Home » българи зад граница, Избрано

Отнетата надежда на България

2015.12.16 5 коментара
Spread the love

По големите празници във всеки дом на страната ни има едно празно място – на избралото да търси късмета си другаде дете

.

Милена Фучеджиева, Рloshtadslaveikov.com

.

euch20151214a11Чакам детето си да ми гостува за празниците. Не казвам да се прибере, защото дъщеря ми не се прибира тук, тя се прибира в Ню Йорк или Лос Анджелис. Нейният дом, това, което тя нарича дом, е Америка.

Проклетите празници, които изпълват с радост и горчивина милиони българи, изпратили децата си в чужбина. Съчувствам на всеки един от тях и знам болката им, защото съм я преживявала с моите родители. Аз – в Америка, те – в България. Откъсваш максимум две седмици всяка година от работата, за да бъдете заедно. Едно заедно, което не е заедно, защото веселието винаги прикрива плач и от двете страни. Плачът на вината на децата и плачът на тъгата на родителите.

Затова, когато ме питат дали съм се прибрала в България завинаги, казвам, че е за известно време. Няма как да се прибера тук завинаги при положение, че детето ми е в Америка. След някоя и друга година ще поема пътя обратно за там, защото няма как да я навия да дойде да живее тук за постоянно. Би работила тук за известно време, но това, което чува от мен най-вече за отношенията между хората, както и за балканския тип политика, никак не я привлича. Човек има интерес да бъде там, където е спокойно, хората са усмихнати, сърдечни и благородни едни към други. Тук хората не са такива. Тук те са всичко друго, но не и благородни едни към други. Точно обратното. И това няма нищо общо с политика, а с нещо специфично и неназоваемо, вероятно и невъзможно да бъде обяснено научно, но то е огромната способност и енергия, която българите влагат, за да се мразят и вредят едни на други.

Политическите битки не са изключение. Никой не е чак толкова черен, нито пък някой е чак толкова от страната на светлината. Бих казала, че и едните, и другите са взаимно свързано мазало. Това мазало, създадено от националния ни характер, ме изгони от България преди 25 години заедно с близо 700 000 души – и продължава да гони младите хора и досега, за да станем 2 милиона избягали. Никой не бяга от хубавото.

Някои от нас отведоха децата си със себе си, други родиха там. Тези деца са загубеното съкровище на България. Те са загубената завинаги България. Те са отнетата надежда на България.

Повечето ми приятели и познати в Америка не намериха за необходимо да поддържат българския език на децата си, което е въпрос повече на интелигентност, отколкото на патриотизъм. Децата им не са стъпвали в България от малки и вероятно така е по-добре, за да нямат раздвоение. Дъщеря ми не е раздвоена, въпреки че прекарваше като дете всяко лято тук. Въпреки усилията ми у нея да живее и българското, Америка я изгради като личност, не България. В този смисъл надеждата загубените български поколения да се върнат тук е напразна. Някои може и да направят подобен избор, но те ще са по-скоро изключение, отколкото правило.

Напълно излишно е да изброявам защо аз самата не каня дъщеря си обратно. Една държава с изградени демократични традиции и огромни финансови ресурси дава много по-големи възможности за развитие. А и новата геополитическа ситуация на България не е никак съблазнителна. От една страна е Турция, от друга Русия, от трета Америка. А от четвърта – поток от бежанци, между които неизвестен брой терористи.

Бих искала да дам надежда на родителите като мен, че децата ни са добре дошли тук, но това би било егоизъм. Затова, когато дойдат празници, ще преглъщаме сълзите си на раздяла след броените дни с децата ни. Затова България се превръща в един човешки „хъб“, през който минават чужденци – някои остават, други продължават към все по-затварящата се цивилизация; хъб, в който водят политическа война няколко гигантски държави, в който всяко правителство ще бъде обезсилено от ненарушимите връзки с преродените и клониращи се структури на ДС, в който мафията се възползва от всеки момент на слабост на правителство и граждани, в който всеки българин държи друг с примката на ненавистта, и в който всеки българин е враг на всеки българин. Хъб без национален смисъл и посока, а думите „национална гордост“ са напълно изместени от „национален срам“. И няма правителствени избори, които да могат да променят тази обстановка, защото личностите, управляващи или желаещи да управляват хъба, са напълно и горчиво ясни на всички ни. Те са ясни и на самите себе си, и това прави битката помежду им още по-свирепа.

