литература
- Представяне в София на „Шарената сол на планетата“
.
Софийската премиера на „Шарената сол на планетата“ – седмия литературен сборник с творби на български автори от различни страни, публикувани в EuroChicago.com, ще бъде на 6 октомври т.г., от 18.30 ч., в клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти, ул. „Граф Игнатиев“ 4.
След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020) и „Нистинари“ (2021), през настоящата 2022 г. излиза и тази книга. Седемте сборника съдържат общо над 600 произведения на около 200 автори от 6 континента, пишещи на български.
В „Шарената сол на планетата“ са събрани 42 разказа и 48 стихотворения на 72 автори от 18 страни и всички населени континенти. Между тях – 10 автори от САЩ, от шест щата. Някои европейски и неевропейски страни са представени с по трима или двама автори. 25 от представените автори от чужбина и страната за първи път влизат в сборник от нашата поредица.
Повечето от авторите и в този сборник имат издадени самостоятелни книги, някои и двуезични; мнозина са отличени с различни национални и международни награди. Има преводачи на художествена литература от и на български език; преподаватели в различни университети; преподаватели в български неделни училища зад граница; автори, изкушени и от други изкуства; журналисти, издатели, лекари, инженери, хора с най-различни професии. Автори, родени и израсли в България, за които българският език не е майчин, но го владеят и усещат като майстори. Има представители и на емигрантските, и на историческите български общности по света, както и завърнали се в родината емигранти. Някои от авторите от страната и чужбина за съжаление вече не са на този свят.
Седмата книга, както и предишните, не дели авторите според това дали са в чужбина или в България. Нито според това дали са утвърдени и известни, или не. (Въпреки че сборникът съдържа творби и на големи, знакови имена в съвременната българска литература.) Нито според етническата им принадлежност. Книгата е поредна, наситена с различни теми, стилове, почерци, палитра от българско слово.
„Географията“ на седмия сборник минава през Австралия, Австрия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Израел, Испания, Кипър, Молдова, Нова Зеландия, Република Южна Африка, САЩ (Вашингтон, Джорджия, Илинойс, Индиана, Охайо, Пенсилвания), Турция, Франция, Швеция, Украйна; през Атланта, Атина, Банкя, Бостън, Бургас, Бурса, Варна, Велико Търново, Виена, Гулянци, Добрич, Индианаполис, Истанбул, Йоханесбург, Канбера, Кишинев, Кълъмбъс, Мадрид, Никозия, с. Нови хан, Лондон, Лом, Париж, Перник, Питсбърг, Пловдив, Пърт, Сао Пауло, Сиатъл, Сливен, Солун, София, Стара Загора, Стрьомстад, Филаделфия, Уелингтън, Чикаго и др.
Творбите в тази книга, с малки изключения, са публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.com в последните три месеца на 2021 г. и първите три-четири месеца на 2022 г.
Шестте досегашни сборника Шестте досегашни сборника са качени и в pdf формат в безплатната ни онлайн книжарница с адрес: https://books.eurochicago.com/, където ще бъде качен по-късно и седмият.
Както предишните книги от поредицата, и тази е без корична цена и ще се разпространява безплатно. Средствата за нея са осигурени основно от д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, както и с помощта на дарения от Мария Стайкова (Австралия), Фил Бандов (Германия), Снежина Мечева (Великобритания), Снежана Изворска-Ауад (Израел), Рада Капралова (Гърция), Мира Папо (България), дарител от Чикаго, пожелал анонимност, Даниел Атанасов, Андрей Ненов, Мария Прадо, Николай Шопов, Мая Стоилова, Красимира Стойнова, Константин Господинов, Силвия Ранкова, Емилия Иванова, Ваня Анастасова, Даниела Вълканова, Радослав Ставрев.
Благодарим на всички дарители, на всички автори, които ни се довериха. на приятелите, помогнали за създаването на тази книга. Благодарим и за любезното съдействие на Клуб „Журналист“ за представянето на седмия сборник.
Всеки почитател на съвременната българска литература, който има желание и възможност, е добре дошъл на софийската премиера. Входът е свободен.
И накрая – моля, не продавайте тази книга, ако тя стигне до Вас, както правят някои за 30 лева (вж. линк)! Нито я подарявайте на някого, който би могъл да я продаде. Това е подарена любов и подарен труд, с които е морално престъпление да се прави бизнес.
.
- В неделя, на един пазар за роби…
.
В НЕДЕЛЯ, НА ЕДИН ПАЗАР ЗА РОБИ –
ядяха семки някакви кибици…
И плюеха нехайно и свободно
обелките. Върху гърба на птици.А птиците, в ръждясали кафези,
уплашено – обречени мълчаха…
Над клетките им тези крилорези
с предраните си гласове гълчаха…Във друга клетка – гълъбици бели
(да ти припадне мъка на сърцето)
си пощеха крилете не летели…
И гукаха копнежно към Небето.Паун да искаш даже, се намира.
С опашка щедра, царствено красива…
Над него – селянин отпива бира…
Така, от скука просто, се налива.Семейна двойка влюбени фазани –
в кафеза, за последно… се обичат.
Преминах покрай тях… И се засрамих.
Че (външно само) на човек приличам!Като крадец преминах, някак гузно
край любовта, заключена в решетки…
Към Бог избухна вярната ми Муза –
защо изпращаш в този Ад Поети!Смълча се Господ… Пусна отдалече
дъждовна капка върху мойта буза…
И тя, по-тежка от сълза, се стече
от сухите очи на мойта Муза…В неделя, на един пазар за роби –
пищеше ужасена тишината:
Защо? Нали се раждаме свободни!
И всички идваме от Светлината…А залезът се стичаше – тревожен…
Окървавен, попиваше в земята.
Където зверове в човешки кожи
пронизваха с ръждива тел… крилата.Гълъбина Митева
P.S. После не питайте… Защо на човечеството се случват разни неща. Ще се случват. Докато се случва това, което показвам. Закон! И слава, Богу. И слава, Богу!
Не съм го измислила аз.Но ще мине много време, преди хората да направят ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНАТА ВРЪЗКА между това, което причиняват (на други същества) – и това, което им се случва. Причинено от други същества.
.
- Книги на Рада Добриянова и Величко Добриянов. Представяне в София
На 4 октомври, от 18 часа местно време, в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София (ул. „Граф Игнатиев“ 4), ще се състои съвместно представяне на три книги – „ФЕНОМЕНЪТ ВАНГА“ от проф. Величков Добриянов, „ОЛТАР НА ПТИЦИ“ – нова стихосбирка на Рада Добриянова и „ФОРМУЛА СЕРИЯ“ – стихосбирка на Рада Добриянова на украински език, в превод на украинския поет Виктор Мелних. Книгите са издадени съответно от изд. „Мултипринт“ – София и изд. „ТВОРИ 2021“ – Виница, Украйна.
В представянето ще участват проф. Бойко Рангелов, Силва Аврамова, Божидар Томов, проф. Симо Лазаров, доц. Росица Бечева, както и самата авторка Рада Добриянова. Домакин на събитието и съорганизатор от страна на СБЖ ще е поетът Ивайло Диманов.
Входът е свободен.
.
- „Ако е стих“ в стария Созопол
.
Авторката на „АКО Е СТИХ“, нашата сънародничка в САЩ Даниела Иванова-Найберг, за представянето на новата й книга в родината, в Созопол:
.
.
Година след година, 30, 35. Август-септември – в Созопол, в стария град. Да, Аполония. Но не само. Един Господ знае каква е тази любов. Но може би затова представянето на стихосбирка тук е такова специално преживяване.
Сърдечни благодарности на созополската община – в лицето на г-жа Мария Вълчева – за предоставеното пространство, на арт галерия „Ласкариди“ и любимата ми художничка-скулптор Dimitrinka Karadiamandieva
Благодарности, Лексикон Платформата за българска литература в лицето на Alina Karahanova.
.
.
Благодарности на редактора Силвия Недкова, както и на художника Любомир Славков.
Благодарности на Калин Терзийски за щедрите думи при представянето.
Благодарности на маестро Ivaylo Ninchev, както и на всички добри феи, които ме свързаха с него.
Благодарности на Златина Василева – златната ми созополска стопанка.
.
.
Благодарности на прекрасното ми семейство – и личното, и разширеното; беше ми така драго да видя приятели от близо и далеч.
.
.
Благодарности на всички, които дойдоха на представянето, съсътвориха усещането за празник и благослов.
Разбира, благодаря и за снимките! Тук са някои от тях.
.
- Харамът и хелялът
.
Лутане между харама и хеляла* – светът това е. Хелял е заслуженият хляб в отрудени ръце. Харам – преглътнатият залък, припечелен с пот на чело от друг. Хелялът ти принадлежи, харамът е ограбеното право на някой чужд. Ден и нощ, бяло и черно, изгрев и залез в човешките души. Хелял – път към вечността. Харам… Самият Шейтан това е.
Толкова е просто!
Срещнах харама в далечен ден, загубен там, на прашен път, огрян от делиорманското слънце. Тогава още не знаех че е харам, и затова бях толкова щастлив. Бях и литнал до небесата. Не вървях, а подскачах. Толкова неща можеше да си купя с петдесетте стотинки.
– Какви са тези пари в джоба ти? – попита баба вечерта.
– Намерих ги на пътя.
– Харам… – разкрещя се тя. – Как смееш да носиш харам в тази къща?
– Когато откраднеш нещо, принадлежащо на някой друг, скоро със загуба по-голяма ще се срещнеш – започна и дядо.
– Не съм откраднал, дядо. Намерих паричката в двора на училището.
– Тогава защо не я показа на учителката? В момента, в който си я прибрал в джоба, си станал крадец.
Харамът пренощува навън. Нямаше място в дядовата къща. Толкова зло носеше в себе си.
Пред класа на сутринта изправен бях, с паричката в ръка, заведен от баба лично. Тогава и със срама се запознах. Крадец нищожен, пролука между дъските търсещ. За да навре омърсената си с харам душа.
Това е!Е, оказа се че три дечица са загубили парички него ден. Затова учителката реши въпроса по Соломоновски – монетата отиде в касичката на класа.
Защо ви разправям всичко това ли?
Защото харамът веч навред е. Цял свят един, живеещ от харам. По улици и площади, в душите наши. Прегърнат от големци и дрипави бедняци. Вечер гледа от екрана. Денем, по улиците, усмихнат поздравява.
Омърсиш ли се с харам, ще е по теб цял живот. Харам да се отмие? Така е невъзможно.
От злото друго зло се ражда. Зло при зло някой ден се връща. Магията е толкоз проста.
Лошо сътвориш ли, друго по-голямо ще прегърнеш. Доверилият се на кинжал студен, меча ще усети. От ветровете, посадени в мрачен ден, срещу урагани ще се изправиш. Щом черни облаци отгледаш, черен дъжд в лицето ще те плисне. От студа в душата бяла смърт ще сътвориш. Омразата ти трижди по-голяма ще роди. Завистта в теб с позора ще те срещне. Престъпник ли си, що е мъст ще разбереш. Пари откраднеш ли, Шейтана скрит в тях на пътя ще съзреш.
Може би, като умреш, проклятието изчезва?
Не, харамът в гените пропива. Наследство към потомството е то.
Спирам.
Разбира се, тези думи са само част от суфизма, скрит в дебрите на Делиормана. Дори не знам защо ги споделих с вас.
Вие, разбира се, живейте си живота така, както си знаете, и не се занимавайте с дервишки глупости, каквито са харамът и хелялът. И Всевишен няма! Всичко е лъжа!
Дали?
Хасан Ефраимов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел. ред: Харам и халял – халял е всичко, допустимо и редно за мюсюлманите, а харам – всичко забранено, незаконно или нередно. Тези две понятия се отнасят за храненето, речта, поведението, постъпките на хората. В контекста на този разказ хелял и харам са доброто и злото в универсален смисъл, касаещ всички.
.
- Страх
.
Пращи земята,
сцепва лятна риза
по шевовете
на безводните реки.
Отвътре ври
в котел некалайдисан
и дъното му черно го боли.Безводие. Безплодие.
Угроза.
От жажда птиците не могат да летят.
По стръковете са умрели рози.
В кълбо се сви
светът.О, този свят
отдавна къса своята окръжност!
Изтича млякото
и плачат
без кърма
новородените.И толкова е тъжно
да сучат
от пресъхнала гърда.
