Всичко от литература

литература

• Sailing

  .

  Стихове от Ивайло Диманов

  .

  SAILING*

  Созопол е айсберг на път към екватора.
  Созопол е склад за бутилки от ром.
  Созопол е бялата риза на вятъра,
  спасителен фар подир всеки погром.

  Аз трябва да ида навреме в Созопол.
  Пред „Пъци“ отдавна ме чака Сафо.
  Далеч е морето – отвъд хоризонта,
  а всички трамваи са все за депо…

  На всяка цена ще се върна в Созопол.
  С „Титаник“, на кон, ако трябва пеша!
  Но съмна се вече. Пиян като Зорба,
  танцувам в дъжда и чинии троша…

  Самотната утрин във чашата с узо
  безшумно съблича моминския свян.
  А аз, уморен като Господ, се вслушвам –
  да чуя морето в лакиран рапан.

  То шепне подобно китайски шпионин,
  тъй тихо, че чувам сърцето му чак.
  Я, плюй на Финикия! Плюй на законите,
  щом нямаш пари за бургаския влак!

  Закриха с декрет сиромашкото лято.
  Какъв Солженицин, каква свобода?
  Последно раздаване, скъпи „приятели“.
  „Калашников“ бие каре от аса!

  Созопол е църква за девствени блудници.
  Созопол е склад за бутилки от ром.
  Дори да ме вържат в кварталната лудница,
  аз пак ще доплувам до родния дом…

  ––––––––––––––

  * Отплуване (англ.)

   

   

  ПРИТЧА

  С лукава усмивка луната офейка.
  Просветна зора, изчервена от срам.
  Пред моргата спря запъхтяна линейка.
  Дали пък и аз не съм вече за там?

  Градът все така равномерно похърква,
  захвърлил проклетите грижи и злост.
  В полуразрушената, гърбава църква
  след дълги митарства се връща Христос.

  Почакай, приятел, да имаш цигара?
  Ей, вярно, забравих, че ти си светец…
  А мен ако питаш – изобщо не вярвам
  във твоя измислен и смешен венец!

  Как мога да вярвам във приказни феи,
  как мога да вярвам в пророци добри,
  когато край мене сноват фарисеи,
  готови да стъпчат честта си дори…

  Не ризата – кожата с нож ще ти смъкнат.
  Ще пият кръвта като ябълков сок!
  А ти ми говориш неясно и смътно
  за време, когато човек ще е Бог…

  Почакай, приятел, недей да си тръгваш!
  Дузина вълшебства и приказки знам.
  Линейката спря пред смълчаната църква.
  Отново е тихо, отново съм сам…

   

   

  КАМИКАДЗЕ

  Любовта е кристален сервиз върху писта за боулинг.
  Любовта е изящна рисунка на морския бряг.
  Тази страшна магия, уважаема мис Роулинг,
  би взривила централния лондонски парк.

  Аз съм влюбен, въоръжен и много опасен!
  Камикадзе, готов още днес да умре.
  Любовта – медальон от тротил, е опасала
  мойте мисли, глава, рамене и сърце…

  Треперете цивилни лакеи, достойни за „Гинес“.
  Треперете и вий, феберета от всички страни!
  Аз съм влюбен в една простосмъртна богиня
  и това е достатъчен повод да бъда щастлив…

  Любовта е ескиз от Гутузо на морския пясък.
  Аз съм влюбен и толкова много богат.
  И макар мимолетно и само за няколко часа,
  аз търкалям на боулинг целия свят!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Толкоз

  .

  Мама седна на плажа и се вгледа в морето.
  Исках целият ден да й бъде море.
  Колко малко е взела! Но… взетото – взето.
  Тъй я впрегна животът,
  че още оре.

  Като тъжна Сивушка
  дърпа тежкото рало.
  Във очите й кораби редят бразди.
  Белчо много отдавна
  я остави,
  за жалост.
  При звездите отиде.
  – Дий, воле! Диййй!

  Мама гледа вълните, наострили гребени.
  И бучи тишината
  много дълбоко.
  Тя събра малко мидички и охлюви дребни.
  И написа на мокрия пясък:

  „Толкоз!“

  Още ражда земята под нейните плугове.
  Дърпа, тегли я
  гладен и жив черноземът!
  А в очите й плаче морето солено, друго – не.

  Господ дал е на мама
  море
  да си вземе.

  .

  Петя Пламенова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Безкрайност

  .

  Има една махала в родния ми край – Западния Балкан, която се казва Селище. То действително е селище, защото има къщи и хора живеят там. Или по-скоро живели са. Между тях се откроява една стара къща, боядисана в тъмносиньо. Тя някога била построена от местния богаташ, който знам, че имал мандра. Името съм забравила. Но аз също съм потомка на местен богаташ – дядо Джуна. Описан е в книгата „Светлините на Ком“, чийто автор е бащата на Мартин Карбовски.

  Защо от него ли? „Съграждани“ сме.

  Трохите на това богатство все още достигат до нас, многобройните му наследници, под формата на запуснати ливади и буренясали ниви. Двете „богатства“ завършиха по един и същи начин – като писарушки в едно окаяно предприятие за кожени изделия. Майка ми и синът на другия чорбаджия работеха в съседни канцеларии.

  След тази махала има един сипей и след него следва местността Краймир. Аз имам много спомени от нея, които се изменяха във времето и го отразяваха. Като дете ходех там с чичо ми Кольо на коситба или на пластьене – така казват на събирането на сеното. Уж да помагам. А за мене беше радост и веселие. Работеха братовчедките ми, много по-големи от мене. Но това никога не беше само работа, беше и празник, за който се правеше специално приготовление. Чичо ми правеше овченик, сварено гъсто овче мляко със сол, качамак и пържено от яйца, сирене и масло. А помня веднъж, след събирането на сеното, решихме за удоволствие да спим на купата сено под звездите. Там звездите са като фенери. Ясно се вижда спиралата на Млечния път, която се върти и измества през цялата нощ.

  После пораснах и вече споменът е друг. Тази ливада я изорахме и засадихме картофи. Те се раждаха в изобилие и баща ми ги прекарваше в багажника на една могъща „Волга“ до къщата ни.

  Най-силният ми спомен обаче е юни месец. Юни месец всяка тревичка на Краймир цъфти и благоухае, небето е синьо и високо, а душата е като част от този мир/свят.

  Много пъти в тежките зими си спомнях юни на Краймир с носталгия.

  А какво е общото между всичко това?

  Сипеят между Селище и Краймир.

  Когато се загледа човек, ще открие там фосили на отдавна изчезнали морски същества. Най-често са вкаменели спирали. Също като Млечния път.

  Могъщата планина е била дъно на море.

  Някога.

  Какъв по-добър символ на вечността?

  И, ако вечността е безкрайна, то самата тя е само един миг от безкрайното време.

  Време, в което ние, смъртните хора, разполагаме със собствената си безкрайност – нашия живот.

  И в тази безкрайност може да бъдем море, балкан, купа сено, Млечен път или юни месец.

  .

  Лилия Джунова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Лилия Джунова е родена през 1966 г. в София. Завършила е гимназия в родния си град и „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава „Български език и литература“ в едно столично училище. Четенето за нея е удоволствие, литературата и езикът – призвание. За себе си казва, че е родена между две епохи и че една от първите й детски мечти е била да няма граници – хората да могат свободно да отиват там, където искат. А по-късно, след като границите са паднали, е осъзнала, че част от границите са в самите нас. Не успявайки да намери себе си в новото време, е преминала във вътрешна емиграция и е започнала да пише. Освен другите си текстове, има един написан и неиздаден още роман. Авторката споделя: „Имам нужда да разкажа за един живот, за живота на едно поколение, което цени почтеността и духовните достижения, но на което така и не му беше даден шанс и трябваше да се бори за хляб и вятърни мелници.“

  .

• За Изабела Шопова и „Подир сянката на кондора“

  .

  Изабела Шопова е родена през 1971 г. във Варна. Завършила е математическа гимназия и „Радио- и телевизионна техника“ във Варненския технически университет. Работила е манекенка в завод за облекло „Дружба“, плетяла е бутикови пуловери, водила е курсове за манекени, била е рекламен агент във варненския в. „Народно дело“, работила е в рекламния отдел на Радио Варна. През 1995 г. става търговски представител на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“, а през 1999 г. – регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“. През 2002 г. прекъсва тази кариера и заминава със съпруга си в Нова Зеландия. Години наред пише писма и статии за живота и приключенията си там, които е публикувала в сайта за „Иде.ли“ и на други места в интернет. Живее в Бризбън, Австралия. Автор е на книгите “На изток – в рая” (2009) – за Нова Зеландия, “На запад от рая” (2012) – за Австралия, „Самоучител за преднамерено убийство на скуката“ (2013), „На юг от разума“ (2016) – за Антарктида. Сега е в Родината и ще представи във Варна, Бургас и София последната си книга “Подир сянката на кондора” (2022). Всички нейни книги са издадени от изд. „Колибри“.

  

  Ето какво е написала самата тя на страницата си във Фейсбук:

  „Кондорът стремително приближава българското Черноморие 🙂

  Очакваме го да се приземи на 4 август във Варна. Можете да се срещнете с вярната му поклонничка в мое лице, на 4 август 2022, четвъртък, от 18 часа, в Концертно студио на Радио Варна (ако не знаете къде е – огледайте се около входа на Морската градина, андският кондор е голям, черен и няма как да го сбъркате с гларус, последвайте го).

  В Бургас ще се отбием и двамата на 16 или 17 август (ще пиша пак като знаем точната дата и място)*.
  А в растящата, но неостаряваща столица събитието е планирано за 22 август 2022 (моля нумеролозите да се изкажат за значението на специалната дата), от 19 часа (за пълно нумерологично въздействие може би трябва да го преместим за 20:22?), в Кино ‘Кабана’.** Аз не го знам къде е, но ще следвам кондора ( и сигурна съм ще се намерят добри хора да ме упътят) 🙂

  До скори близки срещи! Hasta la vista!“

  

  Бел. ред.:

  * Представянето на книгата в Бургас ще бъде на 9 август в книжарница „Хеликон“.

  ** Кино „Кабана“ е лятна открита сцена и бар с културна и музикална програма. Намира се в парка на НДК, пл. „България“ № 1 в София.

  –––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА КНИГАТА

  „Подир сянката на кондора“ е разказ за едно епично, двумесечно, кошмарно-комично, 6000-километрово пътуване по гръбнака на Южните Анди, от Сантяго де Чили, през Боливия, Перу, Еквадор и Галапагос, до Богота, Колумбия. Без маршрут, план и резервации. А, както бързо става ясно – и без адекватна подготовка. Смелият пътешественически екип се състои от майка и дъщеря, и двете известни с огнен балкански темперамент и несъкрушим източноевропейски инат, както и с противоположния си подход към предизвикателствата на живота по принцип, и пътуването в частност.

  Двете покорителки на света следват сянката на легендарния андски кондор, преодолявайки височинна болест, мозъчно сътресение, загуба на паметта, езикови бариери и културни сблъсъци. Оцеляват без кислород, интернет, а понякога и без подслон сред чуждопланетните пейзажи на високопланинската пустиня Атакама, неземната хубост на Галапагоския архипелаг, вертикално предизвикателните градове на Латинска Америка, смъртоносния им трафик и неподражаема архитектура. И това са само част от приключенията на двете пътешественички през двумесечното им пътуване подир сянката на кондора.

  Изд. „Колибри“

  .

• Към хоризонтите на човешката душа

  .

  През април 2020 г. българската общност в Бърно се готвеше да отбележи 144-годишнина от Априлското въстание, в присъствието на един специален гост от България – писателят Георги Балабанов от град Генерал Тошево, област Добрич. Поканите бяха готови, мястото на срещата определено – в Голямата зала на Централната градска библиотека „Иржи Махен“*. Това мероприятие се организираше от Българското сдружение в Бърно и фондация „Вигория“. За съжаление, мерките, предприети във връзка с коронавируса и последвалите вълни на пандемията, попречиха срещата с Г. Балабанов да се осъществи. Макар и накратко, ще се опитам да разкажа за този съвременен писател, който живее и твори в Североизточна България.

  

  Когато се спомене Добруджа и писатели, неминуемо се сещаме за Йордан Йовков – класик на българската литература, творил в първата половина на двадесети век. Йовков не е роден в Добруджа, но е работил като учител там. Неговата проникновеност в човешката душа и литературен талант го правят най-големият творец, пресъздал душевността на добруджанеца в историческото време, в което живее. Георги Балабанов е не само голям почитател и познавач на творчеството на Йовков, той е и негов последовател в литературното си творчество. Творбите на писателя, създадени почти век по-късно след Йовков, продължават да разширяват хоризонтите на човешката душа. Въпреки външната промяна в социалния живот на хората, разбирането за любов, доброта, чистота на душата, щедрост на духа, остават непреходни. В творбите си писателят предава чрез един неповторим, докосващ читателя, литературен изказ, богатите нюанси в човешката душа на героите от своето съвремие.

  Георги Балабанов е роден в с. Краище на 10 февруари 1947 година. Средно образование завършва в Селскостопанския техникум „Тимирязев“, гр. Толбухин (Добрич). Любовта му към литературата обаче надделява и той продължава образованието си в СУ „Св. Климент Охридски” – специалност „Българска филология”. Двадесет години е главен редактор на в. „Добруджански глас” (гр. Генерал Тошево), сътрудничи на 16 окръжни и национални вестника и радиа. Печели национални награди за разкази, очерци, кореспонденции. След политическите промени през 1989 г., поради критичното си отношение към „грабителската политика на тези, които дойдоха на власт и безогледно разрушиха базата на ТКЗС, предприятия и всичко, което беше изградено с огромен труд“, той се обръща към специалността, придобита в средното си образование, и започва да обработва земя. „Тогава напуснах редакцията и като човек, израсъл на село, сред трудовите хора, реших, че там ще бъде и моята съдба и ще съм най-полезен за обществото“ – казва Г. Балабанов. Взема смели решения, заеми за закупуване на техника и, с присъщото за рода му трудолюбие, се впуска в новата авантюра. Последвалите години и резултатите от труда му са щедър отговор на любовта към земята и ентусиазма, с който я обработва. Ангажиментът му към писаното слово обаче остава, макар и като хоби, защото той не е вече писател „на бюро“, а арендатор, в чието ежедневие героите от произведенията му продължават да се формират и извайват „от плът и кръв“, независимо дали е на трактора, пътувайки от полето до дома си или е на почивка. Получава се една невероятна амалгама от работата в полето на материалното и духовното. Постига високи резултати и в двете полета на изява, обявен е за единствения у нас и света арендатор-писател.

