Home » Авторски страници, Избрано

Проф. Райкин: Има нещо много дълбоко, което винаги ме е свързвало с българския народ (втора част)

2013.01.19 Няма коментари
Spread the love

Продължение на интервюто на Хенриета Дионисиева с проф. СПАС РАЙКИН, излязло във в. “Марица“ на 4.01.2013 г.

Публикуваният тук вариант е допълнен от проф. Райкин. Първата част от интервюто може да се прочете тук.

 

Проф. Спас Райкин на честването на неговата 90-годишнина в Страудсбърг, Пенсилвания

Проф. Спас Райкин на честването на неговата 90-годишнина в Страудсбърг, Пенсилвания

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

– КАКВО ОЧАКВАТЕ ОТ НОВАТА 2013 Г.? КОИ НОВИНИ ЩЕ СА ПОВЕЧЕ – ДОБРИТЕ ИЛИ ЛОШИТЕ?

– Не очаквам нищо по-различно от изтичащата 2012 г. Що се отнася до България, не виждам никаква особена промяна в нейната външна и вътрешна политика, никаква бърза промяна в икономическата криза, която я сковава сега, продължение на безработицата и беднотата, които разяждат оптимизма  за по-добри дни. Все повече и повече българите ще търсят изход в чужбина, където има не по-малка криза.

Що се отнася до Америка, за там съм повече оптимист, породен от спечелването на изборите от Барак Обама. Най-малкото очаквам той да обуздае ненаситните апетити на военнолюбците, които вкараха страната в две неоправдани, водени за чужди интереси , ненужни войни, отнели живота на близо 10 000 млади наши момчета и по сковани лъжливи причини. Също така, прогресивните закони, прокарани от Демократическата партия по  инициатива на Обама, на първо място здравната реформа, ще останат в сила  и ще бъдат последвани с осъществяване на неговата програма. Сега се води ожесточена борба между двете партии за намаление на данъците на средната класа – 98% от американския народ, докато републиканците открито и страстно защитават интересите на милионерите и милиардерите, 2% от населението на Америка. Това не е партизанска измислица по този въпрос. Тези три-четири дни преди новата година ще трябва да се разреши коя партия ще вземе връх. Републиканците правят всичко възможно да не позволят намаляване на данъците на средната класа, ако това намаление не се приложи и към милионерите и милиардерите. При така сложилите се обстоятелства, аз очаквам по-добри новини, макар че преди това временна по-сериозна криза може да удари тази страна.

.

– КАКЪВ ПОДАРЪК БИ ВИ ЗАРАДВАЛ НАЙ-МНОГО?

– Очевидно този въпрос се отнася за дните преди Коледа. Коледата мина и подаръците се раздадоха. Но това, което се случи с мене през предколедния сезон, бяха два подаръка, които не очаквах и които не се купуват с пари. Аз нямам интерес към материални подаръци. На моята възраст и при моето положение, няма материален подарък, за който не бих забравил още на следващия ден. Но тези два подаръка залегнаха дълбоко в съзнанието ми като оценка и признание на дългогодишната ми борба за един по-добър свят и за една по-щастлива България, на която бях посветил цялата си житейска кариера.

Без мое знание и без мое участие – предумишлено или по случайни внушения – една моя съгражданка, г-жа Джумиле Кочева, и Българо-американската асоциация в Чикаго бяха предложили  на посещаващия града председател на Агенцията за българите в чужбина, да бъда награден с ордена “Иван Вазов”.  Наградата ми бе връчена на тържествено събрание в нашия град, по делегация от г-жа Кочева на 18 ноември тази година*. Текстът на грамотата  обяснява защо ми е било присъдено тово отличие:

 

РЕПУБЛИКА  БЪЛГАРИЯ

ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ

В ЧУЖБИНА

 

УДОСТОЯВА

ПРОФ.  СПАС РАЙКИН, САЩ

 

ЗА  ВСЕОТДАЙНА  ДЪЛГОГОДИШНА

НАУЧНА, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКА И ЛИТЕРАТУРНА

ДЕЙНОСТ  В ЗАЩИТА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИОТИЧЕН ДУХ И

ДЕМОКРАТИЧНИ ЦЕННОСТИ,

КАКТО И ПО СЛУЧАЙ НЕГОВИЯ 90-ГОДИШЕН ЮБИЛЕЙ

 

С ПАМЕТНИЯ МЕДАЛ  “ИВАН ВАЗОВ”.

 

Гр. София,                                                       Председател:  (п)

7 октомври 2012 г.                                        Росен Иванов

 

В поздравително писмо от Елена Поптодорова, български посланик във Вашингтон, по-нататък се очертава моят принос за популяризирането на  българската кауза в емиграция.

 

Уважаеми проф. Райкин,

За мен е чест и удоволствие да ви поздравя най-сърдечно по случай 90годишния Ви юбилей.

В този тържествен момент бих искала  да изразя уважение и към всеобхватната Ви литературна, научна и политическа дейност, която оказва важно духовно влияние както върху българската общност в САЩ, така и върху обществения и политически живот в България. Голямо признание заслужава и дългогодишната Ви академична дейност като преподавател  по история и политически науки в различни университети в САЩ.  Многобройните Ви публикации и книги са свидетелства за важни моменти от историята на нашата страна и ще останат като ценно наследство за бъдещите поколения.

Вашият забележителен живот е пример за това как макар и далече от България е възможно да се работи неуморно и всеотдайно за нея.  Безкористната Ви обич към родината е вдъхновение за българите по света и образец за родолюбие и патриотизъм.

Позволете ми да Ви пожелая здраве, лично щастие и успехи.

Честит празник!

                                                              (п)  Елена Поптодорова

 

Аз не зная какъв по-добър подарък бих могъл да получа от това признание на труда ми в чужбина за слава и чест на България.

