Всичко от литература

литература

• Край Черното море

  .

  Стихове от Петър Бурлак-Вълканов

  .

  КРАЙ ЧЕРНОТО МОРЕ

  Стоя самин, замислен и обветрен
  накрай брега, до Черното море.
  А чайките прелитат над вълните.
  От тук се виждат лодките добре.

  Вълните неспокойно днес се бият
  о стръмния, потънал в слънце бряг,
  и бързо, бързо те назад се дърпат
  като че той с ръце ги хваща пак.

  Отгде дойдохте? Тихо ми кажете.
  И накъде сте тръгнали на път?
  Вълни, вий много брегове, държави
  видели сте по тоя вечен свят.

  О, аз дълбоко мириса ви вдъхвам!
  И в него сещам милия простор
  на Тракия, на Тунджа и Родопа,
  на варненския порт.

  Душата ми кълни с надежди нови
  в съзвучие със мойте стихове…
  Вълни, вълни, предайте днес от мене,
  на свидната България предайте
  синовния ми български привет!

   

   

  МОИТЕ БЕСАРАБСКИ БЪЛГАРИ

  С калпаци агнешки, големи,
  със сила в плещите превити,
  с ръце попукани, корави,
  тъй както тоя чернозем.
  Когато сбират те наесен
  със радост златната реколта,
  устройват сборища в селата,
  с агнета и плат червен.
  Децата с торбички нови
  да коледуват с радост ходят.
  На Заговезни палят огън,
  с коне ковани се надбягват,
  дорде нощта не припълзи.
  А зиме на седянки ходят
  ергените. Те срамежливо сядат
  до своите моми – „кадънки“…
  А те подхващат стара песен
  и тъжни, мълком се унасят,
  и ронят старите сълзи…

  Те не забравиха до днеска
  на сватба с бъклица да канят,
  ни песни стари, ни обреди…
  О, не забравиха до днеска
  те своя български език.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петър Бурлак-Вълканов (1939-2005) е български поет от Бесарабия. Роден е в с. Бабата (Островное), Одеска област на Украйна. Завършил е Педагогическия институт в Тираспол, Молдова. Отначало работи като учител, а по-късно в административния апарат на Съюза на писателите на Молдова. Автор е на стихосбирките „Моя южна равнина“ (1967, 1992), „Вярност“ (1973), „Далечни извори“ (1976), „Монолог на земята“ (1977), „Равноденствие“ (1982), „Години“ (1989), „Земя на моите деди“ (1990), „Такъв съм млад“ (2004), „Стара планина“ (2004), на пътеписа „По братской Болгарии“ (1974) и на сборника с разкази „Пътуване към май“ (1981). Негови творби са част от антологията антологията „Български поети от Бесарабия и Таврия“ (2005), съставена от проф. Елена Налбантова. Превеждан е на руски и молдавски език. Член на Съюза на писателите на СССР, на Съюза на писателите на Молдова и на Съюза на българските писатели. През 2003 г. с Указ на президента на България е награден с орден „Мадарски конник“ втора степен „за неговата литературна и просветителска дейност и за особено големия му принос за популяризирането на българската култура в Молдова и Украйна“. 

  .

• Васе

   .

  Новела от Тодор Христов – Златния

  .

  Родил се нашиот комита на юг и с първата глътка въздух поел духа на нашите предци. Скромно живеел Васето на село, дорде не дошло време да тръгне към големия град и там да чуе свистенето на радиаторите, тътена на асансьорите, тук-тамe и некоя нова псувня. В столицата им викаха македонци на тия южняци. Взел своя най-добър „приятел“ – ината под мишница и тръгнал нашият юнак към столицата.

  Семейството на Васето беше скромно, на тия хорица не им требваше много. Имаше и такива все още в тая разграбена и поругана страна. Там, на село си беха, от време оно и щеха да останат завинаги, защото си обичаха родния край. Ходят, къде ходят, шетат, па си се върнат.

  Почна Васето работа в София. Всичко вървеше като по учебник. Нае си квартира, която да дели с приятел, за да насмогва на сметките. В столицата работа да искаш. Пълно с чорбаджии и най-различни занаяти. Кеф ти бензинджия, кеф ти дюлгерин, сотаджия, изнудвач, продавач. На наш Васко в казино му се паднало да почне. Когато разбрах, че това светло, умно момче бачка казинаджия, недоумявах. С нежелание ходеше на работа там – в тъмното, смрадливо, черно казино. Такива места си бяха посолства на Сатаната. Като го питаше некой, що работи там, той отговаряше: „Е па нема шо!“

  Васето си беше селянин, говореше на диалект и се гордееше с това. Висок, снажен, очите му светли, а погледът – хитър и жив. Всяка събота и неделя не пропущаше да отиде до техните да ги види, а и да вдиша от въздуха на комитите. Мъчеше се тая селска душа в големия град, а и градът се мъчеше с него. Всички го убеждаваха, че работата му е много хубава, доходоносна и сигурна. Даже го навиваха да почне да учи. Васко обаче беше невероятен инат, ама инат магарешки. Каже ли нещо воеводата – точка. Няма шанс да го убедиш – и „на колене да удариш“. Комитата имаше старомодно мислене. Верваше си той на ценностите от миналото. Всички много му се подиграваха за това му поведение.

  Васко харесваше стара народна музика, даже си беше купил и автентична българска носия – бяла с черни гайтани – баш комитска. На кръста пояс, на него силяхлък[i], претъпкан със стари оръжия. Купил си премяна, ама пак нещо не достигало на младия бунтар. След време се сетил, че гайдата му липсва. Не пропускал той събор или празник. Качвал се на колата и газ към съборите, по мегдани и поляни. Само дето не учел нашият комита. Голям срам е това некой млад човек само да работи без да има висше. Според връстниците му, по модата не ходел Васко. Некой каже ли му нещо, той правел обратното. Оказало се, обаче, че инатът бил най-добрият приятел на воеводата в големия град. Немал самочувствие той. Такъв си бил от малък, много скромен, човечен и благ, и инат.

  Първият път, когато видех комитата, той само мълчеше и се усмихваше, а умните му очи – хитри, та хитри.

  – Кой си ти бе, момче? – питам го аз.

  Той гледа земята, свил рамене, и мълчи. Усмихва се само, поглежда ме и пак си гледа надолу.

  – Кажи как се казваш? – пак го питам.

  Той гледа настрани, па направи две-три крачки, погледна надолу плахо, после надникна към мен и пак мълчи.

  – Ей, ще те бия! – викнах му силно аз, провокирайки го, за да го опозная.

  – Епа, като ме биеш, шо! Васил се казвам – едвам измърмори той и си гледа дърветата и земята, и си мисли нещо.

  Колкото и да го провокирам и да го дразня, той си мълчи и си прави неговото. Втората ни среща беше в един парк. Гледам го нашия, разхожда се, бръкнал в джобовете си. Беше с един наш общ приятел, който не е интересен, важният за мен беше Васко, защото особеността му ме очароваше. „Откъде долетя това момче? – си задавах наум въпроса. – Някъде от миналото или пък от друг невидим свят?“

  – Е бре, Васка! – подвикнах му радушно.

  – Здравей, Гошката! – отговори комитата.

  – А да ми посвириш на тая гайда! – пак го провокирах, виждайки го да държи кабата в ръка.

  – Я не можем!

  – Е защо я носиш? Ще се научиш! – му казвам аз.

  – Нема да се научим! Я не можам, ти кажах!

  – Ще се научиш, как!

  – Никогаш! – вика воеводата.

  След тая расодка[ii], след това шетане, толкова обикнах Васето, че го приех за мой побратим. В този почернял, погрознял свят, такива хора са рядкост. Той блестеше с наивността и почтеността си, и най-вече с липсата на всякаква наглост. Почернената столица не даваше ключ на хора с подобни нагласи. Повечето хора бяха самоуверени и нахални, а това мамче твърдеше, че нищо не става от него. Личеше си, че има безброй качества, но уви, за него самия – никакви.

  – Нищо не стае от мене! Общивайте с некой друг!

  Обикнах го много. Той блестеше със своята скромност.

  Тъкмо заформихме приятелството с Васето, и инатчията напусна работа. Ей така, решил един ден и се махнал от казиното. Видяхме се тогава, на изпроводяк. Беше решил да си се прибира на село. Тъй, както птиците късна есен отлитат на юг, така и наш Васко. Надали напролет щеше да се върне с тях.

  – Защо бе, Васе, напусна работа? – питам го аз.

  – Яз[iii] ортак с гяволо нема да стаям – отговаря.

  Много принципен мъж беше той. Такива като него почти нема в нашата Татковина. А и каква ти Татковина? Повечето българи вече са граждани на света. Старомодно е за тях да любят род и родина. Основната градивна единица липсва – семейството. Живее нашенецът по един, най-много по двама под един покрив. Да! Ама Васето си беше старомоден. На него му стигаше една добра дума, не се кланяше на вещи. Малко му требваше, за да е щастлив, затова и винаги беше усмихнат. Поканихме го да пренощува вкъщи.

  – Остани дома да спиеш[iv], юнако.

  – И дума да не стае! – отговаря той. – У колата ке спиам, ама да ви притеснявам! Никогаш!

  Ех, пак тоя инат проговори у него. Хем ме подразни, но и разбрах принципите му.

  Отиде си Васето на село. Върна се в родния бащин дом. Осиротяхме ние без него. Бяхме го приели този достоен млад българин за наш побратим. Васето нито беше комунист, нито демократ, никакво политическо пристрастие. Питах го неведнъж:

  – Какъв си бе, воеводо?

  – Лайнист! Никаков! – отговаря инатливият комита.

  – Как лайнист бе, побратиме? – се чудя.

  – Те така, лайно! От никой не съм язе.

  Васето беше само българин. Тачеше само родното и го болеше за това, че всеко грабеше и късаше месо от отечеството. То вече нямаше и мръвка, ама глозгат гадовете. Болеше го юнака за обезлюдените места, болеше го, че емигрантите не от друго са бегали, а от глупост. Не от чума, не от война, а за стандарт и лукс. Васката вече пробвал тая схема, ама му не отървала. Инатът го спасил нашичкия. С котката си играел на двора. Обикалял по села и гледал старите мостчета и чешми, падналите каменни дувари. Знаел, че като се прибере, татко му пак ще му говори да почва работа. Лесно му било на Васко да иде да се зароби. Той бил толкова смирен, че живота гледал с насмешка, на инат не бачкал. Ей така. Баща му знаел, че е тъпо да се работи на другиго, ама що да чини човечецът? Шепнал си тихо: „Като му мине инато, ке се земи у ръце.“ Ама пущината не се предава – жилава. Така или иначе, щеше да почне работа. Проблемът не беше в това. На него ядовете му от другаде идеха. Черна магия беше надвиснала над него. Проклятие го ударило нашичкия воевода, незнайно откъде. От дълги години не можел моминка да завърти. Немало ни лек, ни цер за тая гад неземна и черна. Сън ме не ловеше да мисля, как да изтръгнем тази злина от плещите на комитата. Знаех си, че само Господ ще спаси комитата, но той не го знаеше. Според него немаше сила, която да му помогне. Беше се примирил, че ерген ще остае. Качвам се на колата и ай на Марикостиново. Посреща ме той усмихнат, подпрял се на оградата:

  – Що тераш[v] тука? – пита той.

  – Идем да те церим, Васе.

  Бях решил да накарам побратима ми да повярва, че нищо му няма, ама как да се преборим с тоя инат?!

  Всяка една такава зла сила съществува, ако повярваш в нея. Спре ли човек да вярва в магията, изпарява се. Добре де, аз бех с това убеждение, ама как да накарам него да стигне до тоя прост извод? Разходихме се по селото с Васе, поговорихме си надълго и нашироко. И като стигнахме до въпроса с магията, разговорът приключи.

  – Я до живот ке си остаем така – каза той.

  – Нема да си така – запнах се[vi].

  – Така ке е!

  – Е, нема да e така! Е са ке разбереш, че има и по-голем инат от тебе! Георги да не се казвам! – заключих аз.

  Без да му казвам довиждане, се качих в колата и право вкъщи. Толкова ядовит карах и се чудех, как да го убедя да повярва, че силата е в него. Бог е в него самия и само наум да изрече: „Боже, ти си! Мене ме нема!“ – няма бяс, който да устои. Ама, ей го на. Пустият инат така си решил. Да, ама моят инат е по-голям от неговия. Аз ще го надхитря. Само с хитрост ще го убедя да повярва в силата си.

  Изчаках седмица и споделих с жена ми Невена.

  – Как ще го излъжем тоя инат? – недоумявах.