  Пpeз 2010 г. Бaлaбaнoв пeчeли двe литepaтypни нaгpaди – зa нaй-дoбъp paзкaз нa Съюзa нa кpaeвeдитe в Бългapия и oт Пъpвия нaциoнaлeн кoнкypc нa cвoбoднoтo cлoвo „Жaждa“ в Сливeн. Пpeз 2011 г. e yдocтoeн c пъpвa нaгpaдa зa paзкaз в нaциoнaлния кoнкypc „Елaтe ни вижтe“. Писателят пише стихове, изявява се като майстор на разказа, като драматург (седем пиеси), а също и като краевед и есеист. Ето някои от заглавията на неговите книги: „Заложени сърца”, „Очите на светлината”, „Скръбта на тишината”, „Пролетни ветрове”, „Мълчаливи хоризонти”, „История на село Краище”, „Молитва за земята”, „Лицето на доброто“. Той е автор на дванадесет книги и сборници с разкази. В тях се изявява като талантлив и стойностен съвременен белетрист. Подобно на Йовков е болезнено чувствителен към проблемите на българското село. Героите на автора са движени от животворната любов към родната земя, към дом и Родина. Без да изпада в битовизъм, той търси в своите герои психологическите им измерения с тънко вглеждане в душите им, извежда вярата, надеждата и човеколюбието на преден план. „В съвременната българска литература няма подобен славослов към нашата кърмилница, към свещената българска земя, върху която битуваме и която ни дава живот“ – казва литературният критик Марин Кадиев за думите на героя от разказа „Шепа пръст“ към сина му: „Помни, сине, земята, земята е магията на един народ, колко войни и колко кръв се е проливало за нея. Сега има какви ли не чудесии, но тя си остава все така близко до сърцето на всеки един от нас. Диша, живее и се предава на поколенията. Залюлеят ли се класовете на нивите по жътва, пламваше сърцето ми от магията за прибирането на хляба. Нея, земята, синко, не можеш да я гледаш със студени очи и само за пари. Тя си има свой глас, своя мъка и само този, който долавя с най-нежните струни на сърцето си това, той най-добре я познава и на него щедро се отплаща.”

  Умението на писателя да контактува непринудено с публиката, да рецитира (не чете, а рецитира) вълнуващо разказите си, го прави желан събеседник при представяне на книгите му в различни градове в страната и лектор (без да чете) при литературни конференции за Йовков.

  Големи са заслугите на Г. Балабанов за поддържане на връзките с българите в Молдова. От 2014 г. насам той организира всяка година литературен конкурс „България в моите мечти“ – за средношколци с български корени от Молдова, изучаващи български език. Класираните на първите три места се награждават от писателя с десетдневна почивка в България – в младежките центрове Равда, Кранево и Ястребино. Почти всички от тези младежи продължават да учат в български висши учебни заведения. За висок духовен принос в развитие на културата на бесарабските българи, през 2017 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на гр. Тараклия” – Република Молдова.

  

  Писателят получава и международно признание: негови произведения са отпечатвани в Украйна, Башкирия, Сърбия, Македония и Молдова; участва в престижни антологии с разкази, издавани в САЩ (Чикаго), Русия, Сърбия (България също); носител е на международната награда за белетристика „Мелнешки вечери“; в „Стружките литературни вечери на поезията“ (Македония), които са с над петдесетгодишна история, с участие на поети от 15 страни, през 2014 г. за първи път е представен български белетрист и книгата му „Мълчаливи хоризонти“; в единствения български театър зад граница – Молдова, са играни четири от неговите пиеси: „Белите гълъби”, „Професорът”, „На кръстопът”, „Посоки” (тази постановка бесарабските българи представят на прегледа на театралните колективи в гр. Каварна, 2019 г., отличени са с приз и получават много висока оценка от проф. Елена Баева); на Литературния фестивал през есента на 2019 г. в гр. Баку, където от шестстотин участници в конкурса е класиран между стоте автори от петдесет и две държави, поканени от домакините в Азербайджан; две от книгите му са преведени на македонски: „Лицето на доброто“, „Мълчаливи хоризонти“) и на английски език („Камбаните на съвестта“ – „The Bells of Conscience“).

  През ноември 2019 г. Георги Балабанов получава Втора награда за най-добър разказ в Националния литературен конкурс „Славянската духовност – културен код на българската национална идентичност” на Славянското дружество в България. По покана на Дружеството на българите в Албания, в навечерието на 24 май 2020 г. писателят провежда вълнуващи срещи с български общности в различни градове. Заснетият филм за посещението е излъчен по втори канал на албанската телевизия.

  Г. Балабанов е зам.-председател на СНБП (Съюз на независимите български писатели) (2016 г.), зам. председател на Съюза на краеведите в България (2017 г.) и член на Съюза на учените в България. Въпреки натовареното ежедневие на писателя, творческата му мисъл продължава да улавя вълнуващи случаи и персонажи от реалния живот и да ги пресъздава в запомнящи се герои на своите разкази. С присъщото си чувство за отговорност, подкрепя  и конкурса „Земята на пеещите колелета“ (на Община Генерал Тошево), чиято цел е да продължи литературната традиция на Йовковия разказ, в който действията и персонажите са вдъхновени от хуманизма, трудолюбието на добруджанеца и стремежа към красота във всички нейни форми и проявления.

  Тези, които са срещали Георги Балабанов или са били на литературни четения с него, неминуемо стигат до заключението, че той е един типичен носител на богатия, многопластов образ на добруджанеца. Обичта към земята-кърмилница изразява с всеотдаен труд, а малкото минути на отдих той запълва с творческо вдъхновение, което ражда нови образи и нови книги, разказващи за родния край.

   

  Мария Добрева, фондация „Вигория“

  Снимки: архив на Георги Балабанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Библиотеката „Иржи Махен“ (knihovna Jiřího Mahena) в Бърно е най-голямата обществена градска библиотека в Моравия и втората по големина в Чешката република.

   

  

   

  ЖАРАВАТА

  Разказ от Георги Балабанов

  Още щом се показаха познатите височини на родното му село, Богомил намали скоростта на колата. Караше бавно, за да се наслади на прекрасните багри на поляните и цъфналите треви, отвори дори прозореца на колата, за да вдиша аромата им. Това му даваше нова, неподозирана сила.

  Дълги години работи в чужбина и, с помощта на близък приятел на семейството, завърши образованието си, реализира се на високоотговорна работа в новите компютърни технологии. Успя да спести много пари.

  Родителите му починаха преди много години. Остана само баба му. Към нейния дом пътуваше, очакваше радост и щастие от нея, защото много я обичаше. Друго сега си мислеше той, как да намери най-доброто момиче… да създаде дом, семейство, но… мечтите му спираха дотук, излитаха невидимо от сърцето му и отлитаха в природата около него. „В това изоставено село може ли да има такова момиче? Едва ли! Но… кой знае, животът е многообразен и нещо все пак можеше да се случи“ – мъдро заключи той.

  С тези мисли спря пред двора на баба си, а тя тъкмо излизаше с туба и отиваше на чешмата за вода.

  – Боже Господи, каква изненада, видение ли е това? Чедо, ти ли си?

  – Ех, бабо, аз съм разбира се. Толкова години мечтаех да си дойда тук – и ето ме…

  Баба му го прегърна, сълзите й рукнаха от щастие, нали дълго време очакваше милия си внук и, когато се успокои, му каза:

  – Вземи тази туба,  отиди долу на каменната чешма, на кайначето, да напълниш прясна вода за пиене, а аз през това време ще приготвя набързо масата, за да те посрещна така, както съм си мечтала.

  Богомил вървеше, оглеждаше всяко родно кътче на селото, а душата му преливаше от радост. Стигна до чешмата, наведе се и загреба с шепи студена вода, за да се освежи. В този миг до него падна камъче, което образува малък фонтан в коритото. Помисли си, че се е търкулнало от каменистия сипей, който бе над чешмата. Наслаждаваше се на тази природна благодат и с радостно пръхтене изживяваше своето удоволствие от нея. Загреба за втори път със шепите си вода и в този миг второ камъче падна пак до него и образува друг фонтан.

  „Странна работа – помисли си той, – но в природата какво ли не се случва?“

  Повдигна очи и остана със широко отворена уста от изненада. На няколко метра горе, над него, стоеше усмихната Сирма, с няколко години по-малка от него, дошла на гости на своята леля, която също идваше за вода.

  Тя се смееше тихо, а лицето й, огряно от топлото слънце, издаваше изключителна приветливост и загадъчност. Тогава си спомни как преди много години учеха заедно в местното училище. Играеха все тук, а овчарите ги гонеха с пръчките, да не замърсяват водата в коритата за овцете. Какви мили спомени!

  ­- Третото камъче, ако го хвърля, ще падне в устата ти, че затвори я, може и муха да влезе в нея – смеейки се, заговори тя.

  – Ами аз, такова – смотолеви той, – не съм очаквал в това изоставено село да видя такава красавица като теб!

  – Сигурно ги има – отвърна му тя, – щом съм тук, щом ме виждаш… А позна ли ме?

  – Може толкова много години да не съм те виждал, но си останала все същата приветлива, хубава, такова прекрасно момиче, каквото цял живот съм мечтал да срещна в живота си.

  – Така ли? Интересно! Като в старите времена, когато младите са се срещали на чешмите за вода.

  Слезе, ръкува се с него, а очите й – искрящи, сякаш още повече се впиха в сърцето му. Гледаха се мълчаливо и двамата вече разбираха, че първите тръпки на любовта завладяха невидимо сърцата им.

  Тя се върна при леля си и с голямо вълнение разказа за случилото се.

  – Лельо, да знаеш какво хубаво момче срещнах на кайначето. Един такъв, рус, със сини очи, строен, ах, каква мечта!

  – На кого е син? – попита я леля й.

  – От Димовите е, работил е много години във Франция и сега се е върнал тук, да види баба си и родния си край, но… има и нещо друго, което за мен си остава загадка, която аз ще разплета.

  – Чуй ме – щастието само е кацнало на рамото ти, не е момче за изпускане, пък и много пари има! А ти как чувстваш всичко това? – попита я тя. – Виждаш и сама разбираш, че и на теб годините ти доста понатежаха, време е вече да създадеш свое семейство.

  – Ех, много трудно се получават нещата при мен. С няколко момчета съм имала такива срещи, пламвала е искрата, но в последния миг, когато трябва да взема съдбоносното решение – не мога и не мога! Все нещо ми се случва и спирам дотук.

  – Да проверим какво казва съдбата, какво е знамението ти – продължи леля й. – Нали знаеш, че аз съм гадателка на селото, умея я тази работа. Отиди и вземи от дръвника две парченца трески и ела, ще заложим нишан.

  Лелята взе керемида, сложи на нея дръвцата, надроби парченце вестник и ги запали.

  – Ти сама виждаш, че вече е късно, ще оставим керемидата под сайванта и утре сутринта ще проверим какво е предсказанието. Ако въглените останат живи, жива ще е и твоята любов, тогава не се замисляй, върви чедо, върви по тази пътека, която сама те води към твоето щастие. Ако въглените угаснат, тогава нищо няма да стане.

  Сирма стана и отнесе керемидата, а леля й измърмори след себе си:

  – Ще те оженя аз тебе, лудетино с лудетино, най-после ще намериш своя тих пристан в живота. Няма да разбереш как ще стане всичко това!

  Легнаха си, а някъде в полунощ, когато пропяха първи петли, леля й стана, прегледа керемидата и видя, че въглените угасват, тогава взе две нови парчета, които беше приготвила предварително в колана на престилката си, напръска ги с вода, сложи ги отново вътре, и затрупа с изгоряла пепел.

  В ранното утро Сирма скочи, нямаше търпение да види какво се е случило. Духна леко, пепелта се отвя встрани и тогава въглените блеснаха право в очите й. Скочи и възторжено извика:

  – Лельо, жива е жаравата на моята нова любов, жива! Макар и кратка, тя започва да се разгаря все по-буйно и с по-голяма сила. Този път реших. Той ще бъде!

  Танцуваше на един крак щастлива, вече с поглед към звездите.

  Леля й се усмихна дяволито, погледна я, видя как нейните очи грееха от радост, която идваше дълбоко от сърцето. Обърна се, прекръсти се и въздъхна с облекчение.

  Вечерта Богомил носеше голям букет цветя. Искаше да отиде горе, на баира, където стърчеше самотна изгоряла круша. Там преди много години удари гръм и почина баща му. Сега искаше да положи цветя. Още като го видя Сирма, с радост и лице, греещо от щастие, се затича към него. Той разтвори широко ръце, тя го прегърна и двамата застинаха, обхванати от тръпките на новата, родила се между тях любов.

  – Ти си ми набрал и цветя? – усмихна се тя.

  – Да отидем до изгорялото дърво, сигурно си чувала, че там гръмотевица уби баща ми.

  Вървяха бавно1 прегърнати, щастливи – и, щом стигнаха, Богомил раздели букета с цветя на две равни части.

  – Прости ми, татко, всички бяха за теб, но тук срещнах момичето, за което съм мечтал, и половината ще поднеса на нея. Дойдох да ти искам прошка, да ми дадеш благословията си.

  Тя го погледна и сякаш някаква тайнствена сила ги тласна. Те положиха едновременно цветята под дървото. Той пак я прегърна и, когато тя го пусна, посочи с пръст:

  – Погледни встрани да видиш как от основата на крушата, след дълги години сега е избило ново зелено клонче. То ще бъде нашето дърво на живота, а мисля, че е и поздрав от баща ти за нас.

  Вдигнаха очи, бели облаци плуваха над тях. Слънцето се показа и хвърли светъл лъч, който огря влюбените.

  – Знаеш ли, тук преди много години момичетата са идвали с менци на рамо за вода. Момците са изчаквали, когато ги напълнят, и са напивали водата на тази, която много обичат и им е най-близка до сърцето. Така са припламвали първите искри на взаимната им обич. Така ни било писано, тук отново да се срещнем, на това свято място като тях, по вода ще ни върви! Никога не съм мислила, че за толкова кратко време ще изживея най-прекрасния миг в живота си.

  Дочу се свистене на криле от птиче ято, минаващо над тях, а звукът им долиташе и носеше тиха мелодия, която още повече изпълваше с радост и щастие сърцата им.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Текстът на Мария Добрева за Георги Балабанов и неговият разказ „Жаравата“ са публикувани в сп. „Роден глас“ – Чехия, бр. 2/2022. По желание на Мария Добрева и със съдействието на Камелия Илиева от сп. „Роден глас“ те се публикуват и в Еврочикаго.

