Притичване в света на усмивките чрез „Емигрантски неволи“

Интервю с авторката на книгата Гергана Егова-Динева

Тя е българка, но е далече от България. На друг континент, с други порядки. Живее в Канада, но не се чувства канадка. Поне засега.

Странен човек е. Различен. Играе си с грижите – на криеница, зад думи. Думи, които спасяват – от болката, от страха, от трудността – да намериш ново място под слънцето, да пуснеш нови филизи, които да те вкоренят. На чужда земя. Думи-бръсначи, думи-усмивки… Които успяват да обърнат най-обикновената, най-отегчителната, а понякога много страшна, плашеща ситуация в смях. Такава е играта. Този подход е избрала една смела млада жена – да лекува чрез хумор. Себе си, семейството си, приятелите си, а и всеки непознат, имащ куража да надникне в нейния свят. За да погледне от друг ъгъл на натрапниците с име проблеми, които постоянно атакуват живота ни. Да им се изсмее директно в очите, на глас, с пълно съзнание и без капчица угризение.

Гергана Егова-Динева. Ловецът на кратки истории, поднесени с ароматни подправки от закачливост, шегички, интрижки, понякога с примес на черен хумор, за своя сметка. Няма как да останете равнодушни, намусени, сиви и скучни. Освен ако не сте ваксинирани срещу смях. Сигурно често ще припознаете себе си или свой близък, приятел, колега, познат… В ситуация, приличаща по нещо на разказаната. Или ще научите нещо ново, екзотично. Като индийски сватби в Канада. Или китайски. Може да попътувате в канадски автобус… А как бихте се почувствали като касиер в голям търговски център? Или в ролята на детегледачка в нова среда? Каквото и да бъде, ще попаднете в екстремна ситуация. И не си и помисляйте да си държите устата затворена. Трудно ще удържите усмивките.

През октомври 2017 г. излиза от печат първата книга на Гергана Егова-Динева – „Емигрантски неволи“, която през май 2018 г. е представена в България – Перник, Велико Търново и София.

Тя има и друго хоби – театъра. Скоро след пристигането си в Канада е включена в екипа на българския театър в Торонто. Първата й роля е на Демира от пиесата „Двубой“ на Иван Вазов. След две представления през април 2018 г. пред публиката на Торонто, трупата заминава на турне в България: Сливен, Бургас, София и Кюстендил. Участва в Международния фестивал за комедийни театри, сатира и пантомима „Велко Кънев“ – Тополовград, където трупата е отличена с голямата награда „Златна камила“.

Това е Гергана – спонтанна в изказа си, безпощадна към ситуациите, успяваща да намери дори песъчинката смях в преживяното и да го предаде така непринудено и наивно, че се губи границата между реалността и фантазията.

Но… всичко казано е само една гледна точка, моята. Която може би съвпада с Вашата, а може би не. Затова, нека опитам да взема вода директно от извора – с конкретни въпроси.

– Всеки има мигове, когато в живота му нахлува „Вятърът на промяната“. Би ли споделила кой вятър те отвя чак до Канада? И поднесено в твой стил, какво би му казала днес?

– Както казва дъщеря ми: „Доведоха ме накрая на света, и то само щото майка ми не знаела къде точно се намира Канада. Според нейната география, Канада е две държави след Холандия… (а баба ми твърдеше, че образователната система в България била добра)… Като се качихме в самолета в Амстердам и майка ми прочете на информационното табло, че пристигаме в Канада след 7 часа, 13 минути и 21 секунди, две стюардеси и резервният пилот едва я удържаха да не скочи в движение… Ей, корава жена… подхвърляше ги както Станка Златева подхвърля рускините на олимпиада… Обаче баща ми си го отнесе най-много, горкият… Що не ѝ бил казал четири години по-рано, че Канада е толкова далече, хич нямало да си прави труда куфари да събира и да ходи на майната си…“

