в два тома „Принцът на вълшебните сънища” (2013). През 2015 г. се появява стихосбирката „Да бъдеш – или не”, в съавторство със Сергей Литвиненко. Следват сборникът с разкази „Пробуждане“ (2016), новелата „Дух“ (2017) и полиграфическият дневник „Печатари“ (2019). Член е на СБП. Един от най-успешните книгоиздатели на български автори.

  .

• Васил Славов, из „Аргос“

  .

  Откъс от бъдещия роман на Васил Славов

  „Argos“

  

  Детето се роди в Ню Йорк. В Манхатън. След два месеца дойде пандемията. Пред детското отделение на Маунт Сайнай разположиха моргите и хладилните камери. Брястовете на Сентрал Парк оголяха.

  Детето му трябваше да гледа детето си в студио на „Медисън“. Две ситнежни стаи. Започваха уволненията. Високи специалисти, финансисти, консултанти. А без заплата не можеше да се живее в Ню Йорк. Без заплата не можеше да се живее никъде.

  В онази сутрин, когато за пръв път видя внучката си – входът на сградата бе разбит, витрините на улицата – изпотрошени. Болшевишките орди от сградите за бездомни бяха започнали да търсят отговор на собственото си безсилие. Отговорът бе мъст. Започваше преструктуриране на света – смееше се Джими след това, на бира в Салуна. Reevaluation of all values. Започваше се от Ню Йорк. Откъде другаде? Преоценка? На съдби. На традиция. Глупости. Ярост и мъст. Sturm und Drang.

  Колата се спусна по разтрошената просека на Oсмо. Спомни си разнебитеността на тази част на града от времето, когато пристигнаха с Катерина. Гладуваха и в съботните дни идваха тук. Вонеше на прогнил праг. Тогава. Катерина искаше да види дърво, живо дърво. Не бяха излизали от града вече девет месеца. Спомни си. Вонеше на прогнил праг. Сега. Кафяви складове търкаха ребро в ребро. Беше глухо и празно. После бе дошла ревитализацията. Дойдоха и високите цени, и странните хора. Някаква фалшива, висяща на конец пристореност. Днес всичко се бе срутило, вече бе срутено. Вандалите разсипваха със замах, бизнесите носеха шпертплатовите си шатърс. Вковаваха напускането си. Реновираха застраховките си. Изпита страх за дъщеря си. Тя мълчеше до него. Бебето спеше на задната седалка.

  – Не си спомням града така от идването ни.

  Дъщеря му не отговори. В очите й имаше уплаха може би или остатък от сън.

  – Ще премине и това. Както преминава всичко – опита се да я успокои. – Как е работата ти?

  – Добре е, тате – каза тя. И той разбра, че нищо не е добре, че всичко е променено. Сила и вяра, сила и вяра.

  – Знаеш ли, измислих псевдоним на внучката ни. Мили Ванили. Малката ни Мили Ванили. – Светлината резна. Високо, високо в очите на потъналите в мъгла стъклени чудовища. Дъщеря му се усмихна.

  – Мили Ванили. Звучи чудесно, тате. Малката Мили Ванили. Дойде на този свят.

  – Да ни е добре дошла. Бог ни я прати. Мислех, че е по-голяма, така поне личеше от снимките, видях я тази сутрин, вързопче малко… – И продължи да говори, да говори, дълго и улиците довършваха пътя си, затваряха пътя си, преплитаха линии, ставаше по-светло, изгряха и тунелите, светлината потъна в ноздрите им… после тирантите на моста Веразано, далеко в изгрева, вляво, върху пръснатата мъгла над Стетън Айлънд.

