Home » Авторски страници, българи зад граница

Къси разкази за дълга и човечността

2014.12.27 3 коментара
Ружа Братанова. Снимка: Фейсбук

Ружа Братанова. Снимка: Фейсбук

Разказите, които можете да прочетете по-долу, са на Ружа Братанова – медицинска сестра, емигрирала от България преди доста години. В тях тя описва различни истории от своята медицинска и  житейска практика, преди да замине от страната.

Публикуваме със съгласието на авторката тези къси разкази, които тя е пуснала като коментари на стената си във Фейсбук. За да не стане объркване с времето, когато са се случили историите, които описва, г-жа Братанова е написала следното обяснение, преди да ги пусне: “Може би трябва да уточня, че става дума за бай-Тошовото време. От 1990-та година не работя в България и днес как е, не знам. Само чета по медиите, че в някои частни клиники е ОК, а в държавните болници е пълна скръб. Няма охрана, бият доктори, падат асансьори с бременни жени, недостиг на персонал и средства за болниците… и т.н.”

—————————————————————————————————————————————————

.

Равнодушие, бездушие или просто Българинът

December 17, 2014 at 7:26am

Преди години пътувам в претъпкана “Хармоника”, едвам се държа на един крак в тъпканицата. Бързам да се прибера в къщи, защото след 2 часа съм нощна смяна в болницата. Една спирка преди моята някакъв мъж припада на стъпалата на вратата до шофьора. Хората се засуетиха. Чувам, че някой изказва предположение, че сигурно е пиян и да не го бутат. Разбутах хората с триста зора и си пробих път към падналия човек. Изпотен със студена пот, пипам пулс – нишковиден, учестен, едвам се долавя. Вдигам неволно поглед и пред мен на първата седалка – докторка от болницата. Д-р Мирчева. Разгеле, не съм сама, има и лекар. Видимо се връща от пазар, щото от чантата й стърчеше лук с пера. Помолих я да ми помогне, а тя рече: “Братанова, в автобуса не съм лекар, а пътник! Като нямаш друга работа- оправяй се!” – и заби поглед през прозореца на автобуса.

Помолих шофьора на автобуса да спре, неправилно, но тъкмо бяхме на пресечка, която води пряко до болницата… и той спря автобуса, слезе и ми помогна да свалим припадналия пътник. В същото време от пресечката откъм болницата се зададе линейка и се втурнах да я спирам. Спря. Натоварихме болния, защото линейката не отиваше на спешен адрес, а караше доктор от Новата болница към Старата за планова консултация, сиреч не спешна. Натоварихме човека и линейката на буркан се отправи към болницата.

След 2 часа застъпвам нощното си дежурство и колежката ми предава тежко болен за наблюдение, който бил приет преди два часа с обширен преден инфаркт. На следващия ден коментарът на колежките беше: “Братанова като ходи по улиците, събира болните по улиците и ги кара в болницата, за да й правят компания на нощните дежурства.”

——————————————————

.

Турчинът

December 17, 2014 at 9:12am

Шофьор на ТИР към Холандска фирма. Поредният пострадал, забил се в къщата на Килифарчени, на оня същият мръсен завой, дето мнозина са се забивали. Турчин. Не знае и една дума на български, щото не е български, а турски турчин. Беше изпотрошен, в кома, и двата крака счупени в бедрената кост, счупен таз, спукан череп. Мъж на видима възраст между 40 и 50, вече не помня, но помня, че беше баща на 3 деца. Колежка, поназнайваща чат-пат английски, успя да се свърже с фирмата, в която е работил, и за 24 часа работодателят на човека пристигна лично в отделението, придружен от служител на Холандското посолство и преводач. Всеки божи ден този Холандски работодател звънеше и искаше информация за състоянието на работника си, турчина.

Човекът излезе от кома, преместихме го в друга зала, ортопеди му направиха операция, сложиха тежести, за да зарасне бедрената кост правилно и т.н. Ясно Ви е как се обслужва възрастен човек, обездвижен, в безпомощно състояние, гипсиран от врата до коленете, и само част от седалището не е, заради физиологичните му нужди. С една дума, тежък не само на килограми, а и като състояние. Работата си е работа, а и в нашата работа трябва сърцатост, желание и няма капка място за формалност, за небрежност, за безотговорност. Просто няма, но това изглежда не се учи. Това или го имаш, или го нямаш, и за туй смятам, че приемът на студенти по медицина не трябва да става само по бал от знания, а и психологически тест за пригодност към професията медик. Без значение дали ще си санитар, сестра, лекар. Защото има хора, пригодни да работят за медицинската наука, но непригодни да обгрижват човек, както и обратното. Има хора, които са пригодни да бъдат теляци в банята и с желание ще Ви докосват, ще Ви изтрият гърба, и няма да се смятат Ваши слуги, а приятели. Забелязали ли сте как хората вече не се ръкуват, не се докосват, не се прегръщат, не се целуват!? Аз отдавна съм го забелязала…

Турчинът единствено с мен комуникираше, и всеки път, когато искаше нещо да ми каже, се обръщаше към мен с “Мама”. Разбира се, че той можеше да ми е баща, защото беше два пъти по-възрастен от мен, но той друга българска дума не знаеше. Когато друга колежка беше при него, чувах да вие от болка, да пищи, да плаче и притичвах – а той ме държеше за ръката и със сълзи на очи ми викаше: “Мама, мама…”. Той чувстваше, че щом съм там, това, което му причиняват, спира, но аз още не се сещах, че освен медицинските грижи, може да има и друго, докато не дойде време да го трансферираме в Ортопедично отделение, което се намираше в Старата болница и трансферът ставаше с линейка и придружител.