  .

• Ермина

  .

  Из сборника с разкази на Ивелина Радионова
  

  „Йова разказва“ (изд. „Колор Принт“, 2018)

  .

  Вратата отвориха двамина – мъж и жена.

  – Дал ти Бог добро, бабо Ермино! – почна мъжът.

  Жената до него мълчеше. А хубава беше, картинка, ала с обездвижена, превързана ръка.

  – Да дава и на вас! – отвърна лечителката. – Ха, речете си имената, де!

  – Аз съм Начо. Жена ми я викат Гълъбина. Що ти са имената ни?

  – Аз, Начо, людете ги помня по име. Името на човека е ключ към съдбата му и по име душата му викаш в труден час. Та трябва да зная имената ви, та душите да ви отключа. Как инак ще ви лекувам, а?

  – Чорбаджии сме ние. Пред другите сме. Но се научихме, че златни ръце на чакръкчийка имаш. Та от
  хубаво не сме дошли, болката ни доведе.

  – Пред болката всички са равни, чорбаджи. Чакръкчийството не е занаят. Гадателството и знахарството – също. Иска се голямо сърце, мерак се иска. Някои вият, пищят от болка, други са обездвижени. На крака съм ги вдигала, преродени съм ги изпращала. Кажи ми сега що й е на жена ти.

  – Ръката й изкълчена, та да я наместиш.

  Доближи се старицата до чорбаджийката и внимателно почна да развива парчетата плат, с които беше превързана ръката й. Знаеше, че кога човек е болен, кръвта му се съсирва на някои места по тялото. Там трябваше да се разтрие, та да се раздвижи кръвта. Викаше на тая работа „обръщане на кръвта”. Тия места натисна сега Ермина, чорбаджийката първом извика от болка, сетне глухо изпъшка и млъкна отново. Само очите й издаваха мъката.

  – Леко пипай, мари! Ще я осакатиш – скара се чорбаджията.

  – Ти леко ли пипа? Не мож’ ме излъга мене. По лицата ви чета. Бил си я. Сиромашка си я взел жена си. Дето се вика, от калта в двореца влязла и търпи. Че е хубава, хубава е, като за три жени! Вярно, спор няма. Но бездетница. Такваз е станала и затуй я биеш. Ръката ти, дето трябва да милва, удря. И ратайчетата си налагаш с пръчка. На таквиз като тебе деца не се полагат!

  – Ти коя си да ме съдиш, ма? – ядоса се Начо, но се усети и продължи по-меко: – Кравата с теленцето ще ти дам, само ни излекувай. Тя рожба да добие, аз да оздравея.

  – А тебе що ти е? Я какъв търбух си отпрал! Другите за единия самун се трепят. Ти имаш много и мислиш мечката за пъпа си хванал. Сербез си, голяма работа, няма що…

  – Задъхвам се. Въздух ми не стига. Страх ме е сърцето ми да се не пръсне. Ха да ми лееш един куршум, да видим какво ще си покаже!

  – Това не е болка за умиралка. От що те е страх, бре? Някой да те не измами, да ти не вземе имането? Що ти се свидят жълтиците? В гроба ли ще ги носиш? Ни дете имаш, ни коте. Кой ще жали за тебе, кога си затвориш очите, а? Ще ти кажа: никой! Аз куршум ще ти лея, само зарад жена ти. Невинна е тя, покрай тебе страда – редеше Ермина и шеташе бърже. Сложи медник на огъня, пусна в него оловото да се разтопи, сетне го пресипа в друг медник със студена вода. Оловото първом се пръсна, сетне се събра на топчица. Топчицата заприлича на човешка фигура.

  – Права бях. От човек те е страх. Изстине ли оловото, ще ти го завия грижливо в хартия.

  – Що в хартия? – попита чорбаджията.

  – Щото тъй! В дреха ако е, дрехата попива злото. Тебе черна магия ти е сторена. И проклятие ти виси над главата. Може да иде от майките на ратайчетата, дето си бил. Ще спиш върху оловото три нощи и след туй в течаща вода ще го хвърлиш. И на кръстопът може да го оставиш – знахарката сложи парчето до чорбаджията. Взе го той, заоглежда го и продължи да пита:

  – Няма ли да ми баеш, Ермино?

  – Уплахът се лекува с баене. Но има болести, дето са по-силни от думите и от куршума. Заречи се само добрини да струваш и ще се оправиш.

  – И само туй?

  – Ти да не мислиш, че е толкоз лесно? Злото сърце трудно се обръща.

  – Хвърли боба, да науча кога ще умра поне!

  – Ха-ха-ха-ха, що ти е да знаеш? Човек не бива да знае туй. Инак все за гроба ще си мисли. И друго не бива да знае: колко пъти ще обича и колко пъти ще мрази, догде е на тая земя. Всеки трябва да се запита зарад що живея, кое в живота ми е най-хубавото, най-смисленото.

  – Стара си, мъдра си – издума Начо и остави кесия на софрата.

  – На пода, чорбаджи, не на софрата! Там, где хлябът седи, не бива да се слагат пари.

  Начо премести кесията стреснато. Гълъбина, жена му, се повдигна да си вървят. Но чакръкчийката й направи знак и се обърна към чорбаджията:

  – Най-голямата благословия ни е, че дишаме. За нея трябва да сме благодарни. Един път се мре, Начо. Дважди, трижди никой не умира. Честичко живеем един и същи ден за стотен път, все едно и също струваме. Трудно се престрашаваме на промяна и радостта си пестим. Да има, като бели пари за черни дни. Излез сега, жена ти ще остане още малко!

  Замислен излезе тоя, дето вдигаше ръка да удря. В ръката си стискаше оловото, а в мислите – мъдрите думи. Ермина изчака да хлопне вратата от външната страна и повторно се доближи до бездетната. Пак разтри ръката й, подир туй се наведе над корема й и почна да бае мълком. Запалената за двамината свещ потреперваше на свършек и дълголетницата каза:

  – Ако птица счупи крило, Гълъбино, то заздравява, но птицата не литва вече. Все едно две дисаги болка тежат на заздравялото крило. С човека не е тъй. Неговото крило заздравява. Ръка, нога – заздравява. Виж душата е друго нещо, душата трудно се лекува.

  – Можеш ли да ми помогнеш, стара майчице? – примоли се Гълъбина.

  – Може и не може са братчета, чорбаджийке. Добра жена си! Нищо, че душата ти е стъпкана. В бодливо
  кожухче се е свила, да се пази. На кестен е замязала, трябва да се разпука. Девесил ще засадиш в двора! Лющян му викат някъде. Ако няма кой да ти даде да си завъдиш, аз ще ти намеря. Девет сили има той и гони лошото. Че и любов носи. Да знаят булките, че ако го зашият в сватбената си премяна, ще омагьосат либето да ги обича за цял живот, все тъй ще правят. Бучни поне два корена в пръстта! И пей! Пей, Гълъбино! Камъкът се пука, песента пребъдва. Ще заклокочи река от радост в гърлото ти, ще те улови лека-полека веселото. Песента докарва лекотата, а с лекотата иде и вярата. Вяра трябва да имаш. Тя ще докара любовта, че без нея пък нищо не става. Повярва ли сърцето ти, ще заченеш.

  – Сполай, стара майко! Мисля си да ти донеса една дълбочка тава. От мама ми е. На нея ми напомняш ти, че едно време, преди да я прибере небето, тя с мълчана вода цереше животни и изсъхнали овошки. Само тавата ми остана от нея. Лани ми я калайдисаха циганки. Ама като гледам, ти време нямаш петмез да вариш. Зер твоето не е проста работа – кости да наместваш, души да цериш. Аз ще ти сваря. Твойто време е наречено на другите.

  – Умница си, Гълъбино! На умния му стига една дума. На глупавия и хиляда да му речеш – все тая. Родиш ли, проходи ли чедото ти, донеси ми петмез! И повечко зеленко хапвай! Лапад, копривка, магданоз… хич да не те е страх, че на овца ще замязаш! В зеленото е истината, в него е
  чалъмът. Мръвките остави на мъжа си! От мене толкоз, от Бог повече! Ха, върви си с добро, че и други чакат вънка!

  Пладне стана. Ермина излезе в двора въздух да си вземе, да си почине малко и видя да се задава пушилка в далечината. Скоро пушилката, дето представляваше каруца с тикви, спря пред къщата й. Коларят беше тръгнал да ги кара към пазара, ала кръста си беше сецнал, догде товареше. Болеше го мястото, шибаше коня, чак му се приплакваше от болка. Зад гърба му тиквите, приготвени за продан, подскачаха и срамливо чакаха на плет да седят.

  Посрещна го знахарката:

  – Слизай долу и тръгвай подире ми! Ще прередиш другите, аз разрешавам.

  – Сполай! – каза мъжът и бавно слезе от каруцата.

  Накуцвайки последва Ермина. Посочи му тя где да легне и взе шишенце с ракия да разтрие болното място.

  – Как те викат?

  – Горан.

  – Е, Горане, навреме те е стигнала болката. Нито е късно, нито е рано, навреме е – хортуваше старицата и налагаше болното място със зелеви листа. Мъжът пъшкаше неспирно, но тя продължи: – И сдъвкан тютюн помага. Надвиснало е над тебе злото, в кръста те е ударило. Име си има – самотия. А разболее ли се от самотия, душата заздравява бавно. Не е като раната, коричка да хваща. Печална ли е, смълчава се, дели се от другите. Душата угода не търси. Душата си търси еша. Инак речено: човек търси такъв, дето му е близък по кръв, по сърце, по съвест, спътник да му стане. Стегни се! С тия тикви право към село Пирне. Там ще си намериш еша.

  – Как разбра, че жена си търся? – попита Горан, кога болката леко го отпусна.

  – По очите ти личи. Търсят, питат. Избираш ти. Не харесваш коя бъде и тъй е редно. Капризна е душата,
  нейното си иска. Твойта е дваж по-капризна от другите души, но скоро ще се успокои.

  – А ще намеря ли късметя, бабо?

  – Ти жито в огън си хвърлил лани, пък за късметя питаш. Грехота е! Ще трябва и с миналото си да се сдобриш на ранина, догде слънце е още по ризка, маленко да е. Почерпушка иска. Я чаша мляко, я парче сирене…

  – Бабини деветини са туй! Подиграваш ми се, а уж си стара жена!

  – Що ми е шега да си правя с болник? Виждам, станало е нещо, кога си бил дете, и от тогаз се питаш що Господ не е милостив към всеки. Аз ще ти отвърна: милостив е, щедър е! Ти не му видиш милостта и той ти взема и туй, което имаш, щото не го цениш. И не ти дава желаното. Има ли небе над глава, човек не бива да се отказва, а ти си се отчаял. Отчаянието те ръфа и ако сега реша куршум да ти лея, оловото ще замяза на куче. Че отчаянието е куче, лае и хапе.

  – Кога ще почне да ми се дава? Кога ще имам мечтаното?

  – Кога се смириш, кога с туй, що е било, се помириш и го забравиш. Колко лета лежат на гръбнака ти?

  – Трийсет и пет.

  – Сега помисли на колко се усещаш. На трийсет и пет ли си или на сто? Мъж в средна възраст или старец? Отговориш ли си, сам ще знаеш що да правиш оттук нататък в живота си, как да го редиш. И стига си дирил карфица в сено! Месечината ще полегне върху копата, тя ще я намери. Еша ти в Пирне те чака. Полежи в каруцата малко и карай натам! Хайде!

  След коларя влезе прегърбена жена. Ермина запали нова свещ и попита:

  – Как те зоват?

  – Манда.

  – Що си дошла, Мандо?

  – За съвет бих път до тука. Гръбнакът ме боли, на изкривяване отива. Лек, ако има някакъв, кажи ми го!

  – Във всяка къща ред си има, Мандо. В твоята всичко е под конец. Не даваш копче някой да премести на друго място. Докога все ти ще командваш, мари? Хайде отстъпи и на другите малко! Носиш всичко на гърбина, затуй те боли. Ще дойде ред да не можеш повече да я товариш. Да паднеш ли искаш?

  – Не ща.

  – Е, кат не щеш, ще ти се наложи да поседиш малко. Господ си знай работата! Почини си поне за ден, работата разпредели между домашните си и от гърба ти планина ще се смъкне! Не ти е догоряла свещта още, ама вънка чака момченце от орех паднало. То да влезе!

  На ръце го носеха момченцето. Татко му го беше прегърнал и понесъл, все едно е перце, а майката, кършейки ръце, се примоли:

  – Моля ти се, помогни му, бабо! Падна от ореха преди час време.

  – Ще го лекувам. Донесете ми кромид, сол и нещавени ярешки кожи! Ще наложа ставите с лук и сол, ще увия в кожа коленете и кръста – погалвайки момченцето по чело, нареди знахарката. – Синьо, посиняло си, бабиното! Здраво си се натъртило, ама баба ще ти помогне. Потърпи! Сега майка ти ще остане тука, догде лежиш в къщата ми, да седи край тебе, а баща ти ще иде да донесе туй, дето поръчах. А тоя орех да го отсечете! Преди време, ако сте правили ликьор от зелените му плодове за цяр и ако сте пълнили по три чувала есенес, то оставите ли го, кухи орехи ще ражда. Мъртво е туй дърво и огън си проси. На негово място ще засадите ново. – И, обръщайки се към бащата, продължи да напътства: – Повече ще си вардиш чедото от днес насетне! Отивай сега и празен да се не връщаш! Кожи, кромид и сол. Най-важна е солта. Тя загрява и отпуска стегнатото тяло, синините и отоците лекува. Запомни ли?

  – Запомних, бабо – повтори мъжът и тръгна час по-скоро да изпълни заръката.

  Свикнала все тъжни очи да я гледат, чакръкчийката почна да счуква някакви семена и билки в хаванче. Счукваше и говореше уж на майката на падналото момченце, а всъщност на себе си.