Вторият подарък,  който получих от дъщеря си на Коледа, също така ми донесе голямо удоволствие. Преди десетилетия, като минавах през Рокфелер Център в Ню Йорк, погледът ми се спря на две просторни черни гранитни  плочи с изгравиран текст върху тях. Прочетох този текст. Това беше Веруюто на Джон Д. Рокфелер. Аз бях впечатлен от дълбоката философия на този  финансов магнат. Извадих бележника си и го преписах буква по буква. По- късно го непечатах на машина, преведох го на български и го раздавах на млади българи. Неведнъж  съм го споменавал и като мое Верую. Дъщеря ми се беше сетила за този документ, преписала го с гравирани  букви, поставила го в рамка и ми го даде като Коледен подарък. Предавам тук неговия текст.

 

АЗ ВЯРВАМ: ДЖОН Д. РОКЪФЕЛЪР

 

ФИЛОСОФИЯТА НА БАЩА МИ:

ПРОФ. СПАС Т. РАЙКИН

 

АЗ  ВЯРВАМ,

ВЪВ  ВЪРХОВНАТА ЦЕННОСТ НА ВСЕКИ ЧОВЕК И НЕГОВОТО ПРАВО НА ЖИВОТ, СВОБОДА  И  СТРЕМЕЖ КЪМ  ЩАСТИЕ,

ЧЕ ВСЯКО ПРАВО ПРЕДПОЛАГА И ОТГОВОРНОСТ,  ВСЯКА  ВЪЗМОЖНОСТ – ЗАДЪЛЖЕНИЕ, ВСЯКА СОБСТВЕНОСТ – ДЪЛГ,

ЧЕ ЗАКОНЪТ Е НАПРАВЕН ЗА ЧОВЕКА, А НЕ ЧОВЕКЪТ ЗА ЗАКОНА,  ЧЕ ПРАВИТЕЛСТВОТО Е СЛУГА НА НАРОДА, А НЕ НЕГОВ ГОСПОДАР,

В ДОСТОЙНСТВОТО НА ТРУДА, ДАЛИ ТОЙ Е УМСТВЕН ИЛИ ПЪК РЪЧЕН;  ЧЕ СВЕТЪТ НЕ ДЪЛЖИ НА НИКОЙ ЧОВЕК СРЕДСТВА ЗА ПРЕЖИВЯВАНЕ, НО ЧЕ ТОЙ ДЪЛЖИ НА ВСЕКИ ЧОВЕК ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ СДОБИЕ СЪС СРЕДСТВА ЗА ПРЕЖИВЯВАНЕ,

ЧЕ СПЕСТОВНОСТТА Е ОТ ОСНОВНО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ЕДИН ДОБРЕ УРЕДЕН ЖИВОТ И ЧЕ ИКОНОМИЯТА Е ПЪРВОТО ИЗИСКВАНЕ ЗА ЕДНА ЗДРАВА ФИНАНСОВА СИСТЕМА – ДАЛИ ПРИ ПРАВИТЕЛСТВОТО, ДАЛИ В ЧАСТНОТО  ПРЕДПРИЯТИЕ ИЛИ В ЛИЧНИЯ ЖИВОТ,

ЧЕ ИСТИНАТА И ПРАВДАТА СА ОСНОВАТА ЗА ЕДИН ТРАЕН ОБЩЕСТВЕН РЕД; В СВЕЩЕНОСТТА НА ЕДНО ОБЕЩАНИЕ, ЧЕ ДУМАТА НА ЧОВЕКА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ТАКА ДОБРА, КАКТО И НЕГОВИЯ ПОДПИС; ЧЕ ХАРАКТЕР, НЕ БОГАТСТВО ИЛИ ВЛАСТ, ИЛИ  ПОЛОЖЕНИЕ СА ВЪРХОВНА ЦЕННОСТ,

 ЧЕ ИЗВЪРШВАНЕТО НА ПОЛЕЗНА СЛУЖБА Е ОБЩ ДЪЛГ НА ВСИЧКИ ХОРА, И ЧЕ САМО В ОЧИСТИТЕЛНИЯ ОГЪН   НА ПОЖЕРТВУВАНИЕТО ЩЕ ИЗГОРЯТ УТАЙКИТЕ НА ЕГОИЗМА И  ВЕЛИЧИЕТО НА ЧОВЕШКАТА ДУША ЩЕ БЪДЕ ПУСНАТО НА СВОБОДА.

В ЕДИН ВСЕМЪДЪР И ВСЕЛЮБЯЩ БОГ, С КАКВОТО И ИМЕ ДА БЪДЕ  НАРЕЧЕН; И ЧЕ НАЙ-ВИСШЕТО ПОСТИЖЕНИЕ НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК, НАЙ-ГОЛЯМОТО МУ ЩАСТИЕ И НАЙ-ШИРОКАТА МУ ПОЛЗОТВОРНОСТ, СЕ НАМИРАТ В ЖИВОТ И ХАРМОНИЯ  С НЕГОВОТО ЖЕЛАНИЕ.

ЧЕ ЛЮБОВТА Е НАЙ-ВЕЛИКОТО НЕЩО В СВЕТА, ЧЕ САМО  ТЯ  МОЖЕ ДА ПРЕОДОЛЕЕ ОМРАЗАТА; ЧЕ ПРАВДАТА  МОЖЕ И ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА НАД СИЛАТА!

 

Аз няма какво друго да добавя  към тези принципи и тези документи.  Те са най-ценните подаръци, които получих тази година.

.

– КОЙ Е НАЙ-ВЪЛНУВАЩИЯТ ВИ СПОМЕН ОТ ПЛОВДИВ? КОЕ Е ЛЮБИМОТО ВИ МЯСТО ТУК?

–  Много десетилетия минаха от времената на моите пловдивски години.   Много спомени са избледнели. Само Бунарджика и Небет тепе са се запазили в съзнанието ми. Там аз отивах в неделни дни, изкачвах се на върховете им и се взирах в далечината на североизток да зърна Средна гора и нейното предмостие Сакар Тепе, в полите на което се намираше моето родно  и китно село Зелениково.  Но затова пък никога не съм забравил гледката към Пловдив в една звездна нощ в Родопите над селата Куклен и Марково, по време на горянството ми през месец май 1951 г. Нека предам този мой спомен, както съм го представил в книгата си “Синя и червена България”,  том 1 от серията “Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век“, стр.  357, 358, 359.

