Home » Избрано

Биг Брадър в Политбюро

2012.10.20 Няма коментари

Ясен Бориславов,  в. “Сега”

Масовият интерес, предизвикан от дигитализирания архив на Политбюро, изглежда напълно разбираем. Повече от месец вече сайтът с протоколи и решения от периода 1944-1989 г. се радва на всекидневни многохилядни посещения, поради което в отделни часове, особено в събота и неделя, става трудно достъпен. Първите медийни реакции съвсем очаквано бяха свързани с надзъртане в пикантно-битовите детайли – как е живял високият етаж на властта, коли, резиденции, чаршафи, колко е получавал Тодор Живков и т.н. Естествено, това е по-маловажният пласт от информацията, затворена в папките на архива. Има по-значими и по-интересни неща, но те като че ли не са така зрелищни. Освен това не са и съвсем неизвестни. За историците архивът е достъпен от началото на 90-те.

Изглежда, много хора днес търсят в документите някаква съкровена истина за своя живот, нещо много важно, но внезапно забравено, което трябва да си спомнят, за да ги измъкне от някаква социална амнезия. Усилието малко напомня за поведението на пациентите в лудницата, където попада счетоводителят Берлага от “Златният телец”. Там той забелязва, че лудите почти не разговарят помежду си. “Те мислят през цялото време. Те имат много мисли, трябва нещо да си спомнят, да си спомнят най-важното, от какво зависи щастието… да се разбере най-после какво се е случило, защо всичко е станало лошо, когато по-рано всичко е било хубаво.” Ритуалите на това закъсняло усилие днес се изпълняват пред клавиатурата.

Какво казват тези документи 30, 40 или 50 години след събитията, за които се отнасят?

Най-важна, а сигурно и най-любопитна за читателите, е възможността да се надникне в “кутията на властта”, да се видят от първа ръка нейните чаркове и как точно работи. Вижда се манталитетът на тогавашния партиен и държавен елит, неговият морален, емоционален и образователен статус. Гледката, общо взето, не респектира. От различни преписки стават ясни някои известни и по-рано неща. Например това, че на дипломатически длъжности регламентирано са назначавани служители на ДС. Или фактът, че властта се е занимавала с разработване на контрабандни канали за оръжие и други забранени стоки. Личи близостта на режима с масови убийци като Менгисту Хайле Мариам, както и взаимността с разни леви терористични фракции, за които са изпращани оръжейни и други доставки. От документите излизат разкази за шпионски афери (някои напълно измислени), диверсии по границите, малки и по-големи международни и домашни скандали, както и строителни злополучия като падането на новостроящ се мост при Лакатник или срутването на покрива в прокатния цех на ДМЗ “Ленин”, за които после дълго е умувано дали са станали поради вражеска диверсия или поради мърлящина.

Съвършено ясно е, че не е имало независима съдебна власт

(Което, в скоби ще припомним, е било регламентирано и в чл. 1 от Конституцията.) В много от решенията се казва, че “Политбюро смята за целесъобразно” определено дело да се преразгледа и/или да се реши по определен начин. Например в решение 150 от 1954 г. “Политбюро смята за целесъобразно да се даде съгласие за преразглеждане на делото срещу д-р Г., осъден на смърт през 1953 г. за шпионаж в полза на Югославия”. От преписката се разбира, че присъдата е издадена на базата на самопризнания, получени чрез инквизиране на подсъдимия. Подразбира се също, че инквизициите са били обичайна практика до средата на 50-те.

Не е имало и независими медии, както добре личи от много решения, в които изрично е посочено как точно трябва да се отрази във вестниците едно или друго събитие.

В архивите се виждат сложните и на моменти твърде динамични отношения между партийното ръководство и структурите на МВР и ДС. Впечатляващи са също мащабите на доносничеството. То е основен стълб, на който се крепи властта.

