Home » Авторски страници, българи зад граница

Тържество в САЩ по повод 90-годишнината на проф. Спас Райкин

2012.11.22 2 коментара

Еврочикаго научи днес, че на 18 ноември в Страудсбърг, Пенсилвания, се е състояло тържество в чест на 90-годишнита на  проф. Спас Райкин, един от доайените на българската емиграция. На това тържество проф. Райкин е бил награден с почетен медал “Иван Вазов” от Държавната агенция за българите в чужбина. Предлагаме на вниманието на читателите информация за събитието.

.

В Страудсбърг, Пенсилвания, се състоя тържество по случай 90-годишния юбилей на проф. Спас Т. Райкин, за когото Стоян Вълев пише: «Спас Райкин е уникален случай в българската история… Неговите автобиографични книги са най-вълнуващият документ за епохата на Студената война. Чета, препрочитам книгите на Спас Райкин и си давам ясна сметка за силата и величието, за несломимостта на българските дух и характер. Спас Райкин е пример за достоен българин. Той отказа да служи на чужди интереси по времето на т.нар. Студена война, тогава, когато шпионстването се считаше за геройство… Тази му необичайна позиция му даде моралното основание да се бори срещу всички видове насилие над човешката природа, независимо откъде идват – от Изток, от Запад… А у нас е позорна традиция да се служи на външни сили. Уникалното при Спас Райкин е, че предпочете да служи единствено пред олтара на Отечеството и това го превърна в един от най-достойните българи на ХХ век.»

На тържеството, уважено от близо сто посетители, българи и американци, неговата съгражданка Джема Кочева му връчи получената, чрез Българо-американската асоциация в Чикаго, паметна награда – медал «Иван Вазов». Медал, с който той бе удостоен от ДАБЧ за «Неговата всеотдайна, дългогодишна, обществено-политическа и литературна дейност в защита на българския патриотичен дух и демократични ценности, както и по случай неговия 90-годишен юбилей.”

Г-жа Кочева поздрави юбиляра и очерта накратко неговата дейност сред българската колония в този край през близо 62-те години от пристигането му в Пенсилвания.

В специален художествено изработен адрес, местният Българо-американски клуб характеризира проф. Райкин като изключителен лидер, с ясно съзнание и реалистични идеи, твърдо отстояващ правдата в трудни времена, окуражаващ стремежите на всички ония, които прибягват към него и помощта му. “Благодарим ти за всичко, което си направил за това общество, и за вдъхновението, което всяваш у нас, студентите!” – са заключителните думи в в този адрес.

На проф. Райкин бе поднесен и голям негов портрет, специално изработен от Александър Илиев.

Отец Николай Солак от местната Американска православна църква, след като поздрави проф. Райкин за рожденния му ден и за признанието, което получава от България, изрази радостта си, че юбилярът е и един от основателите на неговата църква още в 1976 г.

Млади девойки облечени в народни носии, прочетоха кратка биография на юбиляра (публикуваме я най-долу на тази страница – бел.ред.)

Проф. Райкин отговори на поднесените поздравления с кратко слово (също публикувано по-долу) и прибави към биографията си някои други моменти – и тежки, и благотворни – в неговия почти вековен живот.

След официалната част на програмата, тържеството завърши с изпълнение на български хора от младежката група от училището по български език в съседния град Уинд Гап.

.

 

Реч на СПАС РАЙКИН на тържеството по случай 90-я му рожден ден и връчване на наградата “Иван Вазов”

.

Почитаеми отци и гости,

Благодаря ви за щедрите думи по мой адрес. Аз никога не съм мислил за себе си така, както ме представихте. Също така аз никога не очаквах честта, която ми е отдадена от Агенцията за българите в чужбина. Скрит в планините на Поконо, далеч от пределите на България, макар и никога не съм я забравил през изтеклите 62 години откак съм я напуснал, аз не вярвах, че тя ще ме намери тук. Но тя ме намери. Аз всесърдечно й благодаря за това, че е оценила моят труд в емиграция.

За мене наградата с паметния медал “Иван Вазов” е еквивалент на американската награда “Пулицер прайс,” давана на заслужили американски журналисти. Аз моля г-жа Кочева да предаде моята благодарност на Българо-американската асоциация в Чикаго, която ме е представила за тази награда. Аз, от моя страна, ще изразя благодарността си пред ръководството на Агенцията за българите в чужбина.

Също така аз благодаря на Г-жа Кочева, за инициативата, която е поела без мое знание за тази награда, също така и за уреждането на това тържество. Аз благодаря и на всички вас, че се отзовахте на поканата да споделите с мене тези две значителни събития в живота ми – моят 90-ти рожден ден и наградата.