Приготвяме история на заболяването, лекарствата му, багажът му, идва ред да го прехвърлим от леглото на носилката. Естествено на ръце.

Ние сме две сестри, а той е тежък мъж, но няма кой, нито пък друг начин. Всичко на ръце. Подхващаме го с колежката, Маргарита Иванова. (Не ми казвайте, че трябва да пестя имена, че трябвало с инициали. Животът е конкретен и хората в него – също. Жена на КАТ-аджия, протектирана, че нали знаете, че докторите и те са хора, и пият, и карат.)

Прихващаме го, броя 3, 2… ОСТАВИ! Преди да река едно и виждам, че колежката Иванова си турила ръката точно по средата на бедрената му кост, която уж лекуваме и укрепваме с тежести… “Марго, моля те, махни си ръката от там, дето си поставила точно на фрактурата и я сложи в колянната гънка.”… Маргото, както си е мургавичка, се изчервява, сменя позицията на ръцете си, изглежда ме зверски и пак почвам да броя 3,2,1… Гледам я в очите и в последният миг виждам как точно като рекох едно, вместо да вдига, тя си промуши ръката под бедрото му и въпреки, че знае, че закъсня, вдига нагоре и се чу… един неистов Каински вик на страдащ човек, чу се изпращяване на кост и бай турчинът изпадна в несвяст, а Маргото го затръшна в леглото: “А бе, оправяй се с тоя турчин като ти е толкоз мил! Толкоз ги мразя тия турци, че ако има как, с плюнка ще ги издавя! Пък ти к’во си им се завъртяла не те знам, ама не си българка. 500 години са ни клали и ебали, а ти му се въртиш на пета, гаче е баща ти!? Ай, сиктир, който иска да идва да си го товари, мен ме боли кръста.” Врътна се и излезе с достойнство, а аз недостойната се чудех кое по-напред… тежестите на крака му ли да освободя, реаниматор ли или ортопеди по телефона ли да викам, човекът в безсъзнание, целият облян в пот, пулсът му хвърчи… и бедрената му кост стърчи… “Боже, писано ли ми беше всичките ужаси на света да минат през очите и ръцете ми, не знам? Знам само, че точно тогава, дори с цената на чужди човешки животи, колежките ми ме оставяха сама. Нарочно. Естествено, че бяха българки. Дали заради мен, дали заради пациента или заради собствената си безотговорност, злоба, некадърност и безсърдечие, но това е положението, дами и господа.

Бай турчинът се пооправи след месец и беше приведен в Ортопедията, но аз знам, че българинът мрази от сутрин до вечер, а през нощта копнее за любов и нежност. Не знам дали ги получава нощем, но денем, ако му се случи да ги получи е… по изключение, а не по правило.

Няма нужда да разправям как Холандският работодател дойде да си прибере работника. С какви армагани и кашони е пристигнал, и как пак само Станка лудата раздели с мен единствения банан, който й бяха дали докторки, колежки… Станка по цели нощи, освен че изхвърляше подлогите на болните, през другото време не мигваше и плетеше ли, плетеше на докторките блузи, шалове, ръкавици, фанели, поли…

Вие разбирате ли за какво иде реч или ще си помислите, че тая като не са й дали да яде и пие, и видиш ли колко е намразила колежките си? Не ги мразя. Повечето са Бог да ги прости! Но ненавиждам Човеконенавистта…

——————————————————-

.

Помакът

December 17, 2014 at 8:11am

Знам, че на много българи никак няма да им хареса това, което ще разкажа. Знам, че много от тях ще се юрнат да ме отричат и да спорят, даже може се намерят глупаци, които да ме обругават, да ме обиждат. Дежа вю, драги дами и господа. Вече е видяно и преживяно, даже надживяно.

Не помня името му, но помня физиономията му. Висок, слаб, жилав. Добре сложен, но… умирающ. Някъде от Родопско село. Баща на две деца. Шофьор на голям камион, който се врязал в къщата, намираща се на един мръсен завой в Килифарево. Не беше първият, който се паркира в спалнята на собствениците, които Слава Богу останали невредими, но той беше пострадал, на умирачка.

Месеци наред го обгрижвахме в Реанимацията. Апаратно дишане, мониторинг, дефибрилации… рутинни грижи, докато започнахме да аспирираме мозък през носът му. Прогноза пессима, тъжна, неблагонадеждна, но го обгрижвахме, очевидно за персонала без надежда. Не знам защо на някои колежки им беше втръснал, сякаш имаше значение дали точно този човек или който и да е друг ще е на това легло.

Една от колежките, човеконенавистна, с която бяхме дежурни и на която работата много й тежеше, но от немай къде се хваща с мене да оправим човека. Аз се старая, тя я кара агале-агале, през пръсти. Дразня се, но поемам дълбоко въздух, не искам да влизам в конфликт с нея, но не съм съгласна с мърлящината й, която се опитва да ми налага. Както и да е, оправяме болния и преминаваме към следващите в другата зала. Наближава да стане 7 часа и се подготвям за рапорт, когато виждам, че първият болен, да, същият помак, когото обслужихме първи… е гол-голеничък, без одеяло и целият плува във вода, точно до разтворения прозорец до леглото му. Февруари е. Камък и дърво се пука от студ.