  – Умножиха се болестите, не е като едно време. Много болен народ се навъди. Кому тялото болно, кому – душата. Идват люде стари и млади, бедни и богати, пробвали какви ли не илачи, без да получат изцеление. Ако се борят – с тях съм, страдат ли – страдам и аз. Има такива, дето са погребали най-свидната си мечта. Има и такива, дето през много изпитания са преминали, но човещинката си кътат. Има и такива, дето носят примка на шията. Тия, последните, се научават да ценят и глътката въздух, и капката вода. А примки в живота, колкото щеш. Стягат, стягат, не пущат. Някои нож ги разсича, други – едничка дума. Онзи ден идва един, за хаджилък се готвел. На Божи гроб иска да иде, пък болен, болен… да падне, не мож’ стана. Не му идва на акъла да отвори сърцето си за молитва, та да се очисти. Бог да укрепи тялото и духа му и полека-лека мъките да го напуснат, силите му да се върнат. Ама на…

  Майката и удареното момченце слушаха внимателно. Детето не разбираше старческите приказки, но майка му попиваше думите като живителни капки. Накрай се осмели да попита:

  – Да не те обидя, бабо Ермино, ама странно мирише тука. От где иде тая миризма, като ти си чистоплътна?

  – Не ме обиждаш. От болниците е. Понякогаж откъсвам кичур цъфнал здравец и го натопявам във вода. Влязат ли людете, да усетят неговата миризма, заминат ли си – пак аромат на здравец да се усеща. Щото болестта мирише лошо. И всяка мирише различно. И по здравец мога да гадая. Кога е росен, дъхти и се смее – значи хубав ще е денят, много люде ще дойдат, на мнозина ще помогна. Повехнал ли е – лош човек ще ми прекрачи къщата, няма да мога да му помогна. Но днес не дойде ред за здравеца.

  Върна се бащата на падналото и знахарката почна да го лекува. Успокои се детето и чак заспа в ръцете й. Спящо го занесоха до волската кола, дето стоеше отпреде.

  Последният дошъл за деня беше просяк. Прашен, немощен, окъсан странник. Лошо миришеше. Огледа го Ермина от глава до пети, прецени, че колкото кръпка живот му бе останал, и му запали вощеница.

  – Ще ме лекуваш ли, ако ти кажа, че не мога да си платя? Нищо нямам, нищо не ми остана – тихо рече странникът.

  – Ще те лекувам. Първо хляб ще ти дам – отговори лечителката и бърже сложи, каквото имаше на софрата. – Яж, наяж се!

  – Сполай! От четири дена залък не съм вкусил.

  – По-полека яж! Не бързай, ще се задавиш! Зъбите ти са отвикнали да дъвчат, а гърлото да преглъща. На, пийни, да ти минава хапката! – предупреди го тя и му подаде стомна с медовина. Медът й беше армаган от благодарни оздравели люде, на които беше баяла. – Ето и аз ще седна на софрата да вечерям с тебе. Гостенин си ми. Я кажи как ти казват.

  – Божин Ножаров. Търговия въртях с ножове, та от там ме нарекоха тъй. Ала ножът е, както другар, тъй и враг на човека. На мене враг ми стана, но туй е дълга история, не е за разправяне.

  Ермина топеше залци в простата картофена гозба, поглеждаше мъжа до себе си и мислеше: „Не е случаен човек тоя. Бог се е вселил в него и ми се явява да ме изпита. Да, Божи човек, ала похабен човек. От тия, дето калта под нозете им свети.“ Старицата стана, взе боба и хвърли зърната да му гледа. Окъсаният продължаваше да се храни бавно. Личеше си, че му е сладко.

  – В стара къща си живял. Сега, освен змията, свита на кълбо, друга живина в нея няма. Виждам дива ябълка, бръшлян и мъх по портата, че и плъзнала ръжда. Буренясал е дворът, прозорците слепеят и врата издънена зее. В тая къща люде са живели, обичали са се, рожби са тичали. Що си я остаял таз’ къща?

  – Не ми провървя в живота, бабо Ермино. Жена ми се спомина, пък деца нямахме. Всичко ми спомняше за нея и се махнах. Отивам нейде за кратко, поседя, поседя, не се задържам дълго и продължавам нататък. Беден съм – от църковна мишка по-зле. Нищо не ме радва вече.

  – Що? Кадърен си! Я чакай, чакай… лелееее, че и от стар род си. Потомък на болярина Сеслав.

  – Станах тих, неразговорлив. В моя си свят живея. Не ме разбират другите, чудят ми се. Особняк съм.

  – Ей, Божине, ние, човеците де, от първа глътка въздух си избираме живота. Даже още в утробата майчина. Човек почва живота си всеки ден отначало и не бива да се бои от неизвестното. Между две въздишки живее. Кога прережат пъпната връв на младенеца, той почва да старее. И с любовта е тъй. Всичкото на тоя свят си има пъпна връв. Ама да те питам аз тебе – що като ти прерязаха отгоре пъпната връв на любовта, поиска и ти да мреш? Що все за гробищата мислиш?

  – При жена си искам, бабо. Тя ми беше радостта, тя ми беше имането.

  – Жив си. Не ти е време явно. Живият е длъжник първо на себе си. Да е добре, да стори нещо полезно или нещо хубаво. А ти? Я какъв си брадясал, измършавял! На какво приличаш? Мъж ли си или купчина кокали? И болестта ти виждам. Нищо, че с парцали я криеш.

  Божин, който се бе нахранил, ахна от объркване. Вярно я хвалеха старицата от единия край на България до другия, имаше защо. Ермина го усети и продължи:

  – Треволяци разни ражда земята ни. Бабино ушенце, мащерка, мента, тинтява, чет нямат… Но има билка, дето кръвта пречиства и за рани помага. Викат й Змийско мляко. Расте по каменливи и сенчести места. И в моята градина е покарала. Тя ще ти помогне. Гледам кожата ти, цялата е на люспи. Пресен сок от тая билка ще те излекува. Нощес ще преспиш в другата одая, а утре заран ще ти набера от Змийското мляко.

  – Жива да си, Ермино! – наведе се Божин да целуне ръка на старицата, но тя я издърпа.

  – Не ми целувай ръка! Ти си по-горен от мене. Целунат си от Господ и, дето се вика, можеш да връзваш здрача за вишната, ама не го знаеш, де.

  – Как ще ти се отплащам, бабо?

  – Излекувала съм стотици тежко болни. Кой колко има, кой колко даде… Припечеленото не броя и не харча. Заделям на една страна за градеж на черква. И не държа всеки с пара да ми се отплати. Кога нямаш пара, може друго да дадеш – една благословия, една молитва за къщата
  стигат. Ха, върви оттатък да ти постеля да си легнеш! Да поспиш, утре ще я мислим и редим – каза Ермина. Натъкми гостенина си, който се покри с черга и млъкна.

  Навън нощта се бе спуснала ниско, омайни билки да бере и да подслушва сънищата на човеците. И месечината слезе, да й умие лицето знахарката. Претърколи се след туй и се вдигна пак на небето да свети. Уми си очите и чакръкчийката и си легна. Бърже трябваше да се наспи, че утре пак люде щяха да дойдат, заиграят ли хоро лъчите слънчови. И до парцаленото дърво ще трябва да иде, орлицата да нахрани и проклятията да зарови под камъните. Нямаше време да мисли странности – като тая, че името й от гръцки значеше „съдба”, и дали се намесва или не в съдбата на другите, дали има право… И що ли да мисли? Видно е, че имаше право, инак Господ не би водил болници до вратата й. Заспа дълголетницата, а в другата одая Божин отдавна сънуваше спасителната сламка, дето му беше пратена да не се дави в мъката си. Тая сламка име си имаше и помнеше людете също по име. Наричаха я Ермина.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ивелина Радионова е родена през 1977 г. в гр. Провадия. Завършила е Икономическия университет във Варна. В момента работи като главен счетоводител в частна фирма. Автор е на стихосбирките „България в сърцето ми”, „Златни нишки”, „Копнеж по слънце”, „В тебе аз ще остана”, „Все ти пиша, Любов”, „Вълшебство за Коледа“, „ България навеки“, „Цвете за теб“; на повестите „Обич“ и „Алтъна”; на сборниците с разкази „Йова разказва“, „Писано с огън“ и „До Боянския майстор“. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, вестници и списания. Носител е на първи награди от литературните конкурси „Горчиво вино“ – Петрич, „Лирични гласове“ – София, „Свищовски лозници”, от конкурс, посветен на Освободителната война; на редица награди от други конкурси, включително за цялостно творчество, посветено на България. По някои нейни стихотворения са създадени песни.

  .

• Венеция

  .

  Луната е спряла
  над Моста с въздишките –
  гондола от злато,
  искряща в нощта…
  А мама избърсва сълзата си скришом.
  Дано доживеем до пролетта!

  Прости ми за грешките,
  лошата слава.
  Не бях най-добрият
  и примерен син.
  Нали само майката
  може да опрощава,
  което и Господ не би ми простил…

  В очите ти плува Венеция, мамо –
  надежда сред цял океан самота.
  Ще идем там някой ден, само
  дано доживеем до пролетта!

   

  Ивайло Диманов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Видения край Златния рог

  .

  Глава от бъдещ, недовършен още роман на Хасан Ефраимов

  .

  Мразя празници. Не са направени, за да тачат Всевишния. Ако не изричате лъжи, или не крадете и не убивате, за Него ще е най-големият празник. Празниците са измислени, за да се наядат бедняците. За да отделят пари от оскъдния си бюджет и за да ги насочат към касите на богаташите. Човешкият егоизъм и себичност прозират зад тях. Поне да не се напивахте на Коледа, Великден или на някой от Байрамите! Как тогава да ви обича Той? На християнските празници духвам за Истанбул. На мюсюлманските дори не припарвам в Турция. Бягам далеч от суетата, прегръдките, целувките, усмивките и лъжовните слова, изричащи се тогава.

  – Честито на теб. Аз не празнувам Коледа – припомням на честитилите ми.

  – Ама… как?

  – Така, как. И Великден не празнувам.

  – Е, поне имен ден?

  – Нямам и имен ден. Всеки ден е имен ден, щом си се събудил заранта.

  Повечето стоят и зяпат с отворена уста.

  Така направих и този път на Коледа. Да седя и да гледам как лъжехристияни се наливат с алкохол и гърмят бомбички? Не, благодаря. Оставих колата на входа на Истанбул и се втурнах сред множеството от лъжемюсюлмани. В покрайнините все още се намира по някое безплатно място за паркиране. Иначе е десетачка на час. Да речем, че все пак успеете да стигнете с кола до Златния рог. И к’во? Навярно ще паркирате на… коляното ми. Друго си е с Метробуса. Това е нещо средно между метро и автобус. По-скоро е дълъг автобус. Движи се в специално заграден път. Петдесетте километра до центъра на Истанбул, към който са се стремили всички варвари от античността, та до днес, изминава за около час. На много места лепва стотака от раз. Навремето ли? Навремето цареше аристократизъм в Истанбул. Всеки говореше на вие. Сега е пълно с овце, бутащи се по спирките на метробуса, на трамвая и на самото метро. Видях го с очите си. Като ви разправям, че не сме сами. Пошлостта се е настанила навред. Слабите и старите биват смачкани за няма и час. За тях място в света… пардон, в метрото, не е отредено. Напред вървят само умеещите да се бутат. Какво бъдеще очаквате за подобен свят? Лошо гледащи и изглеждащи индивиди. С това е пълен вече Истанбул. Отдавна е превзет от варварите, дошли от Изток – и, вместо да се адаптират към ценностите, постигнати от цивилизацията, те скоро научават и професора от истанбулския университет да се бута в метрото.

  Шейтанът е навред. Протегнал е алчни пипала, за да задоволи ненаситната си същност. Усещам го все повече. Той е някъде там, напред, около Златния рог. Колко бяха битките? Днес е тук, утре там. Злото дебне, стаено по булевардите на Вечния град на Изтока. Никой ли друг не те усеща, Сатана? Как стана така, че слепците изпълзяха навред? Нима са толкова крехки устоите на човечеството? Защо така всеки е обявил майка си на търг за пари? Ще успееш ли да ме победиш, нечестивецо? На дамаскинята дали ще устоиш? Острието в ръката ми ще успееш ли да пречупиш? Аз съм готов, Сатана. Чакай ме… Идвам.

  – Заповядайте, господине, седнете вие – усмихнаха ми се две млади момичета в метробуса и ме изкараха от унеса, в който бях попаднал. Тълпата ме потиска. Гледам да не комуникирам с нея. Затова винаги си мисля за нещо мое.

  Красавици! Възмургави туркини, с чаровни погледи. Бяха облечени по европейска мода, както и 90 % от хората наоколо. Тесни дънки, подчертаващи хубавите им бедра. Едната с кестенява коса, другата изрусена. Издаваха я тъмните вежди, но лицето й бе прекрасно и русото й отиваше.

  – На старец ли ви приличам? – забих ги на момента.

  – Не, но… все пак.

  – Мога да ви нося на гръб от тук, докато ви омръзне, и то двете едновременно – продължих със заядлив тон. – Мога да копая цял ден в градината, докато вие си оправяте маникюра. След това мога да разтоваря цял камион с цимент. Вечерта мога да ви заведа на вечеря на свещи и да пия, докато вие не паднете под масата. Ако имате сили, мога да ви заведа и на дискотека. Обещавам ви да не сядам до сутринта. После и двете ви мога да… изпратя до вас, пеша. А вие ми предлагате местата си в автобуса.

  – Съжалявам, мислех, че сте пенсионер, господине – сконфузи се едната.

  – Баба ти е пенсионерка, красавице.

  И тримата едновременно, като по зададен сигнал, се засмяхме. Гласовете ни изкънтяха, надвивайки шума на двигателя на чудото на техниката, наречено метробус. Момичетата седнаха отново на местата си, благодарни на съдбата, че до тях не е някой пенсионер, заради когото трябва да ги отстъпят, а мъж в разцвета на силите си, въпреки побелялата си коса.

  – Не сте тукашен, господине. Европеец сте – обади се не след дълго момичето с кестенявата коса. – И турският ви е много смешен.

  – Мене ако питаш, вашият турски е смешен. Половината ви думи са на английски, френски и немски. За арабските и персийските дори няма да споменавам.

  – Нима ги владеете всички тези езици?

  – Човешкият език не ми е чужд.

  – Не казахте откъде сте – отказа се от дискусията за езиците красавицата, но не налетя на по-лесна тема.

  – От горите, които са на север и далеч оттук.

  – А как се нарича вашата гора?

  – Лудата гора.

  – Ха-ха-ха… Лудата гора. И много луди ли има там?

  – Аз стигам.

