Home » Авторски страници, литература

Сиянието

2013.01.27 3 коментара
Spread the love

Разказ от Алекс Болдин

 

Седяхме умълчани пред чашките димящо кафе. Дончо се бе загледал в големия аквариум, осветен от зеленото, дискретно осветление. Той бе голям колкото човешки ръст, поставен в дъното на обширното помещение. Няколко червени рибки плуваха вяло в него сред кичури от изкуствени водорасли и малки купчини от шуплести, бели камъни.

Навън валеше ситен сняг. Вече бе направил тънка, бяла покривка по тъмножълтите плочки на централната улица. Небето бе мрачно и предвещаваше продължителен снеговалеж. Поне така ни уверяваха и синоптиците.

– Виждал ли си неща, които и при най-добро желание не си могъл да си обясниш? –  Дончо бе отклонил поглед от аквариума и ме гледаше някак тъжно и замислено. Почукваше машинално с изящната лъжичка в тънката, порцеланова чашка. Звънливият звук меко попиваше в тишината на полутъмното помещение.

– Не ми се е случвало, но ако имаш пред вид това, че не мога да сваля кръвното и че причината е това прекрасно кафе, значи си на прав път. – казах шеговито, просто така, защото трябваше нещо да отвърна на неопределения му въпрос.

– Ще ти разкажа една история, на която вероятно няма да повярваш.

– Давай! Цял съм в слух.

И той започна – бавно, замислено и толкова сериозно, че тонът на гласа му съвсем не можеше да се съвмести с веселия и жизнерадостен нрав.

– Беше преди десетина години. Ти знаеш, че имам един приятел, грък, с който често си ходим на гости. Бях му гостувал през пролетта, а той обеща да ми върне визитата през юли. Искаше да го водя по Черноморието. Заведох го, но преди това реших да му покажа едно хубаво място. Бях замислил да го изненадам с риболовен излет на Дунав.

Жена ми е от Остров, така че това си беше почти уредено. Там има голяма къща, в която можехме да преспим две семейства.

Дойдоха с кола в средата на юли. С него беше жена му Мария и двете му дъщери. Постояха няколко дни при мен във Враца. След уговарящо обаждане до тъста, в един ранен следобед тръгнахме за Остров.

Моите хора бях качил в нашата кола, фиата, дето все ми създаваше проблеми, я с двигателя, я със спирачна система. Бях притеснен с нея, защото можеше да ме изненада на път, но нямаше пари за нова.

В Остров пристигнахме привечер. Пътят след Оряхово не е много добър. Насеян е с дупки. Карахме бавно, защото до там и пътна помощ нямаше да стигне, ако се наложеше.

Роднините на жена ми ни посрещнаха топло. Хапнахме, пийнахме, а после баджанакът предложи:

„Дошли сте за риба. Какво ще кажете за един нощен риболов? Ще ви заведа на едно чудесно място. Риба ще хванете, колкото искате, но ще видите и нещо, което никога не сте виждали. Но ако сте уморени от път, да не ходим, а?”

“Какво пък? Да идем. Коста, какво ще кажеш? – погледнах гърка. Той се усмихна и се съгласи.

На въпроса ми: „Какво е това нещо, дето не сме виждали?”, баджанакът не отговори, само се усмихна загадъчно и се залута да приготвя въдиците.

Беше мръкнало. Тръгнахме с двете коли на запад, където на небосклона току-що бе изгряла Вечерницата. Небето бе ясно, обсипано с едри звезди. Свиреха щурци, квакаха жаби, беше една красива юлска нощ. Фаровете осветяваха мекия път, който криволичеше сред редки горички и храсталаци. Пресякохме някаква поляна, когато тихата и широка река се появи неочаквано, огряна от сребриста лунна светлина.

„Тук ще ловим риба” – каза баджанакът, разтовари въдиците и се огледа за място на брега. Децата слязоха развеселени, завикаха, заиграха се. Двете жени разпалиха малък огън, седнаха до него и нещо се заговориха, а ние, мъжката част, се приготвихме за риболова.

Хвърлихме въдиците, загледахме се в тихата вода. Вълните плискаха топли в босите ни нозе. Плувките на въдиците се белееха далеч навътре, подскачащи, подхвърляни от игривите речни води. Срещу нас бе румънският бряг, близък и някак далечен за човешките ни желания. Тук-там трепкаха някакви светлини, вероятно от рибарски колиби или от единични къщи.

Тогава го видях, нещото, което и досега не мога да си обясня. То се появи не изведнъж, а постепенно. Коста беше седнал до мен. Настана някак глуха тишина. Жабешкото крякане спря неочаквано. Не се чуваше дори песента на щурците.
По плещите на гърка се появиха някакви дребни светещи точки. Отначало беше на единични места, после постепенно се сгъстиха, покриха главата му, ръцете, плещите. Имах чувството, че някаква златиста пудра се сипе отгоре и постепенно покрива всичко.

Погледнах другите около мен. Беше същото. Земята, тревата, храстите и хората заискриха, покрити с фина златиста прах. Тогава се обади баджанакът.

„Не сте виждали подобно нещо, нали? Случва се само в определено време на годината, в края на юли. Трае една до две седмици и изчезва. Питал съм приятели от Остров за това. Никой не бил чул за това явление. На мен самият ми се случи два пъти, но само нощем.”

След известно време всичко около нас засвети, сякаш огряно от неземна светлина. Опитах да отръскам светещия прах. Не успях. Беше сякаш залепнал по мен. Децата се уплашиха, жените също. Започнаха да повикват да си ходим.