  Тя познаваше Васко, а беше и от този южняшки край. Направихме план за действие – и пак на колата, и пак на Марикостиново. Жена ми беше много хитра, в добрия смисъл на думата. Големи хора сме уж, ама го лъжем наш Васо като малко дете. По план, план май точен немаше. Идеята беше да накараме Васко да дойде с нас да търсим цер, през това време със словото да го накараме да поверва, че церът си е той самият. Общо взето, сложна работа ни чакаше. Пустите му врачки и баячки, бяха направили бизнес от тия лошотии. Отидеш ли на врачка, тя веднага ке ти каже, че имаш магия. Никоя от тех не ще те насърчи, че си напълно читав. Коронният номер им беше, че пари не вземали. Колкото оставиш ти по преценка. Ама то всеки, който верва в тия мръсотии, оставя много, па нали здраве проси безхаберникът. Та тия повечето такива баячки си беха бизнесменки. Обезвереният, осиротял народец си беше удавник, а Бог беше протегнал ръка, но никой се не пресягаше към тая десница.

  – Качвай се, Васка, на колата – му викаме.

  – Нема да се качвам – отговаря.

  – Качвай се бързо, че имаме работа.

  – Дек’[vii] ки одим?

  – Намерили сме цер за тебе!

  – Мене ми не требе цер! Яз съм си арно[viii] така!

  Седмица ни требваше да го убедим да тръгне с нас. Убедихме го накрая, че ще търсим стара молитва в една от черквите в околните села. Той беше убеден, че Господ не може да го спаси, но това, че се съгласи да тръгне, си беше Божа работа.

  Така започна нашето пътешествие. Лятото тъкмо отваряше своята прегръдка, а ние бяхме готови за подвизи. Решихме всички да тръгнем с микробус, за да има къде да нощуваме. Метнахме един стар дюшек, от тия на лентите, от едно време, по една връхна дреха и поехме към пиринските села.

  – Имате ли нещо против да минем само през един познат в село Кромидово? – попитах аз.

  – На мен ми е все тая – с лека усмивка каза Васко.

  Невена също нямаше нищо против. След двадесетина минути бяхме вече в същото това красиво село. Веднага намерихме моя приятел от детинство. За наше учудване, той не беше мърдал от селото с години.

  – Е защо бе, Илийчо, седиш само тука? – попитахме го ние.

  Той беше тридесет и пет годишен, в силата си. Мургав, красив и здрав българин. Усмихна се чаровно, погледна земята, после мен в очите, пак надолу, па продума:

  – Яз от бабичката не мърдам. Работа и само работа, и вечер до бабичката. Шо ке прави тя без мене?

  Илийчо гледаше зеленчуци и плодове. Той и баща му блъскаха като волове на тази земя и не им пречеше това. Гледаше и баба си, която гонеше деветдесетте. Ставаха много рано, преди изгрев и къртовска работа започваше. Те си обичаха земеделието и бяха благодарни, макар и отрудени, че немаха чорбаджия на главата. А накъде отиваше светът? Вече имаше всякакви роботи, почти всичко се правеше механизирано, но тия яки българи не ги интересуваше това. Една фреза им беше достатъчна. Усмивките не слизаха от лицата им и на тръгване напълниха буса с плодове и зеленчуци. Шепнех си, сбогувайки се: „Отруденият човек ще ти даде, голямо е сърцето му.“

  Позабавихме се и двамата ми спътника се понамръщиха, но бързо им премина. Слънцето се скриваше веке, а ние бехме доникъде.

  – В първото село спираме и ке нощуваме там – отсече Васил.

  Спогледахме се с Невена и в един глас се съгласихме. Натръшкахме се, изморени от емоции, на стария дюшек и го питам комитата ни:

  – Да не си се опиквал като манечок[ix] на тоя дюшек?

  – Ега се опикаш ти нощеска! – Изсмяхме се всички, пък след това захъркахме.

  Събудихме се от горещината на изгрялото слънце. Ламарината беше нажежена, а слънцето светеше в очите ни, прокрадвайки се през стъклата на каросерията. Стъкмихме си бърза закуска, сварихме си кафе на газовото котлонче и потеглихме от село Хотово. И ние не знаехме накъде отиваме, обикаляхме нашите китни селца в търсене на вярата. Васко трябваше да разбере, че това, което търсим, е в него. Посее ли семенцето на истината в себе си, всяка зла сила се изпарява, мигом изчезва. Кажехме ли му го директно – не, че не му го бях казвал – он веднага щеше да отрече. За това пък неговият инат ни водеше.

  Докъде ли щяхме да стигнем, следвайки това магаре, само един Господ знаеше. Обиколихме още няколко села, в едно от които видяхме една баба. Точно преминавайки през центъра на селото чухме, че камбаната бие. Спряхме с буса и отидохме към черквата, където за наше учудване видяхме само женичката, която теглеше един ремък. Камбаната пееше звучно, ритмично, а ние гледаме бабата, после пак камбаната и пак така.

  Други хора немаше наоколо, а тя като приключи това начинание ни продума:

  – Що сакате[x]?

  – Нищо, майко, само гледаме – отговори войводата.

  Женичката се успокои след като усети, че сме от добрите. Поговорихме си надълго и ни разказа, че на празници си били само тя и попът. Всеки ден биела сутрин камбаната и предпразнично. Продължавала да си поддържа църквата, макар никой да не я посещавал. Един ден на празник, попът си пеел и двамата си били. Баба Събка го спряла и го приканила да си ходят, че нямало смисъл без хора да се чете, но попът й отговорил: „Ние не сме ли хора, за нас си го правиме“ и продължил литургията. Но това най-вече трябваше да го чуе Васко, а след срещата с тази силна жена му натрих носа.

  – Виде ли бе, юнако? Жената на седемдесет и осем години не се е предала, а ти, млад мъж в силата си, в черни магии си тръгнал да верваш.

  – Я ти кажах, че от мене нищо не стая.

  Продължихме обнадеждени и това само ни показа, че човек никога не трябва да се предава, еле па ние, българите. За нас винаги е било важно качеството, а не количеството. По-добре един достоен човек да има, отколкото мнозина невежи. Едно само не разбрах от ситуацията и го питам:

  – А бе, Васе, защо нарече майко тази женица? Тя не ти е такава.

  – Оти[xi] така си сакам, от’ си смотан!

  Сам си отговорих на глупавия въпрос и се покаях затуй, че не съм го направил досега. Ние сме едни сите – и по тело, и по вера. Майка ни е всека българка, такава, която не се е предала, ни продала.

  Обикаляхме волно, без сценарий, без план – и това говореше само едно, и то беше свобода. Кой може да си позволи днес да тръгне без посока и без гривна на ръката, и без резервация? Никой. Паркетният човек има физическата възможност, но духовно е низш и непосилно е за него да го направи. Това пътуване само ми затвърди убеждението и туй, че човек може да обиколи Земята и нищо да не види, а и обратното – в едно село да е преминал животът му, пък прогледнал. Селата, през които преминавахме, имаха по няколко жители. От тия стожери учехме и неслучайно там търсехме и ги разпитвахме. Един дядо ни посъветва да изтъркаляме войводата там, дека лежи магарето.

  – Ке го изцериме тоя инат – обеща дедо Сотко.

  И ни заводи в кошарата при животинките. Тръгнахме подир дедото, който още ходеше със стари панталони, елече с гайтани и овчи калпак. Стигнахме при кътчето на магарето и дойде време за тоя смехотворен ритуал.

  – Айде, Васе, легай тука на сламата – с ехиден смях го подканвахме.

  Той, милият, седи такъв като виновен и гледа животинката, гледа сламата и се натъжи. После изпроводи с очи стареца, който изведе магаренцето Златан на двора.

  – Нема да легнем язека[xii] тука и турско да е, я да не съм стока – проговори инатот.

  – Я легай бе, магаре ниедно! – Ядовит го сграбчих през кръста и го хвърлих на одъро връз сламата.

  До тоя момент съпротивата на ината работеше, но рухна мигом. Като паднахме двамата пред яслите и Невена се метна отгоре ни баш по детски, и голям смях падна. Старецът, влизайки, махна с ръка и ни похвали.

  – А така, синче, инато на магарето да ойде[xiii].

  То май и така се случи, че като понечи бай Сотко да го прибере, Златан се запре и като заби копитата тая пущина…

  – Сега ти ли ядове ке даваш? – мърмори и дърпа каиша дядото, бутаме и ние, смеейки се, а Златан се запънал пред кошарата и не понечва да влази.

  – Извинявай, дядо Соте, сега животинката ти е с двоен инат – пошегува се Невена. И някак си го дръпнахме четиримата, та го излъгахме да се прибере.

  – Хванало е! – засмя се дядото широко.

  Ние му казахме, че си тръгваме, и му благодарихме за съдействието. Това обаче не му се понрави и ни покани да пренощуваме у тях. Нямаше как да откажем на човечеца. Жена си и сина си изгубил отдавна, сам останал. По време на вечеря с дядо Сотко прозрях, че той е точно от тези хора, които не са мърдали от село, ма знаят повече от временните екскурзианти. Човекът ходил с овците до другото село чат-пат. Един път бил в град Свети Врач (днес Сандански[xiv]), ама като малък. Като го питахме за туй, че е сам самичък, той отговори:

  – Яз да съм сам? Яз си имам винаги другар, с Господа съм!

  Останахме безмълвни, само се спогледахме, а тъмнината скриваше сълзите на всеки един от нас.

  Когато го попитахме за държавата Македония и какво е мнението му по тоя въпрос, той в тоз момент си сипваше ракийка в чашката. Сипа тоз път догоре, та чак преля. Обърна я на един път и удари с чашата силно по масичката. Не продума повече до момента, в който ни заведе до стаята, където щяхме да нощуваме, и ни пожела лека нощ. Съжалих, че повдигнах темата. На другия ден, на изпроводяк, разбрах, че баща му бил убит, само защото е българин. Не го криел, бил го заявявал явно пред враговете ни.

  – Оти насърди човека? – пита ме Васко.

  – Васка, не знаех аз, от дек’ да знам?

  Продължихме към село Богородица, там имаше петнадесет параклиса. Невероятно ми се стори, но факт. Обиколихме ги всички. По селата на вярващите българи немаше ни една къща, по-голема от черквата. Замислих се и осъзнах защо това е така. Никой не си е позволявал да се прави на повече от Бога. Сега небостъргачи жулеха облаците, а хората не си даваха сметка, колко са надхвърлили правомощията си.

  В един от тези свободни, приключенски дни, Васко ни сподели, че баща му искал да го жени. Седял си той и си гледал телевизия, когато татко му нахлул и му съобщил, че е уредил снаха. Съседката през една улица цанил за жена на комитата. От наш Васко се искало само да я потърси, да се видят, ама и това не станало. Първо помислил, че бащата се шегува, ама по погледа му разбрал сериозността и два месеца не си показал носа дори на двора. Поне гайдата усвоил, защото друго, освен да зяпа в тъпия телевизор, нямало какво. Чакала хабер девойката, ама нищо. Воеводкото си седел дома и си повтарял, че само размотва гащите, демек „нищо, нищо не стае“.

  Като ни разказа тая история се спукахме от смях с Невена. Нямаше как да потулим изблика ни. Васето ни разказа, че отскоро го била хванала магията, преди му немало нищо. Само инатот бил голем, той си се родил с тоз късмет. Пошушнах си след тия откровения: „Брей, опък човек е тоя.“

  Нашия общ приятел Стефан разбрал за комичната ситуация и тръгнал да помага. И ще го води нашио да го годява. И тръгнали двамата годежари да дирят булчето. Имала тя малко магазинче в Петрич, ама като идели, не я нашли[xv]. Затворено било.

  – Е, немаш късмет, Васе! – измърморил под носа си Стефан.

  – Е, я ти кажах. Я га магията! Действува! – с усмивка казал Васко.

  И оставиха това начинание за друг ден, а нашио юнак си отдъхна. Па предложи на Стефан вино да го черпава. Седнали в местното кафене, па там видели три моминки, приятелки на Васето. Като ги видел Стефан си глътнал граматиката. Почнали обаче двамата мана[xvi] да им намират. Коя с голема уста, коя по парите одела. Е, нема угодия. Па насърдили момите и они бегали. Оттогава ги подминавали по главната. Като си бегали на Марикостиново, Стефан поискал да види поне на снимка цанената булка и отишел при бащата на Васето.

  – Бай Яне, имаш ли на снимка снахата? – любопитствал Стефан.

  – Я ке ти га покажем у фейсо, Течо – зарадвал се от интереса бащата.

  – Е, па арна е, шо! – казал Стефан.

  – Арна де, он нашио едно лайкче требе да цъкне само – ядосал се бай Янак.