Нека добавя тук, че аз приемам тази награда и от името, и за чест на цялата стара българска политическа емиграция, с която заедно сме се борили за освобождение на България от комунистическата диктатура. Тя е отличие не само за мене, но и признание на общата кауза, за която сме се борили. Тази кауза е централна тема на моите публикации – двадесет тома – които можете да видите изложени тук. В допълнение на това аз съм подарил моята архива от 99 тома, и още един ще последва, на видното световно архивно хранилище – The Hoover Institution at Stanford University in California – за ползване от историци, които биха се заели да проучват съпротивата на българите в емиграция против комунистическия режим.

Нека също така благодаря на моята съпруга за голямото й търпение, за нейното насърчение на моите нескочаеми трудове на полето на българската политика в изгнание, както и за нейните грижи за моето лично преживяване през изтеклите 56 години (от както сме заедно) и нейната помощ в работата ми.

Нека кажа няколко думи как са писани всички тези статии, есета, писма, коментари, резолюции и студии. Писал съм ги и печатал в къщи, когато съм работил по пристанищата, по летищата, по гари, по автобусни станции, в задимени, мръсни, задушени от пушек и миризливи чакални за параходи, за самолети, за автобуси и когато съм пътувал в метрото за и от работа. В къщи до късно през нощта съм чукал на машината (така повредих слуха си) на восъчните листове. Печатането е друга авантюра. Мой приятел работеше в голяма счетоводна фирма, като печаташе на машини материалите им. Като се стъмнеше ние се взирахме към офиса им на 12 етаж, зиме и лете, в дъжд и студ, да угаснат лампите към десет часа – знак, че всички чиновници са излезли, намъквахме се като крадци, печатахме списанията си на Фирмена хартия, мастило и машини, и се измъквахме към полунощ с вързопи напечатано списание. Нали бяхме революционери, кражбата не беше престъпление. Каузата оправдаваше престъплението ни.

Най-после, аз искам да благодаря, не зная как по-силно да изразя тази благодарност, на университета в Източен Страудсбург, затова че ме приюти тук за 25 години, да изкарвам хляба си. А най-вече за неоценимата помощ, която ми се оказа за публикуването на 15 тома от моите книги, след пенсионирането ми. Без тяхната помощ с компютърната им и ксерокс служба, чрез които се свързвах и пращах за печатане на книгите ми в България. Нищо от тези публикации не би видяло бял свят без оказаната ми помощ от университета.

Нека спомена някои мъчно забравими събития в моя живот. Първо, аз съм роден преди 90 години в с. Зелениково, Пловдивско, и израстнал в пословична беднота. Израстнах като селско момче. След прогимназията, по липса на пари, бях една година махленски овчар и една година махленски говедар. Аз се научих да ора с дървеното рало, и да въртя мотиката и сърпа с паламарката. Покойният ми баща – той беше убит в деня на бягството ми, година по-късно – се беше похвалил в кафенето: “Аз научих Панката да оре и той ще си изкарва хляба.” Но на Панката не му било писано така. В 1939 г. постъпих в семинарията да уча за свещеник, какъвто никога не станах. Но по тази причина бях намразен от комунистите и всичко, което става с мене от 1944 г. до днешен ден, е последствие на това мое образование.

Така започна моето ново житие и страдание. На 21 юли 1944 г., месец и половина преди 9-ти септември, моето село беше окупирано от комунистически партизани. На път за митинга посред село, който бяха свикали, бях посрещнат от трима партизани. Те вдигнаха шмайзерите си, насочени към мене, и изреваха “Горе ръцете!”. Докато един от партизаните вързваше ръцете ми отзад, главният сочеше шмайзера си в лицето ми на един фут от мене. Аз се почувствувах в смъртна заплаха. Само си рекох: “Свърши се с мене, казах последната си молитва” и се взирах в дулото на насочения в лицето ми шмайзер. Нищо не стана. След един час ме освободиха.

След завършване на семинарията в 1945 г. аз бях повикан да отслужа военната си служба като трудовак. По-правилна дума е – като каторжник на робска работа. Като такъв аз разбрах, че от тази служба няма да изляза жив. С двама други трудоваци избягахме от лагера в Балчик, до Варна пеша, и от там – с влака до Пловдив. Там ни посрещна група от нелегална организация. Въоръжиха ни с карабини и бомби в джобовете и ни изведоха в Родопите. След 44 дни скитане, търсени от полиция и войска, със самолети и кучета, успяхме да достигнем границата при чупката западно от Смолян и я прекосихме през вихрушка от куршуми над главите ни. Бяхме седем души. В чужбина, като пристигнах в Америка, по гаранция от Дядо Владика Андрей, аз навлязох в емигрантската политика.