Става ясно, че най-важните политически и стопански решения често са идвали готови от Москва. Това добре се разбира покрай едно писмо на Никита Хрушчов от ноември 1955 г. до ЦК на БКП “за подема в селското стопанство и развитието на отделните отрасли на промишлеността”. Съветският съюз предлага да подпомага българското земеделие с техника под формата на кредит, срещу който очаква да получава храни и земеделска продукция. Препоръчва се също България да построи заводи за велосипеди, мотоциклети, часовници, както и за сглобаване на автомобили “с части, произведени в други страни с народна демокрация”. Писмото предизвиква сериозно организационно оживление в Политбюро и ЦК на БКП. Направените от съветския ръководител “предложения”, естествено, са възприети като неотложни задачи и са разпределени за изпълнение между отделни отговорни фактори у нас. Това явно е модел, по който са се случвали много неща.

В много от документите личи един ясно изразен “религиозен” профил на властта

Тя прилича на някаква религиозна секта, която живее в параноично раздвоение между възторга и страха. Възторг от победата на социализма, успехите на трудещите се, подкрепата на братския Съветски съюз и КПСС, настъплението на световната революция и т.н. По-интересен обаче е страхът – страх от някакво абстрактно зло, нещо като триглавата ламя от приказките, която никой не е виждал, но всички знаят, че живее в езеро или пещера някъде край селото и всяка година изяжда най-личните моми и момци. Сред партийната върхушка това абстрактно зло се нарича “политическа грешка”. Политическата грешка не е престъпление, а нещо по-страшно, тя е грях, който в по-тежкия случай може да окачи някого на бесилото като Трайчо Костов, а в по-лекия може да низвергне грешника завинаги или временно от редовете на праведните. Който се интересува от технологията на партийните жертвоприношения, може да я открие в архивите на Политбюро. Прави впечатление, че те са доста лаконични относно свалянето на Вълко Червенков. С протокол 57 от 6 април 1956 г. Политбюро решава да предложи на пленум на ЦК той да бъде освободен, а с решение от 5 юни е постановено преустройване на музеите в духа на решенията на XX конгрес на КПСС, като “се отстрани влиянието на култа към личността”.

Сред партийното и непартийното простолюдие чувството на страх е поддържано чрез образа на врага (вътрешен и външен), както и чрез образа на войната. През 50-те и 60-те години сянката на войната присъства постоянно в обществения живот. Тя изглежда парадигмално неизбежна почти като Апокалипсиса в Новия завет. Непрестанно се строят скривалища, бомбоубежища и други военни съоръжения, а цивилното население се обучава как да посрещне ядрения взрив.

Религиозният профил на властта прави логичен и образа на покаялия се грешник, който също наднича от архивите. В протокол от 6 април 1955 Политбюро “не възразява” проф. Димитър Димитров да участва в конференция на съветски археолози в Москва. От приложеното досие става ясно, че професорът в началото на научната си кариера е бил в професионална близост с Богдан Филов и е писал статии в прогермански дух, но по-късно си е променил възгледите, а през 1950 г. си е направил сериозна публична самокритика и сега партията му прощава и не само го е оставила жив, но го пуска да замине на конференция.

През лятото на 1955 г. Политбюро решава да се подобрят отношенията с Югославия. По този повод е утвърден списък на произведенията с антититовско съдържание, които “органите на Министерството на културата следва незабавно да изземат от продажба”. Освен това е решено “съчиненията на партийни другари, които подлежат на преиздаване, да се прочистят от подобни текстове”. Явно става дума за частична промяна в официалния катехизис, предизвикана от събития по оста Москва-Белград. Любопитно е, че в заглавията на пространния списък от антититовска книжнина освен очаквани изрази като “титофашистка Югославия”, “титофашизъм” ,”англо-американски империализъм” и пр. има и невинно звучащи титули като “Граничари (естраден сборник)”, “Едноактни комедии и сценки”, “Естраден антититовски сборник” , “Хумор на народните демокрации”, “Сборник за художествена самодейност”. Сигурно е интересно да се изследва как идеологическата догма е превръщана в народно творчество.