  В село Богородица откарахме една неделя, запознахме се там с дядо Караман. Така му викали, щото черен бил дедото и силен. Иначе българин и не само, и много вярващ. Отключи ни той един от параклисите. Каза, че имал ключове от сите петнайсет, но, когато му разказахме защо обикаляме, той погледна с черните си очи Васковите и се намръщи. Подкани ни да влезнем в храма, който настоятелно пожела да ни покаже. Първо повика Васко, а подире му и ние. Каза му дедо Караман нещо, само на него, прошепна му го в ухото тихо. Питахме го като останахме насаме какво старецът му е рекъл, но не ни огря. Обикаляхме по пиринските селца до насита. Хора нямаше, ама пък природата, подивяла, превземаше дворове и къщи. Тук-там някой богаташ потегнал старина, но с много бетон и кичозно, та да ти се доповръща, донесъл от пошлостта и извратения си вкус, сред прекрасно подредените камъчета. Помислих си, споделяйки си с другите, това ми обобщение: „По-добре природата да си го вземе, отколкото еснафски крак да стъпи в тези райски кътчета.“

  Прибрахме се от пътешествието обогатени. Дано дългите разговори бяха посели семенцето на вярата у Васко. Беше въпрос на време да покълне. На нас ако не се довереше, четата му, то щеше на бабите и дядовците, които срещнахме по пътя. Светският човек, изминавайки хиляди километри, освен магнитчетата за хладилник, едва ли виждаше нещо повече.

  Васето търсеше в него самия. Това беше светът за него, а съседното селце – цяла нова галактика. Е! Не продаваха нови магнитчета и сувенири, но той виждаше. Нямаше огромни паметници и дворци, а паднали каменни къщи и няколко столетника.

  Когато спряхме пред дома на инатчията, баща му излезе с усмивка и рече:

  – Айде! Шо? Изцерихте ли инато?

  – Чисто нов ви го връщаме.

  След като оставихме комитата вкъщи, преспахме в Свети Врач, а на другия ден решихме да изненадаме Васето. Взехме го от тях и го заведохме на суши в едно ресторантче.

  – Ето, Васе, изненадата, ще те почерпим модерна, източна храна.

  – Яз такова не ядем! – отговори той.

  – Ае стига, бе! Къв си ти бе?

  – Вие апнувайте[xvii], яз ке шетам по градо.

  Исках да угодя на Невена и седнахме в скъпия ресторант. Докато хапвахме, почнах да се гнуся от себе си – за това, че нямам принципи, за това, че съм тръгнал да спасявам човек, който има ясен мироглед за живота, за това, че съм инертен и не мога да стъпя на малкия пръст на воеводата. Не докоснах храната. Невена обаче не се впечатли особено от реакцията на Васето. Тя възприемаше света като една шега. Беше й все тая за всичко.

  Намерихме принципния старомоден мъж, седнал на една пейка, сложил единия крак връз другия, ръцете разперил на облегалката, сякаш в полет. Той летеше и за мен винаги ще остане номер едно, защото беше човек с принципи – Васе.

   

  Послепис

  Ние с Невена се прибрахме в София и продължихме със старите си начинания.

  Стефан като разбрал, че Васето нема интерес към съседката, я намерил в магазинчето и се залюбили.

  Васил продължил да си седи вкъщи, но всяка неделя ходел да навестява дядо Караман и баба Събка. Един ден пътьом минал през село Кромидово, да види една стара чешма, строена от Седма рилска дивизия[xviii]. Започнал да позачиства от бурени и храсталаци и ненадейно се появили две момичета туристки:

  – Ти от общината ли си? – попитали го те.

  – Не. Аз просто така. – Погледнал ги чаровно и навел глава.

  Заговорил се комитата с хубавите девойки и така се влюбил в едната, че в тоя миг лошата магия се изпарила. Като разбрал, че са петричлийки, пак запраскал на диалект, че до този момент спазвал книжовнио език. Изпъчил се нашият и извадил гайдата, засвирил. Оказало се, че момичките били родолюбки и се усмихнали по-иначе. И наместо да извадят телефоните да снимат, запели. Помогнали му да изчисти чешмата от плевели, докато припяват, а след туй отишли с него при дедо Караман. А той на смъртния си одър завещал ключовете от всички храмове на Васко, защото виждал в очите му вяра. Подал му в ръката връзката и продумал:

  – Слава на Бога! – И издъхнал.

  Една сутрин дедо Сотко минал и се сбогувал с цялото село, т. е. с другите двама обитатели, които си помислили, че се шегува. На следващия ден съседът му бай Ичко го намерил издъхнал в леглото. Бил се пременил в старата си носия и калпака на татко му.

  Баба Събка също не отстъпила от вярата до сетния си дъх.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  [i] Силяхлък – колан, изработен от естествена кожа и зашит със свинско ремъче, т.нар. хайдушки колан.

  [ii] Расодка (диал.) – разходка.

  [iii] Яз, язе (диал.) – аз.

  [iv] Спиеш (диал.) – спиш.

  [v] Тераш (диал.) – търсиш.

  [vi] Запнах се (диал.)  – запънах се.

  [vii] Дек’, дека (диал.) – къде.

  [viii] Арно, харно – добре (производно от турската дума „хаир“ – добро, благополучие).

  [ix] Манечок (диал.) – мъничък.

  [x] Сакате (диал.)  – искате.

  [xi] Оти, от’ (диал.)  – защо, защото.

  [xii] Язека (диал.) – аз.

  [xiii] Да ойде (диал.) – да си отиде.

  [xiv] От 1949 г. град Свети Врач се нарича Сандански.

  [xv] Нашли (диал.) – намерили.

  [xvi] Мана (диал.) – махна (недостатък).

  [xvii] Апнувайте (диал.) – хапвайте.

  [xviii] Седма пехотна рилска дивизия е формирана през 1904 г. Тя се отличава особено през Балканската война.

  .

• Между нищото и сбогом

  .

  Стихове от Снежана Изворска-Ауад

  .

  МЕЖДУ НИЩОТО И СБОГОМ

  Някъде между нищото и сбогом
  един живот догонва сянката си
  и все не може да я стигне.
  А времето захвърля камък
  с надежда сянката да спре,
  преди следата да изстине.

  …Животът тичаше напред,
  а спомените ми – обратно,
  не знаех кой от тях да следвам…
  Ако живота избера,
  на спомените казвам сбогом
  и ги прегръщам за последно…

  Посоките сърцето срязват
  на сто болезнени парчета,
  слепени с капчици тревога…
  И няма нито миг покой
  там, между нищото – и сбогом.

   

  ЗАКЛИНАНИЕ

  Ако Надеждата ми имаше лице,
  щях да го взема в топлите си длани,
  да гмурна търсещ поглед във очите й
  и да прошепна като заклинание:
  Надеждо, миличка, не ме напускай!..
  Но тя, Надеждата – безлика, безтелесна,
  е сякаш само полъх в мисълта ми,
  от който пламъчето на свещта потрепва
  и разпилява сенките на мрака…
  Докато пламъчето още свети –
  Надеждо глупава, не ме напускай!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Творбите са част от новата книга на Снежана Изворска-Ауад „Между нищото и сбогом“.
  Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Америка

  .

  Ти си навсякъде… Ти си всесилна… Ти си страната могъща…
  Тази, която не знае какво е бомба над своята къща.
  Ти си онази, която… защо ли?.. отдавна се чувства призвана
  шумно да влезе във чуждата къща – без да получи покана.

  Ти си онази, която не знае още какво е да има
  смърт… студ… и глад… ленинградска обсада… атомен взрив в Хирошима…
  Ти си онази – щедрата майка – свойте деца нещадяща,
  тази, която в Ирак или в Белград сякаш на пикник ги праща.

  Ти се заемаш света да оправиш… Главната твоя задача…
  Колко те мразят… И колко болеше… Двата ти небостъргача…
  Кратка история… Няколко века… И през какво не премина…
  Дива… Колумбова… Все пак Европа е твоята първа родина.

  Все пак успя… Фантастично… Признавам. С толкова мъки безмерни
  Линкълн… И Кенеди… Лутър Кинг… Робсън… Заедно… Бели и черни…
  Ти си приюта на толкова българи… Чух, че живеят щастливо…
  Странно е… Никога не бих поискал аз да те видя на живо.

  Ти си велика… И ти си ужасна… Няма как в теб да се влюбиш…
  Ти ще опазиш от гибел Земята… Или пък ще я погубиш.

   

  Недялко Йорданов

  2018 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Зимен пастел

  .

  Чайникът е включен в контакта на деня.
  В чайника пищи и свири,
  свири и пищи мойта самота.
  Кипи вода – жасминови поля,
  китайски чашки с порцеланово покритие
  очакват своя трубадур с цитрата.
  Вечер се изключва, както всеки знае,
  чайникът нехаен.
  Следват дълги преходи безсъние
  сред гора еленови рога – те,
  стадата в тюркоазена мъгла, не знаят
  някой ден дали ще се завърнат…
  В контакта на деня чайникът е включен.
  Сняг навява възможното предчувствие,
  че нещо може да се случи.
  Преспите с любов ще помета
  пред къщата на стогодишната жена.
  Ще седнем сетне с баба Дара
  сред снимките и спомените за другари,
  а чайникът ще зашепти едва:
  „Такава дума няма – „самота”…

   

  Рада Добриянова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Иди и виж… войната!

   

  Има филми, които трябва да се гледат от всеки човек на планетата. По-долу ще намерите моя актуален списък, към днешна дата (десетина дни след началото на бойните действия в Украйна).

  Вчера подготвях публикацията „Хотят ли русские войны и кой срещу кого воюва“ (линк).
  Като илюстрация към текста поисках да вградя един антивоенен филм. Разтърсих се в интернет и с учудване разбрах, че повечето от най-добрите филми по темата могат да се гледат само срещу заплащане.

  А дали трябва да е така? Не си ли заслужава гражданите от цял свят да се обединим, ако e неоходимо да платим и да получим правата на гениалните произведения, които ни разкриват грозното лице на войната, което, поради човешката си психология, бързо забравяме.
  Казват: „Следващата голяма война започва тогава, когато почине последният ветеран от предишната война.“
  Нека помним!

  Във времето, в което се чете все по-малко, ако създадем един безплатен видеорхив, той ще е само от полза за бъдещите поколения. Можем ли да обединим усилията си и да решим тази задача – времето ще покаже.

  Като първа крачка, Ви предлагам мой кратък списък от антивоенни филми.

   

  

   

  Ще започна с „Диктаторът“ (The Great Dictator 1940, 125 min.) на неповторимия Чарли Чаплин. Видеото го открих единствено във Фейсбук и не зная колко време още ще бъде достъпно (линк).

  ‘

  

   

  Вторият филм, който е оставил незаличими следи у мен е „Иди и виж“ (на руски: „Иди и смотри“ (1985)).
  Вижте го в Ютуб с английски субтитри COME AND SEE  и на руски с аудио коментари – линк.

  .

  

   

  „Апокалипсис сега“ (Apocalypse Now (1979)) е друг филм разтърсил ме с кадрите си и музиката си, непосредствено преди да ме вземат в армията.

  А любимите литературни произведения, които съм виждал филмирани са от класиката – „Война и мир“ на Л.Н.Толстой и „На Западния фронт нищо ново“ от Ерих Мария Ремарк. Писан е през 1929 година, но актуален и след век.
  По-долу може да видите филма на английски език All Quiet On The Western Front.

   

  
  ‘

  Очаквам на редакционния имейл (линк) да ни изпратите връзки към любими ваши антивоенни филми и/или да дадете предложения, как може да се преборим за безплатен достъп до това световно културно наследство, което ни е много необходимо не само в последно време.

   

  П. Стаматов

   

  .

• Самолет

  .

  На К. Карамфилов

  Но да вървим, да тръгваме, приятелю
  да съберем кълбото на Ариадна

  Защото знаеш как започна

  По обед слънцето припадна
  по здрач пресичахме градината
  Върху асфалта бе написано

  „Смърт на пешеходната ни формула“

  Допълних „Смърт на гравитацията“
  Ти нарисува профила на танца
  а аз римувах две акации
  разминахме се със дузина данъчни
  две кучета и седем котки
  банкер със плюшена походка
  n бройка тайни полицаи
  войниче в гарнизонен отпуск
  жонгльор със думи

  и накрая

  те всички в края на градинката
  настигнаха
  и сянката й
  и блондинката

  А ние с тебе продължихме
  и стигнахме порутен дом
  Живееше там старец-гном
  с пет вятъра и шест клошари
  Но беше друго и го знаехме –
  бе храст с врабци през януари

  О, тоя свят е сън в съня ни

  Сбор от премигнати реалности
  Издава тайната си при ръкуване
  И всеки път е пророкуване
  И всеки път е отначало
  с очи на Ангел
  с ново тяло

   

  Недялко Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Недялко Славов е роден през 1952 г. в Пловдив. Завършил е Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките  „Сърдечни сезони“ (1979), „Оптимистична поема“ (1986), „Преодоляване на границите“ (1989), „Мраморни години“ (1996), „Човекът в бърз кадър“ (1997), „0 – 24 часа“ (2003); на сборника „Филипополски разкази“ (2007) и на сборниците с пиеси „Бялата дама“ (2003) и „Борса за трупове“ (2012); на романите „Фаустино“ (2010), „Вертиго“ (2012), „Портрет на поета като млад“ (2013), „432 херца“ (2015), „Камбаната“ (2016), „Пиафе“ (2018), „И станах река“ (2020), „2020“ (2021). Превеждан на английски, немски, руски и гръцки език. Носител на национални награди за поезия и проза, сред които Национална награда за поезия „Иван Николов“, Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, Награда „Хеликон“ за нова българска художествена проза и др. Член на редколегията на литературно сп. „Страница“. Инициатор и съучредител на Европейски писателски срещи – Пловдив.

