Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Емигрантски блус

2021.06.17 Няма коментари
Spread the love

 

Гласът на неуседналите

Илюстрация: Авторът

.

Живеех в покой, но ми липсваше нещо
и често за родната стряха се сещах –
нали там ме чакаха близките хора
и детският спомен за първа изгора…

И тръгнах: летище, паспорт и билет,
контрола и пълен докрай самолет.
После бяла мъгла аероплана обгърна
и колко се радвах, че щях да се върна!

През няколко часа на слънчев покой,
надежди, мечти и съмнения рой
у мен като купове звездни изгряха.
– И ето, че зърнах те, о родна стряха!…

Отново ме срещна ти в добата нощна,
посрещна ме хладно, с прегръдка немощна.
Ти казваш – добре си, но нямам утеха –
свалена от теб е поредната дреха
от шепа мъжаги във скъпи костюми.
Те вместо на дело, обичат те с думи…
И сълзите твои на злато обръщат,
и вместо с воал, със ярем те загръщат.

Но пак си прекрасна, макар и ранена –
красива си даже във вехта премена.
Духът ти сломен е, но още си жива
и знам, че надеждата в теб не изстива.
Промяна бленуваш – и ето, аз ида
и исках усмихната днес да те видя.
И, както преди, да танцуваме блус –
на плажа, с целувки солени на вкус…

Приемам я тази прегръдка немощна
за блудния син насред добата нощна.
Мен трябват ми само тез няколко мига:
прегръдка, целувка и… толкоз ми стига.
Но и пулса ти искам сега да го чуя,
тече ли кръвта там, с горещата струя?!
И пазиш ли спомена още за нас –
за тез, неприелите чуждата власт?!
За тези, които поеха натам,
където доскоро свободата бе храм…

Аз после потеглих към старата къща,
където щастливите дни се завръщат,
но никой не тичаше с топката в двора,
не чувах да шепнат и влюбени хора…
Там, в къщата празна елхата не свети,
а вредом сноват в тъмен тон силуети.
Романтика сякаш му липсва на мрака
и никой пред киното днес не ме чака…
Защо ли ме носи насам сантиментът?!
Какво още искам от „старата лента“?!
Усмивките в нея размиха се в жълто –
на тяхното място тъгата нахълта…

Но вино налейте ми, днес ще ликувам
и своето детство сега ще празнувам!
Отново тук Коледа бяла ще срещам
и майчина ласка над мен ще усещам.
Навън ще замръквам, звезди ще броя
и близо до огъня тихо ще спя,
а щом пак изгрее над мен пролетта,
ще стана аз същата луда глава!
До късно ще тичам след топката в двора,
ще чувам как шепнат си влюбени хора
и сам ще се влюбя по детски, в захлас,
в красиво момиче от по-горния клас.

И джинсите никой не ще ми отнеме –
забранения символ на нашето време.
Момчетата с дълги коси на хипари,
пияни от блус и от звън на китари.
Богати и бедни, ний все бяхме равни,
почти кръвни братя, макар своенравни.
И водехме битки за футбол и дами –
мъже на петнайсет, но вече големи,
които смутено пред киното в мрака
с цигара в ръка две момичета чакат.

Ала виждам, героите вече са стари –
животът ги смила, косите им шари…
Те всички отново са равни и днес –
обаче, духът им скован е от стрес…
Аз срещнах съсед, беше рок-музикант –
обичан от всички, изгряващ талант!
И, пеейки, сякаш запалваше с огън –
той бе наш кумир и целунат от Бога.
Мечтаеше лодка моторна да има
и с нея да стигне до брат си във Лима.
Не щеш ли, похвалил се как ще пътува
и казал, че няма за тук да тъгува…
Наскоро след туй за властта станал лош,
свободния порив му срязали с нож…
В морето бил хванат и тикнат в затвора –
лежал три години край Стара Загора…

Когато го срещнах, аз едва го познах…
Прочетох в очите му болка и страх.
Словата му вече не хвърлят искри,
и песен в гърдите му днес не звучи…
Едва се придвижва, скован от артрита –
за помощ чиновници ходил да пита.
Решили, че нямал на пенсия право –
от заем на заем – закъсал го здраво…
Парите не стигат, животът изтича,
а родната стряха на глад го обрича…

Прегърнах го силно, за спомен го снимах –
говорихме пак за далечната Лима
и седнахме после да пийнем (по две)
в кварталното сгушено бар-кафене.
Послушахме “Purple” и “Диана Експрес”,
ала пак не прие обичаен мой жест…
(да почерпя поисках, но отказа ми той…
такъв е приятелят мой, стар герой –
човек на достойнството, рок-музикант,
на честта кавалер и погубен талант…)
Запали цигара, после в мене се вгледа
и ручейче бликна към скулата бледа,
а щом го погледнах и аз във очите,
потъна там детството мое с мечтите…

Затова, пак летище, паспорт и билет –
контрола и пълен докрай самолет!…
Издигна ме боингът отново в простора,
погледнах към родната стряха и двора,
в небето турбините път начертаха,
а моят приятел отдолу ми махна…
Помахах и аз, рекох: “Дръж се, човече!”,
после струйка по скулата моя потече.

Така го запомних – нагоре погледнал,
усмихващ се тъжно и вече уседнал…
Сетне бяла мъгла самолета обгърна,
а аз си повтарях, че пак ще се върна.

.

Фил Бандов

Аерогара София, Терминал 2,
2021 г.

—————————————————————————————–

* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.