  Колата пое по магистралата на Ню Джърси. Спомни си първото пътуване по тази магистрала, някаква нощ беше, опитваше се да брои платната в едната посока, осем, дванадесет, не помнеше, зави му се свят, комините димяха, бе силно, могъщо. До него се закачаха. Trenton, Trenton, the armpit of America. После се бяха отклонили за Вашингтон. Тогава нямаше още 30. Днес, на 60, той продължи към Пенсилвания. Към градовете с немски имена, към градовете, всички градове, имената на които завършваха с „бърг“, „бърг“, „бърг“. Защото те, немците, бяха дръзнали да тръгнат първи към новото необятно, немците с опитностите и дисциплината си. Към Пенсилвания. През Пенсилвания. Пътуваха и те. Бяха пътували. Към Питсбърг. Някои на 30, други на 60. Към този непристорен и здрав град с жителите си, наследници на миньори, бачкери, кроатс, полакс, дегос, джърманс, бритс, цялата тази цветна, ярка пъстрост, която с годините култивира и въздигна една нация. Светла нация. Една Под Бога. Тази нация, която днес трябваше да бъде разрушена, чиито стойности трябваше да бъдат срутени от най-опасните либерални стръвности, от безработните болшевики, поставили си за цел унищожаването на естествения човешки инстинкт, поругаването на светите християнски устои на този извоюван с толкова обич свят.

  Погледна към дъщеря си – красива и силна, към новия си син – висок и спокоен. Представи си детето им, вързопчето сега, внучето им, на Катерина и неговото, което проплакваше в седалката си. И изпита топлина. Въпреки пандемията, посегателствата, временната разруха. Топлина и гордoст. Всичко имаше смисъл. Внуците им щяха да пораснат. Внуците им щяха да бъдат възпитавани в обич и отговорност. Както децата и внуците на братята им емигранти. Децата и внуците щяха да пренесат, да доградят изконните стойности на дедите им, на предците си, със спомена за старите земи. Защото това беше Америка. Спомни си за зелената светлина, там, на Лонг Айлънд, имението на Гетсби. Защoто това беше Америка. Америка, която не се бе поколебала да приюти, да се усмихне, да те научи на най-доброто от себе си и да поиска най-доброто от теб.

  Стръкчета трева, стръкчета трева и огромната лъвска глава на Уитман.

  Слънцето се бе вдигнало високо.

  Апалачите посрещаха детето.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Импресия

  .

  Стихове от Марион Колева

  

  .

  ИМПРЕСИЯ

  Такава есен… Пясъчна коприна.
  Небесна светлина и цветове.
  Благодаря й, че не ме отмина;
  че топли дни ми даде… а не взе…

  Наметната от горската предачка,
  пътеката се гуши под дъга.
  По меки нишки бавно се изкачвам,
  от клоните накъсвам тишина.

  Из пустото кърви една калина
  с горчив и здравословен зимен сок.
  Разтварям тръни. Болката не мина,
  но щедър е ноември; и дълбок.

   

   

  ДЪЩЕРЯ МИ С ПАЛИТРАТА

  Дъщеря ми рисуваше есен в гора:
  сухи листи,
  дъждовни клонаци,
  по земята нападали птичи пера –
  на отминали полети
  знаци.

  Но нали е дете,
  отклони се съвсем
  от печалната школска задача –
  разцъфтя минзухар,
  зачирика врабче,
  вместо гарван от листа
  да грачи.

  Дъщеря ми рисуваше есен в гора
  и се молех това да не спира –
  да запази магичния чар –
  живинка
  между мъртви листа
  да намира.

   

   

  ОТРАЖЕНИЕ НА ПОСЛЕДНАТА ДЪГА

  Тека под есенния мост
  със седем кестена в косата.
  Брегът ми е проклет въпрос
  за кучетата на Хеката.

  (Изцъклена от болка вис,
  оглежда се
  и абсорбира
  понесен от водата лист,
  отблясък,
  цвете
  и рапира.)

  На дъното ми вампирясват
  измамените сетива,
  от дробовете си изтласквам
  разсънената синева.

  (Бълбука лято зад завоя.)
  Денят ми – все един и същ.
  (Дъгата е небесен пояс,
  повил изстиващия дъжд.)

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Виктор е шампионът

  .

  Разказ от Георги Ников

  

  Към пет часа следобед Камен, който вече беше навършил осемдесет и четири години, се завърна от следобедна разходка в мансардата си, която беше разположена на последният, пети етаж на една стара кооперация в идеалния център на град Пловдив. Когато се отби при хазяйката си, за да вземе ключа, тя го уведоми, че преди един час го е потърсил някакъв негов съученик от гимназията.