  .

• Пътят към дома

  .

  Разказ от Николай Милчев

  .

  Като тръгна за село, винаги спирам на тази бензиностанция – не, че я знам каква е и с какво е по-добра, но спирам точно тук, веднага след Подуене, към края на София.

  Бензиностанцията прилича на бейзболна шапка, издадена напред, а може и да се приеме, че е с козирка – нямам представа какво е, обаче едно е ясно – напрежението ми е голямо, много е силно.

  Всеки час и минута се чувствам като глътнал реотан. Нагрявам се отвътре до просветване и само си държа очите в телефона. Само това правя. Пръстите ми все набират един и същи номер, номерът на майка ми на село.

  Селските телефони са си живи погребани. Да се свържеш с домашен селски телефон е чудо някакво невъзможно. Все са развалени, все връзката се къса и чупи, все има гръмотевици и бури и никога не са в ред тези лъскави бакелитови жаби.

  На мен лично тези телефони ми приличат на жаби – дремят, дремят и току заквакат от някой шкаф, маса или специална поставка с каренце. Каренцето – бродирано с различни конци задължително.

  Като напече слънце, и хората тичат да поливат с чайници мястото, където са кабелите на тези телефони. Поливат пръстта, в която са закопани, та да прозвънят, да се отпушат и да заквакат.

  Най-смешното е, че хората поливат кабелите, сякаш са лук, домати или картофи. Страшна водна технология се прилага върху селските телефони.

  Звъня аз на майка си по сто пъти на ден, ама наистина по сто пъти, и докато слушам онова пииип-пииип-пииип, сърцето ми се качва в зъбите, оттам отскача в мозъка, мозъкът почва да тупти, вдигам кръвно и полудявам на секундата.

  Като чуя: “Ааало, сиинъът ми лии се обажда отсрееща?“ и като усетя, че примляска с уста, направо свършвам курса. Сутрин е, осем и половина е, а тя ще ми провлачва думите и ще ми примлясква така, че и слюнчиците на устните й да чувам.

  Не е за вярване, че е пила толкова рано. Ама е за вярване, защото майка ми вече пие, когато се сети.

  Старите жени много пият, обаче за това не се говори. Гълтаме си езиците по този повод. Ако някои не пият, е по изключение. А майка ми не е такова изключение.

  Пият старите жени от самотия и от това, че са вдовици. Даже да не са вдовици в смъртния смисъл на думата, даже да не са изгубили мъжете си, старите жени губят сърцата си в годините и телата си губят, и почват да бягат встрани. Бягат встрани и пият.

  Така и с майка. Татко умря и тя скочи в чашата му. Той не пиеше нищо – нищо като алкохол, и чашата му в този смисъл беше празна. Но тя я напълни първо с плачене, после с ракия.
  В началото в ракията имаше и портокалови корички – стържеше си портокалови корички в шишенцето с ракия. Какво начало само…

  Пиенето е велика работа, от друга страна. Прави те по-висок, по-широк, дава ти нова уста и нови думи, но ти опъва и нервите така, че по тях може да мине ток. Хем не стъпваш по земята, хем трептиш от електричеството. Пиенето те прави да светиш за малко и да угасваш след минути. Качва те на електрическия стълб най-отгоре, показва ти оттам осветения свят, а после те угасва, щраква ти ключето, както се казва, и ти дава сън. Пияният сън е страшна работа – клатушкане в кораб, пътешествия през морета и спомени, и земетресения, земетресения…

  Тази бензиностанция след Подуене не е много използвана и населена и аз спокойно купувам каквото трябва за из път. Купувам на майка шоколади – фин млечни, вафли във всички цветове на опаковките, кроасани, бисквити котешки езичета, тахан халва – от по-меката, бонбони лукчета – лютиви, ментови бонбони – зелени, поръсени със захар… Ако има и боза, става идеално.

  Колкото повече сладки неща й купувам, толкова повече ми олеква, защото си мисля, че така кръвта й ще се напълни със захар и ще се напива по-бавно. А и като знам колко обича сладко, да мога да й купя цяла сладкарница, ще го направя като едното нищо.

  Вземам и за мен няколко специални работи, слагам ги в хартиен плик отделно, плащам и потеглям за село.

  На бензиностанцията ми е много хубав тоя момент, като изчистят стъклата на колата. Не, че са били кой знае колко мръсни, но усещането е същото като сутрин, когато си умиеш очите със студена вода. На самия мозък ти просветва и пътят става по-широк, доста по-широк.

  Нашето село е на стотина километра от София, все по магистралата е, с отбивка съвсем накрая. Върви си магистралата като магистрала и по едно време – малка отбивка и край – в селото си.

  Нито съм добър шофьор, нито нищо. Да карам кола, е мъчение, защото не мога да блея встрани, да се скитосвам един вид в пейзажа и да си съчинявам съчинения наум.

  Обичам друг да ме вози, а аз да се рея, да му бъбря и да не спирам да говоря, ама сега няма как – карам и съм на тръни.

  Отивам да я видя моята мила майчица с нейното разтягане и провлачване на думи, с нейното примляскване още от сутринта, с нейното замайване, пиене и изпотено спане, с изчезванията и появяванията й. И с губенето на ключове.

  Като почнат да си губят ключовете, нашите майки първоначално много ги е срам, после свикват. Особено ако трудно разбират какво става около тях. То кой ли разбира изобщо какво става около него?

  Мине се не мине време, и майка ми вземе, та си изгуби ключа. Пет ключа й бях извадил резервни от майстора в града, и тя ги изгуби всичките.

  Първия го изгуби в една детелина. И се изказа по тоя случай, че й бил късметлийският такъв, щото го изгубила в детелината. Много ме ядоса с тия глупости.

  Вторият ключ се бил търкулнал в шахтата на улицата. Много дъжд валяло и той отплувал.
  Вързах й с ластик третия ключ на врата – като на малко дете, а тя ревеше, че ще се удуши на него, докато спи. И той също изчезна. Може и да се е изстрелял от ластика в Космоса.

  Като си изгуби ключовете, спря да заключва вратата.

  Тогава й дойдоха скъпи гости, скъпи гости крадци, и й откраднаха парите. Излъгаха я след двайсетина дена други юнаци, че съм катастрофирал и умирам – тя им даде двата си пръстена и халката си, и още три пендари. После не помнеше нищо. Ракията изтри златото.

  Не обичам да карам, но карам, какво да правя. Като наближа тунелите на Витиня, и ми се стъмнява. Още е сутрин, а ми се стъмнява, защото тези тунели никога не ги оправиха – все капят, на главата ми капят, като мина – ще ми пробият черепа направо.

  И да знаете – пътува ли към майка си, синът не излиза от тунела, докато не я види.

  Пътуването към майките си е пътуване в тунел – мъки, болки, а после – изгревът, слънцето и почваш да дишаш.

  Опипвам хартиения плик и вадя от него хулиганче с водка. Една двестаграмка. Гълтам, ама яко, и усещам водката в носа, в гърлото и в корема си. Усещам я как се движи като жива и една линия се очертава по мене от носа до петите.

  Тунелът просветлява и свършва, сякаш някой го реже с ножица.

  Пускам си касета с Джордже Балашевич. Ще ме разтопи този певец – много му харесвам думите на песните. Не, че ги разбирам всичките, но като ги нареди една след друга, и му имам пълно доверие. Мелодията ми се е сляла, едно и също ми изглежда, обаче думите ги чувам – чувам ги и им вярвам.

  Глътвам още малко водка и си отварям кенче бира. Пращенето при отварянето е голяма работа. И пръските също. Изобщо не ми пука за КАТ, мат и всякакви възможни полицейски и катаджийски проверки – все ми е тая.

  И не съм пиян изобщо – сигурен съм в това.

  Като изляза и от последния тунел и наближа Ботевград, винаги се сещам за една любовна работа. Хем се смея, хем някаква тръпка получавам.

  Моя позната ми разказа, че точно там – след последния тунел преди Ботевград, била направила на гаджето си френска любов. „Отби – вика ми тя, – колата встрани, там има отбивка, и аз му направих френска любов, както си седим на предната седалка. А колите профучаваха край нас.“ Така се изрази: „Колите профучаваха край нас, а аз му правех френска любов, щото в София нямаше къде по улиците“.

  Страхотна история, как да не си я спомням.

  Допих кенчето с бира и се загледах в сливовите дръвчета край пътя. Балашевич пееше за някаква своя голяма любов – как е любил любовта си под някакви акации и как този спомен му е скъп. Балашевич пее на сръбски, но като е за любов, по-лесно схващам.

  Помислих си за завръщанията у дома. Майко мила, колко стихове, думи и песни има за това завръщане в бащината къща. „Да се завърнеш в бащината къща… Да те посрещне старата на прага“ – умилително, нали, чак да ти се скъса сърцето. И още други работи – зелената трева в двора, майчината люлка и така нататък. Скъпи и прескъпи неща.

  Обаче какво завръщане правех сега? Изтръпнал от страх, карам полупиян и слушам песни, които разбирам наполовина. Но страха си го разбирам пределно и целия. Страх ме е, много ме е страх как ще я заваря, какво ще й кажа, а най-много ме е страх тя какво ще ми каже. Ще може ли да ми проговори изобщо или само ще ми примлясква и ще ми провлача думите.
  „Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо“ – как ви се струва, дали си го мисля точно това?

  Слънцето пече през стъклото на колата, аз примижавам и пия втория кен бира. Гълтам и останалата водка. „Ако я заваря пияна, ще я удуша, ще я убия“ – това си мисля и съзирам манастира. Не го виждам ясно, само го съзирам – прозорците на манастира блестят като детски огледалца и ми правят зайчета.

  Преди да влезе в село, пътят се отпушва и се гмурва в долината и разбирам, че съм си у дома. Усещам го с кожата си. Тая долина и тая река – нищо особено не са, ама други такива няма. И манастирът блести в скалите и ми свети в очите, дяволът му с дявол.

  Едва мисля, как карам, не е ясно. Но виждам магарица с магаренце точно преди табелата с името на селото. Напушва ме на смях. Нервен смях малко – не може да бъде аз да съм като някакъв Господ и да ме чака магарица с магаренце.

  Завивам много бавно по моста над реката и едва се добирам до нашата къща. Спирам и не мога да сляза – толкова ме е хванало пиенето. Почвам да ям шоколад. Ям шоколад и не мога да спра. Омазвам се и треперя. И не смея да сляза, не смея да сляза, защото майка може да е пияна и защото аз съм пиян.

  Някой чука на прозореца на колата. Не чука, ами драска като пиле. Тя е – излязла е и чука на стъклото. И ми се смее, и ми сочи да си обърша устата от шоколада.

  После как и дали разтяга думите, не е ясно. Пияна ли е, не е ли – не е ясно. Нищо не е ясно вече. Освен че си бях дошъл у дома – все по магистралата, с една отбивка накрая.

  И да си знаете, ама завинаги да си знаете – аз изобщо не мога да карам кола като хората, изобщо…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Николай Милчев е роден през 1958 г. в Плевен, израснал е в Ловеч. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където участва в творческите търсения на студентския кръжок „Емилиян Станев“. Работил е като зам.-главен редактор на в. „Средношколско знаме“ и в. „Клас“. Бил е член на редакционната колегия на сп. „Родна реч“. Негови стихове са излъчвани по БНР, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл „Таласъми без налъми“. Води предаването „Поетична сряда“ в Телевизия 2001, където представя над 50 млади автори. Учител в 105 СУ „Атанас Далчев“ в София. Автор на стихосбирките „Висока лоза“ (1985), „Което ще бъде“ (1988), „Лирика“ (1990), „Което остава“ (1991), „Бяла залисия“ (1993), „Случайно и определено“ (1994), „Изневиделица“ (1995), „Мокра светлина“ (1997), „Очи широколистни“ (2004), „Надеждата е бебе с очила“ (2006), „Само скреж“ (2008), „Петел от малинов пейзаж“ (2008), „Само рисунки“ (2012), „Малката поетеса“ (2012), „Тънък дъжд“ (2013), „Прелъст и светогорски стихотворения“ (2015), „Ти и котките следобед“ (2017), „Пейзажи с Лолита, ателие за българска детска литература „Upper earth books“ (2018) и на сборниците с разкази „Ябълковият човек“ (2020) и „Разтуряй, Злато моме, магиите“ (2021). Носител на поредица престижни литературни награди и отличия. 