„Дните в Родопите се занизаха бавно, мъчително, отегчително и в пълна неизвестност за бъдещето… Понякога (в късна вечер) аз сам се изкачвах на тази скала, (сядах умислен с подпряно на ръката ми чене, а ла Роден), и прелиствах страниците на живота ми през изтеклите години… В такива моменти на усамотение и размисъл, пред блесналото в острови светлина пловдивско поле, в което се взирах от висотата на тази планинска скала, и за стотен път – не, за хиляден път, се връщах мислено в Балчик и се мъчех да си представя с какво удоволствие моите приятели и целия трудовашки лагер от две хиляди души са посрещнали новината за нашето бягство… Седнал на тази скала, във вечерния здрач, аз гледах на пловдивското поле, което се разстилаше под планината като на тепсия със светналите като съзвездия селца, докъдето ми стигаше погледът, а в средата,  залят със светлини и всякакви багри, се простираше Пловдив. Гледката беше феерия, красота, но вледенена  и неподвижна. Мислех си аз за живота в тази вледенена, неподвижна панорама, в която ми се представяше Пловдив, виждах аз по улиците безгрижни хора, мъже и жени, младежи и старци, палави деца и множествена тълпа, виждах ги аз да влизат и излизат от магазини и ресторанти, от сладкарници и кафенета, виждах ги аз да вкусват сладолед и разговарят и се шегуват, да спорят и да си пробиват път през навалицата.  И виждах себе си  самотен на тази скала…  Свободен!  Свободен? Каква стойност имаше тази свобода в този момент?…  Какво струваше моята свобода?  Аз бях свободен да се гмурна между храстите и да бягам като диво животно…  Аз не знаех дали на следващият ден ще ни донесат залък хляб или ще продължаваме да гладуваме, дали щеше пак да завали пороен дъжд и ние да се натискаме под скалата в  малката хралупа. Но и при такива мисли, аз никога не загубих кураж… След такива мисли и копнения, аз се свличах долу при другарите си   ободрен, духом утвърден и още повече уверен в нашия краен успех…“

.

– ЖИВОТЪТ ВИ Е ПОДЛАГАЛ НА СУРОВИ ИЗПИТАНИЯ. КОЕ Е НАЙ-СТРАШНОТО? КАК ГО ПРЕОДОЛЯХТЕ?

– Най-страшното изпитание, което преживях, се случи на 21 юли 1944 г. –  месец и половина преди 9-ти септември. Комунистически партизани бяха окупирали селото и свикаха общоселски митинг. На път за митинга, посред селото, придружен от четири-пет младежи от махалата, видяхме срещу нас да се задават трима партизани – водени от селския главен комунист Георги Парлапански. На 20 метра пред нас те вдигнаха шмайзерлите си, насочени към нас, и извикаха: “Горе  ръцете!”.  Ние се спряхме с вдигнати ръце. Те се приближиха до нас, махнаха на останалите да вървят, заобиколиха ме и докато един от тях връзваше ръцете ми зад гърба, Парлапански носочи шмайзера в лицето ми. Аз се взирах в дулото на оръжието и си мислих, че ще ме застрелят. Страх прониза сърцето ми в очакване да ме убият. В един момент, когато двамата другоселци тършуваха в една къща за хляб и сирене, аз събрах сили и казах на Парлапански: “Георги,  аз не съм това, за което ме мислите. Питай Йовчо да ти каже какъв съм“. Йовчо беше млад комунист гимназист, с когото бяхме приятели и на когото бях доверил истинските ми политически убеждения по това време – демократически настроен, против  управляващия режим и убеден, че Германия е загубила войната. Георги ме погледна в очите, развърза ръцете ми и ме изпрати на митинга. Там срещнах Йовчо. Той ме намери и ме покани да се присъединим към партизаните. Още стъписан от преживяното, аз му казах да върви, а аз ще си помисля.

Той бе убит по-късно при Страцин от германците. Но Парлапански го беше вече питал за мене и аз се отървах  от куршума. Така се свърши този епизод, но страхът, който преряза тогава сърцето ми, не ме напусна през целия ми живот.

Този страх, по всяко време довеждащ до спомена за дулото на шмайзера,  насочен в лицето ми, ме сковаваше на място и повече от всичко друго  ме постави на пътя на моето бягство седем години по-късно. През всички години, дори до днешни дни, макар по-рядко, кошмарни сънища ме събуждаха и още ме събуждат посред нощ, като завърнал се в България. Преследвачите са по следите ми, гонят ме да ме хванат в моята безпомощност да избягам … Събуждам се, потънал в пот. Преди да отворя очи, си шепна: “Това е сън, това е сън”. Аз никога не преодолях ужаса, който бях преживял.

.

– КОГА  СИ КАЗАХТЕ: “О, МИГ, ПОСПРИ!”

– Няма много такива мигове в живота ми. Целият ми живот е непрекъсната борба за просъществуване и за прокарване на идеите, които са ме вдъхновявали. Но има случаи, които бих могъл да припомня.

На третия ден от бягството ми от Балчик, нелегалната организация, която  беше уредила посрещането ни в Пловдив, ни донесе оръжие и ни поведе към Родопския балкан над селата Куклен и Марково. На мен, като най-слабият физически, дадоха една малка турска карабина, рязана и изтъкмена от селски ковач. Като крачехме през шубраци и синури, половин час от срещата ни с  нашите спасители, аз почувствах някакво вътрешно вълнение, което сякаш ме вдигна в облаците. Нека тук цитирам  редовете, с които съм го описал преди години в “Синя и Червена България”:

„Нея вечер, към десет часа или по-късно, при нас дойдоха хората, които очаквахме…Те ни въоръжиха… Нашият дух се повдигна. Скоро ние бяхме на път за Родопите. Те водеха, ние следвахме… Отначало аз бях някак си смутен и несигурен, но като повървяхме около час и минахме край някакъв синор и храсталаци, аз бях обзет от някакво неизпитано от години чувство на сигурност в себе си, на решителност, на безстрашие, като да бях на върха на света. Някак си се виждах победител над комунистите, не се чувствувах техен роб или принуден да се преструвам, в страшно унижение пред тях.

