Home » Избрано

Причината за големия Чикагски пожар – една от световните заблуди

2014.09.22 Няма коментари
Spread the love

Големият Чикагски пожар е причинен от крава, ритнала фенер – един мит, и то напълно „узаконен“ в обществото преди повече от век

През 1871 г. в Чикаго пламва огромен и останал в историята на града пожар. Разпростира се бързо и обхваща почти целия град. Загиват над 300 души, близо 100 000 остават без дом, щетите са за над 200 милиона долара (милиарди в днешни пари).

Чикагският журналист Майкъл Ахърн попада на страхотна история, която бързо се приема за официална версия. Уж госпожа Катрин Олийри споделя пред него, че огънят е започнал, когато една от дойните й крави е ритнала запален фенер в плевнята. Сухото сено пламнало и оттам пожарът лесно се разпространил из града.

Читателите поглъщат историята с кеф. Нищо не изглежда по-сладко от това една трагедия да е причинена от иначе дребен, незначителен инцидент.

През 1893 г. обаче Ахърн признава, че историята е измишльотина. Това не е голямо утешение за госпожа Олийри, която умира през 1895 г., години наред тормозена от хората заради пожара. През 1997 г. историкът Ричард Бейлс убеждава Чикагския градски съвет най-после да оправдае госпожа Олийри и кравата й.

Кръстовището на Стейт и Медисън след пожара

Кръстовището на Стейт и Медисън след пожара

По-долу препубликуваме от Сlubz.bg още няколко няколко научни мита, за които също са виновни журналисти.

Ето какво пишат в изданието по въпроса:

В XXI век науката е навсякъде. Резултатите й, поне. И естественото любопитство на човека го кара да търси обяснения как нещата около него работят. А огромната информационна система, която медиите са ни осигурили през последния век и половина, е винаги радостна да помогне.

Но има един проблем – съвременният човек не иска да прекара 4-5 години в изучаването на клетки, механизми, числа, вещества и прочие. Той иска нещата прости, смилаеми, лесни за разбиране.

Журналистите това и предоставят, но то не винаги се оказва вярно. Затова ви представям няколко мита, за чието универсално разпространение са виновни хора от нашата гилдия:

1. Хората използват едва 10% от мозъка си

Трудно е да се проследи откъде идва тази фантасмагория, която наскоро бе и повод за филм (Луси, където Морган Фрийман го повтори с авторитета на доктор и световен мозъчен експерт). Едно от предположенията – с идването на ранните технологии за сканиране на мозъка, днес превърнали се в ПЕТ скенера и ядрено-магнитния резонанс, някои учени са установили, че по време на една задачка (редене на пасианс, например), само малка част от невроните в мозъка са активни.

От там нататък някой ентусиазиран колега просто е прочел набързо изследването и е излязъл със сензационното заглавие, което се повтаря от вестници, списания и телевизии вече поне 30 години.

Нашият неизвестен, дори митичен колега обаче е изпуснал важна бележка – по време на друга задача (слушане на музика, да речем) други 10-тина процента от мозъка са се активирали. В крайна сметка за едни 24 часа използваме целия потенциал на сивото си вещество. За различни задачи и според различни стимули. По-сложни и комплексни задачи могат да размърдат и доста повече неврони от тези вълшебни 10% (например четенето на Клуб Z}.

Защо журналистите обичат да повтарят този мит? Може би някои просто се нуждаят от деликатен начин да обидят читателите си. Без те да го разберат.

2. Езикът има отделни зони за различните вкусове – сладко, солено, кисело

През 1942 година харвардският психолог Едуин Боринг попада на интересна статия на немски език – написана през 1901 г. от Дейвид Хених. Ентусиазиран от идеите в нея, Боринг я превежда на английски и от там, разбира се, я подхващат медиите. Накрая теорията в този сгрешен превод отива и в учебниците по биология.

От превода на Боринг става ясно, че сензорите ни за вкус върху езика са разпределени като на карта – отзад, например, усещаме горчивото, а на върха – сладкото.

Хених обаче е имал съвсем друго предвид – определени части на езика имат малко по-голямо струпване на рецептори за сладко или солено, но имат и от всички останали. Можете да проверите сами – сложете си малко сладолед отстрани на езика, където уж са солените рецептори. Повторете експеримента от двете страни, после по-назад, докато сладоледа свърши.

3. Можем да видим Великата китайска стена от Луната

На 20-ти юли 1969 г. Нийл Армстронг стъпва на Луната. Освен малката подскачаща разходка, носи със себе си и фотоапарат. И тогава виждаме първите снимки на собствената си планета, накратко – целият ни свят на парче хартия 10х15 см.

Няма да намерите снимка от Луната, на която да се вижда Великата китайска стена. Въпреки размерите си, разстоянието е просто твърде голямо. А много от снимките, които уж са от Луната, са направени от сателити много по-близо до Земята.

При идеално време някои от тези близки сателити могат и да хванат огромния китайски зид.

Но би звучало страхотно човечеството да е построило нещо, което да променя лицето на планетата ни дори от друго небесно тяло, нали? И нашите колеги са решили, че ще ви хареса.

4. Вселената е оцветена в дълбоко червено, искрящо зелено, потрепващо синьо.

Откакто телескопът Хъбъл щрака фотоси из нашата и съседните галактики, имаме прекрасни снимки на мъглявини, галактики, звезди. Повечето – обагрени в красиви шарки, създаващи причудливи форми, сякаш да ни напомнят кой е най-големия творец.

Но има една важна подробност – телескопът Хъбъл и другите като него, всъщност нямат цветно филмче. Нямат и камера. Това, с което са въоръжени, е огромно количество сензори за светлина.

На базата на тях се създават изображения, които после едни учени момчета доукрасяват. Не с цел сензация – напротив, всичко е чисто научно. За да се даде идея на човек как би изглеждала галактиката ни, например, цветовете се докарват до това как би изглеждала, ако наистина застанем отстрани и я огледаме добре.

Но огромните газови облаци, които са мъглявините, са напълно изкуствено оцветени – и ако се разходим до тях с някой имперски звезден разрушител или „Ентърпрайз“, ще изглеждат доста по-скучно. Идеята на цветовете е да визуализират свойства, които са иначе невидими за човешкото око. Например – различните газове, които съдържа мъглявината. Цветовете на горната мъглявина, Котешкото око, например, са избрани според честотите на отделни части от снимката. Едни оцветяваме в зелено, други в червено, трети в синьо и хоп – красива картинка.

А за журналиста е далеч по-лесно да драсне два реда под снимката за красотите на Вселената, вместо да ви обяснява това.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.