  .

• Стопи се ледът…

  .

  Стихове от Даниела Найберг

   

  Стопи се ледът
  Сковал езерото
  И водите сега се вълнуват
  Вълнуват
  Танцуват
  Айседора Дънкан
  Коприна
  Жарсе
  Жена без корсет
  Усетила дрехата
  В най-тънките гънки
  И шепотът на вълните
  Е така заразителен
  Че се прибирам у дома
  Като птица

  ***

  Но виждам
  Че птиците понякога
  Са листа
  Едни такива
  Широчки
  Излезли от охлюв
  Превърнат в ключ сол
  Подсказал
  Първата нота
  На деня
  Богоявление
  Йордановден
  Благословен

  …

  Януари
  Небе
  Такова синьо
  Съм виждала само
  В очи на дете

  …

  Вода
  Когато е твърде много
  Е твърде много
  Превзела зеленото на градините
  В локвища
  Отразява облаците
  Напомня ми за миг
  Ню Орлеанс след Катрина
  Гледан от самолет
  преди приземяване
  в онази тревожна
  2005-та година
  И защо сега
  Локва
  Напомня за ураган
  Не знам
  Може би за да ми подскаже
  Че за всичко
  Трябва
  Да благодаря

  …

  Животът на село
  Ме научи
  На разни неща
  Едно от тях
  Да разпознавам
  Пернатите
  По гласовете
  На повечето сега знам
  Имената
  Окраските по перата
  Знам как летят
  Как ходят
  Подскачат
  Как се поклащат някои
  Като ходят
  Как изнасят шийка напред
  Като плуват
  Как се ухажват
  Знам как се карат
  Такава врява се вдига
  Страхуват
  Орлите също познавам по гласа
  Не само по летежа
  Нали сме съседи
  Такъв красив полет
  Но красотата е
  Относителна
  Я да питам майките
  Които си крият яйцата
  И малките пиленца
  Далеч ли са хищниците
  Песнопойците
  Набират кураж
  Чуруликат
  Чуруликат
  Така им се радвам
  Очакват си семенцата
  В хранилката сутрин
  Гъските пък
  Свикват симпозиум
  В короната на дъба до къщата
  Всяка есен
  Обсъждат маршрута
  Преди да се вдигнат от „раз“
  Знае се кой ще е пръв
  Как по-точно
  Ще се разперят фланговете
  И кой ще наглежда по-възрастните
  И каква картина само
  В небето рисуват
  Наученото на село
  Сега прилагам в града
  И сякаш по-иначе
  Гледам-виждам
  Слушам
  И чувам

  …

  Понякога
  Денят ми стига
  Само за стих
  Останалото
  Не се брои

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Трохи от шоколад

  .

  Разказ от Маруся Николова*

  Тя приседна на края на стола и притисна чантата към гърдите си. Документите й ги взеха, но в нея бяха снимките на децата и внуците, които в нейна чест устроиха тържество снощи. Всички в един глас я убеждаваха, че в дома за стари хора ще се чувства комфортно. Ще бъде ежедневно обгрижвана. Ще контролират кръвното й налягане и сърдечната честота, ще я хранят пълноценно. Това е дом сред природата, в подножието на планината. Снабден е с дневен кът, просторна столова, стая за рехабилитация… Въздухът е чист и ухае на бор. Красивата сграда е опасана с алеи и зеленчукови лехи, където може да упражнява своето хоби – градинарството. Има пейки за отморяване, където ще присяда, за да слуша сребристата песен на чучулигите. Домът е с висока такса, която децата й жертвоготовно ще поемат и ще поделят помежду си. Нейната пенсия не би покрила и четвъртината. В лукс и разнообразни развлечения тя ще се почувства жизнена и ще наниже десетилетия след своите осемдесет. За този дом се чакало с години и цяло чудо било, че са я вредили. За това дължат благодарност на приятеля на внучката, който работел в сферата на социалните дейности. Тази възможност изскочила изневиделица и не трябвало да я изпускат.

  – Не се безпокойте за мен! – успя да изрече тя, когато я оставиха и тръгнаха обратно.

  Не искаше да ги тревожи, но не се чувстваше добре след трите безсънни нощи. Не беше в състояние да преглътне и залък. Мисли и премисля толкова много неща, но не можа да си отговори защо отмиля на децата си така отведнъж. Във всичко им помагаше и в нищо не им пречеше. И двамата изучи за инженери. Вдигна сватбите им, отгледа децата им. В какво я обвиняваха? Къде сгреши?

  Трябваше да й съобщят решението си по-отдалеч, за да се подготви. Не, че имаше недовършена работа, но искаше да се сбогува с трите приятелки, които й бяха останали – една съученичка, с която бяха седели на един чин – поетеса и писателка, продължаваща да твори, и аптекарката срещу дома й, с която се знаеха от деца. Тя все още работеше по заместване. Децата им бяха надалеч, по чужбина, и сами се справяха, при това не лошо. Третата беше на легло, но синът й я гледаше с помощта на болногледачка.

  И в този миг, останала сама в коридора, тя обърна поглед към миналото си и осъзна с потресаваща яснота, че бе допуснала съдбовна грешка. Бе помислила за всеки и всичко, но не и за себе си. Остана вдовица на двадесет и осем години с две невръстни момчета и се зарече да не се омъжва, за да не ги подлага на стрес и евентуален тормоз. Сълзите й останаха неизплакани, защото не искаше да я виждат скръбна, а приветлива и силна. Времената бяха други, тази нейна постъпка нарекоха благочестива и тя се ползваше с авторитет в завода. Пари не й липсваха при икономиите, които правеше от своите нужди. Освен това се зае с хигиената на сградата след работно време.

  При трудова злополука тук загина мъжът й – главен леяр, тук издейства стипендии на децата си и ги видя да поемат отговорни постове.

  Тя не успя да заспи последната нощ под родния покрив, под който се бяха раждали и умирали предците й. Повечето от тях бяха чиновници, но имаше и майстор зидар, построил къщата. Познаваше всеки сантиметър от нея. Чувстваше се защитена зад стените й, а сега се бе изгубила… Сълзите й закапаха неканени…

  – Ще дойдеш ли с мен да ти покажа стаята? Да я видиш каква е – каза хигиенистката.

  – Ще поостана още малко тук… Все ми е едно каква е.

  – А, не така! Щом си в нашите ръце, ще се съобразяваш с нашите правила. Не може да стърчиш в коридора и да рониш сълзи. Това травмира останалите обитатели на дома. Затвори си вратата на стаята, па си реви, колкото щеш… За какво ми даваха зор да я чистя след умрелия?! Скапах се…

  – Вашата работа е да чистите, а не да наставлявате с груб тон! – чу се откъм вратата. – Потърсете си друга работа, за да не се скапвате. Да си вървим, мамо!

  На сбогуване той беше усетил сълзите в гласа й. Означаваше, че е дълбоко разстроена. Въпреки че даде съгласието си да постъпи в дома и веднага се засуети около багажа си. Никога не я бе виждал да плаче.

  По пътя жена му разопакова шоколад и сложи парченце в устата му. Трохи от него паднаха в скута му. И тогава той си спомни. Бяха две буйни момчета, с апетит към сладкото. Любимото им лакомство бе шоколадът. Майка им не пропускаше да ги зарадва при възможност. Когато й отчупваха парче от него, тя отказваше с думите: „Не обичам шоколад! Изяжте го вие!“ Те се учудваха. Как може някой да не обича шоколад?! Но веднъж той видя как тя изтръска трохите от празната опаковка и ги лапна с наслада.

  Когато обърна колата и запраши обратно, жена му не каза нищо. Напъха в устата си последното парче и гузно замълча. Защо й трябваше да отваря дума за този „луксозен дом“?!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Разказът е част от едноименен сборник. Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Толкова войни…

  .

  Толкова войни,
  в които враждуващите те призовават
  да застанеш на тяхна страна,
  да се въоръжиш с тяхната обида,
  да приемеш страховете им като свои.
  Толкова много мръсни войни,
  в които няма добри герои –
  само праведници, на които едва насмогваш.
  Толкова срамни, фалшиви войни,
  колкото всички умели опити да те отклонят
  от твоята мъничка смешна война,
  от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
  да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
  и никога срещу хора.

  Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
  след като нямаш кораб.

   

  Марин Бодаков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Марин Бодаков (1971-2021) е роден във Велико Търново, почива в София. Завършил е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в сп. „Български месечник“. От 2000 г. до 2019 г. е редактор за литература във в. „Култура“ и неговия продължител, в. „К“. Доцент по жанрове в печата, публицистика и художествена критика в Катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Член на журитата на редица престижни национални награди за съвременна българска художествена литература. Съдружник в издателството за детска образователна книжнина „Точица“. Автор на стихосбирките „Девство“ (1994), „Бисквити“ (1998), „Обявяване на провала“ (2002), „Ангел в зоопарка“ (2008), „Наивно изкуство“ (2011; Национална литературна награда „Иван Николов“ за най-добра поетическа книга на годината), „Северна тетрадка“ (2013), „Битката за теб“ (2016; Национална литературна награда „Памет“ в годината на Константин Павлов), „Мечка страх“ (2018). Между другите му публикации са „Детето зад чина“ (2012), заедно със Зорница Христова, и „Преведе от…“ (2013), интервюта с български литературни преводачи. 

  .

• Изчезналият мъртвец

  .

  Разказ от Мира Папо

  (По истински случай)

   

  Умря бай Кольо. Зимата беше, Коледните пости наскоро бяха свършили, та набързо го погребахме. Отец Константин го опя на Централните гробища, запалихме му по една свещица и си тръгнахме, че студ голям и не се търпеше. Само жена му, хубавата Еленка й викахме, остана да оплаква до последно покойника и да нарежда. Мина се колко време беше, месец ли, два ли, не помня, и кака Еленка дотърча в храма. Посиняла, разрошена, черното шалче на врата й се беше извъртяло зад ухото и краищата му висяха на гърба й. Още като влезе и се развика:

  – Отец, отец… Помагай! Отмъкнали са го моя Кольо, покойника, няма го в гроба… А-а-а – тръшна се тя на един стол и бръкна в чантата си за нифедипина, че кръвното й беше скочило до тавана.

  Отец Константин, който се беше скрил в олтара, дръпна завесата на Царските двери, подаде навън глава, изгледа я строго и рече:

  – Как така ще го откраднат бай Кольо, ма Елено? Умрял човек, кой ще го краде? – И като се прекръсти, отецът продължи: – Вечна му памят и царство му небесно на Кольо. Ти чуваш ли се какви ги приказваш? Луда жена. Е-е-е, я по-тихо, че изплаши хората в църквата.

  А кака Еленка, без въобще да го чува, занарежда:

  – Няма го в ковчега… А-а-а. Няма го-о-о. – Разплака се с глас тя. – Миличкият ми, няма го. На кой гроб ще преливам вода сега, на кой гроб цветенца ще садя? И кокичета взех, и минзухари нося – и като извади от чантата си луковиците на изброените цветя, тикна ги под носа на слисания отец.

  Отец Константин се обърка, излезе погрешно направо през Царските двери, без дори да забележи, и отиде при кака Елена. Реши, че сигурно е полудяла от мъка и самотия и нещо го стисна за гърлото, а очите му се насълзиха.

  – Отец, ти нищо не знаеш. Нищичко. Моят покойник, вечна му памят и царство му небесно, цял живот като писано яйце ме гледаше, на ръце ме носеше. – Кака Еленка изпъна гръб, приглади косата си и продължи: – Затова и две деца му родих. Ама той и любовница си беше завъдил. Аз не му стигах сигурно. И нея хубаво гледаше, и на нея носеше, що торби изнесе от къщи… Все при нея ходеше, уж да й помага, само дето не се беше пренесъл да живее у тях… По някое време и златните ми бижута взеха да изчезват едно по едно, знам ги аз къде са… Само тя, само тая долна мръсница е отмъкнала Кольо, сигурно ме е издебнала. Изкопала е гроба, нарамила го е с ковчега и в друг гроб го е посяла. Та на спокойствие да си го гледа, да си го прелива и цветенца да му сади. Само тя го е взела-а-а… – Кака Еленка стисна главата си с две ръце и започна да вие.

  Малкото хора, дето бяха останали в храма, набързо се изнесоха навън, та вътре останахме само трима – отец Константин, моя милост, клисарката, и кака Елена.

