Home » Избрано, политика

За българските публични интелектуалци от последните три поколения

2021.06.07 Няма коментари
Spread the love

Доц. д-р Катя Михайлова

Препубликуваме от сайта на БТА статиятаПоследни три поколения български публични интелектуалци“, с автор доц. д-р Катя Михайлова от Катедра „Икономическа социология“ в УНСС.

Светът заговаря за интелектуалците през 1898 г., когато Емил Зола и съидейниците му заявяват и отстояват позиция срещу осъждането на Алфред Драйфус. Оттогава сърцето на интелектуалците е синхронизирано с обществената им съпричастност към политическите, икономически, културни и религиозни трансформации в обществото. Днешната Четвърта индустриална революция активира системни трансформации в дънната платка на човешкото общество. Те следва да мобилизират публичните интелектуалци. Ако не се случва, може да е поради отслабване на интелектуалния потенциал и доброволна интелектуална алиенация или поради липса на среда за развитие на публични интелектуалци и включени репресивни програми срещу тях.

Дошло ли е времето на последните български публични интелектуалци?

Ден след 170-то честване на „24 Май“ (първо – 11 май 1851) и 30 години след началото на Прехода можем да зададем и този въпрос. Акад. Дмитрий Лихачов с непоколебимата си вяра в България като „държава на духа“ сигурно би казал не. Естествените обиталища на интелектуалците са полетата на духа с красивия майски цъфтеж на идеите, ако парафразирам Джулиен Бенда. В годините назад у нас дори се е формирало и професионално съсловие на публичните интелектуалци, за което говори Томас Соуел, отглеждано от политическите субекти и чуждестранни фондации, структурирано в „тинк-танковете на прехода“, регулярно говорещо в медиите и на конференции, защитаващо колективни публични позиции.

Фридрих Хайек нарича интелектуалците „професионални прекупвачи на идеи“. Търговци ли са българските публични интелектуалци? Или са верни на „паресията“, за която говори Мишел Фуко – умение да се разбира истината и морално задължение публично да се изговаря в името на общото благо и въпреки рисковете за изговарящия я?

Изговарянето на истината е символна власт. Интелектуалецът може да я упражнява, ако е извън политиката, според Едуърт Шилс и Робърт Мъртън. Немалко български интелектуалци се кандидатират за политици. Университетът днес се превръща в трамплин към политиката, също както журналистиката и медиите.

От друга страна, интелектуалците знаят много повече от това, което им е позволено или сами си позволяват да изразят. Недоизказаното натрупва напрежение, чувство за безвластност и води до алиенация, както посочва Чарлз Милс.

Знанието е дар, който интелектуалците получават по пътя към истината и имат морално задължение да го върнат на хората. Проблемът е, че хората по-скоро не искат да го приемат. Джоузеф Кембъл описва три стратегии за предаване на дара. Първата е неуспешна – интелектуалецът се заслепява от интелектуалната си мощ, обвинява другите в посредственост, защото не го разбират и приемат и се самоизолира в дебрите на обидата, отчаянието, гнева. Самоизолиране е и смяната на интелектуалното поле със съседно, включително извън родината. Втората стратегия превръща интелектуалците в търговци. Продават дара си на дребно или изнудват политиците за по-висока цена срещу мълчание, например. Надяват се Христос да не влезе в храма и отдалеч го гонят. Емил Дюркем за тях би казал, че са изместили дуализма на човешката си природа към егоизъм за сметка на алтруизъм. Ерих Фром би ги определил като интелектуалци с доминантен притежателен модус. Третата стратегия е на истинските интелектуалци. Те стават учители – търсят и намират най-подходящите начини да предадат дара, така че обществото чрез него да продължи развитието си. Тези учители празнуваха вчера. Въпросът е: как предават даровете на истината българските интелектуалци? Сам той заслужава изследване.

Потърсих отговорите чрез съдържателен анализ на 70 публични колективни позиции на интелектуалци от 2005-2020, публикувани в интернет медиите. Ивайло Знеполски говори за свръхпроизводство на подписки след 1989, които не представляват интелектуална реч, а радикален политически дискурс, настойчиво предупреждаващ за вината, която поемаш, ако не го последваш. „Войната на петициите“ от 90-те бавно „(само)обезличава интелектуалците“.

Ако петиционната война продължава и днес, то значи, че интелектуалното поле доброволно е предало автономността си на политическото. Същото както медийното. Предаването на автономност е предателство към демокрацията.