Земята пари,
пукот тих се чува,
дървата пъшкат в стария зимник.От църква
хората
в джамия
се събуват
и молят Бог, Аллах
все тъй велик,
за дъжд, за хляб, за семе на бащите,
за майките
със недоносени деца.Тревата е барут!
Ти скрий кибрита!
И слушай,
гледай
как се моли цар
в горите
със
отсечени корони…Обезглавени
дървеса мълчат,
и дявол дяволите черни гони,
дошли на топло чак от Оня свят.Петя Пламенова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
- Представяне в София на „Американски деликатеси“
.
На 28 септември, от 18 ч. местно време, в Камерната зала на Младежки театър „Николай Бинев“ в София, ще бъде представена книгата „Американски деликатеси“ на нашата сънародничка Катерина Стойкова, която в момента е в родината. Входът е свободен.
Книгата бе представена вече при голям интерес на сцената на „Книга на плажа“ в Експозиционен център „Флора“ в Бургас.
„Тази книга не дойде на един дъх и не се сглоби лесно. Отне дузина несполучливи опита и на английски, и на български през последните пет години. Но през март тази година узнах за един конкурс в САЩ за поетични книги на имигранти и с лекота съставих „имигрантски“ ръкопис на английски. Тогава реших, че мога да опитам да направя същото и на български и този подход ми помогна. Разбира се, получиха се съвсем различни ръкописи и българският ми харесва повече. Английската версия засега е върната обратно в чекмеджето. Та казах, че книгата не се сглоби лесно, но пък книгите ни приличат на нас и истината е, че и аз самата не се сглобих лесно. Последните няколко години ми бяха… бавни, хайде така да го кажем. Но изпълзявам от период на лутане и стъпвам в бъдещето с повече надежда.“ –
пише Катерина Стойкова, която е автор и на поетичните книги „Втора кожа“ (ICU, 2018), „Птичка на перваза“ (ИК „Знаци“, 2017), „Как наказва Бог“ (ICU, 2014), „Бодливото прасе на ума“ (Broadstone, 2012), „Неделимо число“ („Факел експрес“, 2011) и „Въздухът около пеперудата“ („Факел експрес“, 2009).
Тя разделя времето си между българския черноморски бряг и хълмовете на Кентъки в САЩ. И с творчеството й е така – пише и мисли на два езика.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Патагония III
.
Пътепис на Ангел Колев в три части
Част I и част II – вж. тук и тук.
.
Част III
ПАТАГОНИЯ. Форт Фуерте Булнес, краят на света
За втори път съм на края на света. Форт Фуенте Булнес в Патагония, Чили. Първият път беше в Сан Франциско, само че там краят на света беше обърнат с лице на Запад, към Пасифика. Този път пред очите ни е Юг, Южният Пасифик.
Фуерте Булнес е първият граничен пост, охраняващ сушата на Чили в Патагония от юг. Следващата твърда земя, както биха се изразили първозаселниците, получили името си от европейците „патагонци“, е Южният полюс, за който те едва ли са предполагали, че съществува. Патагонците били малобройна група номадски племена, дошли от далечния север на Северна Америка; заселили са се в тези земи в ранните векове. Магелан още през 1520 г. ги нарича „патагонис“, заради неестествено високия им ръст. Някои достигали до три метра. По-късно новите заселници от Европа ги нарекли патагонци, а техните земи Патагония, което означава – земя на големите крака, тъй като техните ходила наистина били огромни и не влизали и в най-големите произвеждани дотогава обувки.
В по-късен период патагонците не успели да оцелеят, поради малобройната си популация и поради капризите на появилите се по-развити народи от Стария континент.
В музея на Пунта Аренас ни разказаха как местните племена били заставяни да се къпят и да се обличат в чисти, ушити от плат дрехи, както го правят и европейците, а не да се мажат с животинска мас, която сами си добивали, и да се загръщат в топлите животински кожи, които допреди били най-добрата им защита в суровите зими. Отивали си един по един от нелечима болест, а дали са успели в онова старо време да разберат каква точно е причината за тази неизвестна им отпреди болест, която ги хвърляла в „огън“, това едва ли някой и днес би се наел да твърди. Най-вероятната причина, според днешната медицина, били силните простуди в мразовитите зими, без вековната им защита от студа, когато се мажели с мас и се обличали с животински кожи по своя кройка.
От форт Фуерте Булнес на юг са териториалните води на Чили, известна като най-дългата държава на картата, източила се на юг в тясна ивица покрай Андите, през повече от половината дължина на Южна Америка.
Далеч зад нас е останала Огнена земя. Няколкото острова отвъд Магелановия провлак, които оттук в лятната мараня трудно могат да се разгледат. А огньовете, които дават името на тези острови, са също от новите заселници. Патагонците палели огън на дъното на рибарските си лодки не само в тъмните нощи, но и в мъгливите дни, които често забулвали през годината всичко наоколо, за да не се сблъскат помежду си, докато улисани теглят препълнените си с риба мрежи. Риболовът е бил един от най-сигурните начини да осигурят храната на племената. Смъртна опасност, която понякога не могли да избегнат; след такъв сблъсък, макар и майсторски направените рибарски лодки, потъвали заедно с хората си за минути в ледените води на Магелановия провлак, ако не им се притекат на помощ.
Изкачваме проскърцващите стълби на изградените почти изцяло от дърво помещения на старите казарми, осигуряващи подслон и всички нужди за бита и службата на многобройната войска. Сега всичко тук, цялата разгърната територия на форта е един огромен музей на открито. Спални помещения, столова, караулно за денонощна охрана на местостоянката, дори дървен арест, в който провинилите се войници изтърпявали наказанията си. Най-високо над нас се издигат дървените кули наблюдателници, от които като на длан се вижда водната повърхност на океана. Складът за амунициите е доста встрани, на безопасно разстояние, дълбоко вкопан в земята, за по-сигурно в случай на авариен взрив.
На открито са и позициите в оградените по фронта към водата окопи на дългобойните за онези времена оръдия от солиден калибър, които е трябвало да посрещнат с огън неприятелските кораби, в случай че чужда войска застраши земята на Чили.
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
- Патагония II
.
Пътепис на Ангел Колев в три части
Част I – вж. тук.
Част II
ПАТАГОНИЯ. Майладон, гуанако и нанду
Сумрачно, по стените се стича влага, която просветва едва-едва, след като сме престояли няколко минути в пещерата с широк като параден вход отвор на юг. Заради топлото от слънцето. Стъпките ни не се чуват. Леко повдигаме крак и пак така леко, някак плахо, правейки малка крачка напред, стъпваме върху размекналия се, навлажнен тънък слой пръст. Ритуал.
Правим един почти пълен кръг във вътрешността на пещерата – дом на митичните чудовища, наречени майладони, намираща се на два часа път с автобус от Пунта Аринас, следите на които се губят отпреди 10 000 години. /!/ Трябва ни време, за да осъзнаем донякъде, макар и не съвсем, това измерение, което можем спокойно да приравним към вечността.
Тези едри бозайници, които най-вероятно са били съвременници на динозаврите, са изчезнали поради загубата на калций и други редки минерали, от чиято липса те загубили зъбите си и не могли да се запазят в дивата природа, станали жертва на други свирепи, враждуващи с тях хищници.
Момичето, което е нашият гид в днешния излет, ни предупреждава да не се отклоняваме твърде далеч от пътеките, защото дивата природа на Патагония крие и някои опасни изненади за човека. „Важното е, че няма да ни срещне някой кръвожаден майладон“ – казвам го достатъчно високо, за да разсмея групата. Успявам.
Накъдето и да обърнеш поглед, докато още сме в ниското, като нацъфтели джанки, разхвърляни по посърналото, хрупкащо, опърлено от яркото ослепяващо слънце и вятъра – няма какво да го спре тук, платно на степите, пладнуват овчи стада. На открито. Налятос достигат и по-високите места, делят оскъдната тревица с другите, вече диви обитатели, гуанакото и птицата нанду – за нас, странниците-туристи, това пернато трудно се побира в понятието ни за птица.
Мериносните овчи стада, които са окупирали десетки километри в степната пустош, населявана от разнообразните, типични за района животински видове, са се „захванали“ отпреди много години, пренесени от Европа. Разбираме, че едни от най-успешните заселници в най-големия град на края на света, Пуерто Аринас, са хърватите. Тяхната колония е и една от най-многобройните.
Овцете се отглеждат само на открито; през зимата стадата се скупчват и остават под снега, без покрив, запазени от дългата вълна. Така на открито отглеждат и малките си агънца през пролетта и лятото, вече в по-топлите месеци. Гаучосите се придвижват само на коне, но за тях има изградени биваци, в които живеят за постоянно; те са техният дом, за да бъдат близо до стадата, които са в постоянно движение и непрекъснато сменят районите на пашата, търсейки израсналата трева. Заемат цялата необозрима степ, стотици километри от двете страни на шосето, десетки стада. Как ли различават стадата си гаучосите!..
И една изненада за нас. На една от улиците в централната част на Пунта Аренас има паметник на гаучос със своето стадо. Какви ли странни паметници не е издигал през годините човекът… На пожарникарския маркуч в „барутеното“ Сан Франциско, в което една случайна искра може да изпепели цял квартал от дървените, макар и кокетни и комфортни къщици; на щипката във Филаделфия – да, на щипката за пране, от незапомнени стари времена – осемметрова щипка за пране върху циментов пиедестал, срещу фамозната барокова сграда на кметството на моята Филаделфия.
Янтарените гръбчета на стадо гуанако се стрелват към високия рид отляво на прашния, тук-таме поизровен от дъждовете, макар и чакълиран, прашен път. Напуснали сме асфалтираното, макар и тясно шосе, където скоростта не може да надвишава 40 км в час. Падащите отвесно лъчи на слънцето се отразяват в загладената им, къса козина, заслепяват камерите ни. Вдигаме светкавиците. Катерим височинката, посоката ни е най-голямото езеро в района. В дъното на кадъра ни, обрамчила хоризонта, се откроява заснежената верига на Андите. Синя стена, окичена с бели снежни гирлянди.
Едър екземпляр, представител на птиците нанду, крачи бавно на десетина метра встрани от пътя. Никакво внимание и интерес към нашия автобус, най-вероятно позната гледка. Сякаш не ни забелязва. Прилича ми на пощенски раздавач с едрата си крачка, който разнася важна поща. Да, пощальон. Макар и крилат, той не лети. Доброжелателен тревопасник, който снася яйца, от които се излюпват малките пощальончета. Пази Боже, обаче, да заплашиш гнездото му, изградено направо на земята в някое закътано и тихо място, или новоизлюпените малки пиленца нанду. Здравата ще си изпатиш. Владеел всички похвати и хватки на бойните изкуства.
Дивият свят на Патагония! С недостъпните, заснежени целогодишно Анди, сковани преди милиони години от ледници, с ширналите се хълмисти степи, покрити с оскъдна растителност, осеяни с езера и бързи, спускащи се с подскоци, кристално чисти реки. И днес пред очите ми са тези причудливи, толкова далечни и толкова близки гледки; с целия си разнообразен, странен, удивляващ и пленителен за пришълеца, населяващ земята на Патагония животински свят. Летящ и сухоземен.
Не мога, обаче, да си отговоря на въпроса ще се върна ли някога в тези далечни места. С моите Пунта Аренас и Пуерто Наталес. С пастелните гледки на степите, с губещата се далече пред нас на хоризонта планинска верига на непристъпните Анди. С цъфтящите джанки-овчици. С „волтовата дъга“ по гърбовете на препускащите гуанако. С потръпването и с чисто човешкото съжаление за изчезналите преди 10 000 години, макар и страшни майладони. С приятелския и малко надменен пощенски раздавач – птица ли беше – нанду…
Да не разваля магията…
(Следва.)
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
- Човещинка
.
Разказ от Петя Пламенова
.
– Бях на собственото си погребение – разправя ми мойта дружка, за която плача ден и нощ.
Сънувам я, все идва, постои при мен, пием по кафе и си тръгва.
Замина си без време. Тая женица живееше тоя усукан живот с финеса, с който си палеше цигарата. На нея просто и се случваха нещата, тъй както тя искаше и заслужаваше. Докато ние ходехме на работа и децата ни израснаха при баби и в детски градини, тя си ги гледаше с такава тиха радост, че все и беше тая неделя ли е или понеделник. Когато поотраснаха, ако аз изкарвах за един месец толкова пари, тя можеше да ги изкара за ден. „И това ще мине, както всичко останало“ – казваше с вродената си мъдрост и се усмихваше. Така минаваха и годините, к’вото можа, понаправи, но нейните заслуги най-малко бяха материални. Който от каквото имаше нужда, близък или далечен, тя беше насреща.