  Отец Константин седна до нея, взе ръцете й в своите и я зауспокоява:

  – Няма нищо, Еленке. Няма нищо. Успокой се. Сторило ти се е само, че го няма покойника. Там си е той, в гроба. Няма къде да иде. Ами че шест месеца още не са минали. Знаеш ли каква хубава панихида ще му направим на Кольо? Бог да го прости… Ти само се успокой…

  Кака Елена дори не го дочака да се изкаже, изфуча и като го перна през ръцете, скочи на крака.

  – Аз не съм луда. Няма нужда да ме забаламосваш. Ами, че я иди на гробищата да видиш, като не ми вярваш. На мястото зее дупка, ковчегът го няма, само една дупка в земята е останала… А-а-а, да скокна и аз в нея, та черната земя да ме погълне…

  В този момент се чу силен трясък и в храма влетя Черната Гана. Викахме й така, защото беше мургава, смугла чак като циганка, с големи черни очи. И тя беше посиняла и разрошена и едва си поемаше въздух. Стиснала здраво бастуна в ръка, Черната Гана се хвърли срещу кака Елена и се развика:

  – Къде го скри, ма мръсницо? Къде си го скрила? Изкопала си Кольо от гроба и си го скрила някъде, та само ти да си го оплакваш и преливаш. – И тя я заудря с бастуна.

  Докато да успее да ги разтърве, и отец Константин отнесе няколко удара с бастун. А в това време кака Елена се измъкна от ръцете на Черната Гана и се изправи пред иконата на Божията Майка.

  – Кольо, Кольо-о-о… Какво хубаво намери в тая мръсница! Не я ли виждаш колко е черна. Боже, Боже, и Света Богородичке, къде се скри бе, човек, къде отиде, бре, Кольо?

  И като се обърна само към отчето, тя продължи:

  – Невалиден си беше моя Кольо и това си е. Ама, то никой не знаеше, щото не му личеше. С едното око не виждаше още от малък. С прашки играли като деца и едно камъче го улучило право в лявото око. Дето се вика, и белег нямаше, само че той не виждаше нищо с това око. Та когато ние с него се годявахме, мойта баба взе да пресмята на пръстите на едната си ръка плюсовете и минусите – дали да го взема за мъж, или не. И като свиваше пръстите на лявата си ръка, нареждаше: „Първо, не вижда с едното око. Значи е невалиден. Второ, може да окьоравее и с другото око, та още по-лошо. После взе да свива пръстите на дясната си ръка и да пресмята: Първо, богат и хубав живот ще си живееш с него. Второ, братовчеди сте и парите му в родата ще останат. Значи, станаха две на две. Хубаво срещу лошо.

  Позамисли се баба ми, позамисли се, пък ми нареди да си облека новите дрехи и ме прати да се запозная с Кольо на вечеринката в съвета. Пък аз тогава моя Кольо още не бях го виждала и се зачудих как ще го позная, щото не му личало, че е невалиден. Наредили се ония ми ти ергени до стената, пият лимонада, пушат тютюн и оглеждат момите. Разходих се аз пред тях, гледам, гледам, ама не мога да разбера кой е Кольо. Тогава взех да намигам. Минах един път покрай ергените, наредени до стената, и намигам. На връщане взех да намигам и с другото око, а Кольо не се обажда. Взеха да се смеят тия момчета и аз в земята потънах от срам. Хукнах да бягам, че се изложих много. – Разтъжена от спомените, кака Елена току изхлипваше, а ние, умълчани, я гледахме и ей такива очи бяхме извъртели да чуем края на историята.

  – Чак до вратата Кольо ме настигна. Хвана ме за ръката, дръпна ме навътре и ми рече: „Ти сигурно мен търсиш, Ленче. Баба ти ми описа как изглеждаш, та да те позная на вечеринката. Ама много оперена ми се видиш. Така юнашки намигаше с тия черни очи, право в сърцето ме удари.“ След един месец се взехме с моя Кольо. Такъв хубав живот си живяхме. Само да не беше тая мръсница. – И кака Елена изгледа страшно Черната Гана, която се подсмихваше. После продължи: – Види се, щото моят Кольо си беше кьорав, та не е могъл да те огледа хубаво, да те види каква си черна, черна циганка… Невалиден си беше той и затова го излъга, мръсницо!

  Тя се нахвърли върху Черната Гана и двете пак се хванаха за косите.

  Този път отец Константин не се опита да ги разтърве, ами, както се беше замислил, изведнъж скокна, грабна ключовете за колата и хукна навън. В движение се прекръсти, седна в колата и моментално потегли в неизвестна посока.

  Чак след един час се върна. Тия двете жени, лудите, кака Елена и Черната Гана, в туй време се бяха сдобрили и заедно оплакваха Кольо.

  Върна се отец Константин, ама не сам, мъкнеше за ръка бай Пешо. По-големия брат на починалия Кольо. Бай Пешо, наскоро изкарал инсулт, влачеше левия си крак, та полекичка приседна на един стол, вдигна замъглените си от пердета очи, изгледа страшно двете жени и процеди през зъби:

  – Прости жени, брей! Анатема! Пфу, луди жени! Цял живот му ядяхте душата и не можахте да си го поделите Кольо. Та затова брат ми малко преди да умре ме извика и ми заръча: „Бате, като умра, изчакай няколко месеца да се успокоят нещата, па ми извади кокалите от гроба и на друго място, тайно място, ме погреби. Та тия двете мойте, лудите, поне на оня свят да ме оставят да почивам на спокойствие. На спокойствие и на тишина.“

  Бай Пешо се изправи полека, свали си каскета и като се прекръсти три пъти, обърна се към отец Константин, който, изправен до стената, мълчаливо слушаше и поглаждаше брадата си.

  – Така и направих, отец. Не знам за хубаво ли е, за лошо ли е. Ако грях имам, Бог да ми прости. Изчаках да минат трите месеца и отидох при директора на Централните гробища. Пуснах му някой лев в ръката и той се съгласи. Разкопахме го брат ми, вечна му памят и царство му небесно, и без да отваряме ковчега, че много миришеше, в друг гроб го закопахме, рано сутринта беше. Само времето не ни стигна, времето, щото тия двете, лудите, от ранна сутрин до късна вечер висят по гробищата да се карат и всяка помъкнала шише с вода да прелива, и всяка цветенца носи да засажда… Та времето не ни стигна да зарием стария гроб и нищо да не се разбере. – Той вдигна рязко едната си ръка, замахна във въздуха и отсече: – Ама сега и да ме утрепете, няма да кажа къде съм го погребал. Няма да кажа! – След това, целият зачервен и треперещ, бай Пешо се обърна към отчето: – Бог да го прости Кольо, ама едно не ми е ясно, отче. Сега, като го заровихме в друг гроб, трябва ли да му се прави второ опело, или не трябва? Щото друг гроб е това, не е същият, та да не си остане неопят брат ми, а, отче?

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Питсбърг

  .

  Стихове от Васил Славов

  .

  ПИТСБЪРГ

  Дими… не град, мъртвец забравен,
  реката – мътната сълза пред мен
  и само шлепът, времето прегазил,
  се дави в сянката на есенния ден.

  На толкова много хълмове изтрити
  дъждът пак лющи старото желязо,
  до изоставената шахта на звездите
  двуколката на времето е спряла.

  Провлачени към залеза си часове
  затварят дните, сенките обръщат.
  Порой от прах, от пепел и от сгур
  покрива стъпките ни – още същите.

  Отсреща залезът, изтрит от време,
  прорива пътя в рехава ръжда,
  кади небе по въгленните нишки,
  а времето – без време подивя.

  И кална птица облака прорязва,
  и кална птица от калта си пее,
  мъглата дипли дрипата си мазна
  и в яростта на болките стареем.

  Пролайва куче в този синкав град.
  Светкавиците удрят надалеко
  и в сив синкоп дъждът барабани
  върху притулената голота на шлепа.

  .

  

  СОФИЯ

  Дойде от края на света,
  оттам, където сенките умират
  и само белезите на деня
  изстиват в черната си диря.

  Бе минал по тунела на дъгата,
  покръстен в крепната галера,
  на палубата, дето вятър млати,
  а в трюмовете мъртвите треперят.

  Разсечен с паднали видения
  бе тежкият му, сенчест лоб –
  чергарства, прах и преселения
  и тъмно, тъмно като в рог.

  Посрещна го пресъхнала река,
  запуснат гроб и мирисът на сиво.
  Отпи от процепите на дъжда,
  усети болката и жълтото й жило.

  Къде бе стигнал. Колко още?
  Каква бе тази паднала земя?
  И колко прах и вехти мощи
  ще трябва да пресява. Докога?

  Мълчеше – сам, загубен, грешен
  в града на люляците и тъгата
  и някаква до глухо тиха песен
  ковеше клинове в душата му.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Творбите са от новата стихосбирка на Васил Славов „Ням“. Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Полунощ

   

  Обърканост… и движещи се пясъци…
  самотни чаши – белег на разпада…
  Отдавна са отпаднали въпросите
  и всеки тайно в мислите си бяга…

  Отчаян опит в доза безразличие
  заглъхва бързо и се утаява…
  Към дъното потъват и мечтите ни –
  със своята невинност се прощават…

  Полюшват се самотно само лодките,
  с позната песен някой се сбогува…
  Потрепват светлинки, не са очите ти,
  навярно вече спят и ме сънуват…

  Умората надвива и цикадите,
  внезапен хлад напомня, че е време
  на люлката затоплена в ръцете ти
  душа да скрия, ти да я приемеш…

   

  Катя Кремзер

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Катя Кремзер е родена в София. Магистър по електроника от Техническия университет в София и по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания. От много години живее и работи във Виена, Австрия. Има издадени три стихосбирки – „Среднощно ноктюрно“ (2014), „Обичам те, любов“ (2015) и „Пясъчна роза“ (2017). Нейни стихове са включени в антологии на български, сръбски, украински, турски и др. езици, публикувани са в сайтове за култура и литературни издания като сп. „Берфин бахар“, In Life, „Литературен свят“, „Културни новини“, сп. „Везни“, Факел.бг, „Литературен глас“, „Жената днес“ и др. Пише статии и репортажи за културни събития в България и чужбина за в. „Труд“, Епицентър.бг и др. През 2018 г. е наградена с Грамота от Министерството на културата, за принос в популяризирането на българската култура, и със Специалната награда на СБП за участието й в конкурса „В полите на Витоша“. Носител на първа награда за поезия от Международния литературен конкурс „Небесни Меридиани“ (2018, Израел). Член на СБП, СБЖ и Асоциацията на софийските писатели.

  .

• Ех, Василе, Василе…

  .

  През 2020 г. Снежана Славкова – ученичка от XII Б клас от СУ „Васил Левски“ в Карлово, написа чудесно есе, което посвети на 147-та година от гибелта на Апостола. С него тя стана носител на награда на карловския комитет „Васил Левски“, която всяка година се връчва на отличили се възпитаници на гимназията в родния град на революционера.

  Чуйте го в нейно изпълнение, пред паметника на Апостола.

   

  По-долу публикуваме и пълния текст на есето на Жани Славкова.

  Ех, Василе, Василе…
  Как е там, горе, отвисоко? Виждаш ли ни, чуваш ли ни? Страдаш ли?
  Как е там, където никой не може да те докосне, ала това, което съзираш, отново те залавя безпощадно? Ранява те, боли те, сълзите ти се ронят, но никой не може да ги избърше…
  Как е? Кажи ми. По-различно ли е?
  Защото днес тук всичко изглежда постарому.
  И тогава, и днес съратниците ти продължават да се люлеят в „таз рабска люлка“ и мнозина от тях отказват да се изправят, да направят първите си крачки, да се избавят от тъмата, да спрат да вдишват задушаващата й пепел. Вечер сядаме около софрите ни, „преливащи“ от бедност и немотия, мъчим се да „топлим“ сърцата си със студенината наоколо, по улиците се разминаваме с ангелски лица, а гледаш как демонски души ни гризат отвътре.
  Боли те, нали?! Много от нас също търпят тази болка, Апостоле. Търпят я. И дотам.
  Ежедневно „търкаме“ надеждите си в листове хартия, „изхвърляме“ благата си далеч от нас, извън пределите на България, сбогуваме се с децата на родината ни и им пожелаваме успешно и красиво бъдеще в чужбина, броим жълтите си стотинки и с помрачена усмивка ги даваме, за да сложим едничък топъл хляб на масата.
  Гледаш ни – отвън здрави, радостни, вълнуващи се.
  А отвътре – болни, печални, безразлични.
  Как е там, горе, във висините? Бдиш над нас, зная, но ние се крием в низините и разстоянието помежду ни става все по-голямо и по-голямо.
  Поглеждам към небето и търся светлия ти лик. След това поглеждам наоколо и виждам непрогледна тъмнина в обърканите погледи.