Публичните интелектуалци в полето на идеите

Най-активни са интелектуалците по проблеми на политиката – 43 от 70 позиции поставят политически въпроси. Останалите се занимават с културата, църквата, образованието.

Интелектуалците следват, а не водят. Колективните им позиции вървят след политическо действие, аргументират или опровергават изразена нагласа. От общо 49 позиции (43 с пряка политическа тематика и 6 с култура-политика) само 8 са извън периметъра на извода доколкото изразяват ценностни нагласи и адресират визия за бъдещето: „Декларация за реформи в културата“ (2018), „Манифест за републиката“ (2016).

Активността на интелектуалците е предизвикана от конкретен повод от страна на Българската православна църква в 6 от 6-те разглеждани публични позиции.

Само 3 от 13 позиции по проблеми в сферата на културата представляват ранно предупреждение за рискове или оказват граждански натиск в хода на вече започнал процес: „Писмо до кмета на София за запазване Колекцията на Светлин Русев“ от 2018, „Писмо до министъра на културата Банов за отчисления от заеманите в библиотеките книги“ от 2018 преди обсъждане на Закона за авторските и сродни права в комисията по култура и медии в НС, „Изявление на хасковски интелектуалци за използване на Синята къща като клуб на културните дейци в Хасково“ от 2017.

Проблемите на българското образование са адресирани в 2 публични позиции. Едната е реакция на политическо решение, другата изразява принципи за висшето образование – „Отворено писмо до президента Плевнелиев за критичното състояние на висшето образование“ (2015).

Резултатите навеждат мисълта към определението на Хайек за интелектуалците като прекупвачи на идеи. Ако е така, от кого купуват идеи? Щом като по-голямата част от публичните позиции следват политическо действие, то продавачите се намират в политическото и властовото поле. Следователно, носители на идеите са политици, а интелектуалците използват високата си степен на социална интелигентност, за да придадат търговска форма и да препродадат идеите на публиките си. Станали са търговци – активират се в хода на осъществяване на дадено политическо намерение.

Три поколения интелектуалци

Анализът изведе над 1400 имена на интелектуалци. В него се разграничават три поколения – последните за сега. Първи по време са „Прародители на Прехода“ – активни интелектуалци от преди 1989, дори и представители на тогавашния интелектуален елит. Петиционната им активност е сравнително слаба.

Най-висока активност имат „Родителите на Прехода“, днешните 60-годишни. Според Ивайло Знеполски, тя компенсира лишеността на интелектуалците от възможност за директно обръщение към хората и държавните институции преди 1989 г. Има и друга теза – политическите инженери прихващат и активизират интелектуалците след 1989 г. в полза на идеите си за развитие на младата българска демокрация. Това продължава и до днес с нови попълнения от следващото поколение.

Най-слабо присъствие има поколението „Децата на Прехода“, родени през 70–80-те години на ХХ в., днешните 40-годишни, активната човешка сила на всяко общество. В периода 2005–2020 г. са предимно ангажирани с решаването на семейни и професионални задачи. Освен това, поколението е със забавена социална и икономическа мобилност в сравнение с предходното, както отчита Световната банка. Емиграционните вълни, изнесли не малка част от „Децата на Прехода“ също са фактор.

Очаквам смислено активизиране на „Децата на Прехода“ в обществения и политически живот на страната. Досега често младостта им беше използвана като пиар инструмент за печелене избори – считаше се, че ключовата мантра „Даваме път на младите“, увеличава процентите. Пробив в „патологията на нормалността“ по Ерих Фром бяха последните парламентарни избори. Вече е ясно, че нова енергия е активирана.

Търси се сега елит, който да има смелостта и умението да създаде символната система на новото общество, в което искаме да живеем, да изгради „колективното съзнание“ по Емил Дюркем, да разбуди „колективното въображение“, за което говорят Карл Густав Юнг, Джоузеф Кембъл, Умберто Еко.

Търси се интелектуален елит, който да надвие дистопичното мислене и публично говорене, резултиращи в безволево тъпчене на място и безнадеждно очакване на спасителя Годо, който както знаем от Самюел Бекет, не идва. Търси се елит, който да предложи позитивна стратегия за развитие, с фокус върху активната и отговорна позиция и действие на всеки и на всички ведно.

Това е задача непосилна за политическия елит сам по себе си, за бизнес елита, за елита, който познаваме с характерната му статусна несъвместимост или парвенющина по Иван Хаджийски. Това е задача по силите на интелектуален елит от ново поколение.

УНСС

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.