Home » Авторски страници

Песента на Апостол

2012.11.21 Няма коментари

Първородният ми внук случи на изключителен педагог още с прекрачването на училищния праг. Падна му се за класна ръководителка г-жа Апостолова. Тази жена съчетаваше всичко най-добро, необходимо за учителската професия: блестящ педагогически талант, умел психологически подход към малчуганите, способност с лекота да въвежда невръстните в неизвестността на необозримото познание. Но имаше и нещо повече: беше неимоверно красива – зряла жена, майка, но имаше вид на 19-годишна девойка. Душевната и духовната й същност просто бяха намерили и външен израз в лицето и снагата й. Най-красивата сред колежките си от Н-ското училище.

Веднъж след поредната родитело-учителска среща (често ме пращаха на това „мероприятие“) останах последен и я попитах дали е чувала дядо си Апостол да пее.

Тя полюбопитства защо задавам такъв въпрос. Отговорих, че е във връзка с нашумял през 60-те години (1951-1960) на миналия век случай, в който дядо й е герой по неволя. Знам го от баща си, който се оказал сред зрителите на тази сцена, наситена с неакадемична атмосфера и вулгарна терминология.

За последното моля да бъда извинен предварително. Но – така се е случило и не е редно да го преиначаваме заради криворазбрана чистофайност.

Било по времето на т.нар. „окончателно решение на колективизацията на селското стопанство“. Преведено на човешки език – безвремието на насилственото „вкарване“ в ТКЗС на останалите непокорни – всъщност трудолюбиви – селяни.

От V райком на БКП бил дошъл „на проверка“ поредният „ръководен другар“. Както си му е редът, след формалната ревизия завели началника в хоремага – всъщност, кръчмата на единствения селски чорбаджия и лихвар – Евдо Колев, находяща се до герана „насТред село“.

Щом големците влезли, разговорите и препирните в заведението секнали. Началниците предварително били поръчали да им опекат агне-сукалче, което сервилният кръчмар побързал да извади от фурната и да сложи с угоднически поклони на масата в сепарето за „по-така“ гости.

Похапнали здраво „на корем“ и пийнали порядъчно, на селските първенци им се прищяло и нещо за развлечение. Подир кратко съвещание местните партайгеноси [партийният секретар Мичо Сврачето (Богомил Бонев), председателят на текезесето Янко Гаджеро (Янко Влъчки), председателят на селкоопа Стоян Рабфака (Стоян Белчев) и началникът на пощата Яне Лудио (Яне Петков)] безалаберно се провикнали:

– Абе, ей, бай Постоле, я да ни попееш!

Постол мълчал – също като другите в кръчмата – затова „отговорните другари“ повдигнали октавите:

– Айде бе, човече, не карай другаряТ от районО да чЕка, времето му не е като твоЙто, скъпо е!!

– Оставате ме, момчета, не ми е до песни – отклонил полулюбезната полупокана-полузаповед селският бард.

– Ей, байно, я почвай да пееш, че да не стане лошо!!! – ядосал се вече не на шега разгорещеният от обилното ядене и червеното вино височайши квартет.

– Добре, добре, момчета, ама да не съжалявате после… – предупредил бай Апостол. И запял, отначало приглушено:

– Ваш’та мама уроспийска,
ваш’та мама пияндурска,
ваш’та мама уродлива,
ваш’та мама крадлива,
ваш’та мама мързелива,
ваш’та мама лъжлива…

И спрял. Което не харесало на босовете. Пиянското им его искало още.

Дотук властниците, отпуснали охранени туловища в канапетата, слушали в блажена алкохолна полудрямка кръчмарската импровизация на певеца по неволя. Но в следващия миг ги сепнало кресчендото на тенора:

-Ааа! Аааа! Ааааа!
Убихте, унищожихте, ограбихте ни,
От Ора на говеда напра’ихте ни!
Д’ееба ваш’та мама бояджийска,
д’ееба ваш’та мама обирджийска,
д’ееба ваш’та мама подлизурска,
д’ееба ваш’та мама клати*урска,
д’ееба ваш’та мама дупедавска,
д’ееба ваш’та мама песоглавска!
Д’ееба ваш’та мама фашиСка!
Д’ееба ваш’та мама комуниСка!
Ааааааа!

И този мъж-канара, с як шопски кокал и харизматична осанка, се разридал.

Почервенели – вероятно не само от виното – поръчителите на „музиката“ се изсулили „като мокра връв“ през задния вход на хоремага.

В следващата секунда кръчмата разбудила полузаспалото село с гръмовития възглас „Браво, Апостоле!“ и нестихващи ръкопляскания.

Не последвала обичайната в такива случаи наказателна мярка – въдворяване на „народния враг“ в концлагера Белене.

Обяснението се крие в противоречивото (меко казано) близко минало на двама от засегнатите: Мичо Сврачето – доверен куриер на хитлеровото посолство в София, Яне Петков – активен член на младежката антикомунистическа организация „Бранник“.

Щото такива бяха немалко от „ръководните другари“ – долни кариеристи, готови да минават през трупове и да слугуват на всеки, който им предостави възможност да грабят българите.

Също като днес…

 

Николай ГУСЕВ

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.