– Да знаете, че когато ми дойде времето да съм събрала стажа за пенсията, Бог ще ме вземе, като види, че такъв стаж нямам.
– Ай, стига глупости, де! – казвах аз и обръщах разговора в друга посока.
Така си замина, както си знаеше. Докато правя кафето един следобед, тя заспа и небесните ангели я отнесоха. Рев рева за нея и не мога, и не мога да я върна.
Сънувам я, иде. Седна на дивана, наметна си мойта жилетка и ми заразправя:
– Нали знаеш, че душата остава жива, когато човек умре.
– Ти знаеш, аз не знам. Чувала съм само.
– Да де, така е. Спор няма.
Когато минаха ритуалите със светлината, по пътя към Бог, когато се чувстваш лек и летиш сред цветя и благоухание, душата, мила моя, си търси тялото. Трудно й е без него. Така и аз тръгнах да си го намеря.
И ти беше там, ревеше като магаре. Едвам чувах другите от теб.
Тъжно е да гледаш най-близките ти и обичани хора да страдат, да плачат горко и да са безсилни пред смъртта. Няма да мога да ти разкажа всичко, щото ме боли, но децата ми, сестра ми, ти и мъжът ми се давехте в мъка. Децата, защото не знаят как да живеят без мен (за втори път се реже пъпната връв и завинаги); сестра ми плачеше без защото; мъжът ми, защото малко или много ме е обичал и не вярваше, че аз ще тръгна преди него. Но си помисли за миг (душите всичко знаят!), че няма вече да му се карам… Ти, милата ти, кога си била без мен! Все заедно. Животът беше благосклонен към нас и от люлката до моя гроб ни държеше за ръце. Че и сега – но това вече не е животът.
Гледам един мъж, знаех го като някогашен колега, плаче, а сърцето му се свило и се гърчи в ридания. Обичал ме години! Обичал…
Взех да ги обикалям – един, двама, трима – дузина. Всички влюбени в мен. Ако знаех! Само ако знаех! Нито един нямаше да оставя да се обвинява за страховете си. Аз хич не бях толкова кротка, все по един скандал щях да им спретна, за „Во веки веков“, че и до „Амин“ .
Имаше и такива, дето си мислеха:
„Оф, лошо е, ама поне знам, че няма вече да си вардя мястото, че все нея предлагаха да назначават.“
Предлагали ме били, я чуй ти! Как ме предлагали, като никога не ме приемаха никъде! И кой? Но, минало-заминало. Нека си вардят хляба. Разбирам ги.
По едно време чувам, от горната махала спорят нещо. Понеже имаше доста хора на погребението ми, взеха да се радват кой кого видял. Па спомени си разказваха, смяха се в шепи, направиха дисекция на целия градец. Първо го разкикериха, че сетне.
„- Ленче, ти ли каза одеве на Мара, че пържиш кюфтетата с мас, ма?
– Аз бех, како Гергино. Що?
– Ми как с мас, ма? Как с мас! Че то кюфтета с мас не се пържат. Да знаеш, ако правиш, да правиш нещата, както си трябва!
– Бе, знам си аз, не ми се бъркай!
– Еее, стига сега баш, де! Още не сме погребали Цветето, а почнахте.
– Така е, да. – Искате ли като я погребем да дойдете у нас, да пием по бира, имам лед-студена и да мезнем с по едно кюфте.
– Аха, да си ги пробуташ ония с маста!
– Точно тия не са пържени с мас. Бях ги оставила на моя да ги прави, а на него де ще му дойде на акъла за свинската мас. Те нали майка му и баща му имат рафинерия!
Тюуу, да ти се не вид’… че ме подсещаш за тая крива нива.“И на мен ми се доядоха кюфтета, още от тогава, мила моя. Ама нали умрях по време на пости, никой не ми раздаде.
Като направиш, наречи ги за мен и по една бира отвори, аз се тук се навъртам, ще те уцеля.
А на оня с бомбето, знаеш кой, дето шушукаше на ухото на девер ми, кога ме пееше попът, че много пъти е спал с мен, на него иди му кажи, че съм бременна.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Патагония I
.
Пътепис на Ангел Колев в три части
.
Част I
ПАТАГОНИЯ, Чили
Пренощувахме в Пуерто Наталес. Рано сутринта още хазайката – млада жена с прибрана назад коса в нещо като конска опашка, ама не съвсем, ни донесе хляб. Топъл-топъл. И една кана сок, най-вероятно тропически, ама кой знае. Усмихната, говори ни, обяснява, ама пусто не знаем испански. Досещаме се и благодарим също кратко. Преди да си тръгне, церемонията става пред вратата ни, сочи нататък към къщата, ние сме настанени в нещо като пристройка за гости, което е нашето Еър Би енд Би. Имотът им е съвсем скромен – една покрита с плочки пътека, колкото да се разминат двама души, от едната страна е малка градинка с цветя за района, а от другата пътеката почти се опира в нашето „хотелче“, преминава покрай едноетажната им къщичка с малко площадче пред входната врата – трудови хора и дръпва рязко нагоре към метална портичка, която ни извежда на стръмна уличка.
„Аха“ – казваме си, разкрили обясненията на хазайката, щом се изравнихме с тяхната врата. Отвън ни чакаха двете й момиченца, стегнати за училище с раници на гръб, и първи ни заговориха на английски. Майката седеше зад тях, кимайки радостно с глава. Учели английски в училище от малките класове още, сега да бяха най-много в прогимназия, разбира се на око.
Питаха ни откъде идваме, какво сме видели в Чили, къде ще бъдем днес, на разбираем английски. И силно се развълнуваха като им казахме, че ще плаваме с корабче през целия ден покрай фиордите. В това време таткото вече беше готов да ги закара до училището, което било близко и до което, когато е топло и имат повече време до първия час, стигали пеш. Днес обаче са с колата. Ние им благодарихме за хляба и се разделихме, чакайки бусчето, което щеше да ни закара до пристанището за екзотичния рейс.
Студеният вятър на откритата палуба ни гони вътре, в закритото помещение на малкия кораб. Пазим сили за дългия маршрут днес – по вода и по суша. Докато сме, обаче, още в открития Пасифик – и където, освен вода и далечни, забулени в мъгла планински вериги, не могат да събудят интерес и сред най-запалените туристи. Около двайсетина души сме, смесена компания, както се казва – обединяват ни двата езика – английски и испански, но има и французи, и германци, което лесно може да се разбере от разговорите помежду им. И българи, това сме ние с Мери.
Някакви крясъци отвън ни оживяват и, стиснали здраво камерите си, се изстрелваме навън. Правим го всеки път, когато нашият рейд ни среща със забележителностите на еднодневния ни маршрут.
Срещу нас са дупките-гнезда на хвърчаща колония на андийски кондори – символ на Чили. В изсечения, почти отвесен скален масив на Андите. Стотици птици. Излитат, кръжат, връщат се в своите гнезда. Отново излитат. Какво достолепие и чувство за свобода и непостижимост във всяко едно движение, във всеки замах на мощните им крила в птичето царство. Птицата търси храната си само по високите места. Съвсем близо сме до тях, сякаш усещаме полъха от крилата им и можем да ги докоснем. Сумрак е. облаците са скрили светлика в този момент, а и каменната стена закрива хоризонта, хвърля тъмна сянка пред нас. Автоматични светлинни откоси от апарати, до мен жужи кинокамера; всеки снима без да се откъсне и за секунда от завладяла мислите ни величествена гледка. Безразборно. Някои се изправят на пръсти от вълнение. Отминаваме с въздишка тази величествена гледка.
Не след дълго някакъв неразличим от тук малък плавателен съд е изправил нос и разбива водната повърхност в пенливи, неголеми вълни след себе си. Бързо скъсява разстоянието между нас. Морската охрана. Изравняват се с нас, забавят ход, поздравяваме се взаимно, както е прието, когато срещнеш спътник в открито море, след това изфорсирват „конете си“, правейки в същото време лек завой, за да се отдалечат от нашия кораб, и запрашват с пълна газ по пътя си. Охраняват морската граница на Чили.
Тясна камениста пътека, сгушила се в пазвите на извисилите се над нас върхове с килнати отгоре им малки бели шапчици, рано е още за новия сняг през октомври, но вече е ръснало, макар и съвсем малко, а има и останали петна по сенчестите, изрязани като с длето в каменната планинска гръд усои от ланшния сняг.
Пътеката свършва като отсечена над водата, която изпълва един от десетките образували се през вековете фиорди. Патагония е втората по големина родина на фиордите, след първенеца Норвегия, изпълнени с тези причудливи, бледосинкави, огромни, вековни ледени езици, някои от които са тук отпреди 6 милиона години! Казва го екскурзоводката. Тук всички спираме да дишаме…
Кокетна малка ферма ни посреща в тучна долина, в късния вече час за обяд, на неколкостотин метра от водата. Две кончета кротко пощипват тревица, оставени на свобода, без надзор. Те си знаят стопаните – гаучоси, сиреч овчарите. Изкачваме се на височкото и съзираме малка спретната постройка, без никакви опознавателни знаци, но ние вече знаем, че това е туристическа база и мястото на нашия обяд. Потриваме ръце. Гладни сме от чистия въздух само.
Менюто не е изненада за никого, а агнешкото вече се върти на шиш. Преглъщаме шумно. Човек от базата ни кани пред пръснатата направо на земята светлееща жар. Наобикаляме огнището, където се пече нашият обяд. Агнето е разрязано наполовина през корема и е опънато, както е цялото на една кръстачка, изправена от единия край на огнището. Неподвижно. На определено време, то се обръща от другата страна към искрящите, пукащи от стичащата се мазнина въглени и се оставя така неподвижно. После пак и пак. Чеверме по патагонски.
Хапваме вкусно, да си призная такова агнешко скоро не бях вкусвал. Прясно заклано, младо животно. Научаваме, че в Чили агнешкото не се изнася навън, докато не закръгли 30 килограма. За гостите днес стопаните се бяха погрижили да ни нагостят с младо агне.
Сипах си три пъти, под осъдителния поглед на Мери. И бях горд, че немската група ме последва. Французите бяха на диета. „Така им се пада“ – си помислих и дружно с германеца отхапахме по една едра агнешка мръвка. След което пак в дует отпихме със смигване един-другиму по-един голям гълток от чашите си с чилийско „Каберне Совиньон“. „Нека ни е лошо“ – казват в такива случаи българите. За германците не знам. За французите още по-малко…
На обратния път поизморени чакаме смирено вътре в пътническото отделение, да влезем в малкото туристическо и рибарско пристанище на Пуерто Наталес…
Автобусчето ни връща в нашия Еър Би енд Би. Тази вечер пропускаме вечерята.
Заспиваме рано.
(Следва.)
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
- Нова книга на Даниела Найберг, премиера в Созопол
.
На 4 септември т.г., от 18.30 часа местно време, в Средновековен исторически комплекс до Арт галерия „Ласкариди“ в Созопол, ще бъде представена новата стихосбирка на Даниела Найберг „АКО Е СТИХ“ (изд. „Лексикон“, 2022). Авторката, която живее в САЩ, в момента е в България и ще се радва да се срещне на живо с читатели и приятели.
ЗА КНИГАТА
„Даниела Найберг е изградила собствена поетична структура – едновременно ритмично отсечена и протяжна, като разходка по плажа. В стиховете й има и море, и светлина, и обич – всички съставки на добрата поезия, която не разказва, а кара да съпреживяваш.“ – Силвия Недкова
Ако е стих
Оставям го да се пише
Сам
Ако е стих
Той си знае
Помагам естествено
Той е отворен
Но със стих е по-добре
Да не спориш
На сутринта
Целувам очите му
Както майка буди дете
И слушам
Дали ми говориДаниела Найберг
ЗА АВТОРКАТА
Снимка: Том Ценов / ФБ профил на авторката Даниела Иванова (по-късно Иванова-Найберг) е родена в София през 1963 г. Завършила е „Българска филология“, „Философия“ и „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Има хореографска специалност от Института за музикални и хореографски кадри в София и докторска степен по етнохореология от Института за изследване на изкуствата – БАН (2010). Автор е на стихосбирките „Мирис на вода“ – на български и английски (2004, 2005), „Последната неделя на септември“ (2011) и „В ухото на раковината“ (2016), както и на изследването „Съставът за народни танци като културно явление в България“ (2011). Нейни творби са публикувани в „Литературен форум“, „Литературен вестник“ и др. От 2008 г. живее в САЩ, където работи активно с българските културни организации в Сиатъл и Портланд. Изнася лекции в различни институти, участва в международни научни форуми, публикува статии, есета и стихове. Създател е на „Глаголницата“ – общество за поезия и литературна проза към Българския културен център в Сиатъл. Нейно стихотворение е част от сборника с творби на български автори от различни страни „Нистинари“ (2021).