  – Каза ли си името този мой набор?! – попита я.

  – Но да, разбира се! – отвърна му тя. – Каза ми, че се казва Виктор, и се поинтересува за вашето здраве!

  – Е, и вие каква информация му дадохте за мен?! – усмихна се Камен.

  Хазяйката му го успокои:

  – Казах му, че сте жив и здрав. Че, въпреки напредналите си възраст, всяка сутрин се разхождате в парка, че нямате кръвно и, че въпреки, че носите бастун, можете да се изкачите без чужда помощ до последния етаж.

  Той й благодари за добрите думи, които е казала за него, и побърза да се прибере вкъщи. От своя страна тя допълни:

  – Не се безпокойте, скъпи ми Камен! Зная, че с него сте се хванали на бас, кой от вас двамата по-дълго време ще остане жив. Убедена съм, че ще го надживеете.

  Веднага щом се прибра, Камен извади от скрина един голям и стар албум, в който се съхраняваха снимките на неговите връстници от гимназията в Плевен, която те заедно бяха завършили през една паметна, но далечна година. Започна да разглежда снимките на своите съученици. В класа те бяха тридесет на брой – четиринадесет момичета, а останалите – момчета. Камен не можеше да си спомни в кой точно момент започна по-задълбочено да се интересува от битието и живота на приятелите си от техния клас. „Това трябва да се е случило постепенно” – мислеше си понякога. Първо някой щастливец му се беше обадил и го беше поканил на сватбата си. След това, в даден момент, близка някога до сърцето му негова съученичка го беше поканила на прощъпулника на своята рожба. И така нататък, и така нататък… Докато навърши 35-годишна възраст, Камен, както се казва – „задоми” почти всичките си съученици. Може би и заради това не намери време да създаде свое семейство.

  По-късно, докато навърши 45 години, той стана свидетел на кариерното им израстване. През този период от живота му се наложи много да пътува – и из не толкова малката ни държава, но и в далечната чужбина. За да може да присъства на всевъзможни биеналета, конференции и симпозиуми, където се утвърждаваха професионално приятелите му от прославения някога Десети „Г“ клас. Причината бе, че на Камен не му се налагаше да се труди, за да изкарва прехраната си. Твърде рано от една своя леля той получи солиден реституционен имот в центъра на София. Пари от реституцията той имаше, може би повече от всички други, но така и не усвои някаква професия, с която да се докаже. Всичко това го накара да започне да изпитва завист към успехите на своите връстници. Те продължиха любезно да го канят да присъства на всевъзможни чествания, свързани все с хубави събития от техния живот. Трима-четирима от тях станаха доценти в своята област. Двама-трима вече бяха главни лекари, и то единият от тях – на окръжна болница. Няколко негови съученички завършиха с отличие Консерваторията. И така нататък, и така нататък. Камен продължаваше да изпитва истинска завист и неподправена злоба, заради техните постижения в живота. Той дори започна да ги мрази! Добре си даваше сметка за това ново свое състояние на духа. Сам си задаваше въпроса: „Защо е необходимо един човек да криви душата си и да присъства на успехите на другите, когато го канят? След като той не ги обича и не изпитва радост от постигнатото от тях. Нима аз съм толкова лош човек?! След като честно постъпвам спрямо тях!”.

  Така и каза един ден на Виктор, може би неговия най-добър приятел от всички:

  – Казвам ти го честно. Вече те мразя. Оттук нататък ще ме каниш само след като гушнеш букета или ритнеш камбаната! Забранявам ти да се виждаш с мен.

  А Виктор му отвърна:

  – Добре, но да знаеш, че ще ти отвърна със същото.

  И понеже се скараха, се хванаха на бас – кой от тях двамата ще надживее другия.

  Минаха се години и, верен на своята омраза и неприязън към своите другари от някогашния „велик” Десети „Г“ – Камен правеше всичко възможно, за да присъства само на техните погребения. При това се стараеше да не пропусне нито едно. Преди шест месеца той навърши осемдесет и четири години и тогава установи с учудване, че от техния клас са останали живи само двама – той и Виктор. (В спора помежду им те не включваха момичетата от класа.)

