Home » Авторски страници

Клубче в мазето на общината или Как изгаряха паметта на дедите си…

2015.06.12 Няма коментари

Текст от авторска поредица на Николай Гусев. Предишните текстове от тази поредица могат да се видят тук, тук, тук, тук, тук и тук.

——————————————————————————————————————————————–

КЛУБЧЕ В МАЗЕТО НА ОБЩИНАТА ИЛИ КАК ИЗГАРЯХА ПАМЕТТА НА ДЕДИТЕ СИ…

.

Не ви ли е впечатлявала липсата на млади таланти в областта на обществените науки? Както и стълпотоворението на гении, ненавършили тридесет години, в областта на точните науки, напр. в математиката – Галуа, Лобачевски? Според античните гръцки критерии, ненавършилите 30 години не са били считани за мъже, макар не и за деца: броели ги за „юноши“, нямали право на глас в Народното събрание на демоса…

Героите на настоящето повествование бяха тогава – преди повече от половин век – в тази възрастова група: между 18 и 30. Високите нива на адреналина просто напираха за изява и „отговорните фактори в партията и държавата“ се бяха погрижили за канализирането му в безопасни дейности – спорт, народни танци, художествена самодейност. По такъв начин се избягваха иначе неминуемите забежки в посока към протести срещу установената със силата на оръжието (съветското) народнодемократична власт…

Особено припряни бяха активистите на ДОСО-то (ДОСО – Доброволна организация за съдействие на отбраната). Години наред единият от двата обширни някога селски герени – западният – биваше редовно разораван от окопи и траншеи, и с дни ехтеше пукотът на флоберки (по-сериозно оръжие не биваше да се дава в ръцете на иначе непредсказуемите младошопи); вятърът разсейваше пушека и задушливата миризма на димките; всички бяха доволни – юношите, че са си „начесали крастата“, „отговорните другари“ – че ще „отчетат дейност“ (щото при социализЪма не беше толкова важно какво правиш, а какво и най-вече пред кого го „отчиташ“ – от това зависеше мястото ти в Системата, т.е. Номенклатурата).

Nik009Пукотевицата ангажираше вниманието на недозрелите буйни глави, но само за няколко дни, а годината имаше цели 365 – отвреме-навреме – и 366, дни. Необходими бяха и други „мероприятия“, които да отклоняват бликащата енергия на младите в „правилната“ – разбирай удобната за Партията – посока. Така възникна идеята за футболен стадион в „Ливагьето“. Дотогава „младежите“ гонеха кожения балон по другия, Гусевия герен, където импровизираха футболни врати с шапките си, а игрището очертаваха с наситнена гасена вар.

Герените все пак бяха общински и нямаше никаква пречка да бъдат набраздявани с окопи или посипвани с вар. Другояче стояха нещата с набелязаната за стадион територия. Според закона ТКЗС-то (Трудово кооперативно земеделско стопанство ) беше своего рода кооперация, а „внесените“ в него земеделски имоти – частна собственост на вносителите. В този смисъл юридическото лице ТКЗС се явяваше само ползвател, но не и собственик на тези имоти.

Но какво представляваха законите пред волята на могъщата вездесъща партия БКП?! Лист хартия, „врàта ỳ пóле“… Докараха булдозери, насипаха от четири страни валове около няколко десетки декари до „Кюловио твърдак“ – смее ли някой да пита за мнението на законните собственици…

Пролетта, лятото и есента – без дъждовните дни и нощите – игрището изсмукваше излишъка от енергия на младите ритнитопковци. Оставаше да се намери подходящият отдушник за студените зимни дни и нощите.

Тогава някой се сети за мазето на общината. Това не особено широко, с нисък таван помещение, беше побрало в себе си стари мебели, архивни материали, разни артефакти от безвъзвратно отминали десетилетия. Разрешиха на ентусиастите да го разчистят от „боклука“ и да си уредят „клубче“ за шах и пинг-понг в него.

Така и стана. Организираха „ленински съботник“, изхвърлиха всичкия „боклук“ в задния двор, и го подпалиха. Вдигнаха се страховити неколкометрови пламъци.

Спомням си, че особено силно горяха едни огромни, дебели продълговати „книги“. Хванати през кръста, подпалвачите-огнепоклонници – повечето бяха не само „спортисти“, но и членове на танцовия състав към читалището – друсаха буйно езическо хоро около бушуващия огън.

Танц по време на чума… Огънят жадно поглъщаше не какво да е, а емлячните регистри – юридическата памет за поземлената собственост на техните бащи, деди и прадеди. КомунизЪмът чукаше на портите – за какво са им тия ненужни документи за собственост в едно светло бъдеще, където нямаше да има не само държава, но и Право?!

Четиридесет години по-късно някогашните „младежи“ си скубеха редките косми по оголените старешки темета, защото нямаше как да докажат собствеността на фамилните си поземлени имоти.

А мазето на общината (понижена в квартално пълномощничество) пак се е запълнило с нови артефакти от безвъзвратно изтекли десетилетия. В един ъгъл прашясва масата за понг-понг, в друг – шахматната масичка от клубчето.

И нов куп документи…

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.