Аз пристигнах в Америка на 30 юни 1954 г. с една риза на гърба, 17 долара в джоба, куфар, пълен с книги и всичките ми дипломи от България. Първите две години аз се ожених тук, имах две деца – Тед и Фия (после внуци – Стефани и Грегори), учих и получих научна степен Магистър по политически науки, със специалност История от Колумбийския университет, В 1963 г. получих назначение като професор в Охайо, после в Ню Йорк, и 1966 г. довтасах в Страудсбург. През всичкото това време аз бях в първите редици в борбата на българската емиграция против комунизма. Моята дейност, ден из ден, година след година, е отразена в книгите ми, изложени тук, публикувани между 1993 г. и 2000- 2011 г.

Каузата, за която се борихме през всички 40 години, беше освобождението на България от комунизма, изграждането на една демократична България и защита на наранената българска правда пред външния свят. Това аз върших в границите на моите възможности. Когато и където българското име биваше опорочено, аз бях на краката си да го защитавам със статии в американските вестници – “Ню Йорк Таймс” и “Поконо Рекорд”, където са публикувани стотици мои писма.

Когато Агджа стреля срещу Папата в Рим, и против България се поведе страхотна пропаганда като виновник за атентата чрез някакъв чиновник, аз за десет минути разбрах, че това обвинение беше лъжа, за опорочаване на родината ни. Аз излязох публично да защитя истината. Един тукашен журналист, г-н Боф, публикува статия, в която нарече България плювалник на Русия, аз му отговорих като го изложих като ксенофоб и проводник на антибългарска пропаганда. Вестникът публикува моята статия и повече тази лъжа не се повтори в този вестник.

Нека спомена тук и това, че след 1989 г. една политическа партия в България, без мое знание, ме номинира за Министър-председател по време на министерска криза. Нищо не излезе от това, освен публикации във вестниците в България и в моя град в Пенсилвания – Страудсбург.

Нека кажа, че ние няма да се върнем в България. Нито нашите деца ще се върнат там, макар често да се заклеваме, че ще се върнем там, където ни е хвърлен пъпът. Такава е истината за повечето от нас. Това не е знак на отказване и нелоялност към родината ни. Това е житейска истина и ние по-добре да се счетем с нея. Като оставаме тук, ние ще бъдем много по-полезни за България, отколкото ако се върнем по нашите села.

Когато аз чета вестниците и виждам колко гърци, сърби, евреи и поляци са се издигнали по върховете на американската администрация и политика, станали милионери, в американските спортни клубове, в американската журналистика и културни организации, и как те влияят с делата си върху американската политика в интерес на народите си. Ние нямаме нито един издигнат човек, освен няколко професори тук и там, на които дори не знаем имената, та камо ли да се прочуят в САЩ – аз виждам колко сме останали назад. Ние не сме по-лоши от когото и да било в Америка. Те не са по-добри от нас. Наш дълг е да ги застигнем и задминем, ако не за друго, то поне за доброто на България.

Вратите на Америка за излизане нагоре по стълбата, за висока чест и за високо положение са широко отворени за всички. Синът на един африкански имигрант сега е Президент на Америка. Американските избиратели повторно го избраха да ръководи съдбините на тази 320-милионна Америка. Но за всичко това се иска труд, много труд и усвояване високите ценности на американската култура.

Нека от това си вземат бележка нашите младежи – родени в България или тук. Нека още от начало да разберат, че те не са по-лоши от когото и да било, Напротив, по много измерения те ще бият и най-привилегированите си съвременници като американски граждани. Ако има някакъв съвет, който аз бих желал да им дам, поучен от моя 90-годишен опит, той е да се хвърлят със всички интелектуални и физически сили в потока на американския живот и прославят името ни с постиженията си. БЛАГОДАРЯ!

.

.