Аз стисках тази  малка карабина в ръцете си, която си нямах и представа как да употребявам, но тя ми даваше вътрешна сила и дерзание. Мислех си, че ако те ме срещнеха някъде в тази планина, или пък тяхната милиция и войска, то те може да ме убият, но преди да стане това и аз бих взел някого от тях, и това щеше да бъде достатъчно и аз да загина. Колко пъти съм си припомнял това чувство в бъдеще! Случваше ми се посред класна лекция в съзнанието ми да проблесне този момент – край този синор и тези храсталаци, с пушка, стисната в ръка…  Удоволствието ме обземаше  и понасяше по облаците…

Често в Балкана, и много по-късно в емиграция, аз съм си припомнял годините в Богословския факултет, заобиколен с дузина отворени книги или над пишещата машина, в библиотеки и аудитории…  хрисимият, кроткият,  ученият, христолюбивият, човеколюбивият, немощният изтърсак на обществото отпреди и след 9 септември, да носи пушка в ръка, патрони в един джоб, граната в другия. В такива моменти ме побиваха тръпки,  раменете ми се разтреперваха, но дълбоко в съзнанието си изпитвах неописуема наслада, същата наслада, която изпитвах в планината, когато за първи път стиснах тази малка турска карабина в ръцете си. После нещата щяха да се променят, но в този момент, в тази незабравима нощ, аз бях на върха на света.

Никой до сега не ме е запитал дали мога да си припомня един момент в близо осемдесетгодишния ми живот, в който да съм изпитал фаустовското преживяване на върховна сублимация… Никога, преди тези няколко минути в тъмната майска нощ, всред Родопските усои, и никога след този миг, през всичките ми странствувания и митарства в света, с моите победи и погроми, аз не съм преживял по-високо, по-съвършено освобождение на моя дух, както в този момент, стиснал тази малка карабина, вместо която тези мои ръце само броени часове са стискали кирката и лопатата. Тази наистина беше  климактичната висота на моя живот.“

 

Този отговор и споменатите събития, завършват с друг такъв момент години след това, записан на 1 септември 2007 г.:

„Октомври  1966 г.

Потсдам. Ню Йорк. Близо да канадската граница. Това беше третата година на професорската ми катедра, в Държавния Университет на Щата Ню Йорк (SUNY), Кампъс Потсдам. Факултетният съвет на Департамент “История” опитваше да въведе система на групово преподаване: Всички класове по предмета “История на западната цивилизация”, събрани в общ клас, един час в седмичните три часа да бъде поверен на един от професорите, които щяха да се редуват… Дойде и моят ред. В програмата беше предвидено аз да изнеса лекцията за “Сто годишната война”.

Заех аз позиция  зад подиума в грамадната зала, готов да започна. Вдигнах аз поглед да огледам залата, претъпкана със студенти. Стотици чифта очи се бяха  вперили в мене. На първия ред в залата седяха всички членове на факултета по История. Мигновено целият ми живот, от бедната хралупа като дом и овчарската гега, до професорската катедра, моите каторжнически дни в Безмер и партизанството в Родопите, заедно с прекосяването на границата, се сляха в едно, но над всичко възтържествува чувството на победа  над стихийните ветрове на съдбата, с които се преборих, за да застана тук – и аз  уверено започнах и завърших лекцията си. Останалото, от онзи ден до днешен ден, е история, с която аз се гордея“.

Този отговор, наистина, е отглас на поставения от Вас въпрос. След 90-тата  ми година този въпрос наистина ми бе зададен и аз не можех да направя нищо друго, освен да си припомня тези лични преживявания отпреди 62 години.

Вие не сте ме запитала дали в живота ми има момент, когато съм се почувствал  унизен до положението да заплача за съдбата си. Нека си позволя да допълня Вашия въпросник. За такъв момент, нека отново цитирам спомените си от “Синя и червена България” от службата ми като трудовак. Цитираните пасажи следват непосредствено края на бележките ми, описващи службата ми в Безмер, писани в началото на февруари 1950 г.:

„Като препрочитам сега горните бележки, виждам, че не съм довършил разказа си и не съм описал теглата си в най-тежката работа, която нашата транспортна рота трябваше да върши – разтоварването на вагони с цимент.  Колко вагони с цимент съм разтоварил, как съм проклинал съдбата си по онези времена и на какво унижение веднъж попаднах, не е за припомняне…

Разпределяха ни по толкова човека на вагон… Останалите бяхме носачите…  Нареждахме се един зад друг, заставахме поединично под вратата на вагона, протегнали врат за товарене, подпрели ръце на хълбоците, стегнали рамене за подпори, забили крака в земята, затворили очи, за да не се напълнят от облака циментов прах, който се вдигаше при всяко тръсване на торбата на раменете и плещите ни, и потeгляхме…  Дневно време виждахме къде стъпваме, но нощно време, макар осветлявани от фаровете на камиони, не виждахме къде стъпваме, залитахме в малки дупки, понякога падахме в тъмнината и се мъчехме като грешни дяволи да вдигнем 50 или стокилограмовата торба… и пак влизахме във верига към определения обект…

Колко пъти през това лято се виждах в позата, очакващ да ми метнат торбата цимент на рамената, колко пъти изпъвах врата си, за да легне торбата по високо над плещите ми, колко пъти падах из дупките по пътеката… и колко клетви изрекох по адрес на онези, които ме бях докарали тука, не помня… Колко пъти проклетите торби се оказваха скъсани и рохкавата синя пепел се посипваше по лицето ми, по главата ми, проникваше под работната рубашка и се сливаше по тялото ми, намираше път към слабините, колко пъти още с първата торба уши, нос, уста, па и очи се напълваха с това проклето вещество…. Но веригата не се прекъсваше, ние вървяхме или тичахме един след друг… Потънал в пот, с кости, пращящи от болка, мирис и вкус, отравящ всяко чувство, ти вървиш безропотно, понякога умрял за сън, и носиш, носиш, носиш ярема…