Истината е, че със съпруга ми – Николай Имрих, или както всички го наричат Имриха, много искахме да емигрираме и дълги години се опитвахме да намерим своето място под слънцето. Съпругът ми е професионален ски учител и през целия си съзнателен живот е работил извън пределите на България. По тази причина често обикаляхме Европа. Харесваше ни да пътуваме, да живеем на различни места, да се запознаваме с чужди култури и да учим чужди езици (съпругът ми говори 6 езика, а дъщеря ни – 4). Затова, когато при една случайна среща приятелка ми разказа за имигрантската програма на Канада, с Имриха не се двоумихме много. Привлече ни мултикултуризмът и добрите възможности за реализация. През септември 2012 г. подадохме документи и през юни 2016 г. кацнахме на летището в Торонто.

– Животът на емигранта е сложен, повратен и достатъчно труден, особено в началото. Какви са най-драматичните ти спомени от това време? И може ли да се каже, че вече “плуваш по течението“ на „канадските води“?

Още когато подготвяхме документите за Канада, Имриха не спираше да ми повтаря, че емиграцията не е като екскурзията. И разбира се, както за всичко останало в живота, се оказа прав. Но ние имахме щастието в Торонто да бъдем посрещнати от наши приятели – Наталия и Иван Андонови, които ни помогнаха в първите стъпки. Имахме късмета на втория ден от пристигането ни да се запознаем със семейството на Веселин и Веселина Моневи, които изиграха ключова роля за нашата адаптация и реализация в Канада. Весо, Веси и синът им Зизо ни „осиновиха“ от първата ни среща и до днес продължават да се грижат за нас и да бъдат наши добри приятели.

Няма да кажа, че е било лесно или трудно, защото емиграцията е горчива чаша, която всеки имигрант трябва да изпие. За едни чашата е почти пълна, за други почти празна. Ще кажа само, че ние приехме емиграцията като приключение, което ни дава страхотна възможност да открием нови светове и хоризонти, и нови перспективи за по-добро бъдещо развитие. Поставихме ново начало в живота си и започнахме да градим от нулата. Всъщност, според мен, когато дойдеш в чужбина, не започваш дори от нулата. Започваш десет степени под нея и имаш много работа, преди да я достигнеш. Но е адски забавно, стига да знаеш как да го изиграеш. Защото, както обичам да казвам: „Най-хубавото на живота е, че винаги можеш да му се надсмееш“.

– Много хора не знаят пред какви препятствия се изправя човек, попаднал в чужда страна. Или не искат да повярват. Как би изразила чрез своя нетипичен поглед върху нещата усещането на човек с изтръгнати корени?

– Обичам България, тъгувам за нея, но не се чувствам като човек с изтръгнати корени. Всичко българско нося в сърцето си – от роднините и приятелите ми до гледката от терасата на апартамента ни в София. Когато тази година се прибрах в България след две години емиграция, целунах земята на софийското летище. Защото бях у дома. Бях щастлива. Щастлива съм и тук. Влюбих се в Канада в мига, когато стъпих на канадска земя. След една седмица престой имах усещането, че това отдавна е било моето място и ме е чакало. Нищо не ме плаши и от нищо не се страхувам, защото съпругът ми и дъщеря ми са с мен. С Ники и Синди мога да отида на края на света. Но, където и да живея, знам, че един ден ще се върна у дома, в България. Сега, обаче, е време за приключения и авантюри, защото животът е само един…

– Каква е връзката между емигрантството и писането при теб?

– Когато дойдохме в Канада, имахме толкова много преживявания, случки и емоции, а нямахме никакви приятели, с които да ги споделим. Затова започнах да пиша. В началото беше като част от социален експеримент, но после видях, че хората реагират на разказите ми, харесват ги и ми дадоха стимул да продължа. Абе, както ми каза един приятел, актьор и режисьор: „Получава ти се“. Мисля, че писането ми помогна да съхраня себе си и семейството си по трънливия път на емиграцията и ме научи да гледам на нещата от високо.