Питам санитарката защо е в този вид, нали преди час го бяхме измили, почистили, преоблекли с чиста пижама, сменили чаршафите? Рече: “Питай колежката ти, и аз като теб с него съм приключила и бях до пералнята да закарам мръсното бельо”. Питам колежката, а тя ме гледа надменно и нахално: “На теб таз помашка свиня не ти ли омръзна!? Не ти ли е ясно, че и докторите даже са го отписали, щом са го махнали от апаратите!? Ти на каква се правиш, ма!? Всички ще му дишаме зловонието и ще му мием лайната, зарад тебе ли? Я, моля! Като ти е толкоз мил и скъп, вземай си го у Вас и си съ оправяй! Всички се чудат как да го уморят, само тя, видиш ли я, най-умната и най-добрата, ще го спасява, сакън да не останем без лайна в отделението!?”

Не можех да оставя човека в такъв вид, заливан нарочно със студена вода срещу отворения прозорец… Никой не дойде да ми помогне. Оставиха ме сама, за да ми изгледат сеира, а после да разправят, че не мога да работя в колектив. Не ми беше за сефте. Стисках зъби и правех каквото трябва, щото пък и ако не го оправех, пак на моя гръб се пишеше, че не го съм го предала, както трябва.

Вярно е, че Душа под нокът се крий, но никой доктор не знае под кой точно нокът. Никой не вярваше в Чудото, освен мен. Подиграваха ми се зад гърба, и в лицето. Беше ми негласно зачислен. С ехидни усмивки: “Ние ще оправим всичките, Братанова да си оправя нейния човек.”

Човекът не само, че дойде в съзнание, но оживя, изписаха го. Явявал се по дела и един ден дойде на собствен ход в Реанимацията.

Пристигнаха със съпругата си, която почти не разбираше и не говореше български, облечена в пъстра, красива Родопска носия. Бяла, хубава, скромна, срамежлива. Накачулиха ги колежки и докторки, една през друга, “Панаир на суетата”. Помакът нищо не знаеше, нито помнеше. 9 месеца в кома и няма как да помни и знае. Усмихваше се на всички, а те се надпреварваха да го ласкаят и да му се докарват. Мълчаливо наблюдавах наглостта, безпардонността и безсрамието на колежките. Да не споменавам, че дори докторки са ме мъмрили за упорството да си върша работата, както трябва, щото съм била правела всичко на инат на другите и едва ли не да се изкарам светица, ама пред кого? Какво съм чакала от тоя помак, дето бил умрял!?

От никого нищо не съм чакала. Очаквах да се случи Чудото Живот, който и под нокът се крие и… Човекът оживя. Дали заради моите усилия, дали напук на онези, които искаха да го затрият, щото им беше дотегнал, но оживя и това е моята награда. Нищо друго, а и друго не ми трябва. Какво му трябва на Човек, освен да е жив? Моето кредо е: “Животът не струва нищо, но нищо не струва, колкото Живота!”.

Продължението го знаете. Помакът, придружен от колегите от фирмата си, когато е имал дело в съда във Велико Търново, докарали един камион с тави печени агнета, кашони със зеленчуци и плодове, подаръци за персонала… Поне така ми каза санитарката Станка, която извади от чантата си едно флаконче с лак и ми го подаде: “Братанова, ти го изгледа тоя човек, и ноктите му режеше, а тия, дето искаха да го уморят, ядоха, пиха и се веселиха, грабиха от кашоните като не видели… На мен ми дадоха тоя лак за нокти, щото никой го не щял, ама аз не се лакирам, заповядай!”. Викаха й Станка лудата.

————————————————–

.

Що е то комплот и има ли той почва у нас?

December 18, 2014 at 3:46am

Реанимация. Целодневно дежурство. 6-годишен пациент с остър менингит. В медикаментозна кома, на апаратно дишане. Последна ампула диазепам, който му се вливаше на 12 часа, сутрин и вечер. Сещам се за един приятел, майор, ВКР, в София с връзки. Бог да го прости! Търча в телефонната централа, свързват ме с кабинета му, на един дъх обяснявам, че се касае за дете, че няма диазепам, няма в аптеката, няма, няма, никъде няма и в склада няма. Човекът каза: “ОК, ще видя какво мога да направя, след час аз ще се обадя.” Речено-сторено, даже нямаше и час, и ме викат на телефона. Майорът: “Намерих. От държавния военен резерв. Пращам го по самолета. Предавам го лично на пилота. Жива-умряла, в 18 часа да си на летището, за да го получиш! Спасявайте детенцето, ако има нужда от нещо друго, звъни ми с каквото мога ще помогна”. Е, те ти булка Спасовден, кой да иде до летището в Горна Оряховица и с какво, че съм и на работа!? Търча в “Бърза помощ”, питам дежурния диспечер може ли да прати линейка да получи пратката. Не можело. Гледам шофьорите насядали отвън на пейката, пият кафета, пушат цигари. Питам ги може ли някой да иде. Не може. На график били, ама да видя Пенчо, не бил дежурен, долу на автомата пие кафе. Търча при Пенчо: “Пенчо, аман-заман, можеш ли?”

