Home » Авторски страници, Е-Списание

П. Стаматов: Две срещи, които промениха живота ми

2018.01.04 Един коментар

Както писах вече в публикацията “Ефектът на пеперудата и ние” (вж. линк), в последно време все по-често ми се случва да чувам оплаквания, при това дори от млади хора, че нищо не зависи от тях, че обикновеният човек е безсилен, че не е възможно битието ни да се промени…

Но моят живот нагледно ми е доказал, че дори съвсем непознат човек, когото си срещнал на улицата, може да ти промени съдбата. А ти да промениш след това съдбата на другиго, а той на следващ. И така, от един към втори и трети, промяната настъпва за целия свят.

По-долу съм разказал две свои истории, не само, за да удовлетвори потребността да благодаря на двама случайно срещнати от мен добри хора, но и да предизвикам у Вас желание да напишете също свои истории.

Изпращайте Вашите истории на редакционния имейл на Еврочикаго (линк) или в специално създадената Фейсбук група (линк). Поканете в нея свои приятели, които също имат какво да разкажат.

Ето моите две истории:

Докато учех в малките класове, бях сред отличните ученици. Особено силен бях по математика – в шести клас се класирах на второ място на столичната олимпиада. Не зная на кое място бих се класирал на републиканско ниво, защото междувременно заминахме да живеем в Козлодуй, където баща ми бе командирован за пускането на АЕЦ “Козлодуй”. Оттам, след осми клас, постъпих в строителен техникум във Враца, навърших 16 години и, когато се прехвърлих в софийския “Христо Ботев”, вече съвсем други неща бяха в главата ми. При това, в нашия работнически и краен (по това време) квартал “Красна поляна” учещите не бяха много на почит. То и учените, и висшистите не бяха много на почит в цялата социалистическа държава, защото аз, завършвайки техникума, започнах работа със 175 лева заплата, а завършилите ВИАС – със 165 лева.

Но да се върна в “Красна поляна”, където много по-ценно от успеха в училище бе колко добре може да се биеш и колко повече от другите да изпиеш. Махалата и младежката ни компания бе момчешка – сред двайсетината мои връстици имаше само две момичета. И, освен тези две момичета, само аз и още трима-четирима учехме. Останалите бяха прекъснали, след като бяха сменили няколко училища и вече никъде не ги взимаха.

Ние, все още учещите, завиждахме на другите, които по цял ден можеха да седят на кварталните пейки или да обикалят из софийските улици, търсейки нещо чуждо – за сваляне или за крадене. Тук може още да се добави, че всеки от нас – дори най-примерните, бяхме преминавали през Трето районно управление и бяхме регистрирани за разни – най-често за дребни, но някои и за по-едри хулигаски прояви.

Та именно по това време аз дълго време се борех със себе си дали да захвърля училище, за да добия по-голям авторитет в кварталната компания.

Дълго се борих със себе си, май повече със страха от тежката ръка на баща ми, но след около 6 месеца “борба”, натрупал по няколко двойки по всеки предмет (по геодезия цели осем), в един момент спрях да ходя на училище.

Софийска гимназия по строителство, архитектура и геодезия “Христо Ботев” – училище, основано през 1909 г.

След около две седмици от образцовия ми техникум в пощенската ни кутия се получи един голям плик. Беше писмо до моите родители, което разбира се веднага отворих.

В него сухо-тържествено-официално се съобщаваше, че поради направени от мен над 200 неизвинени отсъствия, вече ме броят, че доброволно съм напуснал училище.

Ура! Грабнах писмото и с радостен вик излетях от двора на улицата.

А там точно минаваше един «батко» от квартала, който бе отслужил в армията, вече работеше и бе поулегнал.

Учуден от вика ми, той ме попита на какво толкова се радвам. Горд му показах писмото.

Той ме изгледа, дръпна ме за ръкава и двамата седнахме на бордюра на улицата. Той заговори с мен като с равен и това ме накара да го изслушам.

Той ми разказа за трудното си детство. Велик (това е името му и на всеки Великден вдигам тост за него) бе от провинцията и бе седмо дете от многодетно семейство.

Разказа ми как сам той е прекъснал училище и едва сега, след армията, учи вечерно. Вече бе завършил едно средно образование и учеше второ – механизация и автотранспорт, за да има сигурна професия.