.
- Македонски етюди I
.
„МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ“ е поредица от три материала, публикувани преди повече от 13 години в един личен блог*. В контекста на сложните отношения между България и Северна Македония и непризнатото, а за някои и непознато, свързано минало, и неговите проекции в настоящето, може би си струва да бъдат прочетени и днес. По-долу е първият материал от споменатата поредица.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
ЗА ХРИСТО БОТЕВ И КОСТА РАЦИН
“Кой не знай Чавдар войвода, кой не е чувал за него?”… За Ботев знаят все още всички, но за Кочо Рацин от Велес, например, едва ли. Макар че си е отишъл и той млад и от куршум, дето още му търсят причините; макар че и неговите песни – пълни със самодиви и самовили, тегло и мъка, колкото щеш; макар че и той за първомайстор поетичен се води в нечия литература. (Е, по майсторство на поетичния изказ Кочо Рацин е все пак доста далече от добре познатия нам Ботев изказ, но не за това иде реч тук.) И така, Коста Рацин, роден по времето, когато Вардарска Македония е бановина, област в Кралска Югославия, кръстосвал и той немил-недраг в битка за правда и свобода, според както ги виждал и разбирал, и него гонели врази народни и т.н. Успял и той поне една книга своя да издаде приживе, “Бели мугри” (“Бели мъгли”).
Отваряли ли ли сте някога “Бели мугри”? Най-вероятно не. Е, ако имате в рода си преселени от Македония българи или пък някакъв подчертан интерес към македонската литература от последните десетилетия, може и да познавате произведенията на Рацин, но колко ли хора в България познават наистина този автор? А кой ли и би се заинтересуван от него днес, когато, както някои смятат, и Смирненски и Вапцаров “не ни трябват вече”, заради пустите идеали на комунизма, а какво остава за Рацин. Комунист, поет с левичарски идеи като Смирненски и Вапцаров, партизанин, убит от “своите” (може би сръбски, може би македонски) другари.
Но какво може да се види все пак в тия “Бели мугри” въпреки мъглите, оплели “различните” езици и самовили, “различните” народни песни и мотиви, нееднаквите времена и еднакви сравнения?
.
Корицата на първото издание на „Бели Мугри“. Източник: Уикипедия Из “Балада за непознатиот”
Коста Рацин
Натаму – во поле Битолско
чемрее върба проклета
под върбата гроб незнаен,
в гроб лежи войник непознат.Лежи от война световна,
лежи – и веке земьосал –
силна го тага изела,
задека тука загинал.Никой край него немаше
вишното небе връз него –
земята скришна под него
над гробот върба сгушена.А таде – в гори зелени
В сума гробища лежаа
делии – одбор юнаци
за татковината паднали.В полнок се над нив дрвjaта
от жалба силна свиваа –
горските бистри езерца
силна светлина светеа.И от ним – самовилите
една по една идеа –
от гроб до гроб го дигаа
jунак до jунак – на оро.И кога сите минеа
покрай върбата сгушена –
делии се запираа
незнаен брат си викаа:“Я стани, море, jaбанец
на оро со самовили!
Зора се зори – петлите
скоро ке в село пропеат!”А той от гробот тепкаше
дума връз дума чемерна:
Минете бракja, вървете,
не сум ви лика-прилика!Кой умре за татковина
и за човешки правдини –
каде вас, братко, не гинел
со вас до векот живеел.и т.н.
Да ви излизат тук асоциации с нещо добре познато,
с някои мотиви от “Хаджи Димитър” например?Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“С какво можем да продължим? – примерно с едно “Прощаване” на Рацин, в което са вплетени по някакъв начин чувства и нишки, сходни на някои от мотивите в Ботевото “До моето първо либе” или даже в Ботевото “На прощаване”.
Из “Проштавање”, Коста РацинНе ли ти кажав, не ли ти кажав,
не ли ти реков на проштавање?
Ич не ме чекај, ич не ме пекај
Белград е ламња, во Белград ја роб
снага по туѓи палати оставам,
снага во усти несити клавам,
и дома – дома не ќе се вратам,
не ќе ги пијам очите твои,
не ќе ја галам снагата твоја –
далеку негде сувата рака по тебе,
Вело, пустата мака пуста ќе остане…
Знам оти ѓердан веќе не нижеш,
знам оти чеиз и ти не везеш,
знам, Вело, пусто остана сичко –
не ли си и ти аргатка клета?
Тутуни садиш, тутуни нижеш,
тутун таговно у монопол редиш,
ме споменуваш и ем се жалиш
денови – крепи тешки си редиш –
Величко, мори, другачко златна!Но почуј, Вело, што ќе ти кажам!
Не ми се, Вело, жали и клети!
Подигни очи – очи засвети
онија очи, што душа горат!Тој што ни, Вело, однесе сичко –
тој ни остави од темно темен
веков за мака – но и за борба.
Има на овој свет како нас многу!Има ги, има – мачат се, копат,
копачи копат по темнината,
копачи копат и тунел дупат.И има, има – радост голема,
радост длабока во темнината:
да светиш, Вело, жар да се стопиш –
во борба гроб ти душа не зема!Из «До моето първо либе»,
Христо БотевОстави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова –
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!
[…]Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, – свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни…Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!В поетиката и изказа на Рацин, точно както и при Ботев, присъства разбира се съвсем осезаемо ритмика и образност, присъща на народните песни. Единият е роден през 1848 г. в Калофер, другият през 1908 г. във Велес. Ботев е убит през 1876-та, Рацин – през 1943-та. Едно по-късно македонско вплитане на поетиката на “гори зелени” и “води студени”, на недовършеното освобождение в поетичния вик на един гражданин на ХХ век след един гражданин на ХІХ-ти.
Из «Елегии за тебе»,
Коста Рацин1.
«Чернеj горо, чернеj сестро…»Вчера си појдов, наминав
низ таја гора зелена
под тија буки високи
по ќилим сенки широки.Одев со глава замаен
наведната, мртов, зачмаен,
одев со грутка на срце
и каракамен на гради.Деј гиди горо зелена!
Деј гиди водо студена!
Пилците пеат – ти плачеш,
сонцето грее – ти темнеш.
Ако ги криеш коските
на дели млади јунаци
тука што лежат по тебе
за тија темни дубрави –
зошто ги таеш песните?
Зошто по тебе дрвјата
и на дрвјата гранките
и на гранките лисјата
шумолат скришно таговно?Какво мога да добавя към това? – нещо съвсем не литературно. В един текст като този, чиято цел не е точно литературни проекции, въпреки че точно тях използва, това надявам се ми е позволено. Прочетох “Бели мугри” на Рацин благодарение на човек, който от мен получи текстовете на някои от произведенията на Ботев. За него те бяха точно толкова познати, колкото стиховете на Рацин за мен.
Това сигурно е само една много малка част от незнание или непълно знание, породено от културни разделения, последвали политическите разделения на бурния ХХ век. Заради които примерно музиката на македонската група “Леб и сол”, една много популярна преди време група, изнасяла концерти къде ли не (само не и в България, неслучайно, за разлика примерно от добре познатата ни Лепа Брена) бе чута от мен чак през 2009 г. Годината, в която и някои млади хора в Македония чуха за първи път “Девойко мари, хубава” между впрочем…
.
Мариана Христова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Б. а.: Материалът е публикуван за първи път на 30 юни 2009 г. в блога stranitzi-stannitzi.blogspot.com.
.
- Десният човек зави наляво…
.
Десният човек зави наляво.
Закуцука десният му крак.
Няма зърно – има само плява,
има блато – няма бряг.Левият човек зави надясно
и се счупи левият му крак.
Свободата – кон на празна ясла,
а каруцата си няма впряг.Правият човек мълчи. Той глътна
от сащисване език.
Черното е бяло, ясното е мътно,
а животът – само кратък миг.Тръгна кривият човек направо.
Заговори явни кривини.
Пие мляко, а пък крава няма.
Води ни към светли бъднини.
Уви!Радост Даскалова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Все по-близо
.
Стихове от Иван Здравков
.
ХУДОЖНИКЪТ
– Няма мост, няма река,
няма бряг,
светлината
е синя и призрачна –
каза художникът,
който
рисуваше в бавния сняг
Бог в окото на птица..
.
ГЪРКИНЯТА
Някога, в студентската младост, от време на време ме навестяваше красива зеленоока жена в бяло – казваше, че е гъркиня, муза на любовната поезия. Тя не се застояваше – винаги бързаше. Къде – така и не узнах. Веднъж я попитах: „Ти ли диктуваш безсмъртните строфи?“. Гъркинята се вгледа в мен и каза: „Някой ден ще узнаеш!“.
И хвърли във въздуха шепа любовни думи.
Оттогава измина много време. Изтече златният пясък между моите пръсти и сребърният изтече. Изчезнаха сияйните плажове, по които се разхождах. И много хора, които обичах, ги няма. Ония думи, обаче, останаха.33 ДУМИ
Съвършеното любовно стихотворение
има 33 думи.
Неизвестно къде е написано.
Неизвестно кога е написано.
Неизвестно защо е написано.
Може би е създадено днес,
може би –
преди хиляда години.
33 думи,
самотни и тайнствени,
в безкрайното любовно пространство..
.
ВСЕ ПО-БЛИЗО
Аз съм оня, който те обичаше,
сине мой ненагледен,
който те водеше за ръка,
който те вдигаше високо в небето,
който ти разказваше приказки,
който те сънуваше и целуваше –
помниш ли, сине мой нанагледен?
Помниш ли
как веднъж в полунощ те събудих
и ти показах големия бял сняг,
който
валеше безспир над света?
Помниш ли как посадихме три брези –
двете отсякоха,
ах, как трепти третата и те чака!
Аз затварям очи,
аз се вслушвам в тревите зелени,
сине мой ненагледен –
все по-близо до бездната,
все по-близо до бездната..
.
Снимки: ФБ профил на Иван Здравков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
- F-16
Разказ от Хасан Ефраимов
.
Днес съм лежерно настроен. Излизах. Пих вино с красавица. После ходих под дъжда. Бос. Какво повече му трябва на човек? Златната врата е широко отворена. Ако случайно се затвори, знам, че след нея има диамантена. После платинена. Нищо, което е загубено, не е мое. Защо трябва да се тревожа за чужди неща? Аз съм тук и сега. Каквото отвзема, е мое. После е на спомените. Всичко друго е чуждо. Да болят, да болят, колко да болят едни спомени? Някой ден идва край на всичко, разтваря се в безбрежния океан. Не, не съм на кръстопът. Спуснал съм се по течението и то ме носи, носи. И знам, всяка река води до безбрежен океан.
Май се отплеснах.
Ако тръгнете да си правите външна топлоизолация, ще ви прецакат. Не, че няма да ви прецакат, ако решите да правите каквото и да е, но с топлоизолацията – на 100 процента. Не, няма да говоря за енергийните програми на правителството. Винаги стоя далеч от делата на Шейтана. Разбрали сме се с него – аз не закачам него, той не закача мен. Негласно джентълменско споразумение. Да, дори с Шейтана могат да се сключват подобни споразумения. Наскоро ми се оплака, че цакали и него. И той е зажаднял за коректност в днешния свят. Какво ме интересува какво прави Шейтанът с баламурниците? То, ако всички бяха умни, какво щяхме да правим ние, умните? Светът съществува заради баламурниците. Нещастието на баламурниците е основата, върху която се изгражда щастието на тарикатите. Представете си свят, изпълнен само с баламурници. Скучно ще е, нали? Мечтата е надеждата на бедняка. Ми, нека си мечтае.
