На ръба

.

Разказ от Десислава Бърлатова

Червеното зарево на августовата утрин погали нежно притихналото, сънено село, сгушено в полите на Магическата планина.

Нищо не предвещаваше зловещия завършек на необичайния летен ден.

Най-гадните трагедии се случват в прекрасно започващи летни и безоблачни дни.

Петдесетгодишният, дребен и сух като клечка строител, стана преди всички, направи си кафе и, докато го пиеше на големи глътки в двора под дълбоката сянка на асмата, фотографира бебетата немски овчарки и ги обяви за продан в мрежата.

Сетне се облече за работа, взе маламашката и шпаклата, и тръгна към обекта.

В селската къща останаха заварената му дъщеря и червенокосата му жена Сия, които се заеха с приготовление за обяда – пиле фрикасе.

По големия двор, потънал в зеленина, пъргаво тичаха „немците“, следвани от майка си, и дразнеха стопанката Сия, закръглена и невисока жена около 40-те, препасана с тъмносиня престилка, която прибираше изстиналите буркани с компоти от сливи.

Обичайно кресливият птичи хор бе замрял, сякаш предчувстваше трагедията.

Не се чуваше и кукумявката, която три нощи подред зловещо се обаждаше току пред пред прозореца на спалнята: „Ухухухууу, ухухухуууу!“.

„Ама че тъпо – подсмихваше се Сия, – добре сме. Няма болни. Всичко е наред, никой няма да умира. Объркала си се, птицо проклета! Объркала си къщата. Върви другаде… къш!“

Саксиите с разноцветни мушката стърчаха, напразно ошумени, без нито един цвят, а тазгодишното грозде бе покосено от незнайна болест. Преждевременно листата му пожълтяха, а по клоните виснаха изсъхнали, мъртви чепки грозде, неналяли дори плод за стафида.

Сякаш невидима зла сила се бе настанила в този дом така, както спи змия под камък.

Червенокосата Сия позвъни на съседа, уж за да обменят няколко празни буркана с различна вместимост. А всъщност – жадна за мъжко внимание, което не получаваше напоследък.

Двамата се срещнаха на мрежата, представляваща ограда и синур между двата комшийски двора.

– Много си хубава – подшушна комшията Киро и с трепереща ръка посегна да погали жената по закръглените гърди. – Ще пием ли по ракия? – предложи той и я погледна въпросително и с надежда.

– Добре – бързо се съгласи младата жена, вече приключила със сутрешната шетня и досадната грижа за цялото семейство.

Чукнаха едно кухо и бързо „Наздраве“, доде Ваньо го нямаше.

Ракията – домашна гроздова, поне 45 градуса, силно опари хранопровода и зачерви страните й. Светлосините й, невинни очи блеснаха дръзко.

„Какво пък – мислеше си тя, – мъжът ми скита с разни никаквици, спи с бившата си жена, в едно легло лягат… а аз да не мога да пофлиртувам с тоя дъртак!“

– Ела… мъничко да те пипна – каза шейсетгодишният стар ерген, прочут земеделец на дини в селото, и се доближи още повече.

– Не – смути се жената, – ако ме види мъжът ми, с мен е свършено! – Но добави закачливо: – Значи днес имам точка! – позасмя се с наредените си като бисери зъби. – Предизвикала съм фантазията на един мъж.

В този момент дървената вратичка на гаража хлопна, а големият на вид Киро се сепна уплашено. В очите на този, иначе 120-килограмов, едър фермер, пробягна страх, който Сия забеляза.

– Мъжът ти май се прибра. Не чу ли вратичката?

– Прибрал ли се е…? – притесни се тя. – Ох, сърцето ми се сви! – рече и посегна, та тури ръка на сърдечната си област, предусещайки тежката ревност на Иван.

– Отивай, отивай – отвърна комшията и добави приглушено: – Да не ядеш пак бой!

Червенокосата взе недопитата чаша с ракия и, минавайки през гаража, влезе в предния двор.

Там на външната чешма беше мъжът й Иван, който се миеше от работата, потънал в гробно мълчание.

– Ооо, скъпи, кога се прибра? – запита жената, като се опитваше да разведри бурята, която се задаваше. – Приготвила съм ти и специален обяд, пиле фрикасе, да ти сипя ли да обядваш? – заговори го тя, с престорени нотки на радост, а всъщност със свито от страх сърце.

Мълчание.

Иван:

– Какво означава „Имам точка“? – попита я той, без да я поглежда, стоейки още на чешмата, показвайки й гръб.

Последва още по-неловка тишина. Въздухът между тях се нажежи и можеше да се реже с нож, толкова бе плътно напрежението.

– И „Сърцето ми се сви“? – продължи злобно мъжът.

– Подслушваш ли ме? – попита тя, вече ядосана, но и разтреперана.

– Не, не съм подслушвал, просто влязох в гаража да си взема зарядното за телефона.

– Няма да се оправдавам – тръсна се тя, – защото нищо нередно не съм направила!

Ревнивият мъж, облечен все така с работни дрехи, излезе за кратко и скоро се върна с 200 гр. шишенце ракия и кутия цигари.

Настани се на масата под чадъра и разтвори компютъра, за да разглежда снимките от балканските им пътешествия с огромния туристически мотор.

Тя междувременно глътна на екс останалата в чашата домашна ракия, докато правеше неуспешни опити да го заговори и да го накара да хапне.

Той сякаш се намираше в друго измерение и не я виждаше.

Жената познаваше отлично това му състояние. Обичайно завършваше със страховити скандали по нощите, пълзене по пода в краката му и тежки юмруци върху й.