  – Ха-ха-ха…

  Стана ми някак приятно да бъбря с тези две момичета. Бяха съвсем деца още. Опитваха се да се правят на големи, както всички младежи по света, но детската наивност ги издаваше. Трябваше ми само поглед, за да разбера това. Можеше да ги изгълтам подобно десерт на всяка една тема. Дори не подозираха, че има толкова много места, от които аз се бях завърнал отдавна, а те току-що бяха решили да се насочат към някои от тях. Нещо повече – можеше да вляза в самите им глави, без даже да се усетят. Мислеха си, че са красиви. Единствено това имаха и с красотата си бяха тръгнали да покоряват света. На колко красавици бях отнел душите, дори не подозираха. Не са били родени още, когато аз… Затова не живеят вечно хората. Идва момент, в който се превръщат в конкуренти на самия Бог.

  – А какво правите в Истанбул, господине?

  – Ловувам.

  – Ловувате?

  – Да, ловувам.

  – Но тука дивеч няма.

  – Глупости! Две зайчета дори са пред мен.

  Смехът на момичетата отново изкънтя и се понесе из метробуса. Хората, учудени, повдигнаха глави и всички погледи се насочиха към нас.

  – Ама, вие сте голям лъжец, господине – възмути се и русото момиче, когато най-накрая спря да се смее.

  – Аз не лъжа никога.

  – И защо не лъжете?

  – Забранено ми е да лъжа.

  – И кой ви забрани?

  – Оня, който ми позволява да дишам.

  – Нищо не се разбира от думите ви, господине.

  – Защото не сте внимавали в час.

  – Уж не лъжете, пък отговор досега не сме получили на нито един въпрос.

  – Ми, като не знаете да задавате въпроси.

  Метробусът напредваше добре. Преди всяка спирка нежен дамски глас съобщаваше на турски и английски имената им, а също и връзките, които могат да се направят. С пуфтене возилото набиваше спирачки и веднага отваряше врати. След кратка блъсканица, вратите изсъскваха и нежно се затваряха. Тогава чудовището, поело новите пътници в утробата си, потегляше с адски грохот. Да, оня нещастник, шофьорът, не жалеше изобщо машината. Усещах как педалът на газта е натиснат винаги до дупка. Ако беше мой шофьор, щях да го уволня на минутата, но навярно гонеше график и секундите му бяха разцепени на две. На един голям завой успях да видя десетки возила пред нас и още толкова, които ни преследваха на метри разстояние. Така целият път на метробуса се бе превърнал почти в непрекъснат керван. Да, в големия град времето струваше пари. Беше ми много интересно да видя, какво ще се случи ако някой от конвоя пукнеше гума. Навярно щяха да го избутат така, както си е с пукната гума, но дотогава щеше да се е образувало задръстване чак до българската граница.

  На една от спирките навалицата беше особено голяма. След адско бутане някаква жена на средна възраст успя да се докопа до вратата и накрая се качи по стълбите. Стоях прав точно до входа, но отначало не я забелязах. Това стана непосредствено преди автобусът да тръгне, когато тя се развика към някакво момиче, останало на спирката.

  – Качвай се… Качвай се… – крещеше неистово жената.

  – Не мога да мина – отвръщаше й момичето.

  Някакви младежи, чакащи явно метробус за друга дестинация, бяха препречили пътя. Младото момиче се опитваше да пробие, но безуспешно, а онези нямаха и намерение да помръднат. Точно тогава звънна звънецът, предупреждаващ пътниците, и вратите изсвистяха, тръгнали да се затварят. Там е така – който успял, успял. Който не е успял, да е успял. Дори не се замислих, а подложих огромния си ботуш. Да, забравих да кажа. В Истанбул през зимата всички ходят с летни обувки, защото зима просто няма. С изключение на мен, дошлият от снеговете. Другото крило на вратата подпрях с тяло. Тя се помъчи няколко пъти неуспешно да се затвори и безславно се върна назад. Звънецът пищеше като полудял, но на отворена врата шофьорът не смееше да потегли. За стандартите на Турция, където е пълно с азиатци, се смятам за едър човек. Спуснах се над младежите и просто ги разделих на две. Хванах с една ръка момичето, а с другата найлоновата торбичка, която държеше в ръка, вдигнах ги и над главите на младежите ги замъкнах в автобуса. Всеки ден работя по няколко часа тежък физически труд и това не беше никакъв проблем. В последния момент, преди да се затвори вратата и потегли метробусът, от височината на стъпалата играх един забранен във футбола, но не и в кикбокса ритник, на някакъв нагъл младеж, който се правеше на велик пред делиорманския ми ботуш. Но разбира ли ти селски ботуш от подобни неща? Едва ли друг път оня ще го повтори.

  Пътниците в автобуса заръкопляскаха, а най-активни бяха двете ми красиви приятелки.

  – Какво носиш в тази торба, красавице? – изрекох на момичето, спасено в последния момент от мен.

  То срамежливо наведе глава и не изрече нищо, а за торбата бях сигурен, че е пълна с камъни. Дотогава не знаех, че найлонова торба може да издържи подобна тежест. Беше слабичко момиче. Възмургаво, както повечето тук. По принцип, хората в големите градове са отракани. Видели са и две и двеста още от деца, но това не беше от тях. Можех да се обзаложа, че е дошло съвсем наскоро някъде от Изток. Беше пораснало сред поля и гори, поемайки истински въздух в дробовете си, а не боклука на мегаполиса. Да, бях сигурен в това.

  – Благодаря ви, господине – изфъфли майката на момичето.

  Тогава я погледнах. Усмивка беше озарила лицето й. Дори не разбрах как целият изтръпнах от нея. Сякаш усмивката й се впиваше някъде в мен и ме караше да се парализирам. Изведнъж ми стана топло и започнах да се изпотявам и задушавам. Една от новите ми приятелки отвори прозореца и вятърът ме лъхна в лицето.

  – Къде съм я виждал тази усмивка? Къде? – повтарях си през цялото време.

  Въодушевени от случката на спирката, красавиците подеха нов разговор.

  – А вие какво работите, господине? – запита русокосата.

  – Нали в казах, ловец съм – отвърнах й веднага.

  – Ловец, а без пушка!

  С пушка в Истанбул? Да, за да бъда застрелян още на втората крачка. Зад всяко минаре дебне снайперист, а те там са безброй. Как мислите, че се справят с толкова много терористи? Всеки съмнителен се обезврежда на момента, а някой с пушка в ръка би получил куршум в средата на челото, точно между двете очи. Иди разправяй после, че не си терорист, а ловец. Някакъв нали се опита да си извади носната кърпичка от задния джоб при разговор с полицаи. Беше точно пред „Света София“. Там си го и надупчиха, подобно на решето.

  – Не преследвам дивеч, госпожице – отвърнах с нежелание.

  – А какво преследвате?

  – Преследвам злото.

  – Злото?

  – Да, злото.

  – Вие сте много интересен човек.

  – Всички така разправят.

  – А защо преследвате злото?

  – Все някой трябва да го прави. Иначе, ако злото се шири свободно, представяте ли си какво би се случило със света?

  – И като срещнете злото?

  – Ще го напъхам в табакерата на дядо.

  – В табакерата на дядо ви?

  – Да, в табакерата на дядо.

  – А ще успеете ли?

  – Щом дядо го е направил.

  – А ако злото не се подчини?

  – Ще го съсека със сабята на дядото на дядо.

  – Не ви ли е страх, господине, да се изправите срещу злото?

  – То на това разчита. Но, ако намериш сили в себе си, за да го направиш, никога не си сам. Тогава всички добри сили на света се втурват да ти помагат.

  – Тези, добрите сили, много ли са?

  – Повярвайте ми, много повече и по-силни са от злото.

  Пристигнахме на спирка Джевизлиба. Някога навярно там е имало лозе с орех по средата, както уточняваше името, но те отдавна бяха заминали в небитието. Сега имаше само бетон. А също и трамвай, на който се прехвърли,х за да продължа към Златния рог. Моите приятелки също го направиха.

  „Дано не дойде и оная с гадната усмивка“ – изрекох си наум. Но тя вече се бе качила на трамвая и даже ми се усмихваше през прозореца. Изглежда, сякаш целият свят се бе насочил към моята дестинация, след като забелязах и мълчаливото момиче с тежката найлонова торбичка. Не след дълго трамваят скръцна с железните си копита и ние поехме към стария град. Мястото, заради което се бяха водили толкова много битки. Минахме през портите на външния град, заредиха се Истанбулският университет, Медицинският университет, а скоро и Синята джамия, и „Света София“. Бях минавал стотици пъти по тези места сам, а също и с приятели, дошли на екскурзия. Районът ми бе познат. След няколкостотин метра беше Високата порта, управлявала толкова дълго половината познат мир и накрая сама заминала в небитието, както всичко на този свят. Но аз нямаше да ходя там сега, затова трамваят пое покрай водохранилището, в дъното на което се намираше статуята на Медуза, обърната с главата надолу, за да не може да погледне никого в очите. Скоро се извисиха и каменните стени на Гюлхане. Улицата съвсем се стесни и минувачите вече бяха досущ до самия трамвай. Той по-скоро пълзеше по баира надолу.
  В този момент усетих миризмата. Отначало едвам я долавях, но ставаше все по-силна. Последва трясък на трамвая, като че ли сменяше коловоз, и светът пред очите ми се завъртя ненадейно. Тогава съзрях и войниците, катерещи се по стената. Бяха войници, облечени в старинни метални доспехи. В ръцете си държаха полумесец. Отгоре, на стената, имаше други войници, стискащи огромни кръстове. Войниците се срещаха на върха на стената, полумесецът и кръстът със стържене и свистене се удряха един в друг и не след дълго поредният войник политаше надолу. Кръв се стичаше по стената. Затова бях усетил и миризмата й. Навсякъде бе осеяно с трупове, навярно бяха хиляди, а виковете и крясъците се чуваха навред.

  – Боже… – усетих се, че изричам.

  Бях на самото бойно поле. Трамваят бе изчезнал някъде далеч в бъдещето. Войниците препускаха покрай мен, а дори не ме забелязваха, увлечени в битката между полумесеца и кръста.

  – Престанете… Защо го правите? – провикна се някой с моя глас. – Защо продължавате да се убивате? Толкова ли е важно какво носите в ръцете си – полумесец или кръст?

  Но никой не ме чуваше. Тогава, там, осъзнах за вечната битка, продължаваща и до днес. Ако не бяха кръстът и полумесецът, щяха да бъдат измислени други атрибути, навярно кръг или овал. Можеше да е дори квадрат. Просто това нямаше никакво значение. И хората щяха да продължат да воюват за тях. За един миг само осъзнах предопределеността на изхода от битката. Тя нямаше да спре никога, докато и последният войник не погинеше в нея. Кръвта продължаваше да се стича по стената. Скоро потече и по пътя и пое към морето. Видях и Златния рог. Целият бе почервенял.

  – Кръвта ще потече към Златния рог. Видях я… Кръвта… – усетих се, че викам.

  И друг път бях попадал в подобни състояния. Минало и бъдеще се преплитаха и смесваха. Времето объркваше своя ход и потичаше в хаотични посоки. Картини от бъдещето изплуваха, подобно на призрачни кораби, носени по вълните на времето. Често крачех сред трупове, а кръвта беше повсеместна. Живеех с проклятието си да виждам бъдещето, без да го споделям с никого. Нямах представа кога ще настъпи, но винаги се случваше в най-неподходящия момент. Кръвта на делиорманската пророчица Сибила, превърнала се в баба Себиле, говореше в мен.

  Над мен се бяха надвесили десетки хора. Питаха ме нещо. Показваха ми различни знаци.

  – Господине… Господине… – започнах да долавям думите на мъже, облечени в бяло.

  – Кръвта… Златният рог… Ще почервенее… Бягайте… Махнете се… – продължавах, но никой не ми обръщаше внимание.

  Не след дълго осъзнах, че се намирам на брега на Златния рог. Площадът бе пълен с хора. Навярно бяха милиони, плъзнали подобно на мравки. Наблизо имаше автобуси на Червения полумесец, чакащи доброволци за даряване на кръв, но пред тях бе пусто. Огромна опашка от близо 500 метра се бе извила за лотарийни билети. Хората чакаха търпеливо.

  – Боже, какво бъдеще очаква този свят? – изрекох и станах.

  – Господине… Господине, трябва да ви заведем в болницата – крещяха след мен лекарите, които бяха надвесени над мен, но дори не им обърнах внимание.

  – Махнете се… Махайте се – развиках се към тълпата. Вървях, блъскайки се в хората. Крещях им в лицата, но никой дори не ми обръщаше внимание.

  – Махнете се… Златният рог ще почервенее. Махнете се… – провикнах се още хиляди пъти, но без ефект.

  – Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – изрекох и се насочих към тоалетните.

  Огромна опашка се бе извила и там.

  – Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – повтарях, но никой не ми отстъпи реда си. Когато най-накрая влязох, пред мен, на мивката, стоеше някакъв дребен човек. Дълго си ми ръцете. Трябваше да е приключил отдавна, но той продължаваше да стои там и да ги търка. Прави го навярно цяла вечност. Едвам се сдържах да не пристъпя към него и да го избутам от мивката. Най-накрая привърши. Обърна се към мен и ме погледна право в лицето. Отначало видях само чертите на някакъв азиатец. После ми се усмихна ехидно. Злобата на целия свят беше събрана в тази усмивка. Побиха ме тръпки и ледена вълна премина през мен. Беше същата усмивка като на онази жена от метробуса. Изведнъж го познах. Това беше той. Самият Шейтан. Стоеше право пред мен. Гледаше ме в очите и ми се хилеше противно. Ненадейно изчезна по стълбите нагоре. Последвах го веднага. В момента, в който се изкачих на повърхността, съзрях момичето с найлоновата торбичка. Беше приклекнала на средата на площада, сред множеството. Тогава вече осъзнах всичко.

  – О, Боже… – се провикнах и хукнах към нея.

  Тя посегна и сграбчи някакъв бутон.

  – Недей… Не го прави… Недей… – виках постоянно, бягайки към нея.

  Момичето повдигна глава и погледна към мен.

  – Недей… Не го прави… Недей… – продължавах да крещя, протегнал ръце към нея.

  Така и го натисна – гледайки към мен.