F-16. Не, не е изтребител. И самолет не е даже, макар да звучи така. Това е стиропор. Буквата показва, че е фасаден. Числото означава, че има 16 кг в кубик. Това е минимумът, за да не го гоните след бурен вятър. Не го ли знаехте? Пуснете новините, паднали фасади на баламурници безброй. Ако са устояли на вятъра, на градушката едва ли ще устоят. Къщите изглеждат като обстрелвани с калашник след това, защото не са им сложили F-16. Пък, ако решите да се правите на тарикати, пак няма да ви стане работата. Аз вече бях там. Навремето, дядо бил дете още, и с баща му отишли на мелница. Още не разпрегнали воловете, и дядо изрекъл на баща си:
– Тате, там в сламата има едно яйце.
– Запъртък. Аз вече го проверих – отвърнал прадядо.
Та, хайде не се правете на по-тарикати от мен. В моите вени каква кръв тече, дори Всевишният не знае. Това хуно-българи, кумани, печенези, авари, разни еничари, че и кърджалии, анадолски тюркмени, всички са оставили по едно генче. Навярно имам дори от кръвта на древните египтяни, Вавилон и Асирия. Няма да се учудя изобщо.
– На кантара, моето момче – изрекох в строителната борса и показах пакетите със стиропор.
– Моля? – недоразбра оня.
– Стиропорът на кантара.
– Ама, хората само го пипат.
– Аз пипам друго, моето момче, ала няма да ти кажа какво, защото ще ми завидиш. Стиропора го тегля с кантар. Пък хората да пипат стиропор, като не могат друго.
В една пачка винаги има четвърт кубик. Дебелината не е от значение. Една пачка на кантара и умножение по 4. Толкова е просто. В случая момчето сложи 4 пачки, за да станат кубик. Явно не бе учило умножение в училище. 9,5 кг на кубик. Това бе вложил производителят. Не беше си поплювал, а го продаваше за 16 кг. Беше го изписал с огромни букви отгоре. Почти дубъл. Гарантирам, че най-много къщи в България има, опаковани с него. Мога да се хвана на бас с всеки. А правителството щяло да контролира храните. Та те стиропора не могат да контролират, как ще го направят с храните? Всъщност, по-вероятно е да не искат да го контролират.
Не изрекох повече нищо, а напуснах склада. Поех към следващата строителна борса. 11 кг на кубик излезе там. Погледнах почти с респект името на производителя.
– Тези скоро ще фалират – изрекох и се запътих към следващия склад.
12,5 кг на кубик излезе там.
– Бре, все още имало честни хора на този свят – учудих се, но стиропор така и не купих.
Устремих се към последния склад в града. Ако и там не ми станеше работата, със сигурност щях да поема пътя към Кюстенджа. Че колко е то? Като минеш Кардам и Негру вода, и вече си там. Пък и мамалига можеше да похапна.
Да, ама там ударих на камък. Чичкото в склада за нищо на света не искаше да сложи стиропора на кантара.
– Хайде де, на маймуна ще ме правиш тука – повтаряше през цялото време и клатеше глава ядосан. – Де се е чуло и видяло стиропор да се тегли на кантар.
Безплодни останаха усилията ми да му обясня, че всъщност плътността на стиропора се мери в килограми на кубик.
– Като искаш на килограм, ей, отивай да си купуваш корнишони на пазара – разкрещя се по едно време.
– Я не ми дръж тон, а извикай шефа си. Аз с парите си кепазе няма да ставам – не се стърпях накрая и аз.
– Шефке, този иска проблем – развика се тогава чичкото и хукна нагоре по едни стълби.
Не мина много време и на стълбите се показа най-прекрасното създание на света. Неволно потърках очи, но съществото продължаваше да стои пред мен. После пое надолу по стълбите. Направи го така, сякаш слизаше под звуците на стотици фанфари. Краката й бяха като на пустинна газела. Останах загледан в тях, подобно хипнотизиран.
– Всъщност, за какво бях дошъл тук? – зачудих се по едно време.
След това се видях да се стичам по земята, подобно разтопен стиропор. Реалността постепенно зае мястото си. Отново бях в прашния склад. Фанфарите бяха отлетели някъде далеч, а красавицата стоеше пред мен. Лицето й досущ докосваше моето, само на едно червило разстояние. Усетих аромата на скъп парфюм. Гарантирам, че беше с феромони. Няколко килотонни атомни бомби избухнаха вътре в мен и се понесоха по вените.
– Господин Ефраимов, добър ден – изрече красавицата.
Гласът й беше малко дрезгав. Навлизаше в мен и отчекваше стружки от самата ми душа.
– Айде, започна се – прошушнах почти на себе си. Напоследък като че ли целият свят беше полудял. Поздравяваха ме непознати хора по улиците. Други изведнъж започнаха да се усмихват. Някаква дори ми се обясни в любов, а преди това какви зулуми само бе ми причинила. Добре че поне беше грозна. Иначе, едва ли бих й устоял.
– Не искам проблеми, господин Ефраимов – продължи красавицата и ме погледна назидателно.
– Но моля ви се, госпожо…
– Госпожица, ако нямате нищо против.
– Пардон… Извинявам се, госпожице…
– Прието.
– Та… Всъщност…
14,5 кг на кубик се оказа стиропорът. С голямо нежелание чичкото нареди пачките на кантара. От 14 до 16 кг на кубик беше изписал производителят на опаковката. Все още има такива, които не лъжат, да знаете. Но, ако искате да купите F-16, просто забравете. Няма такъв производител. Някъде по света може да има, но не и в България. Тука се прецакваме на юнашко доверие.
– А на вас колко ви трябва? – запита по някое време красавицата.
– 500 квадрата десетка.
Веднага придоби заинтересован вид.
– Заповядайте в кабинета ми, господин Ефраимов. Така да обсъждаме сделка на крак… Ще ми е приятно да ви почерпя кафенце.
– Знаете ли? Аз редовно ви чета – усмихна се веднага като седнахме и засърбахме от живителната течност. Имаше вкус красавицата. Ароматът на кафето беше прекрасен. Тръгвайки от прашния склад към кабинета й, и идея си нямах, че ще попадна в такъв лукс. Имаше цветя навсякъде. Чистотата блестеше.
– Ми то, всички четете, ама все на аванта – забих я веднага.
Руменина покри лицето й.
– Оня ден ми се обади самият Винету – продължих. – Оказа се, че и той ме четял. Събрал де що индианци има и им направил публично четене. За караконджулите. Сълзите им наводнили подлеза на НДК. Ама да са купили книга? По Фейсбук чели.
– Все не ми оставаше време – заоправдава се красавицата.
– А, имам в багажника на колата – забих я за втори път, за да няма къде да избяга. Няма само аз да давам пари за стиропор, я?
– Наистина ли?
– Да, наистина.
– Искам ги.
– Чичка – провикнах се през стъклото. После натиснах дистанционното. – Я, дай 4 книги от багажника.
Желязото се кове, докато е горещо.
– Аз естествено ви ги подарявам – направих се на джентълмен и се усмихнах.
– А, в никакъв случай няма да приема – запротестира веднага тя, след като чичкото донесе книгите. – Това е вашият труд. Не искам да спорим. Не искам и ресто.
После извади 50 лв. и направо ги пъхна в джоба на ризата ми.
– Благодаря ви, госпожице. С такива дарители като вас българската литература няма да умре никога – вдигнах патоса в очите й. Само ми се усмихна. Е, с плюс 50 лв. в джоба по-добре се водят преговори.
– Та, за стиропора. Веднага мога да ви направя отстъпка от 5 % – усмихна ми се красавицата, след като й подписах автографи.
– То, за 5 % какво да говорим? – срязах търговските й мераци веднага. – Дето с тях, там и без тях. Вие знаете, аз не съм човек за 5 %. Веднага мога да ви направя контрапредложение – да ви дам 5 % отгоре и да приключваме. Повярвайте ми, нито вие ще забогатее, нито аз ще обеднея.
Тя се засрами за втори път днес. Руменината отново покри лицето й. Притеснена, неволно захапа долната си устна. Погледна ме с тъжни очи, а аз едва устоях на желанието да я прегърна и да впия устни в нейните.
– Добре. А, как ви се струват 10 %? – изрече с най-красивата усмивка на света.
– Изглеждат ми много по-добре от 5 %. Знаете ли? Дано Господ никога не ме остави във вашите ръце. Ако се наложи вода да ми дадете, навярно ще го правите с капкомер – капка по капка.
Красавицата просто и идея си нямаше с какъв евреин е седнала да преговаря. Навярно си е мислела, че ще лапна веднага. А да, щях да забравя за еврейската кръв.
– Но, господин Ефраимов, защо говорите така?
– Защото съм познавач на човешката душа.
– Но моята душа не е такава?
– Каква?
– Ми, такава, каквато твърдите, че е.
– Нищо не съм твърдял.
– Аз… Аз се откривам във вашите произведения. Понякога дори си мисля, че ме познавате и описвате мен. Толкова тъга има в тях.
– Така е. Сякаш някаква магия, нали? Ето, и сега като ви погледна в очите, имам чувството, че пропадам в тях.
– Естествено, ще ви дам 15 %, но само защото сте вие.
– Е, тъкмо почнахме да говорим за литература, а вие пак за този смотан стиропор.
– Нали затова сте тук.
– С тези проценти сякаш не ми се говори вече. Явно не ви е ден. Мислех, че ще почнем да говорим от 30 % нагоре, а то… Трябва да бягам, че ме чакат пациенти. Навярно ще обсъдим стиропора, когато сте в по-добро настроение и в по-друга обстановка. Благодаря ви за почерпката и най-вече затова, че си купихте мои книги.
Станах и заслизах по стълбите. Красавицата остана със зяпнала уста. Не можа да изрече нищо. Всъщност, добра отстъпка ми направи. 15 % от 5000 лв. са си 750 лв. Който твърди, че са малко пари, нека да ми ги даде тогава.
После въртележката ме завъртя. Днес тук, утре там. Дълго време не ми остана време да й звънна, а и трябваше да узрее малко сделката. Така, на един път… Че сделка ли е това? Веднъж, като бях в Истанбул, на Капалъ чаршията, попитах колко струва едно нещо. Даже вече нямам спомен какво беше. Платих и тръгнах.
– Ей, аркадаш, чакай малко – провикна се след мен търговецът.
Дотича с току-що дадените от мен пари в ръка.
– Ето ти парите, върни ми стоката – изрече и, докато се усетя, направи размяната. Взе си стоката и ми бутна парите в ръка.
– Но защо? – едва успях да изрека. Толкова учуден бях. Стоях с парите в ръка, по средата на чаршията, със зяпнала уста. Млад и зелен бях още. Имах да се уча още много.
– Не ме кефи. Така, без пазарлък. Аз нямам нужда от пари, за кеф го правя – засука мустак оня и пое към сергията.
Та, оттогава и без пари да ми дадат нещо, пак се пазаря. Има някаква тръпка в това. Навярно в предишния си живот съм бил финикийски търговец. Друго обяснение нямам.
Докато един ден не ми звънна телефонът.
– 20 % – изрече дрезгав женски глас в слушалката.
– Моля? – успях да отвърна само.
По принцип ми звънят само жени. Някой път, като чуя мъжки глас, чак се чудя. Гласът бе страшно познат, но не можех да се сетя откъде.
– 20 % – повтори отново гласът. – Но само защото сте вие.
– А, стиропорката – присетих се тогаз.
– Не съм стиропорка.
– Извинявайте, сега не мога да говоря. Не съм в града – отвърнах недружелюбно и затворих телефона.
В града бях. Пиех кафе с един приятел.
– Какво става? – запита учуден той.
– Нищо. Току-що изкарах 1000 лв. Всъщност ги спестих.
– Сякаш някой неприятен ти звънна.
– Напротив, приятелю. Звънна ми най-прекрасното същество на земята.
– Тогава защо затвори телефона?
– Може би трябваше да й изрека, че я обичам? Нека разбере, че не съм евтин.
– Ми то, сякаш стана ракиено време – изрече, хилейки се моят приятел.
– Да поръчваме тогава – захилих се и аз.
После дойдоха други и нещата се затлачиха. Към полунощ се прибрах и заспах. На следващия ден беше събота. Станах късно. Чудех се час-два какво да правя. За момент мина през главата ми да ида при Стиропорката, както бях я кръстил.
– Да бе, ще ходя да й се натискам. Има толкова красиви жени на света, а аз ще се занимавам с някаква си Стиропорка. Всъщност, за какво ми е изобщо стиропор?