И за съжаление, огромно съжаление, неистовият ни национален характер извън политиката гони децата ни навън. Ние сами си ги гоним. Със завист, злоба и непризнаване на успехите на другия. Независимо дали става дума за успехи на правителство или за малкия житейски успех на някоя продавачка в „Билла“, която е била отличена като особено добър работник.

Това, което е, е това, което е.

България става два пъти по изгубена по големите празници, защото тогава във всеки български дом има едно празно място на този, който никога няма да присъства на семейната трапеза. Избралото да търси късмета си другаде дете. Порасналото в чужбина дете. Детето, родено през океани, на далечни континенти.

България е страна на разбитите семейства. Нищо изненадващо, че младите не искат да имат семейства. Те нямат никакъв положителен пример, за да го пожелаят. Те са израснали в домове, които някой е напуснал по един или друг начин. В общество, което бива винаги напускано.

Бих искала да мога да кажа на младите да раждат деца, защото аз, с моя житейски опит, знам, че нищо друго не може да даде този смисъл на живота им. Това е трансцедентално чувство, без което аз лично не мога да си представя моя живот. Знам, че не всеки мисли така и не всеки го изпитва, но дори практично разсъждавайки, човек остава все по-сам с напредването на годините. Приятелите са роднини, но кръвта си е кръв. Семейството е кръв, наследство, артерия на живота на планетата. Детето ми е далече, но то ме свързва с тази артерия и ми помага да не се чувствам напълно излишна, както често се чувствам, въпреки тъй наречените успехи, въпреки амбицията, въпреки философията, въпреки кръга от приятели, въпреки дори котарака Панчо, който ме обича с най-голямата си котешка любов. За мен животът без дете е напълно безсмислен.

Аз съм родена майка. И се надявам в един друг живот, в един друг свят и в една друга, непозната за мен действителност, след някое прераждане – в което не вярвам – българските семейства отново да могат да бъдат семейства. Да няма празни места около трапезата. Да няма сълзи. Да няма раздели. Да я няма тази огромна тъга, в която живеем вече няколко поколения. Да има щастливи деца на щастливи, спокойни родители. Тук, в България.

Толкова ли е невъзможно да го постигнем?! Толкова ли безнадеждно глупави сме като нация от най-простия до най-сложния, до най-властния?!

.

5 коментара »

  • Константин said:

    Живея в България, живях в чужбина 21 години и заявявам – всеки има право да живее там, където желае, но където и да е, длъжен е да изпълнява дълга си към предците и Родината. На първо място, като се пази от заливането на сънародниците си с талази от душевната си безизходица, като я проектира върху други. И тъй като имам рядката възможност да сравнявам, мога да кажа, че да си живееш “в къщи” дава необикновена сила и в много отношения позволява на човека да се разгърне нашироко – нещо доста трудно, когато не си е у дома. Тези, които се върнахме, или които никога не са заминавали не сме наивници, неудачници или мазохисти. Ние живеем, творим, радваме се, помагаме си, страдаме, борим се и мечтаем – заради всичко и въпреки всичко! Не чакаме някой да ни дава надежда и не се страхуваме, че някой може да ни я отнеме, защото надеждата живее неугасимо в нас! И залогът, за това, че надеждата ни не ще изтлее е в това, че тя произтича от любовта към род и Родина – тук и сега! Любов, дарена ни от Бога – пламенна и красива!…..Жалко за всички издания, които припяват на протяжни жалейки от вида на горната.Явно продажбата на черногледство е много печеливш журналистически бизнес.

  • Константин said:

    Във връзка с написаното по-рано бих желал да добавя, че разграждането на националното самосъзнание като един от стожерите на личността, за да може хората да бъдат превърнати в милиарди алчни, безнравствени, безчувствени, безлични и повърхностни потребители също е огромен бизнес. Тъй че – внимателно с онези, които под маската на “обективност” и “достоверност” съзнателно или несъзнателно предават заразата на отчаянието!