  Слънцето слезе на земята. Ярък пламък обхвана целия площад. Адски грохот огласи околността. Нещо ме удари в гърдите, отне ми дъха и аз полетях назад, подвластен на силата, дошла от дебрите на пъкъла. После настана тишина. Не се забелязваше никакво движение. Само огромен облак се издигаше над Златния рог. След това съзрях неща, разхвърляни наоколо, докато не осъзнах, че това са просто хора на парчета. Десетки ръце и крака, разпръснати наоколо. Пред мен лежеше разполовеното тяло на русокосата хубавица от метробуса. Очите й гледаха нагоре, неосъзнали още това, което се бе случило. До нея беше долната част от тялото на приятелката й. Кръв бе потекла навсякъде. Бе поела надолу и се вливаше в Златния рог, целият почервенял. Опитах се да се помръдна, а не можах. Лежах в някаква хлъзгава каша, попила навред. Пробвах да изкрещя, но и устните ми също не ми бяха подвластни. Само усещах как поемам дъх на пресекулки. Тогава пристигнаха линейките и полицаите, почти едновременно. Виждах само как проблясват лампите им, но не чувах нищо. Някакви санитари ме гледаха ужасени. После ме хванаха за краката и ръцете и ме положиха на носилка. Тогава погледът ми случайно се насочи към разполовените ми гърди. Видях сърцето си да тупти и да подскача на воля. Можех да го докосна, стига да успеех да помръдна ръцете си. Понесоха ме към линейката. Носилката се напълни с нещо топло. Беше моята кръв. Плувах в нея. Видях отново и Шейтана. Стоеше на брега на почервенелия Златен рог. Усмихваше се. Пресегна се към мен. Достигна до самата ми душа с нечестивите си ръце. Стана ми студено, студено… Разтресох се целият. За последно видях сърцето си. Изтуптя уморено за сетен път и замря.

  .

• Човекът от бара

  .

  Когато вечер в локвите нагазвам
  сред странен, говорещ
  и постоянен дъжд,
  тръпки ме побиват
  щом извие
  саксофонът в кръчмата на Бобъра.
  Ме озарява светлина,
  реклами на парфюми,
  светулки от такситата.
  В подобен миг се уважавам
  и цялата планета ме споделя –
  Ню Йорк, Атлантика, Тибет
  и турнумъгуреле,
  но аз не схващам суахили…
  И мисля си – на този свят
  ако срещна непознат,
  едва ли той ще ме познае
  сред толкова години прах и скука.
  В дъждовна вечер като тази
  не можеш да направиш нищо,
  освен да си откраднеш джоба
  при Бобъра на бара,
  да изтрезнееш
  в сладникав джин
  и много бавна бира.
  Ако ли не,
  утре ще е късно.
  Според синоптиците –
  нямало да е валяло
  Когато вечер
  в локвите
  нагазвал
  съм…

  .

  Михаил Кръстанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Полет случаен

  .

  Стихове от Максим Велков

  .

  ПОЛЕТ СЛУЧАЕН

  Толкова ли трудно е,
  обичам да кажеш
  бил съм
  до сърцето твое
  толкоз път
  тоз калдъръм
  до там все
  с остри ръбове постлан е,
  та душа, сърце, кървят
  толкоз трудно ли е
  усмивка да покажеш
  гледайки очи ми
  как сълзят
  да погалиш
  някак си душа ми
  и нататък
  пак да продължиш
  този безразличен път.
  Туй ще са крила
  за душа ми
  туй премигване встрани
  този трепет
  буря ще е в сърце ми
  и ще го пълни с вятър
  мечти да летят!
  Толкоз трудно ли сега е
  някак с усмивка
  мечта да подновиш,
  да положиш
  пак в душа ми
  тоз порив случаен
  тоз полет без любов!

   

  ЕХ, ТАКА

  Не разбирам
  самотата на нощта
  цяла с мечти покрита
  не разбирам
  гмежът на деня
  от пустота протрит
  Не разбирам
  пустота запълнена
  на сърце от барабан
  не разбирам
  тоз букет от самота
  там сред цъфнали
  лехи от сърца
  недокоснат
  от мечти на душа
  към нощ тръгвам
  да придърпам пак
  самотата на тълпа
  таз нощна
  топла
  на душа завивка,
  омекотена
  с пустота на барабан.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Максим Велков е роден през 1955 г. в Габрово. Завършил е гимназия и „Организация и управление на производството в транспортната промишленост“ във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (сега Университет за национално и световно стопанство) – София. Има няколко специализации по сигурност в рамките на трудовия си стаж в държавната администрация. Понастоящем е пенсионер. Живее в София. Има издадени две стихосбирки – „Юнашко време“ (2019, изд. ИВРАЙ) и „Стъпки по сърцето“ (2021, изд. ИВРАЙ), както и участие в алманаха „Събудени за обич“. Поддържа личен блог maxim0411.blog.bg и творческа ФБ страница.

  .

• Христо Смирненски

  .

  Толкова крехък… Толкова нежен… И толкова млад. На 18 вече популярен. Ведбал и неговите сатирични стихотворения. А после лиричните… И възторжените… И тъжните… И толкова малко любовни. И неговата невероятна любов с една 16-годишна ученичка на име Женя, която е с него и в предсмъртните му дни… Жълтата гостенка си го прибра на 24 години… А музеят му, къщата му почти 20 години пустееше полурухнала. Някак не се връзваше с новоизлюпената демокрация…. И ето днес най-после отново бе възстановена.

   

  ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

  В онези години… Любов ученическа.
  Даже открита… Не плаха и скришна.
  Ето я Женя… От Втора девическа.
  Умна… Красива… Шестнайсетгодишна.

  Ето поетът… На двайсет… Известен…
  Как се обичат! И как се ревнуват!
  Той… И писмата му… До глупост честен…
  Може би даже не се целуват.

  Жълтата гостенка… Женя при него…
  Бди над леглото му… Скришом поплаква…
  Той е усмихнат… Мъжкото его…
  Храбро привидно края очаква…

  Кратка любов… Ненаписани стихове…
  Бродят Гаврошчета… Летят ескадрони.
  На двайсет и четири… Всичко утихва…
  Сам… И смъртта… И скърбят милиони.

  Стълбата… Пак се катерят по нея
  тези, които той ги предсказа.
  Толкова дни буренясва Музеят…
  Толкова дни на нескрита омраза!

  Нявга… Душата ми… Как те обикна!
  Бях като теб… И вървяхме с теб двама…
  Стар съм сега… И не мога да свикна…
  Толкова млад… Друг поет такъв няма.

  Христо… Момчето наивно… И чисто!
  Светло повярвал в онази идея.
  Жив, ако беше сега… Бледи Христо,
  щеше ли още да вярваш във нея?

   

  Недялко Йорданов

  .

• Обсидиан

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Аз си имам ритуал по заспиването. Като легна и затворя очи, започвам да си мечтая за разни работи и така заспивам. Тази нощ заспах много късно, защото си мислех за Зорница. Тя е една година по-малка от мен, но когато ме погледне с огромните си, изпълнени с болка очи, се чувствам малък почти като Радко. Това е малкият ми брат, който е втори клас. Той е сладък шошо, с когото се разбирам идеално. Рядко се караме и най-вече, когато ми пипа нещата.

  Нашето семейство е обикновено. Баща ми е шофьор на автобус, мама работи в квартален супермаркет, а аз съм осмокласник в музикалната паралелка в нашето училище. Свиря на гайда и не съм от най-добрите, но знам няколко парчета, с които мога да събудя всяка заспала душа. Научих ги заради тате. Той обожава гайдата като музикален инструмент. Като бях в пети клас тате си продаде всички въдици на съседа, за да ми купи гайда. Знам, че да ходи за риба на буните, когато е свободен, бе единственото му удоволствие, но той се лиши от него, за да се науча да свиря на гайда. В началото бях почти безразличен, но когато се записах при Чефо в музикалния кръжок, всичко се промени. Чефо е велик! Някак ме накара да обикна гайдата и дори ме приеха в музикалната паралелка, в нашето даскало. И ето, преди месец ходихме с него до Балчик, при едно болно момиче. Сума ти време преди това Чефо ни приканва да участваме в благотворителен концерт за едно болно дете, но все не можехме да се организираме. Един ден ни грабна след часовете и с неговия стар микробус, се довлякохме до Балчик. Като започнахме да се спускаме по стръмните улички на този приказен град разбрах, че моята Варна е като фабрика, в сравнение с него. Спряхме пред малка къщурка, където живееше болното момиче. Майката изкара Зорница на двора, в една инвалидна количка. С тъжна усмивка момичето ни поздрави и каза:

  – Момчета, ако знаете как ми се ще да поиграя на гоненка с вас, свят ще ви се завие!

  Майката прехапа устни и изхлипа:

  – Никому нищо лошо не сме сторили, а защо сме така наказани, не зная! Бих дала всичко детето ми да е здраво и да ходи само като вас на училище, но..!

  Чефо заяви, че ще изнесем няколко концерта в нашия град и събраните средства ще приведем по сметка, за лечението на момичето. Обърна се към нас:

  – Нали така, момчета?

  Някак гузно, всички в един глас потвърдихме. После се качихме обратно на микробуса. Аз останах последен. Приближих до Зорница, извадих от вътрешния джоб на якето си моя талисман и го подадох:

  – Вземи го за късмет!

  – Какво е това? – запита учудено тя.

  – Даскалът по география каза, че е рядък вид обсидиан. Вулканично стъкло, но не черно като повечето срещани, а пъстро! Виж как се прелива червеното в оранжево и накрая в синьо! Намерих го в една рекичка в Стара планина и оттогава си го нося като талисман.

  Зорница разтвори длан и обсидианът в нея заблестя като най-голямото съкровище на света.

  – Но това е много ценно за теб! Не мога да го приема!

  – Напротив! Ако е истински талисман, ще ти донесе късмет и ще се излекуваш! Давам ти го от сърце!

  – А ако не успея да се излекувам? Ще загубиш талисмана си!

  – В такъв случай ще е само едно вулканично стъкло, без никаква стойност! Обаче знам, че ще ти помогне! Ти ще оздравееш, Зори!

  – Дали? – блесна надежда в очите й.

  – Задължително!

  ***

  Не знам защо, но тази сутрин е по-особена. Докато вървях към училище, не можех да откъсна поглед от нацъфтелите дървета по пътя. При нас пролетта идва внезапно и за два-три дни, изведнъж като булки се появяват цъфналите дръвчета. Все едно преди ги е нямало и като по магия изведнъж са се телепортирали. Влизам в училищния двор и забелязвам пред мен Зорница! Тя стои на краката си и в подадената напред ръка проблясва моят талисман. Това е толкова хубаво и невероятно, че се питам дали не сънувам.

  Момичето ме гледа с топлина, каквато не съм срещал в ничии очи, и казва:

  – Прав беше! Талисманът ти е истински, но само защото е твой! Реших да ти го върна сама, за да се увериш, че вече съм здрава! След като ми го даде, събрахме сумата за лечение само за седмица! Като минат месец-два, ще мога и да тичам! Благодаря ти, добър магьоснико!

  Не знаех какво да кажа, защото буца бе заседнала на гърлото ми. Бръкнах в раницата и между учебниците си извадих гайдата. Едва сега проумях, защо баща ми толкова я обичаше. Надух я и се опитах да изкарам навън всичката любов, сбрана в гърдите ми!

  .

• Молитвата

  .

  Странникът се препъна от слабост, после трудно се изправи. Не беше ял и пил от дни. Отново седна и отправи молитва към Небето да го спаси. С учудване видя сребриста птица, която излетя от гърдите му нагоре. Каза си: “Дали това е молитвата ми към Бог, или бълнувам от изтощение?”. Това, което не видя – десетки други птици излетяха нагоре от другите континенти, срещнаха се с гръм с неговата птица и всички паднаха мъртви на земята.

  Престъпникът бягаше, подгонен от полицията, стиснал ценния улов – торбичка със златни монети. Полицията вече го настигаше и той се помоли на Бог искрено: ”Моля Те, помогни, аз съм само нещастен крадец.” Но от Африка, Азия и от съседната улица към Бог излетяха същите молби-птици, които се удариха в облаците и паднаха мъртви долу.

  Армиите, обладани от омраза, се изправиха отпред. Военачалниците със сурови лица, в блестящи брони на мощните коне, слязоха от тях и се помолиха смирено: “Господи, бъди добър с нас, помогни ни срещу врага.” Но от другата страна военачалниците помолиха на колене за същото Бог. Всеки един от войниците, с мисъл за майките, децата си и любимите си, също паднаха на колене и Го помолиха: “Моля Те, запази живота ми, защото имам майка, жена и деца.” Но войниците от другата страна помолиха Бог за същото. Ето защо хилядите им сребристи птици, всяка една се сблъска смъртоносно с другарката си и всички паднаха мъртви.

  Майката и бащата, които не бяха виждали децата си от години, в далечната страна, отидоха в църквата и се помолиха Богу: “Боже, моля Те, помагай на децата ни в онази чужда страна, където отидоха по неволя. Моля Те, Боже, помогни им, защото те са добри хора, не позволявай да страдат.” Но в десетки страни, на всички континенти, стотици милиони бащи и майки помолиха Бог за същото. Ето защо, стотици милиони бели птици излетяха устремно нагоре, но всяка една се удари в другата и всички паднаха, поразени от смърт.

  Всеки мъж, жена и дете от хиляди години се молеше Богу, но неуспешно, защото молитвите им не стигаха до Него. Всяка молитва – на обикновен човек, на властник, престъпник, изследовател, човек на изкуството – се сблъскваше със същата молитва и падаше мъртва долу. Ето защо от векове нито една човешка молитва не стигна до ушите Му.

  Хиляди години Бог седеше на Трона Си, със затворени очи и мислеше – не знам за какво мислеше. Може би за безкрайната Си, безгранична Божественост.

  Така изминаха векове. Докато един ден, в старчески дом в центъра на София, една старица БЛАГОДАРИ Нему: “Господи, благодаря Ти, че ме настани в нелош дом, и преди всичко Ти благодаря, че синът ми идва всеки ден при мен. Жената в моята стая днес ми каза, че синът ми е добър човек. Благодаря Ти, Господи!”.

  Тази възрастна жена с чиста душа, като по чудо незамърсена от десетки години живот, всъщност не поиска нищо от Него, само Му благодари! Молитвата й, могъща птица с искрящи изумрудени криле, литна силно в небесата, без препятствия. Сетне кацна на Трона Му и се взря във вечните очи, които бяха затворени.

  И тогава се случи ТОВА: Бог отвори очи, сякаш с изненада, после се изправи и погали изумрудените криле. Сетне погледна нагоре и надолу, настрани и се усмихна щастливо на изтерзаните човеци.

  И тогава ТОВА се случи: престъпниците се разкаяха, армиите се прегърнаха и войните спряха, бащите и майките изведнъж узнаха, че децата им са добре. Изведнъж стотиците милиони молитви на хората бяха чути и изпълнени. Всеки човек, който се беше помолил искрено Нему, получи, каквото искаше.

  Но това ще продължи само, докогато Бог е с отворени очи и усмихнат гледа надолу.