„Колко време трае това нещо?” – попитах баджанака.

„До изгрев слънце… С пукването на зората, изчезва. И винаги, когато настъпи, е някак тихо. Ослушай се и ще видиш, че съм прав.”

„Не си ли забелязал някаква подробност, което да ти обясни това сияние?”

„Опитвал съм много пъти да си го обясня. Възможно е от реката да излизат някакви светещи бактерии, които човешкото око възприема като светлина. Избягвах да го споделям с познати. Никой нямаше да ми повярва. Пък и има ли смисъл? Щом не вреди на хората, щом не ги разболява, защо да го разгласявам? Само ще ми се присмеят. Е, какво, ще продължим ли с риболова?”

„Вече не зависи от мен. Жените и децата са разтревожени. Трябва да питаме тях.”

За мое съжаление, жените поискаха да си тръгнем. Уплашиха се, децата също. Станахме, събрахме въдиците и тръгнахме обратно към Остров.

– А какво стана със сиянието? Остана ли светещия прах по дрехите ви?

– Не. След като се отдалечихме към трийсетина метра сиянието постепенно изчезна – така, както се появи. Има го само на онова място… и то в определено време на годината.

– Може би баджанакът ти е бил прав. Били са речни бактерии.

– Нищо не може да се твърди току така, без да се докаже. За мен и досега е необяснимо.

На другия ден си тръгнахме за Враца. Трябваше да отделим време и за море. По пътя коментирахме явлението. Децата бяха най-оживени. Надвикваха се, смееха се на глас, бъбреха весело. Страхът им бе минал бързо. Впрочем, децата са си такива, бързо се приспособяват към новите условия. Друго е с нас, възрастните.

Не бях ти споменал, но съпругата на Коста, Мария, е една доста затворена и намръщена жена. Не можеш да видиш усмивка на лицето й.

Преди да влезем в Оряхово спряхме до една крайпътна чешма. Гледах я, така начумерена, с двете дълбоки бръчки между веждите. Заговорих й, а Коста и превеждаше буквално. Той знае малко български.

„Мария, защо си винаги намръщена? Какво нещастие ти се е случило в живота, та те е променило така?”

„Изгубих един много скъп човек в моята младост” – отвърна ми.

„Не можеш да се пребориш с чуждата съдба, Мария. Тя не ни пита, когато реши да се намеси. На всекиго е отредено как и до кога да съществува. Да живееш с чуждата съдба е безсмислено, не разбираш ли? Това е все едно да поемеш съдбата на цялата Вселена. Целият човешки живот няма да ти стигне за това. Живей само твоя, и то така, че да остане нещо хубаво след теб. Това е важното и това е смисълът на божествения дар, който ни е даден – живота.”

Тя ме погледна тъжно. Не каза и дума.

Една калинка беше кацнала на ревера й. Протегнах ръка. Тя полази на показалеца ми, после разтвори крилца и отлетя. Мария я проследи с поглед, после го насочи към мен и видях… че се усмихва. За пръв път видях тая жена да се усмихва…

Бяхме изпили кафето.

Дончо все още се взираше в аквариума. В призрачната, жълтозелена светлина червеноперките се стрелкаха насам-натам. Навън все още валеше ситен сняг. Ветрецът го подхващаше и го сееше по редките минувачи, по оголелите клони на дърветата.

Пъргавата, ниска сервитьорка се появи като че от нищото. Бе разбрала, че се готвим да си тръгваме и идваше да уреди плащането. Как разбират тия сервитьорки намеренията ни? Все не мога да си го обясня. Вероятно е въпрос на дълги психологически наблюдения.

 

Враца, 26.01.2013 г.

3 коментара »

  • Nik said:

    Алекс,

    Толкова се радвам, че отново се обади. Бях се затъжил за твоите прекрасни зарисовки, които така щедро споделяш с нас – благодарните читатели.

    Тази вечер имах двойна радост – след дълго мълчание, повече от три месеци – позвъня нашият общ приятел, който също високо те цени като творец и особено като човек.

    Скоро след това отново отворих “ЕвроЧикаго” и бях приятно изненадан от новия ти разказ – “Сиянието”. Наистина, колко малко му трябва на нормалния, среден човек като мен, за да се почувствува щастлив – едно приятелско позвъняване, едно докосване до божественото – таланта, даден на подходящия човек.

    Наскоро, пак чрез “ЕвроЧикаго” (благодарение на иначе често несъгласната с мен негова главна редакторка) открих още един твой събрат – този път в поезията – Ясен Ведрин.

    Поразен съм от проникновението, с което пише – не, не пише – пее: така, както славеят го прави. Малцина са в световната литература автори от ранга на Ведрин. И той е българин – което ме изпълва с надежда за “тази страна”.

    Бог не ни е забравил – макар че ние като народ сме го загърбили.

  • Mariana said:

    Разказът наистина е хубав.

    А главен редактор на това издание не съм аз, а Петър Стаматов.

  • Alex Boldin said:

    Приятели,
    благодаря ви за добрата оценка!
    Не я очаквах.
    Ако на човек му е нужно да разбере истината за събитията, случващи се в България, най добре е да отвори и прочете статиите във вашия сайт. Няма да бъде подлъган! Радвам се, че все пак в далечно Чикаго има една медия, която работи и поддържа духа на сънародниците ни с едно честно и уважавано оръжие-будната съвест. Дано бъде така и занапред! Истински го желая!

    Искрено ваш,

    Алекс Болдин

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.