  • Peter S said:

    Отговор на Милена Фучеджиева е написан тук:
    https://www.eurochicago.com/2015/12/poradi-chto-ma-sestro/

  • Иван said:

    Проклетите празници?!

    Aре чантата, пътя и да празнуваш с останалите интернационала. Въшло!

  • Константин said:

    Текст, писан малко след Трети март тази година.
    ЗА ТОВА ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИШ
    Константин Димитров

    Тъй като неспирно съм свидетел и слушател на възторжени статии и репортажи за наши средношколци, постъпили в престижни университети в чужбина, реших да се изкажа по този въпрос като човек, прекарал 21 години от живота си зад граница.
    Считам също така за свой дълг да споделя мислите си, след като само преди няколко дена отпразнувахме Деня на достойнството на България, както наричам 3-ти март – дата, достатъчно изобилно полята с кръв, че да бъде сведена само до някак си сухото понятие “национален празник”. Често тези, които са загубили живота си, за да имаме днес образование, поне отчасти, от калибъра, който прави възможно наши ученици да бъдат привличани (и то понякога с маркетингова настойчивост), в чуждестранните университети, са били “прости” и “неуки”, “опърпани” въстаници-нехранимайковци, опълченци и войници от руската армия. Но те са имали едно – любов към своята Родина. И това им е било предостатъчно, за да чувстват напълно осмислен своя, често съвсем кратичък, живот.
    Тези мисли са предизвикани и от неотдавнашната новина, че синът на мой добър приятел, възпитаник (синът) на столична гимназия “просто размаза”, съгласно вулгарния израз, всички съперници от четирите краища на света, на приемния изпит в Оксфорд, заставайки на първо място, и то с голяма разлика, след което му бе постелена дълга червена пътека към главния вход на тази цитадела на образованието, с почетен шпалир от двете страни – пак образно казано, но не съвсем. И това бе постигнато в момент, когато момчето страдаше от тежка счупване на челюстта с непрестанни болки. Това, господа, е България, и на това сме способни. И неведнъж сме го доказвали.
    Понастоящем българският талант и дух, заложен в младото ни поколение като есенция на народността, е единственото най-ценно, което остава на нашето общество. И ако приемаме, че образованието в чужбина не е нищо друго, освен трамплин за последващо оставане и „развиване” там – което в действителност означава и преливане на висок човешки потенциал, и експлоатиране на всякакви професионални и научни достижения, и заплащане на данъците на място, от което България няма да види нищо – та ако приемем това за житейски успех, тогава трябва да признаем, че сме приели деградацията на нашата народност за норма и необратим процес, и че е започнало масово и дори радостно “спасяване” на запад или по на запад. С две думи – тези, които остават или са наивни, или не са достатъчно талантливи, или, най-сетне, са прекалено бедни, за да могат да се “спасят” “в по-добро общество” – хора с не напълно удал се или направо, претърпял крушение живот.
    За мен лично такова мислене означава липса на личностна духовна ориентация, величаене на прагматизма и абдикиране на родители, възпитатели и общественици от своя дълг. Защото, мисля ще се съгласите, понятието “българи” и държавата “България” не може да бъдат сведени до изпразнен от съдържание мит, до някакво аморфно образование, което може да бъде моделирано от поредното политическо или модно веяние, или пък просто до доставчик на първокачествена “човешка стока” зад граница. Да се приеме такова световиждане е равнозначно на признанието на безсмислието като закон – и в обществен, и в личностен план. Прилича ми на живот, изпълнен с примирено очакване на смъртта – вид полунаркотично състояние, при което всеки може да бъде ограбен и изнасилен уж с негово съгласие или направо, без да му се иска такова.
    В общественото ни съзнание, именно поради духовния вакуум, отдавна се е загнездила примитивната представа за България като някакъв потъващ “Титаник”, към който акостират луксозни яхти с престижни имена; така че единствената алтернатива е предаването, и то с радост, на децата в тези яхти, “за да бъдат спасени”, преди всичко от жалка смърт, наречена “липса на реализация”. Без да се отчита обаче, че не друго, не ледени скали или нещо подобно, а именно този самоубийствен акт отваря пробойните в корпуса на кораба. Защото иначе нямаше да ги има, както не ги е имало десетилетия след Освобождението – въпреки тежките ни исторически сътресения.