  Ще продължи само, докато на света има хора, които го крепят да не рухне в преизподнята.

  Като възрастната жена в старческия дом в центъра на София.

   

  Огнян Дъскарев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Огнян Дъскарев е роден през 1954 г. в София. Завършил е Английската гимназия в София и „Английска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като преводач от английски за „Техноекспортстрой“ в Нигерия и Южен Йемен. Пътувал е много из Африка, която познава добре. Превел е от английски редица книги, между които „Смърт край Нил“ от Агата Кристи и „Ние, живите“ от Айн Ранд. Автор на сборника с разкази, есета и анализи „От другата страна“ (издателска къща „МаК“, 2020). Журналист и международен анализатор. Живее в България и САЩ.

  .

• За нестинарството: скучно-научно

  .

  Как се пише за нещо, което не си преживял?

  Като видиш и чуеш споделеното от други.

  От петте ни сетива най-древното е за допир. После са се развили сетивата за мирис, слух и вкус. Зрението е “най-младо”, появило се е последно. Българската поговорка “Око да види, ръка да пипне” включва всичките пет сетива, но по нашенски – в обратен ред.

  Има деца и възрастни, при които водеща е паметта за допир; при музиканти и певци водеща е слуховата памет; при дегустаторите на парфюми и питиета, и при майстор-готвачите – е паметта за аромат и вкус.

  Аз съм в групата на “най-младите”, за които водещо е видяното.

  Та, нека видя творби на тема “нестинарки”.

  Рисувани са от мъже: Атанас Шаренков, Владимир Цоневски, Димитър Казаков – Нерон, Златю Бояджиев, Илия Илиев, Костадинов, Павел Вълков, Чавдар Тепешанов, Насимо.

  Рисувани са от жени: Анна Михайлова, Антония Ангелова, Бистра Христова, Галина Петрова, Гергана Манева, Надежда Кутева, Рени Караилиева, Румяна Живкова.

  Рисувани са от 15-годишната Мария Жекова.

  Има нестинарки на жарава (всички изброени), морски нестинарки (Ангел Атанасов) и голи нестинарки (Дачевски).

  Има ги като живопис-мозайка (Калин Балев) и като гоблени с мъниста.

  Има нестинарка, направена от захар (Албена Начева), и кукла за деца.

  Има статуетки от месинг и черен гранит, и от бронз (Румен Желев).

  Има издадени книги (Бистра Спасова, Кармен Мишу, Стоян Райчевски).

  Има стихотворение (Теменужка Балинова).

  Миналата година, в серията „Български традиции и обичаи”, Българската народна банка пусна сребърна монета с номинална стойност от 10 лева, на чийто гръб са изобразени три нестинарки. Едната е с икона в ръце.

  Историческият музей в Бургас има пътуваща изложба със снимки от 1946 до 1953 година, които показват нестинарския празник в село Българи, баба Злата с ръце, вдигнати над главата, и пуснати краища на забрадката, гайдаря и тъпанджията.

  А любопитната Мария не е видяла нищо от това “на живо”!?!

  (На компютърния екран не се получава представа за размер и… изобщо не е същото.)

  Но през 1986 година гледах балета “Нестинарка” на група “Арабеск”, на сцената на Софийската опера.

  Какъв спектакъл!

  Бога ми, какъв спектакъл!

  Каква хореографска интерпретация на музиката на Марин Големинов по разказа на Константин Петканов!

  Разказът “Нестинарка” е в сборника “Омайно биле”, издаден през 1938 година от… цигулар и председател на музикалното дружество “Родни звуци” в Бургас. Авторът Константин Петканов е музицирал около 400 тракийски песни и е изживял обредния празник в нестинарското село Колиби. Затова и текстът му изписва ритмични митични кръгове (според
  проф. Калина Лукова).

  Марин Големинов създава музиката през 1940 година и премиерата на “Нестинарка” – постановка на хореографа Мария Димова – е на 4 януари 1942 година в Софийската опера. Първа изпълнителка на образа на Демна е Нина Кираджиева.

  В дневника си Марин Големинов е написал: “Може би светците Константин и Елена са били надвесени над рождената люлка на творбата! И така с тяхна благословия и до днес „Нестинарка“ изгаря върху жаравата, за да възкръсне като феникс от пепелта…”

  „Нестинарка“ е поставяна в Чехия, Германия и Русия. Балетната версията за боси крака, която Маргарита Арнаудова създава за „Арабеск“ през 1978 година, е играна в над 50 държави.

  На 30 септември 2009 година нестинарството е вписано в Списъкa на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

  Културна ценност, чийто обреден календар е свързан с езическа ритуалност и най-ранните светци от 2-4 век (според проф. Валерия Фол).

  Обичам езическите традиции на предците ни, дошли през Югоизточна България!

  Възхищавам се на мъжете, строили долмени! Възхищавам се на жените, стъпвали върху жарава!

  Сега, в 21 век, натрупаното знание е огромно и това е чудесно, нали?

  Но можем ли да предсказваме катастрофалните капризи на Природата?

  Отчасти.

  Затова продължаваме да търсим причините за вулкани и земетресения, за пожари и наводнения…

  Как приемаме различието между хората – физическо и духовно?

  “Различното” плаши и сме в трето отделение на училището по толерантност.

  А талантливото, омагьосващото “различно”?

  Отричаме го, защото е трудно да се преглътне и признае дарбата на другия. Негативната реакция, която хората получават за свое постижение – “синдромът на високите макове” – е известен от римско време.

  “Нестинарка” е поетично-музикален изказ на кръговете, минавани от хубавица, надарена с мистична вяра. Нестинарката може да бъде любима, съпруга и майка като останалите жени.

  И да се извиси до своя Бог.

  Неможещите и невярващите искат да я принизят до себе си и я погубват.

  Огнената легенда е родена!

   

  Мария Стайкова,

  Австралия

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Есето „За нестинарството: скучно-научно“ е отличено с трета награда за проза в литературния конкурс „Нестинарството – живият въглен на българския дух“, организиран от Съюза на българските творци и Салона за българска култура и духовност – Чикаго. Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук.

  .

• Маг Антонио

  .

  Из сборника на Мира Папо
  „Отец Константин се бори с дявола“,
  изд. „Библиотека България“

  Не ни стигаше световната криза, оная, дето децата в Африка гладували, не ни стигаше и нашата местна криза у нас, дето като си платим тока, водата и парното, и ний гладуваме, също като децата в Африка, ами и друго световно нещо ни сполетя. Корона „вирисът“! Умори световно всичко и сега и у нас дойде да мори хората. И не стига всичкото, но по новините, току съобщят, че 120 човека умрели, а пък други 1200 се разболели и че „вирисът“ вилнеел със страшна, невиждана ярост и нямало да стигнат чувалите и камионите, дето ще ни извозват, кога се споминем всички. Макар че, ако се споминем всички, кой ще ни извозва с чувалите и камионите, не ми стана много ясно, ама цялата се бях разлюляла от страх и се принудих да си извадя ченето, че зъбите ми тракаха като кастанети и в цялата църква се чуваше. Отец Константин пак нищо не забелязваше. Караше си службите, пееше с цяло гърло, в олтара си поплакваше скришом и стана още по-разсеян. А хора в църквата не останаха. Изпокриха се, уплашени от този пусти Корона „вирис“, и на службите останахме само ние тримата – отец Константин, баба Станка певицата, оная, дето все си посръбва анасонлийка – да й се прочисти гласа и да отпява на отеца, и моя милост клисарката.

  Най-смела се оказа баба Станка. Тя категорически отказа да слага маска, само се зареди с още ракийка и вече във всеки джоб криеше по едно шишенце, защото беше чула от някъде, че алкохолът убива „вириса“ и сега час по час надигаше някое от шишенцата. За дезинфекция било, така ми каза, ама в очите й лукави пламъчета светеха. Ох, сохрани и спаси, Господи! Какво чудо ни дойде на главите, Боже, Божеее! Световно чудо! Две маски си бях турила на устата и с ръкавици бях постоянно, и все проверявах вратата на църквата дали е затворена, и пак ми се струваше, че „вирисът“ дебне отвън и ей сега ще се промъкне под вратата, ще ни стисне за гърлото и айдеее, отец Константин ще ни опява. Много сълзи пролях от страх, то очите ми все мокри бяха и много завиждах на баба Станка, че може да пие и да се утешава с ракийката. А тя издебваше отецът да влезе в олтара, надигаше шишенцето с дезинфекцията и чак когато отеца се подадеше на Царските двери да каже: „Благословено Царство“, чак тогава бързо го мушваше в джоба. После заемеше покайна поза с наведена глава и кръстосани ръце пред гърдите и гръмко отпяваше: „Свети Боже, Свети Крепки, Свети безсмертний“.

  Така си карахме ний службите цяла седмица вече, когато изневиделица се довлече маг Антонио. То той се казва Таню, ама във вестниците все се пише маг Антонио, за реклама. Разправяше, че гледал на карти и кафе и магии развалял, ама не бях чула на някого да е помогнал да си оправи живота. И сега се домъкна в църквата, тоя ми ти измислен маг, наш Таню си беше, ама айде, наметнал една стара пелерина на майка си, пуснал си дълга коса, на плитка хваната, и голям тенекиен кръст с червени камъчета блестеше на гърдите му. Пристъпи важно в църквата и строго ни изгледа. На мен обаче тия номера не ми минават и му изсъсках:

  – След малко ще почне службата, така че без много приказки!

  А маг Антонио вдигна глава нагоре, облещи страшно очи, разпери ръце, сякаш ще лети, и зловещо пророкува:

  – Виждам, виждаааам, много народ ще измре! Много народ ще си отиде…

  Аз се разтреперех цялата и изтървах свещите на земята, а той продължи:

  – Страсти и пороци, и ефирни наслади, водят неименуемо до скърби и нещастия!

  Баба Станка се сепна и побърза да прибере шишенцето с ракийка в джоба си, а маг Антонио се развихри:

  – Всеки прави, каквото иска, и накрая търпи това, което не иска! Виждаааам много народ ще си отиде! Крадци, лъжци, прелюбодейци, убийци… всичките ще умрат от Коронавируса! Земята ще се прочисти от грешници и само праведници ще останат! Ха, ха, хо, хо!

  Маг Антонио беше твърдо убеден, че е сред праведниците, и продължи да се смее, докато ние с баба Станка уплашено се спогледахме. През това време отец Константин чу, че някой се смее в църквата, и побърза да излезе от олтара.

  – Къде ги видя тия грешници, които ще измрат от Коронавируса? – строго попита той. – Тук няма никой друг, освен тия две жени, които изплаши.

  – Ааааа, виждам ги, виждам ги, скрили са се по къщите като мишки и не смеят да се покажат навън.

  – Скрили са се, защото има карантина – спокойно обясни отец Константин.

  – Крият се, защото са грешни, но Коронавирусът ще ги стигне. Никой грешник няма да му избяга!

  Отец Константин се умълча и дълбоко се замисли, а маг Антонио победоносно ни погледна, че е излязъл прав в зловещите си пророкувания. След малко отецът, някак като на себе си, каза:

  – Не знам колко ясно вижда, ама много мъгляво говори някак… – Поглади си брадата, огледа добре маг Антонио от горе до долу и додаде: – Момче, трябва да те оженим! Само така ще се успокоиш и ще спрат да ти се привиждат и грешници, и умрели, и „краят на света“, и какво ли още не. Всякакви глупости ще ти се изпарят от главата и ще се кротнеш вкъщи, като нормалните хора.

  Маг Антонио го изгледа ужасено и целият се разлюля, а отец Константин продължи:

  – Успокой се, мойто момче, не се вълнувай! Една жена ти трябва на теб и всичко ще се оправи! Виж какъв хубав кръст имаш на врата с червени камъчета и голяяяям, колкото моя. Откъде го имаш?

  – Ааа, той ми е комплект с обици, но мама не ми дава да ги нося… Ама, отец, аз неща да се женя… Хич не ми трябва…

  Отец Константин нищо не чу от това, което му говореше маг Антонио, а пак го огледа от горе до долу и попита:

  – На колко си години?

  – На петдесет и една…

  – Ето, виждаш ли, време ти е вече! Една хубава булка ще ти намерят жените от църквата, ей, баба Станка ще ти потърси, че тя по ги знае жените от квартала…

  – Властолюбиви и нахални жени! – маг Антонио изригна. – Властолюбиви и нахални жени, дето командват мъжете и живеят само по плът. Пфу, анатема! Аз ще искам да се моля цяла нощ на звездите и звездна вода да правя, а някоя нахалница ще ме дърпа към спалнята греховни работи да правим!

  – Как греховни работи бе, момче – слиса се отец Константин. – Нали ще ви венчая, какви глупости ми говориш! И бракът е нещо честно, и брачното ложе чисто, така пише в Светото Писание! – Отецът вдигна пръст поучително и строго го изгледа.

  – Аз ще му намеря една жена – намеси се баба Станка. – Вие не ми се бъркайте!

  Баба Станка прегърна покровителствено маг Антонио, който нещо се беше оклюмал така, че дори ушите му бяха клюмнали надолу, и приличаше повече на мокър уличен пес, който зъзне под дъжда, отколкото на някакъв страшен маг.

  – Не се дърпай, мойто момче, баба ще ти намери някоя кротка булка, дето няма да те командва.

  – Не щаааа – разрева се маг Антонио и се опита да се отскубне от ръцете на баба Станка, която здраво го стискаше и не го пускаше.

  – Не се дърпай, де, не се дърпай – ядоса се отец Константин. – Венчилото е хубаво нещо и от Бога наредено! Не може така да ми се разхождаш по улиците като изоглавен и все за края на света да ми пророкуваш, аааа!

  Отецът хвана маг Антонио за другата ръка, баба Станка продължаваше и тя да го стиска здраво, а отецът се обърна към мен:

  – Ренато, я заключи вратата!

  Като чу тия думи, маг Антонио загуби ума и дума и започна да се дърпа да се измъкне, но баба Станка и отецът го държаха здраво. Тогава с последни усилия той направи едно странно въртеливо движение около себе си, измуши се от пелерината, падна на пода, изправи се бързо и хукна към вратата със страшен рев. Пелерината остана да се ветрее в ръцете на отеца и баба Станка.

  Повече маг Антонио не стъпи в църквата. Понякога го виждах как отдалече заобикаля храма, да не се засече с отеца, и припка бързо нататък към кварталната кръчма, където само мъже се събираха карти да играят и нямаше опасност някоя жена да влезе.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Сайт за запознанства

  .