Точно в 18,30 Пенчо звъни на вратата на отделението, носи пратката с диазепама. Детето си получи половин ампула диазепам, успокои дишането, апаратът си работи равномерно. Другата половина ампула диазепам, аспирирана в спринцовка, ампулата надяната на иглата, и левкопласт на спринцовката “Диазепам, 1/2 ампула, 0,5 мг”. Отделно в реанимационния лист всичко си е попълнено акуратно. Предавам си дежурството и си тръгвам щастлива, ясно е защо. Минават няколко дена и ще съм нощна смяна. Дежурство като дежурство, но колежката не ми говори. Само служебно. Ха, сега де!? Търчи по залите, говори си тайнствено с някого, шушу-мушу. Не ме интересува. Нейна си работа. По някое време казва, че слиза до ОАРИЛ. ОК, да ходи където ще. Леля Маринка, санитарката, от ония първите санитарки, дето са обучавани в специални курсове, чиста, спретната, достолепна жена. Нямаше сестринска работа, която да й се опре. Мълчаливо си наблюдаваше банките на болните, вижда, че сестрата е заета с друг болен, сменя я без много приказки. А бе, свястна жена. “Братанче, казаха ли ти к”во се случи снощи след теб? Слушай сега да ти обадя да си хаберлия, че утре на рапорта да знаеш к’во те чака. Снощи бяхме се сменили със Станка и работих нейното дежурство с д-р Михайлова и сестра Арнаудова. Не съм била, когато сте си предавали дежурството и не ви знам диазепамите кой какво взел, кой какво предал, ама подочувах, че някакъв диазепам си откраднала и ти тъкмят рапорт, искат да те гонят от отделението и ти търсят чалъма. Още като си тръгнала и чувам сестра Арнаудова да се разкарва по коридора с една спринцовка и пита д-р Михойлова: “Някой може ли да ми каже какво е съдържанието на тази спринцовка, която сестра Братанова ми е оставила без надпис, без ампула?”. Грабва я д-р Михайлова и заключва спринцовката в лекарския кабинет. Цяла вечер се кикотиха, ту в кухнята, ту в лекарския кабинет, ядоха, пиха, а бе, голяма веселба беше, докато са напиха и к’во си рекоха, за к’во се сбиха, ама нещо за мъже беше, де. Пък двете женени, к’ви мъже делят не ги знам, ама скачам да ги разтървам, че дигнаха гюрюлтия, че се скубаха, че се ритаха, че се плюха… Такваз излагация, таквоз чудо – 40 години съм санитарка и в Старата, и в Новата болница, чак такива глупости не бях виждала. Изкараха ми акъла. Разтървах ги, усмирих ги. Сестра Аранудова се скри при болните в първа зала, д-р Михайлова седна при мен. Плета си аз плетката и й викам: “Докторке, не ви знам работите, ама не са хубави тез работи, дето ги правите, колежки сте, приятелки сте, водите се, не ви знам к’во делите, ама баш тук в болницата, на работното ви място… Цяла вечер се смяхте, к’во и стана?!” … Седи Михайлова покрай мен и почва да ми обажда по малко и в тоя момент сестра Арнаудова цъфна на вратата и съ емнаха пак… И както сестра Арнаудова си чупи джуките, знаеш я как ги прави на кокоше дупе, и докторката се хвърли връз нея и й държи джоба и вика: “Давай да видя какво е това. Дърпа се Арнаудова, ама Михайлова като тигрица връз нея, бръкна й в джоба и к’во мислиш извади? Празна ампула диазепам, левкопласт, нагънат на топче. Разлепя го докторката и чете к’во пише на левкопласта, чух, че рече диазепам, и че това било почеркът на Братанова. Малей, че като се нахвърли пак връз Араудова: “Лъжкиня, долна циганка…” Мале, мале, к’ва ли не я нарече, нямам думи… Че от тяхната дандания разбрах, че вече са били пуснали рапорт срещу теб, че си откраднала кутия “Диазепам”, че цяла вечер писали втори рапорт срещу теб, дето не си била оставила ампулата и никой не знае какво има в спринцовката; а бе, не си вършиш работата, както трябва, и си опасна за болните, щото можело да умориш някого…”. Чува се, че колежката се връща, и леля Маринка млъква. А аз като полята с вряла вода. Аз съм откраднала кутията “Диазепам”, която уредих на сама глава, на своя воля, осигурена от държавният военен резерв, осигурила шофьор да я достави от летището… Защо трябваше да я крада изобщо, като можеше още Пенчо като ми я донесе да си я туря в чантата и да си ходя у дома по живо, по здраво. Че тя таз кутия” Диязепам” идва от въздуха. Нито е изписвана по табела, нито е вземана от болничната аптека, нито някой нещо е плащал на някого… и аз да открадна нещо, дето съм можела да си го прибера, без никой нищо да знае. И съвсем съвестно съм я оставила в отделението, заради детенцето, и да ме изкарат престъпник. Не ми го побира ума. Не може да е вярно. Само че леля Маринка няма от какъв зор да ме лъже и да си измисля филми. Тя просто е изгледала филма и ми го разказва… Плете си жената и цъка с език, и сама се чуди к’ви са тез хора и какво искат от мен. “Братанче, трън си им в очите, Братанче. С всичките съм работила, от 20 години им знам всичките магарии, дето не си ги сънувала, ама не могат да ти се опрат нито на фасона, нито на труда, нито на нищо. И как не ги е срам, мари. На докторките ръцете държеше и ги учеше как да вземат артериална кръв, като почнаха АКР-етата, че кат съ изучиха, че вече са им рутинни, а преди тебе нямаше кой да вземе артериална кръв… И вместо да те ценят, да те уважават, глей какви номера тъкмят. По цели нощи се напиват и само съ чудят какви мискинлъци да ти натъкмят. Лоша работа, Братанче, не знам к’во да ти кажа. Да видим утре сутринта на рапорта как ще е, аз няма да съм там да чуя, ама ще извардя аз шефа да му обадя.”

