Защо пиша

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

ЗАЩО ПИША

.

Забелязал съм – не съм го открил, а само констатирал; хиляди преди мен са го преживели, още по-много след мен ще го установяват за себе си: всяко ново поколение на земното население почти напълно игнорира опита на непосредствено предхождащото го. Т.е. синовете неглижират натрупания опит на бащите – който е, така да се каже, „под носа“ им – и устремяват поглед или към далечното минало (с митичния му „Златен век“), или към „светлото бъдеще“ (което така и не настъпва).

Този психологически поведенчески синдром предизвиква неминуемо натрупване на загуба на ценна историческа памет „от първа ръка“. Бащите са игнорирани от синовете, просто защото са твърде близки, изглеждат „толкова тривиални“ и до втръсване „ясни“, че съвсем логично нагласата да бъдат забелязвани отива на заден план. Те придобиват статута на обикновено стъкло, през което се гледа – но то самото престава да бъде детайл от картината на осъзнаваната действителност. Въпреки че понякога „прозрачното“ се оказва ако не брилянт (детайлно обработен, шлифован диамант), то поне многостенна призма, която, ако бъде осветена от лъчите на времето, би разпръснала многоцветна дъга пред любознателния изследовател.

Но… още в древността са казали, Господ Иисус Христос е потвърдил с личния си опит, а един световен бард изпя:

„Пророков нет в Отечестве своем,
Но и в других отечествах не густо…“

Виждал съм как синове карат библиотеките на бащите си на „Вторични суровини“. След като са подхвърляли небрежно ръкописанията на родителя си от кухнята (където „старите“ са се оттеглили в доброволно отшелничество, за да отстъпят стаята си „на децата“) в коридора, от коридора – на тавана, от тавана – в мазето, докато някой лумпенизиран внук не реши да си устрои там работилничка или – майко мила! – „битова стая“ (т.е. домашна кръчма). И макар че „ръкописите не горят“, безсънието на незначителния – само поради прекалената близост – старец става превъзходен материал за подпалки за „битовото“ кюмбе… (Да не бъде!)

С чиста съвест и с ръка на сърцето мога да изрека за себе си:
– Не съм пристрастен към писането. Трудно хващам перото, за да напиша каквото и да е. Защо ли?
Неведнъж и дваж съм се питал.

Може би най-близо до истината е този отговор:
– Ценя Словото! Възхищавам Му се! Обичам Го!

А когато човек обикне Някого, той пристъпва към Него с трепет в сърцето, душата и духа. Истинските християни ще ме разберат какво съм искал да кажа.

Десетилетия редактирането е мое ежедневие. Какво ли не мина пред духовния ми взор! Възмущавах се и пряко сили оправях простотии и пошлотии, от сърце се възхищавах на бисерни находки в чуждите творения. Приемах като свои мислите на познати и непознати автори, докоснали ме с яснота, чистота, истинност и откровеност.

Разбрах, че постижението не е моя, твоя или нечия човешка заслуга, а е дар Божий. Онзи, комуто е даден талантът, може и да го пренебрегне, но се случва и да го развие и за добро (горко нему и на челядта му, ако пък вземе, че злоупотреби свише дадената дарба – такъв човек, както казва Господ Иисус Христос, по-добре да не се беше раждал).

Та затова и „хванах перото“ – въпреки вродената съпротива срещу посягането към подобно свещенодействие – с плахата надежда, че някой внук или правнук някъде в бъдещето ще поиска да узнае нещо повече за дядо Николай, за духа на времето, за нявгашните хора и съдбите им.

Опитвам се да опиша и вербалните остатъци от родови спомени, скътани някъде в гънките на ранната ми детско-юношеска-младежка памет. Защото Verba volant, scripta manent (et vice versa).

Надеждата – твърдят препатили хора – умира последна.

Сигурно са прави…

.

Николай Гусев