  За да може да спечели облога с Виктор, тази новина го накара да се мобилизира. Камен се отказа от цигарите и напълно престана да пие алкохол. И, когато преди няколко дни една тяхна съученичка му се обади, за да му съобщи, че Виктор е починал, той й повярва напълно. Съученичката им се казваше Мариела. В гимназията, в продължение на три години, тя бе ходила и с двамата. Най-напред с Виктор, а след това с него. И Камен й се довери. Взе си за няколко дни сбогом с хазяйката си Аксения, уведоми я за какво точно ще отсъства и хвана първия влак за Русе. За да отиде да присъства на погребението на своя бивш съученик Виктор. Но нещата не добиха такъв вид, както той си представяше. Когато пристигна, му казаха, че Виктор не е починал, че той е жив и здрав! Намира се в перфектно здраве. И даже е заминал за вилата си, за да окопава лозето си. И разбира се Камен не пожела да се срещне с него.

  Той се върна, съсипан и покрусен от „служебната си командировка” до Русе. Оказа се, че не се знае кой от двамата ще спечели баса.

  Едва успя да се прибере в мансардата си, почувства се много уморен, легна на леглото и започна да мисли усилено: „Нима нашата обща любовница Мариела се е поставила в услуга на Виктор, а самия мен тя е измамила?!”

  Няколко дни по-късно една приятелка на Аксения, на име Ефросина, сподели с нея:

  – От известно време не го чувам „стария вампир” Камен да тропа над мен с бастуна си.

  Когото се качиха в мансардата му, го намериха мъртъв.

  Още няколко дни по-късно те го погребаха. На погребението му присъстваха единствено Ефросина, Аксения и неговият съученик Виктор. Преди той да си замине, двете му връчиха удостоверение, подписано приживе от Камен. На него пишеше:

  УДОСТОВЕРЕНИЕ

  ОТ ДЕСЕТИ „Г“ КЛАС: ВИКТОР Е ШАМПИОНЪТ!
  ПОНЕЖЕ СЕ ОКАЗА, ЧЕ ОТ ВСИЧКИ НАС ТОЙ ПОСЛЕДЕН ЩЕ ГУШНЕ БУКЕТА!

  ИЗДАДЕНО ОТ НЕГОВИЯ СЪУЧЕНИК КАМЕН.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Машината се хранеше със страх

  .

  Времената на короновируса оставиха отпечатък във всички сфери на живота ни. Дори и върху литературата и изкуствата. Следва стихотворение на поетесата Румяна Симова от Нова Зеландия.

   

  Машината се хранеше със страх,
  въртяха се резците без да спират
  и смилаха безгрижие и смях,
  а вярата – преди да се роди умираше.

  Настръхнали от ужас същества
  се биеха с наченките на разум,
  приписваха му болка и вина
  и вярваха – страхът ще ги опази.

  Страхът задвижи всеки спящ порок,
  страхливците усукаха доброто,
  направиха го да изглежда зло
  и му отнеха мястото в живота.

  А операторите инвестираха без страх,
  превъртаха нечувани печалби.
  Не помня по-нататъка. Умрях.
  И ме погребаха по новому. Формално.

  Р. Симова, 2021 г.

  И няколко графитa от различни държави (източик www.interior.ru)

  
  .

  
  .

  
  .

  И снимка на влак на БДЖ.

  

  .

• Вкопчване

  .

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Ставаше все по-трудно да се върви – тук горе, в Балкана, снегът беше застъпил здраво и не даваше на човек възможност да се отпусне.

  Но имаше и нещо друго – нещо, което си беше в нея, извън снега и стръмната пътека. И, когато спря за кратка почивка, свали раницата, за да провери какво всъщност бе сложила вътре. Порови с ръка, а после я обърна и изсипа съдържанието на снега. От уж празната раница се заизсипваха какви ли не неща. И ставаха все повече – купчина, която растеше и растеше – дотам, че се принуди да стане на крака, все още стискаща раницата, в желанието си да изсипе всичко. Когато раницата се изпразни, тя седна до купчината и я загледа с учудване – кога и как бе успяла да натъпче всичко това, че и да го метне на гърба си? Огледа се – наблизо, затрупан от снега, се подаваше изсъхнал клон. Взе го и внимателно започна да ръчка купчината.