Тук ми се случи да преживея един от най-съкрушителните моменти в целия ми живот – след смъртта на майка ми и убийството на баща ми, две години по-късно… Един ден сутринта, към десет часа или по-рано, край товарния циментов вагон спря  пътническия влак за Бургас. Вгледах се аз в насрещното купе и сърцето ми замря. Седнали спокойно, разположили се удобно там, бяха група мои състуденти, много близки приятели, свещеници и цивилни  от Богословския факултет – измити, вчесани, чисти, увлечени в приятен разговор. Един от тях ме забеляза и малко несигурно се вгледа в мене. Аз му махнах с ръка и всички се залепиха на прозореца. Аз напуснах поста си в редицата, чакаща да бъде натоварена с цимент, качих се в пътническия влак и след няколко стъпки се озовах на вратата на купето. Аз стисках ръцете им за поздрав. Те стискаха ръката ми и с поглед, който излъчваше безкрайно съжаление, с гримаси на лицето, които излъчваха ужас и състрадание, търсеха думи, с които да изразят съчувствието си. Каква гледка представлявах аз? Вчерашният Райкин, който ежедневно седеше в библиотеката пред маса, покрита с дузина разтворени книги, потънал в мисли, с молив, пращящ от натискане и бързина по бялата книга, или пък Райкин, който заставаше зад подиума в просторната аула на факултета да открива събрания на публика от двеста, триста и повече слушатели, сега стоеше пред тях, посипан с цимент от главата до петите и почернял, измъчен, изтощен….  жив да го оплачеш.

Не помня какво си казахме, но свирката на техния трен възвести тръгване и аз излетях от вагона. Върнах се в групата, но повече не бях годен за нищо.  Хвърлих се във вагона, смъкнах се на пода с гръб, облегнат на стената и безутешно заплаках. Плачех с глас, буцата в гърлото ми ме притискаше и аз не можех да се въздържа. Двамата трудоваци подаваха последните торби.  Те ме погледнаха със съжаление, смигнаха си и ме оставиха да си доплача.  Дочух единият да мърмори… Нещастник, то ние не знаем друго, освен работа, но този учен човек, какво прави той тук между нас?…

Аз изплаках мъката си. За какво плачех? Затова ли, че изложих голотата на живота си пред тези мои приятели, от срам, от какво?  Не! Не беше срам! Аз плачех за съдбата си, за неумолимата съдба, която ме беше хвърлила тук, в тази миазма, в този ад, в това изпитание. Аз нямах сили в себе си да се опъна на дявола, подобно на Христа на планината на изкушенията. За мене нямаше отговор за страданията ми, аз не мислех да обвинявам  когото и да било. Аз просто плачех за себе си.“  (Стр. 339-341…)

Моят отговор беше…. бягството в чужбина!

.

– ЩО ЗА ЧОВЕК БЕШЕ ЛИЙ ХАРВИ ОСВАЛД, С КОГОТО РАБОТАТА ВИ  В TRAVELER’S AID SOCIETY ВИ Е СБЛЪСКАЛА? СЪЗДАДЕ ЛИ ВИ ПРОБЛЕМИ ТОВА ПОЗНАНСТВО СЛЕД УБИЙСТВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА ДЖОН КЕНЕДИ?

– Лий Харви беше млад човек с объркани понятия как да оправи света. Той предприема рисковани действия, които го довеждат до убийството на Президент Джон Кенеди. Моето кратко запознанство с него ме увери, че той  имаше ясно съзнание за опасното положение, в което се намираше, и  отмерваше всяка дума и всяко действие, което би го поставило в конфликт с властите. Първо той се криеше, за да не ме срещне, когато правих опит да го повикам по високоговорителя; той беше много въздържан в разговора си с мене. Той ми даде една лъжлива история за престоя му в Съветския съюз и не искаше да приеме помощ от брат си – да му плати пътните разноските до Тексас.

Това мое запознанство не беше търсено от мене. Аз го посрещнах в положението си на социален работник, изпратен по служба от директора на  департамента, в който работех – посрещане и подпомагане на нуждаещи се пътници по параходите, летищата, гарите и автобусните станции. Това беше шестата година на моята работа в тази неправителствена помощна социална служба. През тези шест години аз съм помагал на стотици, може би хиляди,   заедно с останалите мои колеги в този департамент. Това мое назначение и отговорности нямаха никакъв политически характер. Когато Държавният департамент получеше съобщение от чужбина за пристигането на  депортиран американец, този департамент уведомяваше Държавната помощна служба – Department of Welfare –  да разпореди за посрещането на  депортирания. Нашите легации в чужбина плащаха пътните разноски само до Ню Йорк – и ако пътникът нямаше средства, нашата организация се натоварваше да уреди този въпрос като контактува роднини, или, ако не намери такива, да заплати тези разноски до местоназначението.

Това “запознанство” не ми създаде никакви проблеми, освен това, че то често се претълкува от незапознати с описаните процедури като мое лично съучастие  в престъплението на Лий. Аз подозирам, че Вашият въпрос се е породил  по тази линия. По интернетните форуми от преди десетина години много мои “приятели” ме наричаха “убиецът на Кенеди”.  Една дълга статия на в. “168 часа” преди години (от 30 ноември 2006 г.), под заглавие “Българин замесен в убийството на Кенеди”, неизбежно остави това впечатление, макар че в съдържанието на статията, основано на едно интервю с мене, авторът, г-н Йордан Тодоров, обяснява събитието, както аз го представих по-горе. Нека добавя, че Вашият вестник “Марица” на 30 юни 2003 г. публикува статия под заглавие “Българин посреща убиеца на Кенеди в Ню Йорк“. Аз нямам текста на тази статия, може би съм го загубил, за да коментирам по него, но един извратен ум може да си направи погрешно заключение от публикацията в “168 часа”.