Каза ми, че би се гордял да завърши техникума “Христо Ботев” (и той действително по-късно го завърши, също вечерно). Посъветва ме и как да постъпя, и как да се явя в училище, какво да кажа в клас.

След размишление от около час аз скрих писмото и се прибрах в къщи. Никога не го показах на родителите си, нито на приятелите ми.

Напънах се малко и завърших след няколко поправителни. Следващата, последна година в техникума, ми бе по-лесно. Размотавах се през учебния срок, но накрая се стягах и оправях двойките.

А след още няколко години, след една също поучителна за мен случка, с която сега няма да Ви отегчавам, реших, че образованието ми е недостатъчно, и се захванах да следвам. Напънах се още малко и независимо, че бях с много нисък успех от дипломата, изкарах на приемния изпит по математика над 5,70. Високата оценка ми отвори вратите да уча в чужбина. Но, ако моят съсед Велик не ме бе срещнал някога пред дома ми, ако не бе намерил време да поговори с мен и да ме убеди да се върна в училище, пътят в живота ми би бил съвсем различен. Това бе един разговор от няколко минути, който промени не само моята съдба.

Благодарен съм на някогашния си съсед и никога не ще забравя, че всъщност на него дължа инженерната си диплома. И заради това разказвам тази история. Защото оттогава насетне знам, че един няколкоминутен диалог може да промени човешка съдба. А един написан разказ, както твърди уважаваният университетски преподавател Николай Гусев, може да промени много чужди съдби.

диплома

Дипломата, връчена на сина ми преди две седмици, която също не би била възможна без някогашната среща и разговор с моя съсед. Без да завърша средно образование, не бих постъпил в университет, не бих срещнал съпругата си там и днес не бихме заедно се радвали на успехите на децата ни.

Ще Ви разкажа и за друга моя интересна и съдбовна среща. Беше в Чикаго, някъде в началото на 2001 г. Отивах сутринта на работа (по това време работех като инженер, на смени; смените ми бяха 24-часови, а след тях 72 часа почивка). Бързах да видя какво се бе случило през отсъствието ми с моите машини, които произвеждаха уникални по чистота изкуствени сапфири. (Сапфирът е вторият по твърдост кристал на земята, след диаманта; и за да се образува в природата, са му необходими поне 8000 години, а в машината за 8 дни бе готов 30 кг кристал, на стойност няколко десетки хиляди долара.)

Неочаквано за мен видях невисок, около 70-годишен мъж, да преглежда записите в компютъра на машината ми.
Ядосано го попитах: “Вие кой сте и кой Ви разреши да пипате компютъра?”

Дребното старче ми освободи мястото, но преди да напусне залата ми отговори със самочувствие: “А ти за какъв специалист се имаш? Знаш ли, че ако не бях аз, ти никога не би работил с тази бяла престилка тази интересна работа?”

По-късно разбрах, че това е бил Михаил Иванович Мусатов (Mikhail Ivanovich Musatov), учен от Санкт Петербург, единственият останал жив от професорите в лабораторията, която преди 30 години е създала метода и тези машини за производство на сапфир. “И все пак, не е възможно точно и само на него да дължа работата си” – за свое извинение за грубоста си си помислих.

И трябваше да изминат десет години и да се опознаем, за да разбера що за характер е, и че действително само благодарение на него и удивителната му воля и дори на ината му, бе станал възможен най-успешният в началото на XXI век метод за производство на сапфир, който промени няколко върхови технологии в света, сред които е производството на светодиоди LED (Light-emitting diode).

A историята с професора е следната. Много малко хора я знаят, заради скромността му и заради засекретяването на изобретеното от него. Тя започва в разгара на Студената война и на войната във Виетнам, когато противостоенето между САЩ и СССР достига максимален градус, и след събитията в Чехословакия през 1968 г. Тогава на Л. И. Брежнев му докладват, че съветското лазеростроене изостава от американскoто. Той събира ръководителите на научните институти от страната и им дава задача да надминат американците по производство. За целта се изисква разработването на нови високи технологии, които да позволят да се произвеждат повече изкуствени кристали – диамати, сапфири и други, имащи основополагащо значение в лазерната техника, приборостроението и въоръжението.