БИОГРАФИЯ НА СПАС ТОДОРОВ РАЙКИН

Спас Райкин е роден в с. Зелениково, Пловдивско, на 26 октомври 1922 г. Син е на Тодор и Минка Райкин. Той израства в селско семейство в изключително голяма беднота. След завършване на прогимназията като първенец на класа в 1937 г., за две години работи като махленски овчар и говедар, помага в полската работа на баща си и къщната работа на майка си.  През септември 1939 г. постъпва в Пловдивската Духовна семинария, която завършва през м. юли 1945 г. – през всичкото време като първенец на класа.  През м. септември  постъпва в Богословския факултет на Софийския университет и завършва, пак като първенец, през 1949 г.  Като член на управителното тяло на Студентското дружество “Св. Патриарх Евтимий” за две години организира седмични сказки във Факултета, където видни учени и общественици говорят на стотици посетители. Същата есен е назначен за учител-възпитател в Софийската Духовна Семинария – до повикването му да изпълни военната си служба като трудовак, през 1950 г.,  в Безмер  и в Балчик – 1950-1951 г. – при каторжнически условия.  Неговото израстване, образование, трудовашка служба и партизанство в Родопите са описани в книгата му  “Синя и Червена България”. На 6 май 1951 г., с двама  приятели трудоваци, избягват от Балчик до Варна пеша,  пътуват с влака до Пловдив, там  ги посрещат представители на нелегалната организация “Българин съм”,  завеждат ги в  балкана над с. Марково, въоръжават ги с карабини и бомби,  и образуват ядката на съпротивителна група. След 44 дни в Родопите, заедно с присъединилите се към тях членове на нелегалната организация, преминават в Гърция на 19 юни 1951 г.

В Гърция Спас Райкин прави доклад до Световната организация на Църквите за положението на Българската църква.  Докладът получава висока оценка от ръководителите на Световния Съвет на Църквите. Както го уверяват тогава, те за първи път да научили за преследването на Църквата в България.  От ССЦ му отпускат стипендия да следва в Атинския богословски факултет, после в Женевския, Базелския и Лондонския университети. В  1954 г. получава виза за Америка, с гаранция от Митрополит Андрей, и пристига там на 30 юни същата година.  Настанен в митрополията, той служи като секретар на епархията и бива назначен за Секретар на Българската програма за разселване на български бежанци в Америка, в Църковната Световна организация на Църквите, субсидирана от Държавния Департамент. След закриването на тази програма  в 1957 г. той започва работа в Благотворителната организация  “Травълърс Ейд Сосайъти” като  социален работник – посрещане и помагане на нуждаещи се пътници от Европа в Америка. В качеството му на такъв на него се възлага да посрещне и предложи услугите на организацията на семейството на завръщащия се от Съветския съюз Лий Харви Осуалд, убиецът на Президента Кенеди, което става предмет на всякакви спекулации в цялата литература, която се появява през следващите десетилетия. Случаят е споменат в Доклада на Комисията Уорън.  В същото време той се записва в Колумбийския университет, във факултета по политология, който завършва със степен Магистър по Политически науки, и продължава да работи за докторска степен. Междувременно в 1956 г. той се задомява, раждат му се две деца, финансовото му положение се влошава, и когато в началото на септември 1963 г. малък колеж в Охайо, Райо Гранд,  му предлага професорско място да преподава История, той напуска Ню Йорк и се посвещава на академическата си кариера. В 1965 г той получава назначение като Професор в Държавния университет в щата Ню Йорк –Потсдам, и в 1966 г. се премества в Държавния университет в щата Пенсилвания, кампъс Ийст Страудсбург, където остава до пенсионирането си в 1991 г.

Още с пристигането си в Америка Райкин се включва в българската емигрантска политика.  Скоро той се запознава с Д-р Калин Койчев,  намира с него единомислие по политическите въпроси и влиза в организацията, която той представлява в Ню Йорк – Български Национален Фронт, възглавявана от Д-р Иван Дочев от Торонто.. В същото време той влиза и в Българо-Американската Лига и става редактор-основател на нейния орган –  “American-Bulgarian Review”. Поради вътрешни политически борби в Лигата, той я напуска и става редактор на органа на БНФ – “Борба” – 1956-1962 г.  В 1962 г., по причина на разногласия по политиката на организацията, прокарвана от него в списанието, той се оттегля от редакторството на ABR и в 1964 г. прекратява членството си в БНФ, поради остър завой на дясно  в политиката на организацията.  През всичкото това време той е Секретар на нейния Централен Управителен Съвет.  Той също така представлява БНФ в  международната организация на емигранти от източна Европа, “American Friends of the Anti-Bolshevic Bloc of Nations”, на която  в 1960-1962 г. става Главен секретар.  В 1972 г. Райкин е приет в  гичевисткото крило на БЗНС в емиграция, водено от бившия народен представител Тончо Тенев, от групата на Никола Петков, където вече е станал член и д-р Калин Койчев. В 1944 г., на 26 октомври, той е приет в БЗНС от дружбата в родното му място. В 1978 г.  той напуска тази организация поради  преминаването на Тончо Тенев и Калин Койчев на страната на българското комунистическо правителство. Заедно с брата на Тончо Тенев, Жечо Тенев, и Христо Коновски, те образуват Временнен Секретариат на “БЗНС- “Димитър Гичев” и започват да издават, под редакторството на Райкин, списание “Свободно Земеделско знаме” – 1978-1991 г.  Списанието публикува материали изключително писани от Райкин и излиза в 67 книжки.  С промяната на режима в България в 1989 г. Временният Секретарят и списанието прекратяват дейността си.