На сутрешния рапорт старшата официално изчете рапорта, който са съчинили срещу мен. Д-р Михайлова я няма. Няма кой да каже, че това е лъжа и е съчинено от същата д-р Михайлова. Д-р Русев взема рапорта и го прибира в бюрото си. Тръгваме си. Идеше ми да скоча през прозореца… Тръгнах си онемяла, смазана, като пребито куче.

Мина се какво се мина, шушукат си, демонстративно не ми говорят, като в небрано лозе съм. Тягостно, потискащо, гадно… и на едно от целодневните дежурства вратата на отделението се затваря с трясък и гръм, и всичко живо се изпокрива по болнични стаи. Д-р Русев, шефа на отделението: “Всички курви веднага при мен в кабинета. Братанова при болните!”. Малей, никога не бях виждала д-р Русев такъв. Тих, мълчалив, спокоен, с вечната цигара в ръката. Беше бесен. Не знам какво ставаше в кабинета му, но се чуваше блъскане, ритане на мебели, и само гласа на шефа… 15 минути, в които сърцето ми направо ще се пръсне. Леля Маринка ме сбутва: “Братанче, ти шефа не си го виждала като го хванат бесните, ама тез си го заслужиха… Малей, как само ги викна и как съ сурнаха към кабинета му, чак мене мъ фана срам. Чу ли как ги извика, няма сестри, няма докторки… Туй шъй само зарад теб да знайш, много мрази да го лъжат. Голям бой шъ ядат сега, ти само си трай. Ти не си виждала, ама аз съм.” Излизат една по една от кабинета, чорлави, раздърпани, реват. Никой не ми говори, никой нищо не ми казва, ама и аз не питам. По обяд се изметоха, а другата колежка, с която продължаваме целодневното, не ми говори, само се циври. Да се циврят. Мен питаха ли ме какво ми беше, когато са ме обвинили в кражба и некадърност!? Всички срещу един, а уж беше обратното, “Всички за един”. Да, ама Не. “Биг брадър” ряпа да яде. Щом едни хора в злобата и омразата си могат да се организират и да паднат дотам, за да ти скроят номер, само и само да те унижат, да те смажат, да те изхвърлят от работа, дори за сметка на пациента… За какъв народ си говорим, за какви идеали, за какви ценности? Та що е то комплот и има ли той почва у нас…

————————————————–

.

Циганката

December 19, 2014 at 8:01am

Работех в Психо-неврологичния диспансер – В. Търново като медицински секретар, на дневни смени. Сутрин от 7 до 5. Синът ми беше на година и половина, посещаваше детска ясла и това работно време ме устройваше. Отивам да го прибера от яслата и като ми го предават, целият смърди, че вони на оцет. Мънка лелята, сестрите ги няма. (Колежки, на които съм изкарвала изпитите в института, чрез подсказване и преписване). Ти да видиш как се връща като бумеранг некадърността и безотговорността към онзи, които им е дал шанс да се развиват… За туй никога на никого не подсказвайте, не давайте да се преписва, защото освен единици от даскалите, получавате и Двойки в Живота от същите некадърници. Колежки, а? Изкарали дипломи, благодарение на моите знания и не се сетили, докато аз съм на работа, да извикат Бърза помощ в детската ясла, дето e на няма и 500 мeтра от болницата, ами лелите го налагали с кърпи с оцет!? Какво да се разправям с лелята, грабвам детето с количката и хуквам през глава към Бърза помощ в Болницата. Температурата била 39,5 градуса, но с оцета я свалили на 38,5. Синът ми клюма в количката, червен като домат. Пристигам в Бърза помощ на тагадък, от мен пот се лее, детето в ръцете ми клюма, отпуснат, вял, не реагира. Опашка. Пред мен циганка също с дете на ръце. Каза, че чака от обяд. Таман бил дошъл детският доктор и почнал да преглежда. И двете сме притеснени, разтревожи, нели кога детето боледува и майката страда с него. Минават доктори, колежки, всички ме познават, някой ме поздрави, друг ме подмине, току някой се сети, че съм сестра и ми вика: “Ама ти нали си с предимство, к’во висиш тука?”. Отваря вратата на кабинета и ме кани, представя ме на педиатъра и ме оставя. Докторът обаче ме изпъжда навън да си чакам реда и сядам пак до циганката. Горката ме гледа: “Ма, как ма, докторе и тебе ли ни щът да тъ пуснат… Шъ извиняваш , ама аз цял ден чакам, че съм оставила у дома още 2 малки, пък баща им на работа и няма кой да ги гледа, дали шъ може ей, тъй, двете да влезем, че таман да ми обаждаш, ако нещо не му разбера на доктора, че те много учени и един купешки приказки хортуват. Айде, моля ти се, да влезем двете, да ми помагаш, ако порубва. Добра булка си ти, нали шъ влезем…”. “Ще влезем, булка, ще влезем, ами само докторът да не ни изгони и двете, че кат го гледам, к’в е чапрашик…” “Да, ма, ти си докторка и тебе как тъ върна, пък смятай за мене, за човек ни мъ имат. Лоша работа. Уважение няма хич.” Викам й: “Трай сега като ме извикат и ще влезем двете…”. “Господ здраве да ти дава, добра жена си ти, булче, само да съ оправят децата…”.