Опитах се да се сетя как изглеждаше, но не успях. После се качих на колата и запраших към Старопланинските проходи. Нямаше да е зле да внеса малко разнообразие в живота си. След някакви си 3 часа вече бях с чаша в ръка, излегнат край басейна. Веднага бях фиксиран от дами. Красив самотник край басейн не е за изпускане. Макар и на 50, все още хващах око, пък и по-младите нямат мангизи, и дамите знаеха добре това.
– Свободно ли е? – дори запита едната за съседния шезлонг.
– Не, чакам дама – срязах веднага мераците й, без да я погледна. После наблегнах на коктейлите.
Не знам колко дръпнах този ден, излегнат под чадъра. После се качих и си взех душ. Преоблякох се и слязох да вечерям.
– Чакате дама, нали? – изрече някой до мен. Обърнах се. Беше същата онази, дето искаше да се намърда на съседния шезлонг.
– Що не си гледаш работата? – отвърнах злобно. Едва ли някой може да е такъв гадняр като мен, когато не съм в настроение.
– Е, не така грубо, де.
– Мога и по-грубо, ако не се пръждосаш.
– Да не си в климакс?
– Не, но имам трипер и, както ми тече кранчето сега, изобщо не ми е до теб.
Точно тогава звънна телефонът. Почудих се дали да го вдигна или не. Накрая изкрещях в слушалката:
– Да, моля.
– 25 % – чу се познат глас в слушалката.
– Стига с тези проценти и ти, бе… – отвърнах машинално, както бях ядосан. После се усетих по средата на изречението и веднага донадих: – Стиропорката, нали?
– 25 % и обяд. Аз черпя. Последно предложение.
– Да, бе… Вие сте жив изтребител F-16. Няма отърване.
– Не сте в града, нали?
– Познахте.
– Кога работите изобщо?
– Че вас какво ви засяга?
– Трябва да изкарвате пари за стиропора.
– Вие за моите пари не берете грижа. На изплащане не предлагате ли?
– Ако не ви е срам.
– Че защо да ме е срам? Но, вижте, едни 30 % и вечеря сериозно ще наклонят везните в полза на сделката.
– Сериозно се пазарите.
– Винаги търся най-доброто.
– Добре – отвърна гласът – Съгласна съм.
– Моля…? – чак ме доядя, че не казах 50 %. Твърде лесно се съгласи. Усетих се жестоко прецакан и, както не бях в настроение, направо ми се дорева.
– И не забравяйте, че почивате с моите пари.
– И защо да са ваши?
– От отстъпката.
– Аз съм длъжен да си поискам. Все някой ще даде.
– А вечерята? Кога?
– Когато кажете.
– Обичате узо, нали?
– Да. Но не отказвам и мастика и йени ракъ.
– С пъпеш.
– Откъде знаете с какво се пие узо?
– Сам. Седнал в ресторант, разположен на края на света. Гоните красиви жени от масата си. През деня не ги допускате на шезлонга до вас.
Млъкнах. Чак тогава се заслушах в околния звуков фон, идващ от слушалката. Беше същият като в ресторанта. Чуваше се като на стерео. Отначало музиката от ресторанта и след около секунда от слушалката. Затова през цялото време ми се струваше, че нещо не е наред. Тогава вдигнах глава. Стиропорката седеше на масата срещу мен. Нищо не изрекох, само стоях така и я гледах. После стана и просто се премести на моята маса. Седна мълчаливо. Мълчах и аз, и я гледах. Не знам колко дълго се гледахме.
– Той има трипер – подхвърли язвително дамата от шезлонга, минавайки покрай масата.
– По добре мислете за вашия. Той е гинеколог – отвърна моята красавица веднага.
– И как се нарича тази случайна среща сега? – наруших накрая мълчанието.
– Съдба.
– Дали?
– Не се сещам за друго наименование. Вие сте поетът.
– Винаги съм мислел, че съдба няма.
– Били сме орисани да се срещнем. Двама самотници, на края на света. Живеещи сред хора, но сами. Двама орисани сред сенките на тълпата.
– Да не пишете стихове?
– Не, просто казвам, каквото усещам.
– И друг път съм чувал това.
– Едва ли от мен.
Оттогава моята красавица живее при мен. Животът ми се промени. Вече не мога да пиша за болката. Тя просто изчезна някъде. Опитвам се, но думите не идват. Усещам се как вървя и се усмихвам. Не ми се ходи и на работа. Просто се излягам на двора под някоя сянка. Вечер обикаляме ресторантите. Един ден в Балчик, после в Албена, Каварна. След това изчезваме някъде на юг.
– Ти си моят изтребител „F-16“ – изричам често през смях. – Преобърна живота ми с лупинг. Не, с кобрата на Пугачов, или пък може би с бръснещ полет. А бе, направо с въздушен таран.
– Ами стиропорът?
– Какъв стиропор? А, стиропорът… Че той е в твоите ръце. И къщата е в твоите ръце. И аз съм в твоите ръце. За какво ми е на мен стиропор?
– Ами, изолация няма ли да правим?
– Че за какво ми е на мен изолация? Без това съм си обещал зимата вече да не стоя в тази страна. Винаги, когато не изпълня обещанията си, после съжалявам.
– Все пак…
– А, пари ли ми искаш?
– Не, в никакъв случай.
– А – рекох, – ако искаш. Ми той, стиропорът, в теб.
На сутринта ме събуди някакъв шум. Камиони бяха спрели пред къщата и разтоварваха материали. Единият беше пълен със стиропор. Скочиха двайсетина момчета и завчас издигнаха скеле около къщата. После започнаха с перфораторите. Скоро къщата започна да белва. Седнах под сянката с биричка в ръка.
– Наздраве, момчета – провикнах се от сянката. – По една биричка?
– А, не става. След малко ще дойде шефката. Направо с дрегера ходи и ни кара да духаме. Бетер от катаджия е.
– Е, поне каските разхлабете малко, че в тази жега ще се удушите.
– Не става. 100 лева е глобата. Не се знае откъде ще се появи. Веднъж даже скочи с парашут. Докато се усетим, и кацна на моравата.
– Ужас.
– Не е за разправяне.
– На мен ли го казвате?
За няколко дни изолацията на къщата беше готова. Лъсна бяла-беленичка в цялата си гордост.
– Слънчице, какво друго мога да направя за теб? – целуна ме вечерта моята красавица.
– Че какво? Нямам нужда от нищо. Пари имаме. Живи и здрави сме. Ама, сякаш едно малко басейнче в двора. Какво ще кажеш?
Да не бях го изрекъл. На сутринта ме събудиха фадроми и самосвали.
– А бе, каква е тая гюрюлтия, бе момчета? – развиках се през прозореца.
– Ще строим басейн.
– Че не може ли по-тихо да строите?
Как да е ги изтърпях няколко дни. Уж малко басейнче щеше да е, а, докато преплувам от единия край до другия, и съм изплезил език.
– Много късно те срещнах – изричам често вечер през смях. – Ако беше, докато строях. Или може би, преди да започна да строя.
– Ами, рано ме срещна – усмихва се и тя. – Тъй ме е яд, че не успях да ти взема парите за онзи стиропор.
– Ми, няма да можеш. Като ти е слаб ангелът.
– Моля?
– Като не устоя на хормоните, бушуващи в теб. Чак докъде ме проследи.
– Не съм те проследила.
– Да, бе. Съдба няма.
– Има.
– Няма.
– Има пък.
– Няма пък.
После я прегръщам. Щастлив съм. Какво повече му трябва на човек?
А уж тръгнах само за стиропор. Така че, от мен да знаете. Тръгнете ли да си правите топлоизолация, стиропорът на кантара.
.
- Къде е великанът?
.
Подобна история чух преди години от мой ученик, който бе нормално дете с родители джуджета:
КЪДЕ Е ВЕЛИКАНЪТ?
Джуджето се казваше Панчо Радев Късев и фамилията му прилягаше като гумена ръкавица върху ръка. То наближаваше тридесетте, а, както е известно, джуджетата не разполагат с дълъг живот. От есента Панчо правеше всичко възможно да си намери жена, но дотук безуспешно. Единственият му приятел, циганчето Фери, бе обещал в краен случай да му открадне някоя мома. Панчо приемаше обещанието като майтап, защото Фери, освен да краде, и непрекъснато лъжеше.
Обикновено Панчо си седеше в квартала, но тази сутрин се наложи да ходи до „Вода и канал“, заради една скъсана пломба на водомера в къщи. Той не обичаше дългите разходки, защото му причиняваха болки в ставите. Не се возеше и с градски транспорт, защото стъпалото при вратата на автобусите бе прекалено високо за него. Панчо просто помоли Фери да го закара с тротинетката си. Впрочем, тротинетката бе крадена, но за да не я познае собственика й, Фери я беше боядисал жълта. Така двамата се метнаха на електрическото возило и потеглиха към центъра на града.
***
Учителката по история Валя Добрева бе самотна жена. Тя нямаше приятели, не дружеше с колегите си и всички я смятаха за особнячка. Всъщност, Валя бе изключително чувствителен човек и, за да не бъде волно или неволно наранявана от хората, просто странеше от тях. Беше си изградила прост, но ефективен стереотип на поведение в училище и рядко някой можеше да го наруши. Сега се прибираше в дома си тъжна от неприятния скандал, който й устрои майката на ученик, заради една напълно заслужена от него двойка. Мислите й прехвърчаха, разбъркани като врабчетата, по улиците и тя пресече на червено, по пешеходната пътека при един светофар. Чу се силно пищене на спирачки, глух удар, а учителката се преметна и падна върху асфалта. От колата, която я бе блъснала, се показа слабо момче, видя неподвижното тяло на пострадалата и се вмъкна обратно в колата. Даде рязко газ и изчезна в първата пряка. Неколцина случайни минувачи се струпаха около тялото на учителката, а един мъж се обади за линейка. Спрели встрани на една паркирана кола, Фери и Панчо гледаха потресени, защото бяха преки свидетели на пътния инцидент. След няколко минути дойде линейка и, когато докторът запита как е станала катастрофата, всички изчезнаха. Докторът отвори кафявата си медицинска чанта и извади нещо от нея. Наведе се над пострадалата и започна някаква манипулация. Щом привърши, помоли шофьора на линейката да му помогне, да качат на носилката жената.– С тоя плексит едва шофирам, докторе! Ще опитам, но…! – хвана за краката пострадалата шофьорът, но болка го сряза и той я пусна.
Панчо дръпна Фери за ръкава:
– Хайде да помогнем! Какво стоиш?
Докторът и Фери вдигнаха жената, поставиха я на носилката и я вкараха в линейката. Преди да тръгнат Панчо заяви, че знае как е станало произшествието.
– Скачай в линейката и ти тогава! – подкани го лекарят.
Фери махна за сбогом, останал на улицата, а Панчо се хвана за носилката, докато с пусната сирена линейката летеше из града. По някое време Валя отвори очи и промълви:
– Къде съм?
– Спокойно! Не се вълнувай! – надвеси се над нея Панчо. – Скоро ще ти окажат нужната помощ!
– Кой си ти? Защо си такъв голям…? – едва промълви жената и отново загуби съзнание.
Когато след няколкочасова операция тя излезе от упойката и дойде на себе си, първото нещо, което запита, бе:
– Къде е великанът?
– Какъв великан? – облещи очи медицинската сестра. – Допреди малко тук беше едно джудже, но след като даде показание за случилото се на полицаите, си тръгна.
***
След три седмици изписаха учителката от болницата, за да продължи лечението си у дома. Убедена, че е спасена от много едър човек, тя се обади на частен детектив, да намерят спасителя й. Нужни бяха само два дни на детектива, за да установи, че това е Панчо. Когато го доведе, Валя разпозна в негово лице спасителя си и възкликна:– Не знам защо, но като те видях в линейката ми се стори огромен!
– Сигурно е било от шока! – пристъпи от крак на крак Панчо. – И аз искам да съм голям, но…!
Валя го хвана за ръката и я погали:
– Ти СИ голям! Всеки, който прави добро, е ГОЛЯМ ЧОВЕК!
От него ден двамата станаха приятели. Всеки разказваше за себе си и проблемите си, като се чувстваха безкрайно близки. Когато позакрепна, Валя започна да приготвя разни лакомства за обяд или вечеря, а това бе нещо ново в живота на Панчо. Един ден, облизвайки се лакомо, лапайки патладжан с доматен сос, Панчо сподели:
– Разглези ме ти! Никога не съм изпитвал подобно кулинарно размазване! Вчера говорих с Влади за теб!