Заедно с политическите си  занимания, Райкин не оставя на втора линия академическите си интереси.  Той преподава История на Цивилизацията,  Древна История, Средновековна История,  Модерна Европейска История,  История на  Русия, История на Съветския Съюз, История на Източна Европа и Въведение във Философията.  През всичкото това време Райкин членува в “Аmerican Association for Advancement of Slavic Studies” – AAASS.  В продължение на десетилетия той присъствува на годишните  конференции на организацията, на които се събират над 1 200 учени от цяла Америка и Европа. На тези конференции се изнасят доклади от известни учени по исторически, политически, лингвистически, икономически и други културни въпроси.  Райкин взема живо участие във всички панели, където се разглеждат общи политически въпроси и такива, засягащи България. Той сам организира панели, на които бяха поставени на обсъждане български въпроси от водещи учени в полето на славистиката, историята и политиката.  Пред много панели той изнесе доклади по същите въпроси и участвува активно в много  дискусии, където се разглеждаха български въпроси.  Сам той организира  панели  на тези конференции  по въпроси, отнасящи се до българската история, които председателствува и води дискусиите.

Студии от Райкин са поместени в много научни издания.  Стотици  негови писма до редакторите на вестници, включително “Ню Йорк Таймс” и местния вестник “Поконо Рекорд” са помествани през десетилетията на неговата обществена дейност. В 1993 г. в България бяха издадени неговите статии в “Свободно Земеделско Знаме”  в пет тома, посветени на  актуални политически въпроси под общо заглавие: “Политически проблеми пред българската общественост в чужбина”: 1. Проблеми на българската външна политика, 2. Проблеми на Българския Земеделски Народен Съюз, 3. Проблеми на Българската православна църква, 4.  Комунизъм, Социализъм, Фашизъм, национализъм и 5. Човешки права.  Между 2000 г. и 2009 г. той публикува серия от 13 тома под общо заглавие “Политическо пътешествие срещу ветровете на 20 век”, където са събрани всичките му статии, анализи, съобщения, и доклади за дейността му всред Българската емиграция от 1954 г. до края на века. През 2012 г.  излиза от печат в два тома историческото му изследване на тема: “САН СТЕФАНСКА БЪЛГАРИЯ.  Поява, съдба, триумф и трагедия на българската национална идея.”  През изтеклите десет години  неговите  публикации  наброяват двадесет тома.

По време на  режима в България  отпреди 10-ти ноември  1989 г. Райкин критикува най-остро акомодационизма на БПЦ  от емиграция.  След преврата в комунистическата партия,  по-точно след обявяването на схизмата  на 25 май 1992 г.,  той застава  зад Патриарх Максим и Св. Синод и в продължение на десет години  се бори с разколниците с  десетки  статии в пресата  в България и писма до видни  български държавници.

В Америка той  дава подкрепата си  на Митрополит Йосиф  и му помага за спечелване на делото,  заведено  от  него против разколниците окупирали Митрополитската катедрала “Св. Св. Кирил и Методий”.  Той публикува  стотици документи  от това време в защита на БПЦ  от отпадналите  владици и духовници,  в т.  12 и 13  на неговата  серия “Политическо пътешествие  срещу ветровете на ХХ век.”

Преди  да се оттегли от  научните си и политически занимания,  след като беше встъпил в своята 90-та годишнина,  Райкин  организира своята aрхива,  покриваща 60-годишна дейност в обществения живот на българската емиграция.  Тази архива – 99 тома – беше приета  от Hoover Institution of  Stanford University,  Кaлифорния – за съхранение и ползване  от  бъдещи историци.

Проф. Райкин живее в Америка, 1910 Chipperfield Dr.,  Stroudsburg, PA, 18360  (e-mail: [email protected])

..

.

.

.

.

.

.

.

.

Еврочикаго

Снимки:  Александър Атанасов

2 коментара »

  • Историк said:

    Райкин, защо Израел те обяви за персона нон грата? И как се забърка в убийството на
    Кенеди?

  • БГнад ВСИЧКО said:

    Да е жив и здрав този голям български патриот!
    А ти историк, има още много да четеш историята правена от такива личности като професора.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.