  Ех, Василе, Василе…

  Кажи ми, би ли се намерил втори като теб, който да се хвърли в катрана, за да избави сънародниците си от окаляне?! Кажи ми, би ли тръгнал някой безкористно към своята Голгота така, както ти тръгна?! Кажи ми, би ли се осмелил някой да ври в ада, за да подари рая на своите близки?!
  Мълчиш, Дяконе, и дума не отронваш. Съгласяваш се значи…
  Знам, че все още бушува кръвта във вените ти, сърцето ти не намира покой. Протягаш ръце към нас, иска ти се да помогнеш и… В един момент осъзнаваш, че ти си запазил своята плът, пропита от съвест, морал и честност, ала това, което попада в шепите ти, е едно бездушно общество, опиянено от грозотата на апатията.
  Сурова е истината. Плащаме си, за да живеем в сиромашия.
  Така е, сине карловски, така е…
  Единствен ти ни завеща най-голямото предизвикателство – да се чудим дали сме способни да превъзмогнем себе си и своето его, дали можем да мислим за всички останали преди нас, да мислим за България.
  Не мислиш ли, че е така?! Не е ли предизвикателство, Левски?! Не е ли…?!
  Няма те теб, няма го твоя лъвски скок към бъдещето, към прогреса.
  Има ги тях, има го и настоящото потъване в регреса.
  Но ни има и нас. Младите. Непоколебимите. Смелите. Решителните.
  Има го хъсът, устремът, има я и любовта ни към теб, към топлата майчина гръд на България. Ще ни има и утре, затова ще направим всичко възможно да има утре.
  Предизвиквам себе си. Предизвиквам теб. Предизвиквам нас.
  Защото знам, че няма да позволим нито твоите завети, нито твоят зов, нито идеалите ти да преминат „тихо като през пустиня“!

  Защото знам, че България ще я има, докато я има и нашата вяра в нея!

  .

  

  .

• Рецепта за огън

  .

  Разказ от Орлин Крумов

  .

  Обикновено така бяга човек, за да си спаси живота…

  А двамата мъже тичаха далеч по-бързо. Под стъпалата им песъчливата почва се ронеше и свличаше, острите камънаци се търкаляха по склона, вдигайки рехава пушилка. Мъжете се препъваха в дебелите коренища, падаха, преобръщаха се през глава и ругаеха отчаяно. След миг скачаха и отново се втурваха към дъното на клисурата, устремени като вятър.

  Гущерът, чието туловище сякаш бе сглобено от късове гранит, бързо ги застигаше. Земята се тресеше под стъпките му, опашката му, като дяволски камшик, плющеше върху камъните, които изскачаха от гнездата си със свистене.

  Чудовището се изравни с бегълците, устата му зина, бездънна и лакома, от гърлото му прозвуча дълбок и страшен рев, сякаш планини се събаряха.

  В следващия миг тялото му се отпусна, формите омекнаха и се размиха, гущерът се свлече на земята и се стопи, изчезна като видение. Почвата се нагъна, изпращяха коренища и стволове на дървета, после всичко наоколо се напука, разцепи се.

  Двамата мъже се вмъкнаха в една пещера и се строполиха върху влажните камъни.

  – Отървахме кожите – изстена по-възрастният от тях. – Не подозирах, че рискът ще е толкова голям.

  Другият, почти младеж, въздъхна и внимателно разгледа предмета, който стискаше в ръката си.

  – Струва ми се, че камерата е повредена – поклати глава той.

  – Можеш ли да я поправиш?

  – Тц… Изключено. Изгубих си раницата, професоре.

  Професорът се изкашля и плю в тъмнината. После рече:

  – Няма значение. Всичко това се наблюдава от кораба. Важното е, че експериментът успя. Направих едно от най-важните открития и не мога да не се гордея! Светът наоколо се промени за часове, минути. Сякаш с магическа пръчка! Животните, растенията, цялата природа покорно следват моя замисъл. Аз съм творецът!

  Той се засмя, намести се по-удобно върху коравия под, премисляйки всичко още веднъж.
  След излъчването на гигантския импулс към повърхността на планетата, вчера двамата се приземиха, за да наблюдават и обобщят рузултатите от експеримента. И ето че стана чудото, в което доскоро никой не би повярвал – бактериите, които единствени съществуваха тук, внезапно се активизираха, развиха се светкавично, преобразиха се. Почвата се покри с море от папрат и дива растителност, сетне земята запращя и заскърца, към небето полетяха грамадните стволове на борове и секвои, които за миг израстваха от едва покълналите семена. В реките запляскаха с опашки рибите, изпълзяха влечугите, запяха пъстрокрилите птици… Светкавична еволюция!

  По лицата на двамата заиграха огнени зайчета. Те прилепиха телата си до стената на пещерата и притихнаха. Недалеч група космати мъже, набити и трътлести, благоговееха над пламъците, бликнали сред сухите клонки и шума.

  – Ето ги и първите хора – прошепна професорът. – И първият огън! Те даже не подозират, че аз съм техният създател! Нямат представа, че се наслаждават на топлината на огъня благодарение на мен! Ти също можеш да се гордееш, като мой асистент…

  Групата мъже нахвърляха в огъня късове месо и нетърпеливо започнаха да ровят с клонки в жаравата. Двама от тях се скараха за парче месо, свадата приключи бързо – по-едрият грабна парчето и започна да ръфа.

  Този, който изгуби спора кресна, грабна голям въглен и го запрати към отсрещната стена. Въгленът се разби на малки парчета, оставяйки черна драскотина върху неравната повърхност. Гневът му сякаш изчезна, той взе друг въглен и приближи до стената. Взря се в драскотината и, след кратко колебание, добави втора до нея. Под тях нарисува кръг и една точка в средата като око… всичко това заприлича донякъде на главата на животно с рога. Елен или кой знае какво, най-вероятно дивечът от днес.

  Групата го окуражи с крясъци. Скоро изпод въглена се появи и тялото на животното, ловците…

  – Ето и първата скална рисунка! – не се сдържа асистентът. – Е, точно затова ми трябваше камерата…

  Онези обаче го чуха, наскачаха и награбиха тояги и камъни. Опряха гърбовете си един в друг и се заозъртаха. Най-едрият, стиснал в ръката си огромен кокъл, запристъпва напред. Силуетът му се открои на фона на огъня, сянката му похлупи двамата мъже. Вдигна оръжието си, готов да го стовари със страшна сила, но…

  Рев на пещерна мечка прогърмя из лабиринтите, смрази кръвта човешка, онези се втурнаха към изхода и стъпкаха огъня. Към тавана се пръсна рояк искри…

  Двамата изследователи изпълзяха от пещерата невредими. Мечката, както и гигантският гущер, се бяха стопили във вековете, някъде в тази еволюция, където времето, събитията хвърчаха с бързина, неразбираема за човешкия ум.

  Навън картината се бе променила напълно. Край крепостните стени на някакъв град кипеше люта битка, нажеженият въздух се люшкаше под ехото на боя, рояци хора връхлитаха един върху друг под звуците на медни тръби.

  – Средновековието… – прошепна професорът, но не довърши.

  Някакъв конник вдигна прах наблизо, конят се спря, воинът огледа двамата изследователи, облечени в странни за него дрехи. След миг вдигна копието си и го запрати срещу тях. После внезапно изчезна, а копието се превърна в дълга тънка пушка, която тупна недалеч и гръмна от само себе си.

  Слънцето напичаше, умората подкоси краката им и мъжете седнаха на някакви метални ребра, проточили се едно до друго сред полето. Заслушаха се в тишината, в лекия повей на вятъра и песента на птиците. Внезапно професорът каза:

  – Релси… Та това са релси на влак! Някога и на Земята е имало такава нещо.

  Отдалечиха се тъкмо навреме, защото релсите се затресоха, заплашителен тътен се надигна от земята, сетне изхвърча огнен змей, изпищя и ги потопи в облак от искри и пара.

  Двамата отупаха прашните си дрехи и дълго гледаха отдалечаващия се влак.

  – Забележително! – каза професорът. – Как ли се дивят онези горе, на кораба, наблюдавайки всичко това?

  И той посочи с ръка към небето, но това, което видя, го накара да онемее.

  Една сребриста огнена стрела проряза небосклона.

  – Ракета! – възторжено извика асистентът.

  Над тях, далеч в небето, се появи огнено кълбо, стана огромно и внезапно изчезна.

  – Бойна ракета – тихо каза професорът. – Попадна право в целта…

  Двамата дълго и мълчаливо се гледаха. Никой нямаше смелостта да проговори пръв. Накрая професорът глухо, едва чуто прошепна:

  – Корабът ни… Това е краят…

  Мълчаха дълго, може би с часове. Асистентът, в чиито очи напираха сълзите, рече:

  – Значи, този експеримент… еволюцията… всичко това… завърши със създаването на една бойна ракета, която унищожи кораба ни. Корабът на техния създател! А ние сега сме заложници на тази планета…

  Професорът поклати глава:

  – Още по-лошо…

  – Какво по-лошо от това? Какво? Говори, човече!

  – Спирането на импулса по този начин не е предвидено в експеримента. Разбираш ли? На теория, това може да доведе до контра импулс…

  – Искаш да кажеш, че сега всичко ще се развие в противоположна посока? – изкрещя асистентът. – Обратна еволюция?

  Професорът не можа да отговори. Пред очите му ставаше нещо, което никога не си беше представял. Асистентът му се бе превърнал в напълно непознат човек, облечен в старинна, ръчно тъкана одежда. Въздухът пред него трептеше, всъщност не бе въздухът, а образът му – ту лице на мъж, ту на жена, ту на едър воин, ту на немощен старец. Превъплащаваше се в своите прародители.

  Професорът се опита да каже нещо, но от устата му излизаха звуци, твърде далеч от човешката реч:

  – Гррр… гррр…

  Асистентът пред него, превърнал се в космат полугол мъж, отговори:

  – Пурррр…

  Около тях природата се гърчеше в страшни мъки – камъни се стриваха на пясък и отново се спояваха, планини се събираха, горите прииждаха отвсякъде.

  След няколко минути две великолепни маймуни прибягаха до близкото дърво, метнаха се на един от клоните и започнаха да късат сочните зрели плодове.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Орлин Крумов е завършил Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, работил е във в. „Стършел“. В началото на 1990-те години издава хумористичното списание „Параван“. През 1991 г. емигрира в САЩ. Издател е на първия български вестник на новата емиграция отвъд океана – Good Luck (1992-1996) – отличен с грамота от губернатора на щата Илинойс за принос към българската култура в САЩ. Колумнист във в. „България Сега“ – Чикаго. Автор на книгите с хумористични разкази „Кой от двамата?“ (1987; заедно с Михаил Вешим) и „Лов на лъв“ (1990), на детската книжка „Цар Пшеничко“ (1989), на сборника с повести „Пробуждане от цветен сън“ (1990) и на две книги за нашата емиграция в Чикаго – „Чападжиев“ (1996; 2010) и „Чикаго, малка българска столица зад океана“ (2006). Крумов е и сред авторите на първата „Енциклопедия на етническите спортове“ в САЩ (2000). Носител на национални литературни награди – на в. „Орбита“ за фантастика (1989) и на СБЖ – за хумор и сатира (1989). Негови книги се намират в Конгресната библиотека във Вашингтон. Фейлетони и разкази от Крумов са излизали в Полша, Румъния, Русия и Унгария. Живее в Атланта, Джорджия. 

  .

• Одисей

   

  Стихове от Живка Балтаджиева

   

  Ни зáвет,
  ни завéтно място.
  Хоризонт на изчезването.
  Отвъд който се откриват
  нови земи.
  Или ново
  робство?

   

   

  ОДИСЕЙ

  Спящ ме довлякоха
  на брега на Итака,
  само тяло инертно.

  Първо не ме познаха.
  И после никой не ме попита
  нищо.

  Убих претендентите.
  Вече

  не трябва да плувам през бурите.

  Не е нужно повече да измислям.
  Да си измислям.
  Да бъда
  Друг.

  Да бъда.

  Ни дори аз сънувам
  Одисей.

  Сбъдна се моето бягство
  в реалността.

   

   

  ОВИДИЙ ГЛЕДА ДУНАВА…

  Овидий гледа Дунава.
  Напредва бавно водата смутна
  към Черно Понтийско море.

  Малко остава.

  От двете страни равнината е праскова,
  сцепена по средата

  и течението на реката –
  костилка, ребро на идещо,
  нож студен.