Вика ни докторът и от вратата ни емва. Само едната да остане. Излизам, щото си знам, че циганката си е преди мен и цял ден чакала жената, докторът да си мине визитация в отделението, да се наобядва, да се наспи, пък да мине следобедна визитация, да си изпие кафето, пък час преди края на дежурството си благоволил да се яви в Бърза помощ, да си разчисти работата. Влиза женицата с голямо неудобство, тъй жално-милно ме изгледа на вратата, ама няма как, трябва да влезе сама. Подир малко вратата на кабинета се отваря и тя ме вика: “Ела, булче, ела, че с доктора не можем да съ разберем… аз к’во му обаждам, той к’во мъ пита… Алтава работа.” Пристъпям аз към кабинета, докторът без да вдига поглед вика: “Кажи й на таз, че я питам от кога е вдигнало детето температура, колко градуса е била, на колко часа я е мерила?”. Жената ме поглежда милно-жално и към доктора: “Ама докторе, аз нали ти обадих, че като бяхме с моя мъж при кравите в обора, децата бяха сами, няма кой да ги гледа, аз крави ли да гледам, деца ли, ама като се прибрах за обед, гледам туй маленкото не е кат друг път, омаломощено ми се види, бутам го, целувам го, то пари, огън. Тичам при бригадира, тичам при началника на ТКЗС-то, да ми дават няколко часа да го докарам чедото до тука, да го види доктор, да му дава там илач ли, сироп ли, Вий си знайте, че имам да съ връщнам на село, рейс да гоня и крави да доя, че утре децата ще искат мляко да ядат. То не само моите, ами и твоите, докторе! Сигур и ти деца имаш.”

Нямам думи, нито търпение да описвам подробно пренебрежителното отношение на педиатъра към таз женичка. Тя една такава мила, смирена, молеща, а докторът груб и надменен, че чак мен ми стана неудобно, че и яд ме хвана… Пита докторът циганката: “Каква е консистенцията на изпражненията на детето!”… Бас ловя, че половината българи не знаят значението на думата консистенция. Обръща се женичката към мен с молещ поглед, очаквайки да й преведа. Питам я: “Ака ли детенцето днеска, видя ли какво му е акуто, гъсто, рядко, твърдо, на цвят как беше, жълто, кафяво, черно, зловонно?”… Е, те на туй място, ЕВАЛЛА на таз циганка: ” Ааа, туй ли било то, дето доктура мъ пита? Докторе, начи акуто беше многу хубаво, едно такаво жълто, като пържени яйца, нал знайш ей, тъй кат малко гу препържиш, открая едно леко кафяво, много убаво, амаааа… таман да го ядеш, докторе!”… Циганката си грабна рецептата и детето, прегърна ме, целуна ме и си тръгна. На вратата ми заобажда, ако имам път към нейното село, да съ обадя, че били бедни, ама души богати, ей тъй да съ видим, да мъ нагостят, “Много ми легна сърце, докторке, да дойдеш! Штъ чаками!”. Нас ни приеха в детско отделение без диагноза. За изследване и наблюдение. Звъня на майка ми, търчи тя сутринта в 6,30, за да вземе болничния ми лист и да го отнесе в ПНД. Разбира се, че и майка ми закъснява за работа, търчи и тя звъни по телефона на бригадирката си да се обади, че ще закъснее, после чакаме техни величества да минат визитация, другото величество мед. секретарка да си изпие кафетата и някъде към 12 болничният лист е готов, а майка ми трябва да търчи пеша до другата база, Старата болница. Както и да е, търчи тя, отнася болничния лист и след 5 вечерта, минавайки от работа през болницата, ми казва: “Не знам дали аз съм виновна, че занесох болничният след 12,30 часа, но като отидох при Старшата ти сестра, тя си погледна часовника и ме пита: “Колко е часът?”. Обясних, че от 6,30 вися в болницата, за да го получа, че и аз съм на работа, че веднага след като съм го получила съм го отнесла, а тя рече: “Първо, дъщеря ви не се е явила в 7 ч. на работа. Второ, детето й е болно, а не тя, тъй че е можела да се яви.  Трето – вече я уволнихме. На мен нейният болничен лист не ми трябва, отнесете го при касиерката, за да може да й начислят заплатата”. Това е. Уволнили са те. Намекна ми, че снощи тук си правила някакви скандали, нещо си обиждала някакъв лекар, въобще са възмутени от теб и не те искат. Не те знам какво ще правиш. Това е положението.”

Да. Точно такова беше положението. За това, че се отнесох човешки към една разтревожена жена с детенце на ръце, затисната от грижи и работа, бях санкционирана. Незаконно. Сега да не вземете да ми обаждате, че имало Профсъюзи, Партийни секретари. Да, имаше. И сега има.

Дано циганката да ме помни, тъй както аз нея. Да е жива и здрава. И от мен да знаете, че хората никога не могат да бъдат равни, никога. Винаги ще има двойкаджии и тройкаджии, и отличници! Равни сме само по това, че сме хора, но даже и в това не сме, защото някои са хора, а Човеците са дефицит. И не е от вчера. Някъде да прочетохте, че с някого съм се карала, че съм вдигала скандал!?