Друг проблем за мене, създаден около това събитие, беше, че от много автори на дузина и повече книги по убийството на президента, аз бях нарочен като  агент на СІА, и като такъв съм посрещнал Лий. Един от най-видните автори  по случая “Лий Харви Освалд” (Марк Лейн) написа книга и режисира филм, представян в цялата страна. Този филм беше представен в моя университет.  Аз бях седнал в средата на аудиториума между 400 студенти, когато от екрана прозвуча: “Той беше посрещнат от Спас Т. Райкин, агент на СІА,  който сега е на служба в Гуам“ (американска база в Тихия Океан). Аз бях сред студентите и те се обърнаха да ме видят и се уверят, че не бях в Гуам.

Тази теза, че съм бил агент на СІА, се потвърждаваше с документация:  През 1960 или 1961 г. аз изпратих една резолюция на организацията “Американски приятели на антиболшевишкия блок на народите”, на която аз бях Главен секретар, на една азиатска антикомунистическа организация. С тази резолюция ние осъждахме екуменическия съюз на църквите за декларация, която те бяха взели в Кливланд, в подкрепа на Китайската комунистическа република. Тази азиатска антикомунистическа организация, “Азиатска Лига на народите” в Тайван, публикува в бюлетина си съобщението, че са получили речената резолюция от мене. Предприемчиви журналисти, а може би някои разузнавателни служби, са разровили  архивите си, направили са това откритие и са го разпространили между интересуващите се писатели. Оказа се, че тази азиатска антикомунистическа лига е била агентура на СІА. Ерго, аз трябва да съм оперирал като агент на СІА. Те ти, бабо, Великден! Но и това се лепна след името ми, та и досега четците на литературата по убийството на Президент Кенеди ще има и кого другиго да намесват в тази сага.

Та такива проблеми ми създаде  посрещането на Лий Харви Освалд. Но тези проблеми останаха в коша на апокрифната литература и никой не им обърна внимание, освен моите “приятели”.

.

– СЪС СИГУРНОСТ СТЕ СРЕЩАЛ ДЕСЕТКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ, ЧИЙ УРОК И ПРИМЕР ЦЕНИТЕ НАЙ-ВИСОКО?

– Политически бежанци не срещат много, още повече десетки забележителни личности, освен ако не продадат съвестта си за паница леща, като станат слуги на чужди интереси. Аз останах  вън от тази класа. Когато в приемния център в Драма, две седмици след прекрачването на границата, представител на чужда държава ми предложи да стана диверсант, аз отказах, под предлог, че исках да продължа образованието си.  Аз бях изпитал “диверсантството” си 44 дни в Родопите и нямах ищах да се върна пак там. Представител на друга държава ми направи също подобно предложение. Отказах и на него. След седмица-две бях изпратен в лагера за бежанци в Лаврион. Политически бежанци? Това бяха стотици дрипльовци. Никой не се бе погрижил да ги облече прилично. Аз още ходих със синята рубашка и панталони, с които избягах от Балчик и прекарах в Родопите 44 дни. Там се явих пред бразилска комисия, записах се да емигрирам за Бразилия като земеделски работник. Междувременно бях изпратил доклад за положението на Църквата в България до Световния съвет на църквите. От Женева те ми уредиха стипендия и ден преди да тръгна с парахода за Бразилия, получих съобщението от Женева.  Какво ме очакваше в Бразилия?  Нека цитирам от писмото на Петър Николов, фактически нашият водител в Родопите:

„26 юли, 1955 г.

….Още с пристигането в Рио де Жанейро…  на края на втория месец ни изпращат в щата Рио Гранде… С пристигането тук ни оставиха на гарата и цяла нощ мръзнахме на улицата, утрепани за сън и глад… там ни натовариха на един камион като добичета… и ни откараха на 50 км вън от града да работим в една фабрика за цимент… да носим по 50-80 кила на човек на двеста метра разстояние…  и то да търчим един ден и от там без вечеря с едно парче хляб и халва, която да ти я дават даром, няма да я ядеш… Работихме само един ден и половина и капнахме от умора… Така са работили робите на вавилонските кули… Като отказахме да работим, ни нарекоха саботьори и викнаха полицията и ни закараха в града Порто Алегре на един лагер и ни оставиха в него без храна и подслон, само с 60 лева в джоба, и там спяхме на поляната…  Още една седмица карахме в мизерия, която е неописуема… Да работиш цял ден и да ти дават храна за четири души кило ориз и топла вода…  После се принудихме да спим по някои запустели къщи или колиби, защото полицията ни предупреди да напуснем поляната, и то имаше хора със само една риза на гърба и спяхме в циментови чували… Едва ли ще се намери поет да опише всичко, що сме преживели…“  („Политическо пътешествие...“, том 4, “Безотечественици”, стр. 434)

Та това пропуснах аз. Няма да споменавам  как тези политически бежанци ругаеха западните сили, дето ни подкокоросаха да бягаме.

Но аз имах шанс да се срещам с видни личности. Аз участвувах в един семинар в Базелския университет под ръководството на проф. Карл Барт, най-големият протестантски богослов в ХХ век. Аз имах случай да пътувам и бъда разпитвам за комунизма в България от видния европейски богослов Нимьолер, на път от Екуменическия институт близо до Лозана, до Женева. Той ме покани да го придружа, вместо да взема влака. Аз се намерих под една стряха с Кентърберийския архиепископ, когато ни заваля дъжд на улицата в Еванстон, близо до Чикато. Много пъти аз имах случая да разговарям с д-р Висерт-Хуфт, Главен секретар на Световния Съвет на църквите в Женева. Други личности,с които съм имал срещи, са три дузини шатски сенатори и конгресмени,  когато тичахме с моя приятел Д-р Калин Койчев по коридорите на Капитолия – Конгреса на САЩ във Вашингтон – да им връчваме нашите петиции и резолюции по проблемите за освобождението на България. Аз съм публикувал в моето списание десетки писма-поздравления от много от тях по случай конгресите ни и чествуване на Освобождението на България – Трети март. Да не забравя да спомена и срещата ни с кмета на град Ню Йорк, Роберт Вагнер, около 1960 г., да му благодарим за това, че по наше искане той обяви  този ден за “Български ден”  в Ню Йорк – и беше заповядал, и  заповедта му беше изпълнена – Българското знаме на този ден се развяваше над кметството на Ню Йорк.

