Home » Авторски страници, Е-Списание

На 26 април 1986 г. ли гръмна Чернобилската АЕЦ?

2019.04.26 2 коментара

Днес е 26 април и много от нас ще си спомнят, че точно на този ден в СССР (на територията на днешна Украйна), по време на тест избухва четвърти реактор на ядрената централа в Чернобил, предизвиквайки най-голямата катастрофа в цивилната ядрена енергетика по броя на жертвите – над 25 хиляди, по неофициални оценки.

Отделеното количество радиация е равностойно на над 200 ядрени бомби с мощността на тази, поразила Хирошима. Облъчени са три четвърти от Европа. Катастрофата е класирана на най-високата седма степен по Международната скала на ядрените събития (МСЯС).

 

Но аз още помня това време, а и само две години след това заминах за Москва като стипендиант на АЕЦ «Козлодуй”, да уча ядрена специалност, и ще Ви кажа, че за мен Чернобилската АЕЦ не гръмна точно на тази дата. Поне за мен е така, а вярвам, че така е и за по-голямата част от хората. Защо ли?

Първо, защото в тази априлска нощ от взрива на реактора загива само един човек и единствено само за неговото семейство трагедията се случва точно в 1:23:47 ч. през нощта.

Ще напомня, че няколко дни по-рано Чернобилската АЕЦ е призната за най-добра в системата на Министерството на енергетиката на СССР. Даже е подписан указ за награждаване на станцията с орден “Ленин” и за обмяна на опит в Чернобил са поканени заместник-директорите на всички водещи атомни електроцентрали в страната.

За гостите на АЕЦ и за жителите на близкия град Припят трагедията настъпва по-късно. Те са осведомени за аварията едва на другия ден. 53-хилядното население е евакуирано, като му е казано, че евакуацията ще продължи само три дни.

Едва след два дни аварията е обявена публично, но единствено по телевизията чрез 20-секундно обявление:

„В Чернобилската АЕЦ е станала авария. Един от реакторите е повреден. Последиците от инцидента се отстраняват. Предоставя се помощ на засегнатите хора. Съставена е разследваща комисия.“

Във вестника това съобщение е напечатено още по-късно – на 30 април (вж. снимката – факсимиле от в. “Известия” ).

 
Десет дни след аварията е установена забранена зона в радиус от 30 километра около централата и започва евакуация на населението в нея.

По това време и ние в България вече знаехме за инцидента. Но той не ни изглеждаше толкова страшен, защото предимно се говореше за героически постъпки при отстраняване на последиците от аварията и не се говореше за опасностите. Съобщено ни бе за двама загинали и стотина облъчени.

 
Не трагедия, а героизъм виждаха и моите очи. Но не бе така за по-грамотните или по-информираните хора. Баща ми, който бе инженер в «Атомни заводи» край София и бе участвал в пускането и експлоатацията на АЕЦ «Козлодуй», между 1973 и 1979 година, първи ме накара да почувствам взрива.

Когато го попитах, защо да не наберем и изпратим от България доброволци по отстраняването на аварията, и какво би казал, ако сам предложа да замина, той ме изгледа със студен поглед и само каза: «Ти луд ли си?». И за всеки случай, за да е по-ясен, забрани на мама да използва свежи продукти и зелени салати, а й нареди да отваря буркани с месо и туршии от миналата година.

Втори Чернобилски взрив почувствах, вече студент в Москва, когато през 1988 г. (по това време официално все още се твърдеше, че взривът е от операторска грешка и виновниците са наказани) преподавателят ми по «Ядрени станции и установки» в час директно ни каза, за иначе уж много надеждните реактори РБМК: «Какво още може да очаквате от реактор, разработван под ръководството на трима старци, чиято обща възраст е над 250 години!*»

Следващият път почувствах взрива в Чернобил в сърцето си**, когато преподавателят ни по «Радиационна безопасност», най-добрият в своята област по това време, ни каза да не вярваме, че има долен праг на безопасно ядрено облъчване: «За всеки индивид този праг е различен и последиците са различни и неизучени».

Като доказателство той ни посочи факта, че много, отстранявали аварията още от първите часове и преседелите непосредствено до избухналия реактор, към този момент бяха все още живи, за разлика от много други хора, безгрижно спали по-това време в леглата си на няколко километри от аварията.

 

Последиците от Чернобил и представата за тях ме стреснаха още по-силно, когато на тестовете за приемането ми за оператор на ядрен блок през 1994 г. в Козлодуй случайно видях папка с резолюция от психолог на нея: «Не може да заема ръководна длъжност в АЕЦ!». Оказа се, че на поправителния тест за IQ началникът на електроцех на 3-4 блок, отново бе изкарал 90 точки, което е под средната интелигентност между 95 и 105 точки. Това бе резолюцията на шефа на психолабораторията, но тя не бе взета под внимание. Нещо повече – за да нямат повече проблеми, директорският съвет отмени тестовете на началниците.