Не стига, че майка ми си загуби целия предиобед и си извади душата да се притеснява, че закъснява за работа, за да търчи да върши мойта работа, че чакахме нейно величество колежката, медицински секретар на Детско отделение, какъвто бях и аз, с разликата, че тя работеше само в едно детско отделение, а аз в цял психо-неврологичен диспансер с поликлиника, три отделения и в пъти повече болни… – и с мен се отнесоха досущ, даже по-лошо от с циганката, защото още не знаех какво ме чака… И уволнението си беше просто една лека гавра на идиоти, български. Просто е трябвало на мойто място да назначат някаква връзкарка, а аз го понесох като обида, неподозирайки, че по-лошото тепърва предстои… А заради тази пача, съпруга на военен, с предимство да й се осигури работа, после ме викаха и ми плащаха извънреден труд, за да й върша работата, за която беше непригодна. Разбира се, че и от моите данъци са й плащали заплатата, както и на мен, за да й свърша работата. Някой нещо, а!? Циганите ни виновни…

————————————————————————————————-

.

И накрая – послеслов на авторката под написаното.

…Трудно да живееш и работиш с хора, които нямат ценностна система. С хора, които гледат тягостно през прозореца и час по час си поглеждат часовниците, защото им е досадно да работят. Защото не обичат работата си, не обичат професията си, не обичат хората. Оценка на труда ми и уважение получих в чужбина, не в България.

 

3 коментара »

  • Спасова said:

    Не се е променило,турци ме пазеха българи ме нападаха,циганка каза на своите не крадете от нея българин учител ограби бизнеса ми и ме остави на улица с бебе,помак ми даде храна като гладиваше София българи ме крадяха години наред. Защо какво е това племе.Будители,възрожденци айдуци ли сме.Свържи се с мен на [email protected] Събирам материал за докторантурата ми,макар че може да се окаже опасно за мен.

  • Mariana said:

    Добродетелите и/или пороците са лични, те не се “раздават” по етнически признак. Затова не бива лошите постъпки на конкретни непросветени, безчувствени,нечовечни хора да се приписват на никой народ, бил той чужд или свой. Не бива да се използват тези лоши постъпки и за да се правят дисертации, в които да се докаже какво – че българският народ е лош може би? Никой народ не е лош. И никой народ не бива да се използва за избиването на лични комплекси – били те за малоценност или за величие.

    Освен това, що се отнася до времето на бившия режим, не бива да се забравя, че посредствената, елементарна пропаганда внушаваше клишета, клишетата за врага, от когото ние сме по-добри нали… И някъде тези клишета за съжаление са хващали сигурно декиш, както и не само тези. Но днешното състояние на българското общество, за разлика от преди, има осезаем проблем с част от ромите например, защото те бяха оставени да крадат и правят каквото си искат твърде дълго време. Което пак не значи в никакъв случай разбира се, че трябва да гледаме хората първо роми ли са, българи ли са, турци ли са, какви са, т.е. техния етнос, и оттам да съдим дали са добри хора или не… Нито доброто, нито злото, се разпределят по хората по този признак.

  • Виктор said:

    Това е колежке. Друго не мога да ти отговоря.
    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=301888

    Сърце на лекар

    “Ще минат години,
    аз доктор ще стана.
    Елате ме вижте тогаз!
    Ще имам парички,
    кола, секретарка
    и в шкафчето аеро коняк.”