– Кой е той? – учуди се Валя.
– Нашият квартален полицай. Той наскоро прави петдесетгодишен юбилей. Доста е смотан, но е супер момче! Каза, че ще е хубаво да те види, но да е някак „случайно“!
– Я виж ти! – засмя се Валя – Каква случайност само! Вчера аз също говорих с родителите на една моя бивша частна ученичка! Тя е също малка като теб! Вече е на деветнадесет и техните нямат нищо против да се срещнете някой ден!
***
В края на май, след абитуриентските балове, в ресторант „Централ“ правиха две сватби едновременно. В средата на дългата маса се кипреха като младоженци Панчо и бившата ученичка на Валя, заедно с кварталния полицай и учителката. Гостите не бяха много, но настроението на всички бе прекрасно. След угощението и буйните танци, когато диджеят даде микрофона на младоженеца-полицай да поздрави гостите, той се изправи, непохватно си разля чашата с шампанско и, червен като цвекло, рече:– Аз не си падам много по приказките! Освен всички гости, искам да поздравя и главния виновник да сме тук сега! Това е Панчо, малкият човек с голяма душа! Като имам предвид контингента, с който работя, Панчо е направо великан! Той ме запозна с най-милата жена в този град, затова предлагам да пием за него!
Всички вдигнаха чаши и отпиха с блеснали очи. В края на сватбата един сервитьор донесе на подвижна количка двойна торта и запита:
– Къде е великанът? Казаха ми той да нареже тортата!
Полицаят Владо стана, вдигна Панчо и го понесе към количката.
***
На следващото лято в градската градина, хората можеха да видят две майки, бутащи заедно бебешки колички. Едната майка бе джудже, но в специалната, пригодена за ръста й количка, махаше с ръчички съвсем нормално на ръст бебе. В същото време, в канцеларията на кварталния полицай Владо стоеше Панчо и с ръка на сърцето молеше:– Не му прави акт, Влади! Моля те! Фери ми е като брат! Той обеща повече да не краде в нашия квартал! Може да е циганче, но е добро момче!
Полицаят се смръщи повече от нужното, смачка вече написания акт и изръмжа:
– Крадльото добър, ти си добър, а аз все съм лош! Как стават тия неща, не знам!
Панчо подскочи като топка и, преди да излезе, му смигна:
– И ти си добър, Влади, но не го знаеш! Просто трябва случай, за да го покажеш! Те и другите хора са тъй! Наглед са смръщени и сурови, но ако им бръкнеш в душичката правилно, ще се учудиш какви ангелчета са!
– Хайде, изчезвай, великане! Стига ме баламосва! – махна с ръка полицаят и изтри изпотеното си чело.
В същото време в града щъкаха хората, които според кварталния полицай бяха потенциални престъпници, а според Панчо – ангели. Те всъщност бяха едното и другото, като всички хора.
Красимир Бачков
.
- Божията ръка
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Докато чакаше асансьорът да дойде, Слави сваляше багажа от колата и го трупаше на камара. Когато металната врата на лифта се отвори, отвътре излезе бай Георги, най-големият зевзек в квартала. Той видя струпания багаж и смигна на Слави:
– Уж жена ти безработна, а всяко лято ходите на почивка по две седмици! Как ги правиш тез работи Славчо, не знам!
Слави се усмихна и разпери длан:
– Божията ръка ни помага!
– Е, па на мен що не помага? – опули очи старият зевзек.
– Да те пази Господ, да не стигаш дотам! Като прибера багажа ще сляза, да пием по бира и да ти разкажа!
Той качи чантите и куфарите в асансьора и ги пренесе в апартамента си. След това се спусна долу и влезе в магазинчето до входа, където бай Георги бе седнал на една празна каса от бира.
– Дай две студени бири! – нареди на продавача Слави и след като ги взе, приседна и той върху един кашон.
Двамата мъже отпиха, бай Георги обърса уста с опакото на дланта си и рече:– Ха кажи сега, що за фокуси правиш, та винаги лятото водиш на почивка семейството си!
Слави завъртя бутилката бира из ръцете си и започна:
– Не само ходим на море всяко лято по десет дни, но е и абсолютно безплатно! Приятелят, който ни посреща, ни храни и пои без пари!
– Бре, бре! – смигна тарикатски бай Георги. – Че той, тоз твоят приятел, от брат по-драг, бе!
– По-драг е! – съгласи се Слави. – Обаче ми стана такъв преди седем години! Ти знаеш, че щом имам време, ходя за риба! Я на язовир, я на морето или на някоя река. Опъвам палатката и два-три дни си почивам прекрасно! И да не хвана много риба, няма проблем! Важно е да сваля стреса от работата и големия град. Та, в края на пролетта преди седем години грабнах „Лисичанката“, надувната ми гумена лодка, и запраших към Болата. В началото на май водата в залива се стопля и става дори за къпане. Имам три каяджийски мрежи, които хвърлям малко на север от нос Калиакра. Освен попчета, съм хващал с тях чига и есетра, морска пъстърва и други сладководни риби. Идват от делтата на Дунав чак до Калиакра. Изобщо, там се лови най-много риба! Опънах палатката, надух лодката, взех мрежите и влязох на около триста метра навътре в морето. Пуснах ги на дъното, както му е ред, и започнах да ловя с въдицата. За по-малко от час напълних една кофа лихмуси. И понеже няма къде да ги съхранявам, излязох, изчистих ги и започнах да ги пържа в газовия котлон. По-вкусно от прясно опържената риба, нищо друго не мирише! По това време е рано за плаж и обикновено заливът е пуст. Наблизо се виждаше една скъпа „Тойота“ и двама души ходеха по кея. По едно време към мен се приближи мъж на средна възраст и помоли за малко риба. Жена му била бременна и щом й замирисало, й се прияло. Чакали от петнадесет години дете, затова сега, когато най-после им излязъл късметът, гледал да й угажда за всичко. Напълних му една чиния с риба и му я дадох. Той вади пари да ми я плаща, представи си! Личи, че е градски човек! Казах му, че ако не си прибере парите, няма да му дам рибата, и се разбрахме. Двамата се разхождаха чак до вечерта. На другия ден сутринта влязох с лодката да вадя мрежите. Закачих единия край и го издърпах. Гледам, бая риба се бе хванала. И тъкмо ще почвам да събирам мрежите в лодката, нещо ми привлече вниманието встрани. Първо ми се стори, че корморан е кацнал във водата, но като се вгледах, видях човешка глава. Беше мъжка глава с посиняло лице и изцъклени очи. Извиках, но не получих никакъв отговор. Приближих се до него и гледам, че с едната ръка е стиснал празна пластмасова туба и конвулсивно гребе във водата с другата. Явно беше на края на силите си, защото нито ме погледна, нито отговори на въпросите ми. Протегнах се и го хванах да го вдигна на лодката, но беше много тежък. Хванах го за свободната ръка и му сключих пръстите около въжето по борда на лодката. Започнах да греба бавно към залива. Трябваше ми цял час, за да го извлека до пясъка. И добре, че пак бяха дошли мъжът с бременната жена, та ми помогнаха да го извадим. Като опитах да го изтегля от водата, не мога да му разтворя пръстите около въжето. Стиснал човекът и не пуска. Хеле, с мъжа двамата успяхме да го извлачим на сухия пясък. Взех от палатката бутилка с ракия и му сипахме в устата, после го разтрихме навсякъде. Беше се схванал почти като мъртвец, но лека-полека взе да идва на себе си. По едно време се задави с ракията, надигна се и ме изгледа вече като жив човек.
– Вальо къде е? – огледа се встрани.
– Не знам! – отвръщам. – Там, където те намерих, друг човек нямаше!
Човекът се изви на една страна и зарида без сълзи. Като се постопли от ракията и слънцето, започна да разказва. Били с ортака му за риба предния ден. Попаднали на калкан и напълнили лодката догоре. Никога в живота си толкова калкан не били хващали. И, когато вече решили да се прибират, излязъл шквал*. За секунди обърнал лодката и единственото, което успял да хване, била тубата за вода. Били доста навътре в морето. Започнал да плува към брега, но водата по това време е някъде към осем градуса. Има и различни течения, които те влачат настрани. Плувал той, почивал си на гръб, но брегът така и не се виждал. Каза, че не си спомнял нищо, освен как една Божия ръка се протегнала към него и го хванала. После се намерил на брега.
– Ето я ръката! – смея се аз. – Вярно, не е Божия, но ми върши добра работа!
И представи си, бай Георги, тоя останал без сили рибар, едва се надигна, хвана ми ръката и започна да я целува! Вечерта, когато съвсем дойде на себе си, ни разказа всичко. Той и ортакът му били от Несебър, но дошли преди няколко дни да сменят мотора на лодката в Каварна. Като били готови, решили да я пробват до нос Калиакра, където чули, че вадят доста риба. Там ги и застигнал шквалът и станала белята. Вече се бяхме обадили на 112 и, когато дойдоха от полицията и една линейка, рибарят бе се даврандисал. Така се запознах с Данчо. За тях писаха по вестниците и дори по новините съобщиха за произшествието. Вальо, ортакът му и лодката бяха потънали, но Данчо оцеля. Още тогава, той обеща всяко лято да ме приема на гости със семейството му, без да плащам и стотинка за това. Първото лято ходихме, но второто ми беше неудобно и познай какво стана! В началото на септември Данчо дойде в нашия град с един микробус и, докато не се качихме с него, не си тръгна.
– Аз обет съм дал пред Бога! – вика. – Може да си ми спасил живота, но няма да ме караш да си плюя на думата! Като съм казал, че всяко лято десет дни ще ми гостувате, значи тъй ще е!
Така я караме почивката, бай Георги! – завърши Слави, допи си бирата и пусна празното шише в касата.
Продавачът се размърда зад щанда:
– Докато разказваше, ако щеш вярвай, ми настръхнаха космите! Голям късмет е изкарал тоя рибар, наистина!
– Голям късмет изкарал и голям човек срещнал, да му помогне! – важно заключи бай Георги и нареди: – Дай още две бири за моя сметка, момче! Хайде, нека са три! Една и за теб да има!
Продавачът го изгледа недоверчиво, но когато старецът се смръщи, той побърза да изпълни нареждането. Все пак не пропусна да отбележи:
– Вече девета година съм тук и не съм видял досега да почерпиш никого! К’во те прихванаха добрините, бай Георги?
Старецът отпи направо от бутилката, облиза се и каза:
– Както злото е заразно, тъй и доброто! Един човек да стори добро и друг прави като него! Само тоз е начинът да се опазим от лошото край нас! Че то, както е тръгнало, депутати, министри и всякакви боклуци да крадат, влачат и разсипват, хората също им подражават! А не бива тъй, не бива! С лошо доникъде няма да стигнем, но доброто ще ни изкара от батака! Анадъмно**?
– Анадък***! – отвърна продавачът и започна да обслужва влезлия току-що клиент.
Слави стана да си ходи. Бай Георги му подаде ръка:
– Дай да я стисна тази Божия ръка, че може и на мен да помогне! Мъчи ме един камък три милиметра в бъбрека и боли пущината, та се не трае! Записах се за операция, но чак след осем месеца ми е редът! Дотогава как ще оцелея, не знам!
Двамата си стиснаха ръцете, а Слави заръча:
– Ще пиеш много бира и може да се оправиш и без операция!
– Знам, Славчо, знам! Аз само кога ще свърши светът не знам…!
После всеки тръгна по своята работа и денят започна бавно да преваля. Хората ходеха като мравки, трудеха се, биеха се и трупаха също като мравки, за да могат, за един миг поне, да се порадват като човеци…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Шквал (на англ.: squall) – силен, внезапен порив на вятъра, опасен за плавателните съдове и летателните апарати.
** Анадъмно? (тур.) – Разбра ли?
*** Анадък (тур.) – Разбрах..
- „Където животът започва при изгрев слънце…“
.