Какво съм научил през всички тези срещи?  Научих, че хората са много щедри с думи и обещания, но накрая нищо не изпълняват. Много скоро ние разбрахме, че ако чакаме някой друг да ни свърши работата, това никога няма да стане, та ако имаме някаква работа да свършваме, по-добре да си я свършим ние и да не се надяваме на чужда помощ. Това ми напомня  политиката на Раковски. След като търча по балканските столици да прави съюзи със сърби, гърци и румънци, и намери, че те си плетат кошницата зад гърба му за сметка на България, се залови за хайдутството, и бе последван от Левски, в борба за освобождението на България без тяхна помощ. Има една наша приказка, че врата на вълка е як, защото сам си върши работата.

.

– С КАКВО НЕ СЕ РАЗДЕЛЯТЕ НИКОГА?.

– Първо, с книгите! Второ, с България. Още като овчарче и говедарче аз носех в торбата си за хляб две или три книги, заети от селското читалище, което по-късно нарекох мой университет.

Като се вглеждам в изминалите 62 години, и като погледна в издадените 20 тома от моите спомени и трудове, и като се замисля по зададения от Вас въпрос, аз откривам нещо, което преди не ми е минало през ум. През всички тези години, през всеки един ден от тях, от ранно утро до късна вечер, всеки един час от свободното ми време е бил посветен на България. Цялата моя обществена дейност, през всички тези десетилетия, е била вплетена в проблемите на България – исторически, идеологически и политически. Били са моменти, когато съм се запитвал защо продължавам да се занимавам с България. Какво добро съм видял от нея? Припомням си моето детство с беднотията и мизерията, припомням си тежките години на ежедневен страх и потиснатост в началото на комунистическия режим – 1944-1951 г., припомням си жалкото си положение, когато се взирах в дулото на комунистическия шмайзер, на теглата ми по време на родопската ни одисея, на хилядните политически убийства на българи от българи, за каквато съдба и аз бях набелязан за „Вартоломеевата нощ“ на 6-7 октомври 1944 г. … Тази България никога не изчезна от ума ми. Но някакво друго чувство ме връщаше към моите трудове, посветени на България. Това беше чувството на дълг към същата тази България, на същия този български народ – дълг за работа и борба за нейното освобождение. В моето съзнание тази България беше поробена и мой дълг, както и дълг на всеки българин вън от страната, беше  да пожертвуваме всичко за нейното освобождение.

Този дълг аз изпълнявах като развенчавах комунистическите поробители  на страната, като изобличавах акомодационистите в чужбина – наши и чужди  (читателят на тези редове може да потърси статията ми, с която атакувах  проф. Л. Делин/ешев/  – “Политическо пътешествие…”, том  5, “До един професор акомодационист”, стр. 157-162), като критикувах държавниците на  всички водещи велики сили, включително и САЩ, за погрешни ходове, които подкопаваха нашата идея и нашите надежди за освобождение.

Аз никога не забравих България преди 9-ти септември. Тя беше китна градина, селото беше едно гъмжило от трудещи се хора. В 1991 г. аз гледах от прозореца на братовата ми къща как сутрин изнурени хора, от време на време свити като какавиди, крачеха по шосето за стопанството на работа, и си спомнях Яворовия стих от “Край брега на тиха Струма“: “тук се мерне лик разчорлен, тамо дрипав силует”. Читателят може да потърси моята “Синя и Червена България” и да види как съм описал моето родно село Зелениково –  селяните и полето, което те обработваха (стр. 61). Тази България аз намерих в 1991 г., когато, след четиридесет години, след падането на комунизма, отидох да я посетя. Читателят отново може да прочете впечатленията ми в “Синя и Червена България” (стр. 443-523). Още в началото на тези спомени аз съм  отбелязал: “Аз я намерих ожулена, обрулена, опропастена, ограбена, изтощена, обезкуражена, омърсена, обедняла, обезобразена, огорчена, износена, омършавяла, объркана и обрасла в бурени”. Няма да цитирам пасажи от тези “Спомени”. Само ще спомена, че реката, която минаваше през село, преди комунизма беше като райска градина – пасище, пладнище и прекрасно поле. Сега аз я намерих дива пустия, обраснала с тръни, къпини, магарешки тръни, върбалаци, и всякакви избуяли храсталаци и шипки – непроходими нито за човек, нито за добитък. Полето между реката и шосето, “Юртищата” от Зелениково до Брезово, едно време засято с житни посеви една година, с царевица на следващата, беше засадено сега с остарели, окраставяли праскови и ябълкови дървета. В старо време като минавах по прерязващия го по средата път, от Мочурака до шосето, с наслада гледах люлеещите се посеви  като вълни в морето във вечерния лек ветрец, или по неспирния шум във вечерния хлад на царевичните листа. Читателят ще разбере  колко оправдани са били моите усилия да се боря за освобождението на родната ми страна. Картината, която видях в България  непосредствено след освобождението, е история, която потвърждава моята опозиция на комунизма в България и всички жертви, които аз бях направил през всички изгнанически години.

Аз никога не съжалих, че съм посветил всичкото си време за борбата за освобождението на България.

.

– КАК  ГЛЕДАТЕ  НАЗАД? БИХТЕ ЛИ ПОИСКАЛ ДРУГА ОРИС, АКО БЕШЕ ВЪЗМОЖНО?