А сутрин, заедно с махмурлука, у него удобно се явяваше амнезия за извършеното.

Предметите се връщаха по места, мебелите се поправяха, стъклата се метяха, раните зарастваха, думите се забравяха… до следващия път, когато всичко започваше отначало.

Дяволска работа! Омагьосан кръг.

От тих, кротък и разумен човек през деня, по-нисък от тревата, нощем се превръщаше в неукротимо чудовище, избухливо без повод, агресивно и болезнено ревниво.

Демоните, дремещи в него, излизаха, когато напоеното с алкохол и никотин слабо тяло отпускаше преградите пред размътеното и безконтролно съзнание.

Уплашена и стресната от вида му, жената също си купи мастика и се качи в спалнята, и пи, за да спре паниката и тревогата, която я обземаше, пред наближаващата кавга и очакваните пестници.

По някое време следобеда слезе долу, вече видимо спокойна, като си мислеше, че бурята ще бъде потушена, ако не словесно, то поне в леглото, както много пъти преди това се беше случвало.

Но стъклената маса под огромния зелен чадър бе празна.

Детето отиде да го търси и го видя, че е седнал да се налива в кръчмата отсреща, заедно с циганите.

Циганите надушват края на смъртниците. И ги наобикалят като лешояди за финалния гърч.

Колю Копанара и Янко Хайгъра стояха от двете му страни.

Пиеха, без да мезят, и го насъскваха срещу червенокосата.

„Лошо – помисли си Сия, – щом от обяд започна … и то без да се храни, до вечерта ще стане непоносимо!“

Много пъти при такива пиянски свади тя бягаше по селото, обута само с чехли, в снежни преспи или в пороен дъжд. Тропаше отчаяно на хорските врати някой да прояви милост и да й помогне, но по тъмно никой не отваряше.

Хората се залостваха здраво и не ги вълнуваха семейните побои, хеле пък нейните.

Беше се случвало да се крие по плевнята, да не я намери Иван, бе спала два пъти в циганската махала, дори с детето, бе заспивала неколкократно с яке и обувки на долния етаж, в пълна готовност да бяга, макар и от собствения дом.

Само и само да избегне юмруците му и тормоза, който се изливаше върху й.

Преди две години, уплашена от демоните, които излизаха от него в такива моменти, тя реши да ги запре като се кръсти в близкия манастир.

След кръщенето тормозът значително намаля, нещата се поуспокоиха и канализираха.

Но той започна да се качва на мотора пил.

Вместо да унищожава нея, започна самоунищожение.

Пиян пътуваше до другата си жена, бившата, от която уж бе избягал при Сия.

Никой не можеше да го спре.

Него ден наближи четири часа следобед, а Иван още не се прибираше. Жената качи дъщерята на автомобила и двете запрашиха към областния град, без да му се обадят.

Настаниха се при бабата, която напоследък беше болна, набелязаха нещата, които имаха да вършат в града, и се настаниха по леглата рано да спят.

Мобилният на червенокосата иззвъня вечерта .

Звънеше Славея – първата жена на Иван.

– Какво става? Иван е бесен! Ти го изкарваш от кожата му. Върни се и го успокой. Спри го да не се качва на мотора. Разбери, че белята става един път, разбери!

Червенокосата го набра.

– Слушай, Ваньо, утре се прибираме по обед. Имам малко работа в града, успокой се.

Двете жени отново проведоха разговор и се надяваха мотористът да си легне да спи. Едната каза:

– Ние, две жени, не можем да го опазим…

А другата допълни:

– Сякаш дърпа дявола за опашката!… Да става, каквото ще.

Никоя не пожела да отиде при него.

И двете ги беше страх.

…

Заваля проливен дъжд.

Единственият от началото на лятото.

Лятна буря.

Сия сънуваше дълбоко.

Видя го.

Беше с него.

Той дойде в съня й.

Всичко бе истинско.

…На другия ден следобед телефонът на червенокосата звънна. Обаждането бе от сина на Иван.

– Да знаеш къде са документите на баща ми – лична карта, шофьорска книжка?

– Не, не знам, в него са си.

– Трябва да ги намериш.

– ?

– Снощи е починал на магистрала „Тракия“, в 2.40 сутринта. Валял е проливен дъжд. Трябват ми документите, за да го взема от моргата. Блъснал се е с висока скорост в товарен бус, мокър асфалт, починал е на място.

…

Гласът бе почти безчувствен.

Тя оглуша.

Тишината бе пронизителна. Като непрекъснато горно „си“ на пиано.

Сякаш земното кълбо се превъртя и всичко застана с главата надолу.

Нищо не чуваше.

„Коя съм, къде съм?

Къде си?

Нали снощи беше до мен?“

***

Мястото в гаража на 900-кубиковия мотор сега е празно. Инструментите, наредени по конец, стоят и чакат работливите му ръце.

Напразно немската овчарка се ослушва напрегнато да чуе задаващия се черен звяр на две гуми с двата ауспуха.

„На връщане от последното ни пътешествие в Сърбия и Македония, което бе най-хубаво, се отбихме за кратко в Рилския манастир.

Необичайно Иван влезе и запали свещ за себе си и за сина си.

Какво си казаха със светеца, не разбрах, но точно 7 дни след това сърцето му спря да бие, разкъсано от високата скорост и сблъсъка с товарния автомобил.

А може би светецът Иван Рилски милостиво го прибра при себе си, за да го спаси и предпази да не извърши по-голяма беля…?“

.

––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същата авторка – вж. тук.

.