Българската диаспора в различните краища по света винаги е давала литературни образци, достойни за познание и за уважение. Въпросът е: доколко ги познаваме в България и какво място им отреждаме и в съвремието, и в аналите на литературната история? Защото, независимо от бързите средства за комуникация, нашата страна сякаш очаква авторите да потропат на вратите й, едва ли не като блудни синове. В същото време държавите, в които те живеят и творят, отдавна са ги приели като радетели на своята национална култура. Уважават ги и ги подкрепят. Този факт трябва да ни накара да се замислим. Ще го направим, ала кога?…
В Богота, Колумбия, повече от половин век живее и твори на испански Димитър Митов. В единствената му издадена на български език стихосбирка “Към далечини незнайни…” – София, 2005, ИК “ЕКОПРОГРЕС”, е дадена кратка биография на автора. “Роден е през 1933 г. в с. Вукан – Трънско… Художник, пътешественик, еколог и един влюбен в природата Българин. Пише статии и разкази… и броди из Андите, чиято красота отразява в картини и слова. Вдъхновен от тях – стихосбирката “Към далечини незнайни…” – е друг опит да ни го покаже”. Иначе творчеството си, както отбелязва в писмото си до мен господин Митов, би желал да приобщи към предпочитанията на обикновения читател. То предстои да бъде изследвано цялостно, защото непрестанно се допълва. В момента с все още незавършената кратка повест за планински митарства в планината в лошо време – тя също трябва да се преведе на български. Както и любезно предоставените за българския читател кратки поеми “Cuando la cruz y la espada se coaligan…”, “La laguna profanada”, “Donde la vida comenza al salir el sol”. Но и сега може да се направи обобщение, че почти всичко, родено под перото му, е апел за опазване на природата, дарена ни от майката Земя. Самата книга пък е посветена на колумбийските пешеходци от клуб “Излез, ако можеш”, съмишленици по възстановяване на езерото Сиеча и пр. Самото езеро е било източено преди повече от век и днес възстановено, благодарение усилията на нашия сънародник. Затова институтът Agustin Codazzi нарича официално езерото “Митов лагуна Сиеча”. Безспорно, има защо…
Сбирката пък “Към далечини незнайни…”, иначе малка по обем, е изградена от скромен лиричен триптих. Начало й дават спомените от родния край – неизбледнели, детски, реалистични. Те говорят за трудно детство и често – за предопределената орис на беднота, битови проблеми и бавно гаснене върху гроба на дедите. Бащината стряха не е гнездото на мир и разбирателство. Ала още тогава авторът открива хармония между природата и своя детски мир. Стреми се към нея, а тя властно го вика в своето лоно и изглажда острите ръбове на делничността:
Птици летят и пеят до умора,
всичко зеленее и аромат се диша,
гледка приятна е вече простора,
лекота в душата се чувства.
Незнайна сила все ме тегли
по високите места да стъпвам,
песни да подкарвам, макар и бегли
и ранните си идеи да съпътствам.“Житейски спомен”
Останалите части от триптиха възпяват красотите на колумбийската планинска природа и предлагат размишления върху смисъла на човешкото присъствие в големия град и извън неговия бръмчащ автомобилен кошер. Самотният орел в “Където животът започва при изгрев слънце” е алегория на свободата. На разсъждения върху смисъла на човешкото съществуване далеч от всякакви условности, установени правила и “задължителна” етикеция. Птицата е символ при Димитър Митов в не едно негово стихотворение. Тя е паралелен образ на човешкия свят, който не ще върне назад развитието си, ала забравя първите си стъпки върху нашата планета. Заклеймяването на оръжията, на враждите, гнева и насилието са също плод на съприкосновение с природата. Митов не се отделя от нея, възпява я в книгата си непрестанно и осмисля дълбокия философски контекст, който тя носи. А именно: че никой не е по-могъщ от нея, по-чист и по-мъдър. Природата – това е вечността. Човешката гмеж носи тленност и мимолетни страсти. В цялата стихосбирка феноменът “природа” доминира със свои отделни поетични щрихи и с лирическото си въздействие на обобщен символ. Птицата – носител на мъдрост и философски послания, лети към дверите на обезличаващото се човешко съзнание:
Хей, вие тромави и тежки създания,
не можете ли като мен да се понесете
из небесата и лесно да полетите?
Вие какво знаете и вършите безгрешно,
вдигнете се за миг в летеж крилат
и вижте отгоре какъв е вашият свят.
Колко крехък и несигурен е животът ви,
колко вражди, гняв и насилие има между вас,
колко произвол и ненаказани злодейства.“Когато животът започва…”
В човешката си ориентация на убеден еколог и в лириката си Митов противопоставя природата на урбанизирания град. Но в стиховете няма утопия, според която градовете трябва да прекратят развитието си, а хората – научния си напредък. Именно чрез него поетът внушава, че трябва да се отстъпи място и на разума за опазване на Андите и въобще – на природните дадености. Говори в подтекст за добре обмислена хармония, защото хората не са еднакви. Но всички са потомци на поколения, които са направили първи колебливи стъпки именно в природата такава, каквато иска да остане тя и днес. Според поета, неговите съвременници имат технологично право на избор: да запазят част от планетата непокътната, а с нея и възможността да се връщат към праизворите на своето “аз”. Или да я унищожат, като така подписват собствената си кончина в апогея на икономически възход. Сам Димитър Митов е определил човешкия си път към природната вечност ясно и категорично:
Духа насрещен вятър студен
дълъг е неговият път,
от Атлантика идва той –
натам отивам аз…
Оцелели от неразумно изтребление
летят кръговито и предпазливо
могъщи Андийски кондори –
натам отивам аз…
………………………………………
Като защитник на неутолими мечти
и защитник на вълшебна пустота,
стои Източно-Кордилерският първенец –
натам отивам аз…“Необяснима притегателност”
Пак в този дух на самоопределение част от стихотворенията в книгата са създавани по конкретен повод. Но това прави общия й замисъл още по-убедителен, свеж и по човешки разбираем. Чувствата в сбирката са “тихи”. Митов не громи човешкия ход напред, не укорява яростно ония, за които природата отдавна вече е тера инкогнита. Тревогата, която съпътства екологичната му в тематичен план лирика, е съпроводена с оптимизъм, че природа винаги ще има. Че сънародниците му колумбийци ще осъзнаят истинския размер на богатството, което притежават и ще му отдадат необходимото уважение. А защо не и човешка подкрепа? “Към далечини незнайни…” е освободена от всякаква плакатност, декларации и програмност. Стиховете в нея приличат повече на умело подредена изложба на природни красоти, родени в България, за да преплуват океана и там да пуснат нови корени:
Няма цел недостижима
за човека дръзновен
и мечта неосъществима
за човека устремен…“Пореден излет”
Сам авторът нарича себе си “волна частица от света” и стиховете му по категоричен начин потвърждават това определение. Като го извиняваме за малко странния по звучене български език (което е разбираемо след толкова дълго пребиваване в странство), бихме искали повече негови творби да достигат у нас. По възможност – на родния ни език. Иначе в диаспората по света, убеден съм, има още редица имена, които си заслужава да познаваме. Може би ще доживеем основаването на Център за българската книга по света, който ще поеме тази приятна и определено патриотична задача. Твърди се, че засега в България пари за култура няма. Щом няма за култура, за какво тогава има?…
П.С. Авторът почина на 20 юли 2017 г. в Богота, Колумбия.
Георги Н. Николов
.
- За душата на Мичуринка
.
– Бабо, разкажи ми приказка!
– Аз приказки не знам.
– Бабите знаят приказки.
– Някои може и да знаят, ама аз не знам. За кравата Мичуринка мога да ти разкажа.
– Оффффф, пак ли?
– Пак.
– Добре, като не знаеш друга…
– Ама нали знаеш, че това не е приказка, а истинска история?
– Знам, бабо. Разказваш ми я за стотен път.
– Е, нали искаш приказка? Слушай тогава! Като ни национализираха земята и влязохме в ТКЗС-то, мен ме направиха краварка. Имахме 30-40 крави в нашия обор, за които да се грижим. То, крави като крави, ама и те като хората – различни. Една стои и не помръдва, ама откъдето и да минеш, тя така ще се извърти, че да ти пречи. Друга те дебне, кога ще си й удобен, че да те ритне. Кравите не са като конете да ритат само назад, те могат във всички посоки. Някои са плашливи, други уж кротки, пък само чакат да издоиш млякото, че да ти съборят гюма. Имаше и такива, от които се страхувахме – ритаха и блъскаха и никой не смееше дa ги приближи. Но имаше една крава, която беше различна. Мичуринка се казваше. Виках й моята Мичуринка. Тя беше като човек.
– Как пък е била като човек?
– Ами не знам. Така ми се струваше. Гледаше различно, като се доближах до нея, все опираше глава в мен. Проверяваше дали нямам нещо за нея в джобовете.
– Какво нещо?
– Сутрин ставах рано и отивах на работа в 4 часа. Него време нямаше кой знае какво за ядене и на тръгване си вземах парче хляб, а по пътя си откъсвах цвят от някой трендафил, това ми беше храната. Понякога ми оставаше малко хляб и рози в джоба и аз ги давах на Мичуринка, така се беше научила да ми проверява в джобовете. Понякога си говорихме.
– С кравата ли!?
– Да, с кравата. Аз й говорех. Тежки години бяха, казвах й някакви мои работи, олекваше ми и продължавах да работя. В началото не мислих, че ме слуша, ама веднъж имах голяма мъка, казвам й какво е станало и плача, а тя като човек – стои и ме гледа, сякаш ме разбира. Доближи се до мен и мушна глава в ръцете ми.
– Че какво от това?
– Сега като ти го казвам, не е кой знае какво, но тогава знаех, че го прави защото ми усеща мъката. Винаги знаеше какво ми е – кога съм весела, кога ми е тежко, кога съм умислена. Понякога само леко ме побутваше, друг път слагаше глава на рамото ми, за да я погаля.
– И после?
– Един ден началниците казаха, че част от кравите ще ги местят в друго село. И Мичуринка беше от тях.
Мъчно ми беше, тайно си поплаках, но нямаше какво да се направи.
– Ти не им ли каза да не я вземат? Защо не им се помоли?
– Нищо не казах и нищо не направих. Докато качвахме животните на камиона, ми се струваше, че моята крава все в мене гледа. Сякаш чака нещо. Помислих, че иска да ми провери джобовете за хляб и рози, макар че сутринта й бях дала. Носих ги специално за нея, за изпроводяк. Приближих се, а тя опря глава в мен. Погалих я и нещо намокри ръката ми. Тогава видях, че в очите й има сълзи. Тя плачеше.
– Как плачат кравите, бабо!
– Тихо, само сълзи се стичат на тънки вадички по лицето им.
– Може само да ти се е сторило…
– Не, не може. Някои неща човек си ги знае.
– После какво стана?
– На следващия ден тръгнах за работа и пак, по навик, оставих хляб и рози за моята Мичуринка в джоба си. Знаех, че я няма, но… Влязох в обора и започнах работа. Въобще не съм разбрала кога е дошла.
– Кой е дошъл?
– Кравата, моята крава. Беше се върнала. Вървяла беше цяла нощ, беше изморена и едва стоеше на краката си. Застанала на мястото си и чака да я вържа. Толкова й се зарадвах, сякаш близък човек се прибра. Вързах я и двойно храна й сложих, а тя бута глава в джоба ми. Добре, че й бях донесла хляб и рози…
– Дойдоха ли да я отведат пак?
– Не, повече никой не спомена за местене. Всички разбраха какво се е случило и тя си остана при мен до края. Почти едновременно си тръгнахме от краварника – аз на пенсия, а тя…
– Бабо, защо ми разказваш тази история всеки път?
– Не знам. Като остарява човек чудни работи започват да му се въртят в главата.
– Какви работи?
– Божии. За хората, за кравите и как някои крави са по хора от хората – не те изоставят, обичат те и не те предават, а и тя не беше само крава, беше ми другар.
ПОСЛЕСЛОВ
Баба постоянно ни разказваше историята за кравата Мичуринка. Бяхме я слушали десетки пъти. Така и не разбирахме какво толкова й е специалното на тази крава. Крава като крава – и след време забравих историята.
Години по-късно, когато бях вече голяма, видях крава да плаче. Плачеше от болка, точно както казваше баба – тихо, само сълзи се стичаха от очите й. Не се дърпаше, не се съпротивляваше, не издаваше звук, само плачеше. Беше като човек, приел съдбата си, но не може да спре сълзите си. Тогава се сетих за кравата на баба и за приятелството, което са имали. За пръв път видях нещо повече от крава пред себе си. Видях душа. Това беше видяла и баба. Не крава, а душа, с която да повърви през трудното… Затова я помнеше и разказваше за нея. Не за животното, а за душата, която я беше обичала.
„Божа работа беше това!“ – би казала баба, ако сега прочете историята.
Диана Стефанова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