    Юлиян остави китарата настрана и си пийна стабилна глътка от двадесетгодишното уиски. За моя приятел, Юлиян, аз съм нещо като стария анцуг. Нали знаете, тоя стар анцуг, който го обличате, когато не ви пука как ще изглеждате. Обикновено това е, когато сте обезверени, разочаровани от света и неговото отношение към вас и общо депресирани. Старият анцуг. Само той ви остава тогава. Подхожда на настроението и на ситуацията.
    Приятеля ми преживяваше тежък личен момент на раздяла със съпругата си. А песничката, която ми изпя, е част от познат на всички ни студентски фолклор, от осемдесетте години. Ех, какви времена бяха! Лекции понякога, упражнения от време на време, и купони, купони… Тръпката на първата любов. Неописуемо.
    Летни вечери в студентските общежития, осми декември, добри искрени приятелства. Бъдещите лекари бяхме ние тогава. Колко сила и хъс имахме. Искахме, всичките, без изключение, искахме да променим света. Да го избавим от болките и страданията. Е, искахме и да се прочуем и да забогатеем, и да пътуваме в чужбина, и коли и секретарки, и в шкафчето айро коняк искахме…
    Последните години на гимназията, когато почнах да се чудя какво да правя по-нататък, майка ми, баба Зося и дядо Йордан бяха тези, които ми казаха: “Витя, ти имаш добро сърце. Стани лекар.” Добричък съм си бил винаги. Дебеличък и добричък. Сега разбирам, че това означава, че съм бил и лошичък, но съм искал толкова много да бъда добричък, че предпочетох да си хапвам повечко, и да се нервя по-малко. Но съм и добричък. Как разбрах това ли? Ами по-голямата ми дъщеря. Най-добре се виждат нещата отстрани. В нея има тази добрина в чист вид. И когато я видях в нея, я познах. Добрината от детството ми. Когато още не бях започнал да ставам лошичък. Тази добрина, забелязана и култивирана от родители и наставници.
    Определено исках да спася света от болести и смърт. Да, исках да направя така, че хората да не умират. Първото погребение, на което присъствах, беше на Живко. Най-доброто момче в класа. Откриха му рак на гръбнака. Месеци наред рака се развиваше и постепенно прекъсна връзката с краката, после с ръцете и после го уби като прекъсна и дишането. Спомням си, как седеше в стаята си, в малката софийска къщичка до гарата. Сега там, на това място има автогара. Мускулите на ръцете му атрофирали, лицето бледо. Най-силното момче в класа беше Живко. Защитаваше всички слаби и не търпеше несправедливост. На силата и лошотията отговаряше със сила. Ей така, отвътре му идваше. Не разсъждаваше за правилно и неправилно. Знаеше кое е правилно в сърцето си.
    Погребаха го в селото му в един дъждовен есенен ден. Досега мога да си представя как лежеше в гроба, обсипан с цветя. Не искам Живко да умира. И сега също не искам.
    Не ми пукаше много за колата и секретарката, не ми пука и досега.
    За пръв път се срещнах лице в лице с враговете си в Бърза помощ. Отидох да работя там като санитар и бях част от екип на линейка, която караше невролог. Др. Филева беше моята кръстница в професията. Досега си спомням началото на дълга рецепта за успокоителни капки, която научих от нея. Натрий бромати, калий бромати… Рецептата покриваше цяла бланка, та оставаше и за обратната страна. Беше от онези рецепти, които са по-скоро указание за фармацевта как да приготви лекарството. Класика.
    А доктор Филева беше истински лекар. Шофьорчето я мислеше за луда, в смисъл на отнесена от вихъра, странна. Имаше нещо странно в нея, но за разлика от шофьорчето, аз го харесвах. Харесвам странните хора, странните птици.
    След завършването се озовах в Исул, в ортопедията. Хирурзи. За тях може да се напише отделна книга. Социална субкултура, подобна на тази във филмите за дивия запад. Най-добре изразена с любимата ми фраза на Туко от „Добрия, лошия и злия“: „If you want to shoot, shoot. Don’t talk!” или “Ако искаш да стреляш, стреляй! Не плямпай!”
    Дано да имам думи някой ден да ви разкажа подробно за хирурзите на Исул. Ще научите за бай Иван Маринов. Той тогава беше на четиридесет и осем и за нас, младите беше бай. Каква прецизност в операциите, какъв финес! Доктор Маринов беше фин човек и много чист и качествен хирург. Разведен с дете, строеше къща някъде по дефилето, а в шкафчето си имаше бутилка уиски, но си сръбваше от нея само след смяна, да отпусне напрегнатите до скъсване нерви.
    Ще ви запозная и с доктор Казаков, с характер напълно подхождащ на името му. Брилянтен хирург, смелост, граничеща с лудост, любимец на нежния пол и кавалер. Абе, истински казак. Той по-късно умря от рак, заради пушенето и непрекъснатото облъчване от некачествената, разпадаща се рентгенова апаратура.
    От рак умря и доктор Цачев, млад лекар. В него имаше много топлина, приятелство и подкрепа. Помня как веднъж ми помогна да извадя парче метал от ръката на брат ми. Вадехме го под рентгенов контрол. А по-късно разбрах, че е развил рак на лимфните възли. Този рак е тясно свързан с рентгеновото облъчване.
    Кой ти мисли за тези работи тогава. Всички искахме да оперираме. Всеки искаше да е Клийнт Ийстууд. Имахме си любимци от старите кучета. Аз исках да съм като Казака и бай Иван в хирургията. Но животът реши различно.
    Срещнах бате Коце Младенов и това, което видях у него, ми остана за целия ми професионален живот по-нататък. Израсъл в малко село до Годеч, с лице, което би дало повод на Ламброзо да го класифицира измежду най-опасните криминални типове; приказка и поведение, което допълваше лицето; бате Коце има най-голямото и топло човешко сърце, което можете да си представите. Той дълго години лекувал затворници, работещи в Бобовдолската мина. Едър и силен, с издадена напред долна челюст и при все това безкрайно добър и състрадателен.
    След като аз обърках една операция и пациенката получи усложнения, той, без да има нищо общо със случая, се зае с нея. Не ми казваше нищо. Понякога ходех с него при нея и стоях там, докато той и’ слагаше инжекции или сменяше превръзките, но болката и срама, от това, което бях направил на тази жена, бяха прекалено големи, за да мога да правя това, което правеше той.
    Стоях и го гледах, и се учех на нещо, което никой не ме беше учил дотогава. Сърцето на лекаря. Имал съм сърце за лекар, ми казваха. Не е съвсем така. Може да имаш мозък за лекар, но пак трябва да ходиш да учиш. Сърцето също трябва да се учи. И най-важния си изпит взех там, до рамото на бате Коце.
    Не победих смъртта, не победих болестите, но докато бате Коце е с мене, няма да се уплаша от тях. Ще съм винаги там за тези, които страдат и за тези, които умират.
    “Ще имам парички,
    кола, секретарка
    и в шкафчето аеро коняк.”
    Ееех…
    „Старите лекари никога не умират. Те просто спират да ходят на визитации“ – изречение написано на стената на една от многото болници, в които съм работил.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.