– Във връзка със стила ти на писане: кой кого избра – ти него или той теб?

– Стилът ми на писане – това съм аз. Имам един приятел, който винаги ми повтаря: “Галя, когато разказваш някоя история, ти си като 4D кино с всички симулирани ефекти и атракции.“

– Коя е най-тъжната история, която си „обърнала“ в смешна?

Историята, в която никой не е искал да се родя…

– Откога пишеш и къде могат да се прочетат твои публикации?

– Започнах да пиша, откакто дойдох в Канада. През 2017 г. излезе от печат първата ми книга „Емигрантски неволи“, която съдържа 35 кратки хумористични разказа. Публикувам на моята фейсбук страница, която носи името ми – Гергана Егова-Динева. Имам рубрика в „Български хоризонти“ – вестникът на българите в Канада. Понякога мои неща излизат на страниците на списание „Литературен свят“.

– Би ли се наела да прокараш нов вид терапия – преработване на споделени истории от драматични в комични? Например, идва човек с проблем, който му тежи, разказва ти какво го терзае и пита как да го разреши чрез хумор – оръжието, което владееш. Би се получил двоен ефект: споделяне (изхвърляне на проблема навън) и прекодиране (от драматичен се обръща в комичен). Нещо като психотерапия чрез смях. А като краен продукт – нов разказ.

– Защо не? Смехът, наред с плача, е начин за „презареждане батериите на тялото“. Лично аз, обаче, предпочитам да се смея, вместо да плача. Само фактът, че съм жива, е достатъчен да ме накара да се усмихвам и да виждам нещата откъм тяхната забавна страна. А, както казват психотерапевтите: „Най-доброто мерило за душевно здраве е способността да се надсмиваш над себе си с лека ирония.“. Така че, определено бих опитала със смехотерапия.

– Като човек на перото и на театралната сцена, кое е по-лесно за теб: да се превъплътяваш в различните роли, пишейки или играейки? Коя е допирната точка между двете?

– С театъра се „запознах“ благодарение на Веселин Монев. Веднъж на една вечеря у тях, докато му разказвах поредния виц, той присви очи, поклати съзаклятнически глава и рече: „Имам страхотна роля за теб в театъра. Идваш да играеш!“

И така, без грам опит, но с голямо желание и хъс, се озовах в ролята на Демира от Вазовия „Двубой“. Благодаря на Вес, че ме хвърли в дълбокото и повярва в мен, без аз да си вярвам. Благодарение на него и професионалния актьор Георги Ряпов, който ни е колега и приятел, аз направих своя дебют и завинаги се влюбих в театъра.

И, докато театърът е сърцето ми, то писането е душата ми. Еднакво трудно ми е и да пиша, и да играя, защото, което и от двете да правя, все нещо не ми достига и искам още, и още…

А допирната точка между писането и играта на сцената за мен е театърът. Защото, както ми каза един приятел: „Има много театър в разказите ти“. А аз мога да допълня: „И много разкази в театъра“.

– Любопитно ми е каква история би спретнала от няколко подадени реплики: самолет, счупено токче, изгубен билет, бизнес класа, розова шапка, непознато летище, пижама, студена вода. Наемаш ли се да ни усмихнеш извънредно?

– С импровизираната история може да се утешите за финал след края на интервюто.

– Какви са плановете ти занапред? Обмисляш ли идване до Чикаго? Сигурно и тук имаш вече доста почитатели? Надявам се да се увеличат и да има интерес към книгата „Емигрантски истории“ и към самата теб – един усмихнат лъч в монотонното ежедневие.

– Да, много искам да дойда в Чикаго. И не само, за да направя представяне на книгата ми „Емигрантски неволи“. Искам да дойдем с колегите от „Отражение“ – нашия български театър в Торонто и да зарадваме българите с българска постановка. Вярвам, че това ще се случи в най-скоро време и съм сигурна, че българската общност в Чикаго ще бъде очарована от това, което ще види в „Отражение“-то.