  Всичко е форма,
  всичко е безформено

  и безпощадно.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Живка Балтаджиева е родена през 1947 г. в София, отраства в Сливен. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в БНР и в сп. „Пламък“. От 1994 г. преподава литература в Университета Комплутенсе в Мадрид. Доктор на филологическите науки. Редактор в мадридското издателство „Амаргорд“. Автор на стихосбирките „Слънчево сплитане“ (1971), „Дневно осветление“ (1982), „Безродни митологии“ (2007), „Никога. Други стихове“ (2010). В Испания са публикува двуезичните „Sol – Слънце“ (2012, Carmina en mínima re, Barcelona); „Fuga a lo Real – Бягство в реалността“ (2012, Amargord Ediciones, Madrid, 2º издание 2013, 3º издание 2019). Както и „GenES“ („ГенИ“, 2016, Amargord Ediciones, Madrid); „Fiebre“ („Треска“, 2019, Ejemplar Único, Alicante); „Al final del bpsque verde – В края на зелената гора“ (2019, Polibea, Madrid). Превеждана е на различни езици и стиховете й са включени в много антологии. Носител е на национални и международни награди – за поезия, за превод и за есе. През 2014 г. международният фонд „Поезия“ я удостоява с наградата „Поети на други светове“ за цялостно поетично творчество. В България пише сценарии за документални филми. Има литературоведчески изследвания и есета за български, руски и испански автори. Прави преводи от испански, руски, унгарски и английски на български език. В Испания са публикувани нейни преводи на произведения на Антон Дончев, Николай Кънчев, Блага Димитрова, Христо Ботев, Константин Павлов, Георги Господинов, Георги Борисов и др. Превела е на български произведения на Федерико Гарсия Лорка, Чантал Майярд и др.

  .

• Квартал Надежда

  .

  Чудесно е, когато зазвъни
  трамвайна релса
  миг след полунощ…
  Тогава аз се сресвам,
  както винаги,
  в огнивото на лунната пътека
  и грабвам първото такси,
  зеленооко като мрака,
  към острова Добра Надежда.
  Там имах няколко любими,
  които още са деца
  на престарелите си майки,
  там имах някакви приятели,
  които вече съм забравил,
  но спомням си,
  че пият бира.
  Там всеки тротоар е скъсан
  oт ритане, фунийки,
  топчета.
  Но топките, останали в градините
  на лошите ни чичковци,
  отдавна вече са се пукнали…
  Във къщата,
  където се родих,
  стопанинът от Сирия се върнал
  и дворът е неземно припознат
  с домати, краставици, праз
  и пуйки…
  Оглеждам се – защо ли няма никой,
  тук-там кипеше всякакъв живот,
  от петък май ракията е свършила,
  изгряваше мъстиков понеделника…
  Било ли е билото аз не знам,
  дали съм сбъркал времето –
  не помня.
  И хващам първото такси –
  зеленооко като преждата.
  До следващия остров,
  може би,
  а може би
  до другата
  Надежда…

   

  Михаил Кръстанов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Безкръвно

  .

  Разказ от Цветан Бошев

  Беше тръгнал с пикапа си от крайбрежието на Индийския океан малко след полунощ и се набута в трафика на Джоузи /1/ някъде към осем. Изнервяше го това фучене, както и запекът по артериите на града. Разни пикли му показваха среден пръст от лимузините си, при най-малкото му колебание накъде да завие. Мъжете бяха по-въздържани, но и те присвяткваха. „Бързат за работа хората“ – самоуспокои се той, но нервите му го наведоха на доминантата в мислите му напоследък: „До месец-два трябва да тръгнат!…“ – си рече и струйчица слюнка, изтървана при сладостното преглъщане, текна от ъгъла на устата му. Бузите му от тъмен восък се карамелизираха от възбуда и забравен тик на дясната му скула се обади.

  Без предварителна резервация успя да си хване стая в обичайното си хотелско убежище в Роузбанк, удари си един блажен шампоан в прозрачната душова кабинка, въпреки че ваната, клечаща на малки криви крачета, го мамеше с отблясъците на крановете си. Огледа критично побеляващия си пубис в огледалото, изсуши дългата си сребърна брада в мека хавлиена кърпа от чист памук, попи напъпилата пот по голото си теме и навлече нов кат дрехи – колосана бяла курта и куфей /2/.

  На бара във фоайето завари цифром и словом един дебел африканер-чаепиец, намъкнат в примачкано сафари, който посмукваше пурета често и на малки дръпки, като сукалче. Седна през стол и поздрави него и бармана-калър.

  – Добро да е утрото и на теб, ама май ни чака задушен ден – отвърна му енотът, пафкайки.

  – То нам няма угода – усмихна се новодошлият. – Какъвто и да е, все ще му намерим кусур. – И приглади несъществуващите си мустаци. – Първата ми жена ми писна най-вече заради неспирните си недоволства от климата: „Що вали сега?“, „Ега ти вятъра!“, „Туй слънце сякаш не мърда…“ и т.н. Ще намери такова време на мук! „Иди в Европа! Кеф ти в Швеция без слънчеви очила, кеф ти в Норвегия, дето е половин година ден, другата – нощ, та да мирясаш“ – я посъветвах. – И тя отиде, ама в България. Бяхме се учили да караме ски там и като се развеждахме ми каза, че времето вече навсякъде се било развалило. Не беше стока. Отърва ме Аллах от нея.

  – Още едно оправдание що не се женя, а прехвърлих четиридесетака – вметна барманът. Колко жени имаш?

  – Три хартисаха. Първите две съм ги заточил в магазините си в Лесото. Не ми стига мъзгата вече да ги покривам по волята на Всевишния. Пък и те са доста дърти. Живея само с трийсетгодишната. Питомна хубостница. Фръцка се с нови клоки-та /3/ всяка седмица и това й е всичката беля. Сякаш има някаква разлика, все една кройка са. Ама като седне с приятелки на замрежена веранда, се фукат с джинси, дрънкулки и гримове. Нека се радва хайванчето! – въздъхна.

  – Аз търпя, търпя, пък й шибна на моята един с опакото… – отпусна се и бозайникът и огледа доволно пухкавата си китка.

  – Чудя се как ли би ми се отразил един драфт? Пресъхна ми гърлото да въртя геврека тази нощ.

  – Няма „рано“ за хубавите неща – нахили се барманът. – От Дърбан ли си?

  – От Дърбан.

  Абдул беше благ, дребен индиец, с тен на антрацитни въглища. Наближаваше седемдесетте.

  – Винаги прескачам там късно през есента – уточни дебелакът, сякаш някой се интересуваше от навиците му. – Влагата вече се е разнесла, дишаш цици и задници с очи по плажовете, акулите са забили в дълбокото. Ти знаеш ли, че в Дърбан е най-големият научен институт в света за изследване на психиката на тези хищни парантии?

  След малко и тримата, радостни като средношколци, се гледаха през ситната роса по халбите.

  – Вие, мюсюлманите, много се отракахте май?

  – Не пречи на вярата – конкретизира Абдул. – Имам племенница, която нагъва и свинско. Не била от Саудитска Арабия, така че всеки да си гледал в неговата чиния.

  – Американци установили, че в свинската сланина имало по-малко холестерол, отколкото в телешкото – се възгордя с ескалиращата си осведоменост напращелият.

  – Ти по какво тинтири-минтири насам?

  – Снабдявам магазини за антики, предимно мебелни.

  – О-о-о, не! Никакви такива и ритуални маски, и каквото и да било, принадлежали другиму! Един сангома венда /4/ ме наплаши, че могат да пренесат лоша участ. Някой умрял от червен вятър или синя пъпка, децата му разчистват вехториите, ти ги купуваш и хоп – болестта му цъфнала в политурата!…

  – Маса на пъпки, супер ще да е, да ти стои все накриво чашата! А креслото да ти духа… и да те масажира с червен вятър – изхитри се барманчето.

  – Абе, като ги минеш с отвара от джераниум /5/, лошото бяга. Важното е да нямат дървояд.

  – Чел съм, дето тези гадинки се делят на браншове – точилари, часовникари и какви бяха още? Я ме светни!

  – Едните ти стържат в ушите нощем, другите цъкат с челюсти да ти подскажат, че възрастта ти напредва. Но са повече семейства – внезапно се оживи Абдул. – Особено мръсни са Сечковците, защото ти правят сечено завинаги. Могат да ти оглозгат и гредите, и дограмата. Стават доста тлъсти. Спасение няма дори и с карате.

  – И кои други бойни изкуства бе, човече?

  – „Карате“ е силен препарат за третиране на добичетата, ама полза никаква. Най-много да си изтровиш домочадието. Освен това бръмбарчетата имат и летежна фаза. Пипва ги сексуалният глад и хвъркат навсякъде да се пърцат. Сетне снасят яйца и личинките им се заселват в някой викториански шкаф, струващ едно топи /6/ пари. Лекуват се само с огън. Не знам точно защо, но в Джобург /7/ не се срещат често. Затова доста мои сънародници от бранша битуват тук. Доставям на двадесетина магазина стилна мебел от добри китайски заводи франко пристанището и проверени антики от пра- и прадядовско време.

  Барманът се наклони над плота с престорена тайнственост и съобщи:

  – Страшно мезе са! Мой приятел ги въди в стара постройка, гони ги с някаква миризма и ги дърпа с пинсети. Жълтата риба се нареждала на опашка в Крокодайл ривър, а на торния червей обръщала сърдито гръб.

  – Нека ви кажа какво знам за червоядината от друга гледна точка. Астрофизиците наричат така въображаема тънка тръба от пространство-време, свързваща отдалечени райони на Вселената или паралелни вселени-бебета, която би могла да предложи възможност за пътуване във времето. Оня ден го четох – пак се наду и разкикоти бурът /8/.

  – Както е тръгнало, Сечковците могат и на тая тръба да й видят сметката – коментира Абдул сардонистично. – Много са яки.

  Тогава му бръмна селфонът. Вдигна го и останалите чуха фанфарен мъжки глас:

  – Ес салям ю алейкум, Ча-ча! /9/ Колко ти остана да бръмчиш?

  – Ва алейкум сакаам, сине! /10/ Пристигнах, освежих се и даже си разтягаме масали с едни хора в хотела. Ще обиколя аверите да събера поръчки и ме чакай за обед! Нося ти подарък. Ще ти се завие свят! И да го сложиш на витрината, ама няма да се лакомиш да го продаваш!

  – Благодаря ти, Ча-ча, съсипа ме от глезотия!

  – Тепърва ще те съсипя, юначе!

  – Не с бави, че Фатма вече е до лакти в пилафа!

  Абдул се раздели със събеседниците си, без да се ръкува, и тръгна по дела. Претупа ги набързо и още в 11:45 свирна на обкованата медна порта на кръщелника и кумеца си в квартал Линейжа, който държеше под дванайсетстайната си къща просторно хале, тъпкано с изискано обзавеждане за милиони.

  Оня ахна от възхита като отвориха задната врата на пикапа. Вътре се мъдреше масивен комод, комбиниран с писалищен секретар от времето на крал Джордж ІІІ, богато инкрустиран със седеф и пиринч. Младият знаеше от каталозите, че са оцелели само броени уникати.

  – С жена ми Шърли го избрахме! И тя трепери сега дали ще ти се хареса, пък и на Фатма.

  – Аллах да ви поживи! Сърцето ми спря, Ча-ча!

  Прегърнаха се и похапнаха с пръсти от овнешкото оризато. Фатма надничаше зад пердето, за да принася напитки и сладкиши.

  Абдул не рачи да преспи, защото на другия ден трябваше да разтоварва контейнер на пристанището. Пак се прегърнаха и се разделиха сърдечно.

  Пет минути след това той удари спирачки с треперещи нозе в локалния отбив на магистралата и се отпусна на седалката с невиждащ поглед. „Аллах акбар! Летете и се плодете, Сечковци!“.

  През влажния декември, връщайки се от пазар в дърбанския си дом, беше мярнал в склада косматия задник на кръщелника, изпращаш тласъци в междубедрието на Шърли, под запретнатото й портокалово пунджаби /11/ върху едно бюро в стил Луи Кенз.

   

  25 февруари 2010 г.

  Йоханесбург

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  1. Умалително име на Йоханесбург.
  2. Традиционна мюсюлманска мъжка дреха, наподобяваща рокля и везана цилиндрична капа.
  3. Вид мюсюлманска женска дреха.
  4. Народен лечител, шаман от племето Венда в Южна Африка.
  5. Здравец или мушкато.
  6. Също като куфей.
  7. Също като Джоузи.
  8. Нарицателно за наследник на холандските преселници.
  9. Ча-ча (куме, чичо).
  10. Мюсюлмански поздрав – отговор.
  11. Друг вид мюсюлманска женска дреха.

   

  Източник: LiterNet

  .

• Когато казваш името ми…

  .

  Когато казваш името ми,
  гласът ти изплита сребърна нишка
  и последният звук – безстрашно паяче –
  увисва на нея.
  Ти извикваш името ми на удавник
  във водите на времето.
  Ти ме зовеш от светлинния хаос
  на сътворението.
  Винаги, когато казваш името ми,
  искам да те прегърна и, докато ме спасяваш,
  да те спася.

  Но как се спасява сърце,
  което виси на сребърна нишка
  от небето.

   

  Свежа Дачева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
...
• 74
• >>