Обещани са и огромни награди не само за научните колективи, но и за самите ръководители – на които е обещано да станат лауреати на «Ленинска награда» и герои на Съветския съюз, със съответните материални и финансови стимули.

Нека припомня, че световноизвестният Андрей Сахаров, заради създаване на първата в света водородна бомба и други разработки с военно приложение, е бил три пъти “Герой на социалистическия труд” и три пъти носител на орден “Ленин”, преди да стане правозащитник и да бъде заточен в Сибир.

Приели партийното поръчение на Брежнев да изпреварят САЩ в кристалографията, научните институти заделят много финансови и човешки ресурси за разработки и създаване (изграждане) на изкуствени кристали. След около три години Институтът по кристалография при Академията на науките на СССР получил първи резултат – арменският учен проф. Багдасаров открил метод, наречен “Горизонтальной направленной кристаллизации (ГНК).

Методът бил харесан от държавното и партийно ръководство, и колективът на проф. Багдасаров получил високи държавни и парични награди, а също и средства за промишлено разработка и изграждане на голям завод.

На останалите научни институти, сред които и Ленинградския Государствен оптически институт (ГОИ), в който работел Михаил Иванович Мусатов, били поставени нови задачи.

Но незащитилият по това време дори кандидатска дисертация около 40-годишен учен не искал да се отказва. Той чувствал, че разработката на Академията на науките не е конкурентна на тази в неговия институт. Подозирал, че само това, че в Москва са били по-бързи пред партийното ръководството, е основното им предимство.

Независимо, че получил нови задачи и му било заповядано да разглоби машините, с които правили опити по създаване на изкуствен сапфир, безпартийният учен не послушал партията и продължил в извънработно време експериментите си на две изследователски установки. За съжаление го разкрили и му разпоредили да ги разглоби, под заплахата от уволнение. Мусатов разглобил само едната, а затрупал с частите й другата, на която продължил опитите си. И щастието му се усмихнало. Получил чудесен кристал от машината, но… когато го показал, всички се изплашили и не искали дори да го видят.

Още повече, че този кристал разкривал някои грешки в научната теория за растежа на Академията на науките, а никой не желаел да се изправи пред началството и да го оспори. Ръководителите на Мусатов решили да се освобпдят или преотстъпят недоволният си подчинен на друг институт. Мусатов ги изпреварил и сам се обърнал към високи партийни шефове в градския комитет на КПСС. И така му се разминало уволнението.

Но никой не обръщал внимание на кристала му – независимо, че го показвал вече на различни научни конференции (които по това време разбира се били секретни и закрити). Докато случайността не помогнала.

На поредната демонстрация на кристала, случайно го бутнали от бюрото и той паднал на мраморния под. Всички присъстващи изтръпнали, защото очаквали, че многокаратовият кристал ще се разбие на парчета. Но кристалът неочаквано издържал и с това разкрил уникалните си качества. Всички останали впечатлени. От този момент нататък Мусатов на всяка конференция и среща с все по-високите началства «случайно» изпускал кристала на земята. И така, докато слухът за уникалния кристал достигнал най-после до Кремъл. Но преди това някои “научни колеги” се опитали да обявят Мусатов за мошеник, защото смятали, че не може да се създаде кристал с подобна чистота и качество. Та нали над проблема десетки години са работили стотици специалисти от цял свят!

Успехът най-сетне дошъл, но свен, че защитил научно звание, награди Мусатов не получил, а производството било засекретено още повече. За да не се досетят външните врагове къде да търсят разработката, дори променили името на метода и той не бил кръстен на института или на създателя си, а бил наречен с общата формулировка Видоизменен медод на Киропулос (на името на един гръцки кристалограф). И едва след разпада на СССР, след емиграцията на много съветски научни специалисти по света, нещата се променили. Освен в Русия, подобни производства и фабрики са създадени в края на ХХ век в още три държави – Израел, САЩ и Франция. И то след изтичането на времетраенето на над 30 патента на името на ГОИ.

Скоро фабриката в Чикаго, САЩ, в която работех, стана водеща в света компания. В един момент компанията произвеждаше почти 45% от оптическия сапфир в света. Методът за производство, вече не носещ името на Киропулос, но и отново не под името на Мусатов или ГОИ, получи световна известност и стана интересен не само за военната промишленост. Изкуственият сапфир със своята висока температуроустойчивост и отлична прозрачност, със своята изключителна диалектричност и възможност за работа в агресивна среда, намери широко приложение в различни области на техниката, и най-вече като подложки за светодиодите и интегралните микросхеми.

