Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мене!“
.
– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
– Виж голите им кървави меса.
– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
Христо Смирненски
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Известната творба на Смирненски „Приказка за стълбата“ е отпечатана за първи път през 1923 г. През същата 1923 г. той умира, ненавършил и 25 години.
.
Последната си, най-зряла творба, поетът написва 20 дни преди смъртта си
Редактор : Еми Мариянска
На 18 юни 1923 г., едва на 25, умира Христо Смирненски – най-яркият представител на авангардизма в българската поезия. Съдбата му бе отредила твърде кратко време, в което той ни остави толкова много!.. Много нежност, много устрем, много гняв и много мъдрост. Последната си и най-ярка творба – „Приказка за стълбата“, написва 20 дни преди смъртта си. Наричат го „слънчевото дете на българската поезия“, а той написа най-мрачната характеристика на „синдрома“ властолюбие, от който винаги е боледувал народът ни. А може би, и други народи!..
Откриват, че е болен от паратиф през 1921 г. Постоянно се чувства недобре, но продължава да пише. Притежава небивала духовна сила, и превъзмогва страданието. Умее да предава чувствата си по удивително откровен начин – да бъде нежен в лириката си, точен в хумора си и язвителен в сатирата си.
В началото на април от последната година на живота му – 1923-та, го поваля „жълтата гостенка“. Получава кръвоизливи, силите му се изчерпват, но от стихосбирката му „Да бъде ден“ лъха оптимизъм. Въпреки прозрението за непостоянството на човешката природа. В края на май публикува последната си творба – „Приказка за стълбата“. Едва ли е подозирал, че тя ще бъде неговата притча-завет за почтеност на идните поколения българи. Уви, ренегатите, катерещи се по стълбата на властта, я четат, но не „прочитат“ смисъла й.
На 5 юни 1923 г. Смирненски получава нов тежък кръвоизлив. Не се намира свободно легло, да постъпи в санаториум. Заради Деветоюнския преврат, не се намират и храна и лекарства за цели два дни. Състоянието му става все по-критично. Умира рано сутринта на 18 юни, като преди да издъхне иска да му дадат лист хартия. Не успява да напише нищо на него, но няма значение – вече е написал „приказката“ за онези, които и до ден-днешен не разбират смисъла й.
И като говорим за „стълбата“, която превръща „просяците“ в „принцове“, няма да е излишно да припомним още един постбиографичен факт, относно Смиирненски: Как къщата на семейство Измирлиеви на ул. „Овчо поле“ в София, където е живял и творил поетът, започва да се руши още след 1989 г. През 2004 г. вече е опасна за обитаване. Затова от Министерството на културата решават да я затворят за посетители, а експозицията отива във фондохранилище. Трябва да минат още 10 години, докато съдбата на къщата се промени. През 2014 г. сградата се сдобива с нов покрив, и едва през миналата година започна реставрацията й. Хепи енд с тъжна и дългогодишна предистория, която не се нуждае от коментар.