Home » Авторски страници

За неолибералните мантри и пещерния антикомунизъм

2012.10.11 Няма коментари

Гледна точка на Светослав Атаджанов

 

Стигнахме ли дъното в икономическата и социална деградация на обществото ни? Трудно може да се отговори на този въпрос, след като икономическото и социалното ни развитие на практика е спряло. Вече се коментира, че дори някои африкански страни са пред нас в икономиката и политиката на доходите. Изглежда е дошло време да преосмислим от позициите на  реализма най-близкото си минало. Необходима е ясна представа за бъдещето на народа ни, който демографски се свива с нарастващи темпове, както и площта на обработваемата земя.

Осъзнаването на предишния период на соца трябва да разшири границите на днешния ни исторически и политически избор.Този избор, въпреки активността на нашенските „реформатори” все още не е направен. Осъществяваният от тях либерален или неолиберален „избор” и по форма, и по същество е фиктивен, тъй като избягва общественото съзнание. Никакво мирогледно осмисляне и още повече някакъв стратегически  избор на либерално-пазарната парадигма на нивото на националното съзнание нямаше! Операцията бе проведена под наркозата на средствата за масова информация по метода на „шоковата терапия” и пациентът просто не успя да разбере какво става. Затова сравнението с предишната епоха не е просто носталгия по миналото, а потребност от адекватно разбиране на настоящето. Защото главен проблем на нашето време, разбира се, не е Живков и обкръжението му, а острата криза на национално-историческата идентичност като неспособност на обществото ни да гледа в бъдещето.

Ние принципно не можем да решим този проблем, игнорирайки предишната епоха, извеждайки я в скоби извън нашата история, като излишно или безполезно. Отричайки се от нея, ние се оказваме в това странно извънисторическо пространство на днешната ситуация, където настоящето секва катастрофално и бъдеще не съществува! Това е пространство на историческа празнота и безтегловност. Тук вече е неуместна закъснялата рефлексия на антикомунизма, а възниква задачата за практическото национално-историческото оцеляване. Както и за това какъв тип държавност имаме днес и, в някои отношения, въобще имаме ли такава.

Както и преди, нищо по-позитивно не се появява – нито в теорията, нито в практиката. За над двадесет години „реформи”, управляващата клика не можа да предложи никакъв малко или повече реален социално-държавен проект за изход от перманентната криза. Всичко се ограничава в отвлечени приказки за „идеала на пазарната икономика” – от олигархично-мутренски тип, с безволевото признание на диктата на пазарно-капиталистическите отношения във всички сфери на обществото, като друг образец не се сочи. А въпросът за национално-държавното възраждане изчезва в мъглявата перспектива на „постепенното вграждане в структурите на ЕС”. Крайно идеализирани очаквания…

Трябва вече да признаем, че за реалния строеж на съвременната историософия не достига едно историческо звено и това е социализмът, макар че той безспорно беше от тоталитарен тип. Тогава картината би станала по-пълна и бихме могли да помислим за реалната стратегия на възраждането. Праволинейният и повърхностен антикомунизъм, владеещ съзнанието през всичките години след „нежната” ни революция, ни прави в някакъв смисъл исторически слепи. Неслучайно антикомунизмът беше и си остава главният принцип на информационно-идеологическата политика на всички управляващи, дори и на т.н. ни „социалисти”. Именно по време на тяхното управление се проведоха десните реформи, и чудовищната трансформация на собствеността от общонародна в „частна”, но за избраници.

Това, че една такава дискусия разкрива болезнените моменти от ХХ век, така че някои даже подозират изкуствен умисъл в разпалването на вътрешнонационалната вражда, не трябва да ни смущава. С прости декларации за „национално единство” нищо не се променя. Именно тази задача си остава главна, докато не се случи ново единение – мирогледно, историческо и политическо.

Историята на ХХ век, с цялата й сложност и противоречивост, не се дели на „национална” и „социалистическа”. Затова буксува националното самосъзнание, защото този въпрос изисква пълноценни, а не половинчати решения, съзнателен цивилизационен избор, а не лекомислено ровене  в мръсното бельо на историята.

Яростният антикомунизъм тук се явява главна пречка. В неговата самоуверена природа изпъква просташко самоотричане от Родината, неизбежно водещо до загуба правото на бъдеще. Зад фалша на антикомунистическите щампи на довчерашните правоверни комунисти и агенти на ДС се губи смисълът на историята. Важното значение на създаденото за този период се смалява до живот без никаква стойност. Трудът на хиляди, на милиони по-възрастни наши сънародници или на нашите майки, бащи или деди, това, което те бяха създали като материални и културни блага, се превръща в прах. Това казва нашата съвест, непозволяваща предишното време да се гледа само през една призма, да се отрича това, което, както се казва, самият народ беше построил. Защото нищо в историята не е само „черно“ или само „бяло“ и с „черно-бял“ подход могат да се правя само половинчати, повърхностни изводи.

Днешната „либерална революция” е надеждно прикрита с апелации към миналото. В този двусмислен либерално-глобалистки тандем е скрита цялата днешна лъжа на епохата. Чрез антикомунизма домораслите ни „либерали” прикриват извършената от тях разруха, а „социалистите” приемат това, като придават на процеса видима легитимност. Инерцията на антикомунизма, зададена от либералите и активно поддържана от политическото мнозинство, вкарва нашата история в безизходността на някакво небитие, в посока, откъдето излизане няма. Парадоксално, бившият изостанал Китай, съхранил „във времената на промените” своето „социалистическо” минало, уверено се развива като световен икономически лидер, а до неотдавна могъщата Русия, която упорито се отрича от него, вегетира и се изражда. Какъв по-нагледен пример от този?

В този контекст пещерният антикомунизмът става в някакъв смисъл деструктивен фактор. Тъй като той не носи вече никакъв позитивен смисъл относно бъдещето, а изцяло е насочен към по-нататъшното унищожаване на миналото, безсмислено разрушавайки всички мостове, свързващи различни периоди от историята, преживяна от това общество. През всички години след промените той си остана някакъв главен ентропиен* фактор, умножаващ хаоса в общественото съзнание. Може би войнстващите антикомунисти не съзнават, че приличат по някакъв начин на войнстващите „комунисти“ отпреди 10-ти ноември 1989 г. И тогава, в онзи исторически период, някои много искаха светът да е „черно-бял“, макар техните идеологически мантри да бяха съвсем други.

 

————————————————————————

* Ентропия – мярка за неопределеност (хаос)

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.