–  Спомням си как завърших едно мое изложение по важен политически въпрос с френския израз:  Je ne regret rien! (Аз не съжалявам за нищо!)  Аз никога не съм и помислял за друга орисия! Аз нямах време за това! Моят поглед, и в най-тежките времена, беше насочен към бъдещето, към една определена цел – преди да изляза от България – как да завърша образоването си и как да избегна  комунистическата гилотина, която постоянно висеше над главата ми; след прекрачване на границата, влязъл в редиците на освободителното движение – как да допринеса възможния максимум от силите си за освобождението на България.

Като се вглеждам в дългите години на моя живот, аз намирам, че в голямата си част той е една авантюра с големи рискове, но оправдани рискове, с благородна цел – в саможертва за благородни идеали! Тук ще трябва да забележа, че наред с моето посвещение на българската кауза, аз никога не занемарих моето семейство, но винаги намирах изход да водя и двете тези мои длъжности успоредно едната с другата, без да влизам в конфликтни положения. Съпругата ми никога и с нищо не се намеси да ме отклонява от моята цел на общественото поле в полза на България. Когато имаше нужда и възможност, аз имах нейната и на децата ми подкрепа. Пристигнал в Америка, аз довърших образованието си в Колумбийския университет и  стъпих в коридорите на академичната професия, с която подсигурих  житейските си нужди – на мене и на семейството ми –  и изискванията на освободителното движение. Още от времената в България, моята паралелна на политиката цел беше да вляза в това поле. Така аз успях да се издигна “от овчарската гега до професорската катедра”. Това ми отвори още по-широко поле да работя в интерес на освободителното дело.

Аз станах член на AAASS – AmericanAssociation for the Advancment of Slavic Studies. За десетилетия, като член на тази Асоциация, аз посещавах  годишните й конференции, където се събираха хиляди учени да изнасят доклади, да участвуват в дискусиите или да се срещнат с приятели от студентско време. Аз се възползувах от тази възможност да организирам панели по български въпроси; да ги председателствам  и ръководя дискусиите; изнасях доклади пред панели, организирани от други професори, където между други се включваха и български въпроси.  Аз участвувах в много дискусии, защитавайки българската кауза. По такъв един случай, след като се изказах и рязко разкритикувах един доклад, накрая към мене се приближи един професор, когото не познавах, и ме запита: “От каква националност сте?”. Една сръбкиня, която беше наблизо и слушаше, избухна да се смее и добави: “Абе, не разбра ли, че той е българин?”. Това беше проф. Марин Пундев. По друг случай, на един панел се разискваха  въпроси за Македония. Професори  от  Скопие изнасяха техни тези по македонския въпрос. Един от докладчиците беше скопският политик Цървенковски.  Делегатка, на която не си спомням името, запита дали някой има нужда от преводач, понеже тя щеше да говори по македонски. Аз станах и заявих, че имам нужда от преводач. Председателят на  Панела, проф. Фридман, поддръжник на македонизма, се обърна към мене като да ме молеше и предизвикваше:  “Спасе…”  и всички се засмяха. Аз вече бях добре познат на учените по балканските въпроси. Питах я аз после да ми обясни  защо Теофилакт беше нарекъл Св. Климент Охридски  “Пръв епископ на  българския народ (език)“. След сесията, към мене се приближи виден професор от Балтимор, проф. Палме, и натъртено ми каза: “Вие Македония няма да я видите!”. Той беше възпитаник на сръбските университети. При друг случай, когато един белградски професор изнесе някакъв доклад, и аз остро реагирах  като порицах комунистическия  режим в Югославия,  българинът професор – осиновен от протестантски пастор – Джеймс Кларк –  деликатно ме наруга, че съм бил така неучтив към госта от Югославия…

Но най-фрапантен случай в отстояването на българската теза за Македония беше сблъсъкът ми с проф. Дърбишайър от Рътгърс Юнивърсити, лингвист, специалист по сърбохърватски език. В доклада си – не си спомням темата му – той беше обявил валидността на тезата за съществуване  на македонски език и македонска народност.  В последната минута на дискусията аз с остри думи накратко нарекох тази теза фалшификат. Председателствуващият, не си спомням името му, чеърман на департамента по славянски езици и култура в Охайския Университет в Колумбъс, остро ме  осъди със забележка, че такова  изказване не може да се остави неотговорено. Но той не го отговори. Не дълго след това получих писмо от проф. Дърбишайър, в което той се опита да ми чете лекция, че лингвистиката не е политика и че аз съм  напуснал полето на тази наука и съм се занимавал с политика. С тон и изрази, подразбиращи  да се касае до ксенофобия, той ме съветваше, като емигрант от Европа, да се освободя от моите  предразсъдъци от старо време. Аз отговорих на този професор с дълго – двадесет страници отворено писмо – с което защитих тезата си по македонския въпрос с научни доводи. Превод на това писмо  публикувах в сборника си “Политически проблеми…” (том 4, стр. 45-64),  под заглавие “В защита на българския национализъм”. Като увод аз публикувах и текста на писмото на моя кореспондент. Аз повече не чух нищо от него. Но моето отворено писмо, по стил и аргументация, е на висота, с която се гордея, и много пъти съм го препрочитал.

Та така моята орисия ме представяше пред света. Това ми даваше удоволствие, че съм останал верен на дълга си към България, и с постигането на професорската катедра, по пътя от овчарската гега до престижното звание, бях осъществил  бляна си от ученическите години до и след университетските аудитории да стана учител, а после и професор. Нека добавя тук и  удоволствието, което бях изпитвал при написването на всяка статия, коментар, анализ и историческо изследване, публикувани в моите 20 тома. При всички ядове и злобни забележки, с които някои мои работи бяха посрещнати, аз бих повторил: Je ne regret rien! Аз не се оплаквам от моята орисия за нищо и сега не бих я заменил с каквато и да било друга съдба.

 

Страудсбург, Пенсилвания

14 януари 2013 г.

—————————————————————-

* Разбира се става дума за изтеклата вече 2012-та година.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.