Взривът от Чернобил прогърмя в ушите ми отново и когато разбрах, че вместо да закупим водещо оборудване по автоматизация на парогенераторите от «Сименс» или от Русия сме закупили (за почти същите пари, но вероятно с добра комисионна) нещо морално старо от Украйна. Това бе една от причините да се демотивирам да остана на работа в централата.

Още по-страшно почувствах с кожата си полъха от взрива в Чернобил, когато моят приятел от студентството в Москва, физикът Георги Котев ми съобщи, че в нашата АЕЦ руснаците тестват ново ядрено гориво. При това не само без да заплатят на България за това, но и без да ни съобщят за опасностите.

По това време от ДАНС му бяха казали да продължава да събира материали за тях, но да не вдига шум, а от МАГАТЕ не му отговаряха на писмата.

Какво се случи по нататък, може да научите сами от блога на физика Котев (линк).

Чернобилската болка почувствах и при взрива във Фокушима. Още повече, че по това време се намирах само на 1000 км в Сеул и ми предстоеше полет за Чикаго над Япония.

Изобщо, погледнете списъка с най-тежките аварии и ще се убедите, че те са станали не в случайни страни, а в едни от най-големите и развитите. И може би това е един урок за тях – СССР, САЩ, Япония, Канада, Англия, Швейцария, Бразилия…***

Ето защо, когато днес ми заговорят, как ще започват отново да строят АЕЦ “Белене” и как тези реактори, незнайно откъде донесени и как съхранявани, ще произвеждат най-евтин ток, то аз се сещам за Чернобил и се питам, а отчетени ли са в цената на този бъдещ ток, невинните жертви от Припят и не само от там, а отчетени ли са поредицата от онкологични и лъчеви заболявания? Отчитат ли се средствата, които ще са необходими на бъдещите поколения за съхраняване на отработеното гориво хилядолетие напред?

И готов ли сме ние, готов ли съм аз да разменя за безплатен ток живота дори на един единствен човек? А ако този човек е някой от моето семейство?

И колко от нас са готови, ако се наложи, както в Чернобил, да се жертват, за да спасят други? Така, както на 1 май 1986 г. Алексей Ананенко, Валерий Беспалов и Борис Баранов влизат само с акваланги на смъртоносна мисия в басейна под реактора, за да отворят ръчно крановете. Погребани са в запоени оловни ковчези.

В заключение ще кажа само: Според мен, аварията в Чернобил още не почувствана навсякъде и взривът й не е достигнал до всеки.

 

Петър Стаматов

——————————————————————————-

* Предполагам, че преподавателят ни е имал предвид Николай Антонович Доллежаль (роден през 19 век) и Анатолий Петрович Александров (31 януари 1903), който е бил и член на БАН от 1976 г. За третия не се сещам кой може да е. Реакторите от тип РБМК са разработени по-късно, след първите реактори от тип ВВЕР, и до инцидента в Чернобил са смятани за един от най-надеждните типове реактори, строени на територията на СССР. Конструктивно предимство на тези реактори е, че те позволяват презареждане на реактора по време на работа (т.е. без спиране на производството за презареждане).

** По това време съпругата ми (състудентка със същата специалност) вече бе бременна. А мечтаехме да работим заедно и да имаме още две деца.

*** Ядрените инциденти според Международната скала на ядрените събития (INES)
INES 7
Чернобил – СССР (1986), Фукушима – Япония (2011)
INES 6
Аварията на военния завод “Маяк” в СССР (1957)
INES 5
Чолк ривър – Канада (1952), Уиндскейл – Англия (1957), Санта Сузана – САЩ (1959), Люсенс (1969), Три-Майл-Айлънд (1979), Гояния – Бразилия (1987)
INES 4
От тази степен аварии има няколко в СССР и САЩ, както и във Франция, Чехословакия и Белгия.

.

2 коментара »

  • oshte said:

    От зоната на инцидента са евакуирани общо 135 000 души, в това число и 45 000 от съседния град Припят. От радиационното замърсяване най-тежко пострадва Беларус, следван от Украйна и Русия. Около 14,4% (29 900 km2) от територията на Беларус е замърсена с 37 – 185 kBq/m2. В България са замърсени 4,3% (4 800 km2) от територията със същите концентрации. Разпространението на радиоактивните прахове зависи от метеорологичните условия и голяма част от тях падат из местата с голяма надморска височина (като Алпите)

  • Атанасов said:

    От къде тръгнахме (Чернобил) и къде отидохме (Белене).
    “Благодаря” за добре написания материал!

    “По делата им ще ги познаете”

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.