  Ха! Какви са тези… О, Боже, та това са рипсени чорапогащи! Не беше обувала такива, откакто беше в трети клас. А това? Кукла с една ръка и странно изрисувани очи… ами да! Онази кукла, от татко – за десетия рожден ден…

  Купчината се разпадаше на различни, познати и не толкова предмети – дрехи, писма, моливи, гребен, пръчка… Пръчка?! Пръчката, с която дядо я напердаши, когато почти удуши онова малко агне от прегръдки… Прегръдки… ама какво става? Наведе глава и се замисли. Защо, защо бе стискала така вратлето на агнето? Дали… Да, това е. Страхът, онзи разяждащ страх, че и то, както всичко друго, ще си иде… А сега? Сега не е ли същото? Не продължаваше ли да се вкопчва в животни, хора или дори намерено на пътя красиво есенно листо?

  Продължи да рови – сега вече с ясната мисъл, че разравя това, което е останало от досегашния й живот. Не беше много и това я ядоса. Защо? Я хората колко неща имат! Къщи, пълни със спомени, албуми със застинали усмивки, тефтерчета с телефонни номера – някои задраскани, но неизчегъртани от паметта… И винаги, по всяко време, където и да са, могат да се пресегнат и да извадят патерица, с която да докуцукат до края на деня. А после, изтегнали се на дивана, да я захвърлят в ъгъла – тъмния ъгъл, където изчезват ненужните вече неща.

  Подритна ядно раницата. От единия джоб се търкули малко, синьо стъклено топче и почти потъна в снега. Погледна го с безразличие и затършува в джобовете си за цигари. Запали една и вдъхна бавно и дълбоко. Чист въздух – глупости! И цигарите са патерици, не е ли така? Като чашата вино вечер пред телевизора. Както и следващите чаши. Патерици за стоножка – помисли си и се усмихна тъжно. Колко крака трябва да имаш, за да е гладък пътят ти – десет, сто? Голяма кутия сладолед, случаен и незадоволителен секс по време на служебно парти, клюки при фризьорката, модни парцали… и работа, много работа. Работа до посиняване. Защото след нея, вечер, те чака телевизорът. И виното. И пак, и пак… Въртиш се в кръг и на всяка обиколка мяташ нещо на гърба си. Или спираш, закотвена от нещо, в което си се вкопчила – нещо, без което не можеш да дишаш. Нещо, което те натиска надолу. Потъваш, но не пускаш.

  Хвърли недопушената цигара, наведе се и взе синьото топче. Огледа се – наблизо стърчеше грозно изкривен, полуизсъхнал бор. Отиде до него, утъпка снега наоколо и седна. Облегна глава назад и затвори очи. Човек се уморява да мъкне навсякъде този ненужен багаж. Като… Като това топче, например. Отвори ръка и се загледа в лъскавото стъкълце. Малки синкави искрици блеснаха за миг, а после слънцето се скри зад един облак и искриците изчезнаха. Това топче… Не може да бъде – след толкова години! Запазила го е, без да знае защо. Без да знае ли? Ха! А онова лято, онова странно, потънало в тишина лято, когато… да, когато стана жена – там, на топлите плоски камъни край реката… Топчето… Топчето беше в дланта му, преди да… а после й го даде. А тя, тя протегна ръце да се вкопчи. И… това беше, май. Няма друго. Винаги едно и също – първо се опитваш да задушиш някого в прегръдката си, а после… после ръцете ти са празни, очите ти са празни, светът е празен. Винаги така става. Винаги. Винаги.

  Главата й е клюмнала върху гърдите, очите й са затворени. Не усеща, че пак вали. Тихо, на едри парцали, които бързо покриват раницата, купчината ненужни боклуци и нея самата. Бялото се вкопчва в ръцете й, в дъха, в сърцето. Обвива я и с непоколебима нежност я притиска. Този сняг… Няма как да избягаш от него.

  .

• <<
• 1
...
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
...
• 74
• >>