  Първа част

  .

  Сега, тия истории, дето ги лафя тука, ги разказвам и на клиентите.
  Щото толкова са невероятни, но истински, преживени.

  Животът е шарен и пъстър, зависи с какви очи го гледаш.
  Па и е кратък, мамка му, защо да не се забавляваме?

  Разправях ви за сайта за запознанства, в който се регистрирах с цел подмладяване.

  Ти мани, че туй мираж, ми се оказа, че си уговорих среща с… английски престъпник. Криминал, бе, излязъл от затвора и който има пробационен период и дом.

  Младежът, разбира се, е super hot!

  Микс между Ямайка и Шотландия.

  Екзотика.

  Карамел, карамел. Крем карамел.

  Бонбонче „карамел му“.

  Висок, слаб, с ясно очертани мускули, тук-там някоя татуировка, къдрав, огромни мигли като на момиче, очи, в които можеш да потънеш, да се загубиш и съответно да се удавиш.

  Говори чист английски, което е просто прелест за ухото.
  Повечето мякат с гадни акценти.

  Вежлив, възпитан, красив, секси.

  По-млад с 6 години.

  Мда. Поувлякох се.

  Баща на 4 деца.

  Веднага печели вниманието ми.

  Следва много активен видеочат, почти през час.

  Ся, за какво точно иде реч – няма да отварям дума. Големи хора сте.

  Та, файнали се разбираме, че той ще дойде да ми гостува.

  Аз, разбира се, съм в небето и плувам.

  Викам, ебати късмета! Ударих джакпота!

  А той ми вика:

  – Бейб, колко е билетът за влака до теб?
  50 паунда? Бе, аз нали знаеш, деца, разходи.
  Ако искаш да дойда – прати, после ще ги върна.
  Облечен съм вече.

  Пращам 50-сет.
  Давам шанс, но с едно наум.

  Викам си: „То, ако не се яви, ще звъня на банката.“

  Той последно ми звънна и вика:

  – Идееем!

  След което не вдигна телефона.

  What the fuck.
  Is this a joke?

  Изчаках 30 минути и го репортнах на банката ми за измама.

  Тадам!

  И даже нагъл. Вика:

  – Бейб, ще позъкъснея, но идвам.

  Твойта мама ямайкска!

  .

  .

  Втора част

  .

  Карамелената екзотика се казва Ник.

  В 16.30 ч. на следващия ден получавам нежно съобщение:

  „What the f*ck?
  Репортнала си ме банката за измама?
  Картата ми е блокирана!“

  Започва канонада от sms-и и телефонни обаждания, какво точно съм казала, молби да се обадя на банката да спрат investigation (разследването).

  Изведнъж ставаме най-добри приятели, best friends.

  …

  Тука отварям една малка скоба за това колко сме далече България и Англия, в сравнение като правова държава при подобен случай.

  …

  Затова съм тук. Тук има закони, спазват се и правата на гражданите са доста по-добре защитени.

  Моята банка се обажда на неговата банка. Анулираха транзакцията, 50-то паунда са обратно в сметката ми.

  А на горкия Ник му отварят цялото банково досие и го гледат има ли и други такива балами, дето са му пращали пари.

  Това кога ще се случи в България?

  …

  Карамеленият красавец ми звъни:

  – Бейб, как можа?
  Не мога да си видя децата сега, нито да ги изведа някъде.
  Картата ми е блокирана, нямам пари, побърквам се.

  …

  …Съвестта почва да ме гризе.

  Ник има красиви деца, те нямат вина.

  Започвам да се извинявам, кофти ми е, но думата е казана, банката разследва. Няма връщане назад.

  …

  Викам му:

  – Бейб, аз знаех, че е измама, казах ти да не ме преебаваш, но ти ме прееба.
  И то за 50 паунда. Като искаш да мамиш, играй на едро, мамка му!
  Аз съм от България, ти забрави ли?
  Аз съм родена в измама, ям измама, заспивам с измама.
  Защо мислиш се махнах от България?

  .

  .

  Трета част

  На сцената излиза приятелката му.

  .

  Звъни ми телефонът, докато правя лицев масаж за повдигане на лице по индийска технология.

  Женски глас, брилянтен акцент, много любезна.

  – Извинете, познавате лу Ник (следва фамилия)?

  – Да. Защо?

  – Вие майката на децата му ли сте?

  – Не.

  …Следва мълчание и обмяна на телефон за контакт.

  Приклювам масажа и се обаждам на въпросния номер.

  Дамата се зове Сам.

  Приветства ме с:

  – Добре дошла на борда на лодката!

  Викам:

  – Т’ва некъв английски идиом ли е, щото аз съм чужденка.

  Описва ми вкратце историята на младежа, пооклепва го в тъмни краски, споделя, че е пращала пари за билет и тя.

  Казва, че му е помагала и с по-големи суми. И, че смята, че не е само тя.
  Криминал бе, дребен ганг.

  Баси, къде го вадя тоз късмет, или просто не отсявам добре в началото?

  Ама чак пък с английски ганг. Уф.

  Казва, че живее в пробационен апартамент и следващата седмица има изслушване в съда.
  Не работи, живее от измами и обири, и от женички, се подразбира.

  Аз немея.

  Викам си: „Колко жаби трябва да нацелувам, доде намеря принца?
  То, херпеси ще ми излязат вече…“

  Тя, Сам, ми вика:

  – Ти сега с това разследване, дето си активирала… лошо му се пише.

  Викам си:

  „Е, ся ла*ната ше ударят вентилатора!
  (Shits gonna hit the fan!)“

   

  Десислава Бърлатова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Нова книга на Радослав Бимбалов

  .

  Излезе от печат нова книга на Радослав Бимбалов, сборникът с разкази „МЛЪК“ (изд. „Сиела“, София, 2022). Ето какво пише по този повод авторът, който изказва благодарност на редакционния екип и се обръща накрая и към читателите.

  .

  

  .

  „След няколко месеца тежък труд… „МЛЪК“ е в книжарниците.

  Благодаря на редакторския екип Силвия Недкова и Мирослав Александров, на коректора Мария Венедикова, на автора на корицата Мартин Марков, на PR-а на проекта Темз Арабаджиева, на целия екип на СИЕЛА, начело със Захари Карабашлиев.

  От тук насетне всичко е в ръцете на най-важните хора.

  Ще очаквам Вашите отзиви, критики и мнения. Благодаря Ви, че пазите думите ми.“

  .

  

  Радослав Бимбалов е роден и израснал в Пловдив. Живее в София. Започва кариерата си първоначално в радио. Работи като копирайтър на свободна практика, после и като творчески директор. През 2008 г. става съосновател на рекламна агенция „The Smarts“, която, след създаването на медийната агенция „IQM“, PR агенцията „Paragraph 42“ и продуцентската компания „SHOOT“, прераства в една от най-големите комуникационни групи в България. Бимбалов е и изявен блогър, публицист, автор на разкази и памфлети. Има две издадени книги, втората от които е настоящият сборник „Млък“. Негови творби са част от сборниците „Пощенска кутия за мръсни приказки“ (2016), „Нистинари“ (2021) и „Любовта за напреднали“ (т. 2, 2022).

  Желаем успех на новата му книга.

  .

  Снимки: ФБ профил на Радослав Бимбалов

  .

• Закумът ми цъфна

  .

  Закумът ми цъфна.
  Видях такъв, на плажа
  в Неа Вресна –
  до ядливи кактуси.
  Знаеш ли как боли
  от бодлите им?
  И имат вкус на ягоди с алое —
  толкова са красиви, когато цъфтят!
  Закумът ми цъфна!
  Нощта не умира, просто е тихо.
  Ако морето не е самотно
  без мен, ми кажи.
  Закумът ми цъфна.

   

  Галина Янчева Ангелова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Галина Ангелова е родена във Враца през 1968 г. Завършила е „Икономика в социално-културната сфера“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Преди това ИПЗКССО – Враца. Първата й книга с детски стихове „Слънчице прекрасно“ излиза през 2019 г., изд. „Лунна светлина 13“. Нейни текстове и картини са включени в редица сборници на това издателство. Има собствен сайт, спечелил първо място за най-посещаван през 2003 г. – www.bgverses.free.bg. Отличена с трета награда в национален конкурс за любовта. Нейни стихове са включени в международен поетичен блог, както и разкази – в сборници на Литературен клуб „Многоточие“.

  .

• Българска сватба

  .

  Тъпани, тъпани! Крачи женихът начело.
  Сватба е. Страшно е. Сбира се цялото село.
  Пукат се гайдите, тъжна е булката в бяло.
  Псуват мъжете, жените кълнат на умряло.

  Котки и кучета в тъмните ъгли се крият.
  Сватба е, казват ни. А пък гъдулките вият.
  Тропат сватбарите, блъскат се зли и неверни.
  Попът е в църквата. Попът е целият в черно.

  Моя Българийо, влизаш от клетка във клетка.
  Пак те продадоха, пак те венчават по сметка.
  Плачеш под булото. Храмът е пълен със кости.
  Твойте търговчета нямат ли срама от Господ!

  „Имат! Простете им!” – всичко пред Бога отричаш.
  Ти си ги раждала. Ти и сега ги обичаш.
  Пийте до пръсване!
  Ад и небе да се кърти!
  Вият гъдулките.
  Мама се жени посмъртно.

   

  Ники Комедвенска

  .

• Пенсионерски разчети

  .

  Разказ от Савчо Савов

  .

  От десетина години съм пенсионер. Това май е най-доброто време от живота ми. Нищо не работиш, а ти плащат. Ставаш, когато искаш, правиш, каквото искаш, и никой не те проверява на портала дали си пил студена бира или греяна ракия. И понеже повечето ми стаж е от Бай-Тошово време, то и пенсията ми е сносна. Виж, жената, е работила по време на демокрацията. А то демокрацията нали е това – всеки прави, каквото си иска. Та по тая логика нейните работодатели не съвсем редовно са й внасяли осигурителни вноски, а и тая минимална заплата… Та затова и пенсията й е малка. Ама нищо. Нейната и моята стигат за всичко. И най-важното, дават я навреме. Добре че не е по демократичен начин, както заплатите, щото на комшията някой месец му дадат заплата, но по-често го прескачат. А и аз, нали си падам малко математик, та съм направил точен разчет на разходите: ток, вода, кисело мляко, хляб, телефон и цигари за жената, 10 лв. непредвидени разходи и даже остават пари. Аз телефон нямам, защото жената ми го прибра. Било излишен разход, пък и съм говорел само с бивши колежки. И цигари не пуша, но си слагам в сметките по 5 лв. на ден за цигари. Това са 150 лв. на месец, т. е. 70 литра нафта, значи 1000 км на месец. Та затова редовно ходим на разходки. Където каже жената, аз я разхождам. Аз и портфейл не нося, откакто се пенсионирах. За какво ми е, да ми тежи по джобовете? Чантата на жената е голяма, има място за всичко. Тя там и кредитната ми карта носи, заедно с останалите ми документи. На един стар риболовен билет до името ми е написала и адреса ни. Поставила го е в един найлонов плик и с безопасна игла го е прикачила във вътрешния джоб на якето ми. Ей така, да ме намерят, ако се изгубя някъде. Аз никога не се губя. Е, веднъж отидох на реката, легнах край брега и гледам реката. Риба няма, но гледам как плуват листа. Така съм се увлякъл, че не съм забелязал кога се е стъмнило, а и мъгла паднала. Викам си: „Къде ще ходя в тая мъгла, я да полегна тук на топлата трева, пък утре ще се прибирам.“ Да, ама на сутринта един полицай ме дърпа за крачола и иска документи. Подавам му риболовния билет и обяснявам, че не ловя риба. Подкара ме пред себе си и право у дома. А там жената ме чака и пустосва. Оттогава не излизам навън от портичката.

  От дома, накъдето и да тръгнеш, все трябва да излезеш по пътя за областния център и оттам да ходиш, където ти е казано. Друг път няма. Та, на този път от две години на една от отбивките се е настанила проститутка. Старичка, закръгленичка, ама жена. И много съвестна. Слънце, пек, вятър, дъжд, виелица – тя винаги си е на мястото. Стои и чака. Не сме виждали да спира някой, ама тя си знае.

  Веднъж, бяхме ходили в някаква пещера да разхождам жената, а вътре едно приятно, хладно. Да имаше и по една студена бира… Седя си аз на един камък и чакам жената да се разхожда. А тя скача от камък на камък, все поглежда тавана (мисля си – търси паяжини) и от време на време се спира на приказки с някакви мъже. После се оказа, че се познавали от други пещери. Ядосвам се и търся начин да й го върна. И мълча. То с жена не се спори. С радиоточката ми беше лесно, отрязах жиците и готово. Ама какво да правя с жената?

  На връщане, като наближихме проститутката, аз намалявам скоростта и спирам пред нея. Отварям прозореца откъм жената и питам:

  – Колко пари ще искаш да оправиш и двамата ни ей тук и сега?

  Жена ми е навела глава изненадана, ама мълчи. А проститутката се хили и казва:

  – То парите лесно, ами кажи как искаш, вътре в колата или, както обикновено, на онова одеяло в тревата?

  Аз се чудя за какво одеяло става дума, а жена ми ме поглежда и виждам, че така се е наежила, та седалката й става тясна. И добре че колата е на нафта. А то, ако беше бензин, сигурно щеше да се възпламени от искрите в очите й. Казва през зъби „Тръгвай!“ и аз потеглям. Спирам пред гаража у дома и тя първо отваря багажника. Изважда едно войнишко платнище и го размахва пред очите ми.

  – За какво ти е това тук?

  – Ами то там си стои, откакто сме купили колата, ако намерим нещо да натоварим, да го сложа отдолу, че да не се цапа багажникът – смънквам тихо. Изобщо не ми повярва.

  Оттогава не нося и ключовете за колата. Стоят в чантата на жената и ми ги дава, като седне и тя на седалката до мене.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Савчо Савов е роден през 1947 г. в с. Бутан, Врачанско. Завършил е 
  „Техническа кибернетика“ във ВМЕИ (сега Технически университ) в София. Офицер от БНА. Работил е 32 години на различни ръководни длъжности в АЕЦ „Козлодуй“. Член на Конфедерацията на българските писатели. Председател на литературен клуб „Нашето слово“. Пише публицистика и разкази, които са публикувани в областен алманах „Под лъчите на слънцето“ и в алманах „Думите“ на Конфедерацията на българските писатели. Носител на първа награда за разказ от международен хумористичен конкурс във Варна.

  .

• <<
• 1
...
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
...
• 74
• >>