И така, благодарение на упорството и ината на проф. Мусатов и неговия метод, светът ни днес се променя колосално със светодиодите и екологичните фотоволтаични батерии. В медицината вече много от изкуствените стави се правят от сапфир, поради твърдостта му и невъзможността да се изтъркат, както и поради това, че се възприемат отлично и не се отхвърлят от организма на пациентите.

Към 2006 г. компаниите в света, работещи по метода на Мусатов, са 30, към 2009 г. – 60, а към 2012 г. достигат бройката 120, във връзка с изтекли в медиите съобщения (вж. тук), че Apple ще инвестира над милиард долара в производството на сапфирени стъкла и ще пусне смартфоните си и дори планшетите си с чудесни чувствителни, прозрачни и ненадраскаеми екрани. Нещо повече, по груби оценки от това време се очакваше, че с навлизането на сапфира при смартфоните и в битовата електроника, в света ще са необходими около 300 подобни компании. Още повече, че тогава възвращаемостта на инвестицията бе много голяма – почти, както сега при биткойните.

Изкуствен сапфир

Над 90-килограмов кристал от изкуствен сапфир, произведен от Петър Стаматов в Южна Корея по технологията на проф. Мусатов, и продаден на LG за $45000.

Една производствена установка струваше около 200 хил. долара, а полученият сапфир от 32-килограмов кристал достигаше цена от $25000. Така, при производителност на установката от 4 кристала на месец (с обща цена към 100 хил. долара), след броени месеци можеше да се работи на печалба. При това многомилионна!

Ето това исках отдавна да разкажа на повече хора – как един неизвестен никому учен, който не се е подчинил на партийното началство, не се е предал и отказал, е успял значително да подобри съвременното ни битие. Благодарение на човешките си качества. При това, дори без да получи особено материално възнаграждение за настойчивостта си. Но за него най-голямата гордост е, че трудът му е имал смисъл.

———————–

Накрая ще завърша с това, че причината днес, шест години след 2012 г., само най-скъпите смартфони от по няколко хиляди долара да са със сапфирени стъкла, а обикновените хора да не могат да се възползват от този лукс и качество, е един фирмен мениджър и милионер Томас Гутиерес.  Той, като шеф на неголяма американска компания, и колективът му получаваха на ден по над 3 млн. долара (по 100 млн. на месец), за да създадат сапфиреното стъкло на Айфон 6, и не успяха. Гутиерес се провали, въпреки че спокойно е могъл да наеме 100-те най добри специалисти в света, да им даде заплата от по 1 млн., и те да го направят. Заради неговата некадърност, всички конкурентни на Ейпъл се отказаха от сапфира и днес в света са банкрутирали по-голямата част от някогашните фирми за производството на сапфир.

Ето графика с цените на акциите на компанията, ръководена от Гутиерес, и как те падат за една нощ, като сриват дори общия коефициент на борсата и нанасят милиардни загуби на хиляди вложители. Сърцераздирателните и поучителни разкази на някои от тях може да прочетете тук.

Интересното е, че Гутиерес, чието възнаграждение е било над 5 млн. годишно (вж. таблицата долу), бе оставен на работа дори след банкрута, почти още една година.

 

И все пак, независимо от милионите му, никога не бих искал да съм на негово място. Горд съм, че съм работил с такъв истински човек и учен като проф. Мусатов (на снимката долу).

Завършвам тук разказите си с облекчението, че успях да благодаря на тези двама души, които срещнах в живота си, съвсем случайно и за кратко, но които промениха съдбата ми.

Предлагам Ви да разкажете Ваши подобни истории. Нека ги съберем заедно във Фейсбук групата Ефектът на пеперудата и ние (линк), за да се помни доброто и да се знае каква огромна сила е то.

 

Петър Стаматов

One Comment »

  • Даниела Вълканова said:

    Страхотна идея Петьо. Да споделим как живота ни е бил променен от случайни хора и събития към по-добро. Рядко се замисляме за това, рядко благодарим, а всичко тръгва от искрата надежда и вярата в доброто. Нека промяната, която искаме да видим в света започне от нас!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.