– И за финал, с много кратки отговори:

– Обичам… да вдъхновявам.
– Вълнувам се… преди всяка премиера.
– Разстройва ме… предателството.
– Тъгувам по… сбъднатите мечти.
– Разсмива ме… всичко.
– Приятелството е… завинаги. И даже още малко след това…
– Щастлива съм… със семейството си.
– Спомням си… всяка трудност, която ми помогна да открия себе си.
– Мечтая за… още един живот.
– Животът… е най-прекрасния подарък.
– Пожелавам на читателите… да бъдат цветни и споделени.

Интервюто подготви Калина Томова, Чикаго

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ИМПРОВИЗИРАНА ИСТОРИЯ

Гергана Егова-Динева

Ще пътувам за България. Дааа, и аз много се радвам. От кой терминал летя? Хм. Ми, то на това летище има само един терминал. Къде съм? Ами… всъщност, нямам идея.

Миналата седмица си тръгнах за България извънредно. И понеже купих билета в последния момент, имаше само едно място в бизнес класата. Скъпо място. Главния* едва го плати. Три пъти смени боята на лицето, два пъти му прилоша и един час псува. Накрая замижа и плати парите. Обаче каза, че като се прибера обратно в Торонто, ще ги връщам с лихва. Тоя па! Голем зор, че съм похарчила някакви си нам колко хиляди долара за билет. Аз на него колко съм му спестилааа! Е, че как от к’во? От чистачка, от готвачка, от детегледачка… А от ония другите работи? Малеее, цял живот не може ми се наплати… А той, вместо да е доволен, мрънка. Неорганизирана съм била, туткава съм била, все всичко в последния момент съм правила. Ако съм била планирала по-добре нещата, нямало да се наложи той да похарчи толкова грешни пари за място в бизнес класата. Ееей, не го разбирам тоя човек! Ма, то си ми приляга да пътувам там, бе! С тая глава за бизнес и това тяло за любов, за къде другаде да купя билет? А? Ама иди му го обясни… Не вдява и това е. Най-добре, вика, правиш две неща – проблеми и борчове по кредитните карти. Виждате ли какъв е заядлив? Е, как да се оправиш с такъв човек? За какво ги стиска тия пари, не знам? Викам му:

– Абе, Имрих, любовница не издържаш, комар не играеш, по кръчми не ходиш… Дай поне аз да им видя сметката на тия твойте пари, бе!

Ама не ще. Не дава и не дава.

Но тоя път го прекарах. И понеже беше бизнес класа, бях се барнала с една черна рокля, бях турила една розова шапка и се бях покатерила на токчета. Красавица. Като от списание. Не готварско, бе! Не, не е и… мъжко. За модели. Само обувките ми малко не отиваха на ципа на роклята, ама Главния не даде дума да се издума да си купя други. Рече:

– За тия кокили платих $278.49. Ще ги носиш в следващите два живота!

Два живота с едни обувки? Тоя моя тотално изчаластри. Как два живота, бе… Че те и кучетата ще ме научат с тях… Тцъ, няма да я бъде тая. Ще счупя токчето. Не, не сега. После, че иначе ще трябва да шляпам боса из летищата. Като се връщам.
И не стига, че Главния не купи нови обувки, ами не поиска и да плати за куфар. Затова пътувах само с ръчен багаж. Каза:

– Вземай само пижама и четка за зъби. Всичко друго имаш в България.

Куфар не плати, ама поне дойде да ме изпрати на летището. Преди да се разделим ми даде два листа. На единия беше напечатан билета ми, а на другия – текст на английски. Прегърна ме и каза:

– Лек полет. Обичам те много и да знаеш, че ако се затриеш по летищата, много дълго ще страдам.

– Какво има на този лист? – попитах аз, като игнорирах напълно думите за довиждане.

– Ако случайно се объркаш и ти се наложи да търсиш помощ – отговори той.