    Имало е времена, и то “в нашто недавно”, когато за най-велика “реализация” се е считало да послужиш на Родината, като единствената заплата за това са били побоища, изнасилвания, осакатявания, бедност, безизвестност, изгнание или смърт. И това се е считало за най-голяма награда. В наше време, век и половина след славното племе, за което говоря, доколкото виждам да се „реализираш” – това е да постигнеш успех в своята професия, и то в едно “уредено” общество, с всички произтичащи от това благини, като смяташ своя успех за законен плод единствено на собствените усилия и тези, на своето семейство, нехаейки за дълбоките извори на своя дух и за стотиците други, именни и безименни хора – от самопожертвалите се за България до учители, лекари, съседи, чистачи и т.н., способствали за твоето оформяне и издигане.
    С това не поставям под съмнение меродавността на получаване на по-добро образование в чужбина, а кой жъне всички плодове от него. И каква е цената – и за нас като общество-“донор” и общество, вложило с неимоверни лишения в своето младо поколение, и за семействата, които понасят негативите на родовата разпокъсаност и затриване, и на-сетне, за самите “спасили се”, поради откъсването си от един от най-силните източници на екзистенциална сила – рода.
    Да бъде винен Западът в нещо, което му се предлага на тепсия е смешно. Освен това, всичко е въпрос на личен избор, а това, че един народ не съхранява своите традиции и със завидно упорство търси отъждествяване и чувство за „битие” другаде или в други форми, освен в сложилите се от Промисъла в неговата личностна история, в никакъв случай не е проблем на Запада. Не е негов и проблемът, че духът на родолюбието все по-малко обитава на място, което доскоро беше неговата Святая Светих – българското училище, и че много днешните „жреци” в него не биха могли да вържат и връзките на обущата на даскала Ботя – нищо, че сигурно владеят науките по-добре от него. И наистина – има голяма разлика между това да си учител, будител, просветител и това, да си само преподавател – т.е. пре-подаващ науката от една глава в друга. Нима да се учудваме тогава, че отиването в чужбина се приема като спасение, като голяма сполука?
    Безспорно е, че в този глобален свят се налагат известни, и то немалки, корекции в грубо-провинциалната представа за народност и държава, но те не бива да стигат дотам, че да обръщат понятията – тоест, да стигнат до издигане в култ на отсъствието на ясна народна самоличност в името на някакво размито универсално съзнание, в което понятия като “Родина” (на много места все още се пише с главна буква) и “род” звучат глуповато и остаряло.
    Българите като малък народ с травматична нова история и (поради това) склонност към крайности и историческа наивност, са особено застрашени от такова едно подменяне на понятията.
    В своята гордост, че, например, едно обикновено момиче от, както го наричаше Блага Димитрова “задния двор на Европа” е било поканено от, тъй да се каже, бляскавия “британски принц” на име Харвард Юнивърсити да не забравяме, че в случая не се знае кой е по-облагодетелстван – дали българското момиче или Харвард като институция. Защото Харвард не би бил Харвард без студенти като нея, а Англия и другите западни страни – без неспирния млад интелектуален поток, стичащ се в тях от целия свят. И такива днешни студенти, а утрешни резиденти и граждани, са в основата на благоденствието на Запада, част от което са и богатите университети. Тези млади студенти и бъдещи високопрофесионални западни работници имат и голям дан и за помощите, които ние, останалите без тях, получаваме, за да се развиваме – нещо обаче невъзможно без способен, независим и жертвоготовен елит. А такъв елит не може да бъде сформиран именно поради отсъствието на съзнанието за обществен дълг, поради духовната бедност, клиетелизма и непрекъснатото, по извратен начин превърнало се в признак за престиж, изселничество.
    Нямам нищо против нашите деца да жънат успехи като българи, но не виждам никакъв повод за радост един ден те да ги жънат като бивши българи, а техните потомци, носещи същите тези изстрадани през вековете гени и способности – да ги постигат като чужденци с фамилни имена, завършващи на “- оff” и често, в състезание и дори, в противостояние с България, тяхната (пра)родина.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.