– Аха – стиснах устни в досада аз. – Ако се объркам, да ме упътят. Затова на листа пише: „Добри хора, бягам от мъжа ми, който ме малтретира. Помогнете ми да се скрия, така че никога да не ме намери!“

Имриха се захили и ми натъпка листата в чантата, но аз бръкнах, извадих го и като го смачках на топка, го метнах в кофата. Помощ, а?… Ако се объркам… Ще види той…

Тръгнахме към чекинга. Там Имриха поиска да ме целуне, но аз завъртях глава и го пратих на майната му. Айде де… Ще ме целува. Нали иска да се отърве от мен. Никакво целуване. Хак да му е! После му обърнах гръб и го зарязах.
Застанах на опашката, подадох си билета на служителката, тя го погледна, после погледна мен и попита дали това беше съпругът ми. След като кимнах утвърдително, тя бързо ме пусна да мина и започна да говори по радиостанцията.
В самолета ме настаниха най-отпред, до прозореца. Дойде капитана, представи се и попита дали имам нужда от психолог. „Психолог?“ – повторих учудено аз, а той закима енергично с глава. Гледай какво става! Хората почнаха да познават, че съм откачалка, без да си отварям устата вече. Ти да видиш…

Отказах, благодарих и казах, че ще спя, защото бях много изморена. Не знам колко време съм спала, но по едно време усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях стюардесата да клечи до мен. Чух, че започна да ми обяснява, че сме кацнали отдавна и трябвало да слизам, щото само аз съм останала в самолета. Да съм излезела през ръкава, там щели да ме посрещнат. Казах й, че мен никой не ме чака, щото аз в Мюнхен познати нямам.

– Какъв Мюнхен? – зачуди се стюардесата. – Ние дори не сме в Европа!

Майко мила, лошо ми стана. Едва не припаднах. Добре, че ми лиснаха чаша студена вода, та да не сдам багажа. Като погледнах към вратата, там ме чакаха полиция, социална служба и две жени от някаква международна асоциация за защита на жените. Цяла делегация. И какво излезе? Аз да взема по погрешка да си изхвърля билета, да се наредя на грешна опашка за грешен полет и на чекинга да си покажа бележката от Имриха. О, свещена тъпота! А служителката, понеже била обучена за такива случаи, реагирала веднага и задвижила процедура. Майко, как работят тия хора!

Сега дремя с един полицай на някакво непознато летище и чакам да ми дойде време за полета до България. Понеже е студено, съм нахлузила пижамата върху роклята. Абе, знам, че не си отиват много цветово, ама поне ми е топло. Седя и скучая, щото полицаят ми рече, че си имал достатъчно грижи, затова да не го закачам. И аз не го закачам. Само ходих да го питам дали има нещо против да си боядисам косата тука на летището, че не мога така да тръгна за България. Той сгоден мъж излезе, махна с ръка като да отпъди досадна муха и рече, че аз съм най-малкият проблем. И аз наизвадих чаршията и почнах. И тамън се боядисах наполовината и се сетих нещо. Зарязах всичко и се отърчах пак до него. Питах го дали не иска да се обади на мъжа ми да повтори, че съм малък проблем, щото от 25 години Имриха постоянно повтаря, че аз съм му най-големият проблем. Полицайчето не рачи. Даже ме изпъди. Какъв му е и на тоя проблемът, не знам… Ама и не ми дреме. Отивам да си се добоядисам, щото утре в пет ми е полетът за България. Даже, ако имам време, ще обръсна и краката. Малко не е удобно насред летището, ама… трябва. Ми тъй, де. Какво като съм на майната си? Трябва ли да се занемарявам?

Айде, чао, и останете със здраве. Аз отивам да питам полицайчето дали случайно няма пяна за бръснене. Дано ми услужи де, че като го гледам какъв е нервак, може и да ударя на камък.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Главния – прозвище на героя-съпруг.

.