Интересно е също да се види

технологията за ухажване и дисциплиниране на интелигенцията

През септември 1955 г. Съюзът на писателите предлага да се даде орден “9 септември I степен” на проф. Георги Цанев по случай 60-годишнината му. В Политбюро възразяват, защото това е орден, който се дава за особени заслуги към въпросната дата. При Цанев те не са били безспорни. В приложената кадрова справка освен приносите му в левия печат преди 9 септември 1944 г. е посочено и тъмно петно – сътрудничество в сп. “Златорог”. Затова му дават орден “Народна република България II степен”. От преписката става ясно, че първа степен от същия орден вече са получили Крум Кюлявков, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, а втора степен има Елисавета Багряна. Никола Фурнаджиев е получил през 1953 г. “9 септември I степен”, а на Ангел Каралийчев през 1952-ра е даден “Червено знаме на труда”. Всекиму според заслугите.

През 1960 г., следвайки съветския опит, Политбюро решава да се създадат т.нар. “другарски съдилища”. Любопитно е, че тези комично изглеждащи днес обиталища на юридическата самодейност са били подведомствени на Министерството на правосъдието, Главна прокуратура, Върховния съд, ЦС на профсъюзите и НС на ОФ. Със същото решение “във връзка с по-нататъшното разширяване на социалистическата демокрация” са създадени и “въоръжени отряди на трудещите се за опазване на обществения ред”, като са разпуснати съществуващите дотогава Въоръжени работнически отряди и групи (ВРОГ). Днес бихме определили тези институции като особена форма на държавно-обществена олигофрения.

Голяма част от архива показва как Политбюро се е занимавало и със съвсем маловажни за екзекутивна държавна власт теми. Документите от този тип като правило започват с формулата “Политбюро не възразява”… да се назначи някой зам.-директор на предприятие или да се уволни друг, да се назначи ректор на университет или някой майор в политотдела на Строителни войски, да се изпрати някой за втори или трети секретар в посолство, да се покани профсъюзен деятел от братска държава на гости у нас или някой комсомолски деятел да замине на младежка среща в чужбина. Това се нарича съгласуване. В едно от тези решения, например, се казва, че Политбюро “не възразява студенти от Сирия да посетят България на връщане от Унгария”. Има и много други любопитни в своята нелепост решения. В една секретна преписка от началото на 50-те

трескаво се издирват някакви изчезнали неясно как лимонадени шишета

от партийна резиденция.

Прави впечатление също, че през целия период непрекъснато се правят някакви реформи. Политбюро непрестанно “утвърждава решение за по-нататъшното подобряване дейността на…”

От архива изскачат интересни и позабравени думи и изрази.

Например думата “недоносителство”

Това е тежко престъпление. Означава да знаеш нещо уличаващо някого и да не съобщиш за това. Хубава дума е “добромания”. Някакъв командир на гранична застава е критикуван за “добромания”. Отнасял се е човешки с подчинените си. Интересен израз е “затворено писмо”. Това е писмо до всички партийни организации, изготвено в ЦК на БКП. В него обикновено се обяснява заради какви допуснати грешки Еди-кой си е изваден от състава на ЦК. “Изваден от състава” също е характерна формулировка, както и глаголът “изготвям”. Е, не са стилистично издържани като любимия на някои депутати от ГЕРБ глагол “входирам”, но са вършили работа.

Времето има чудната способност да променя фокуса на значимостта. Смятани за съдбовно важни някога неща, след време изглеждат глупави или смешни. Сещам се в тази връзка за една случка от моята гимназия. Имаше кампания за събиране на дрехи за гладуващите деца в Етиопия или Ангола, вече не помня точно коя африканска страна. Не помня и защо точно дрехи, а не салам или консерви. Но помня, че тогава покрай ризите и пуловерите някой беше донесъл и три мъжки вратовръзки. Част от управленските решения на Политбюро днес приличат на онези мъжки вратовръзки, които трябва да са украсили подутите от глад коремчета на три африкански деца.

Архивът показва картината на развитието във всички обществени сфери – партийно строителство, икономика и финанси, социална дейност, международни отношения, образование, военно дело, вътрешна сигурност, медии, пропаганда и агитация, култура, художествена самодейност, спорт, туризъм и т.н. Много от документите дават отговори на щекотливи въпроси или поставят нови въпроси, чиито отговори са скрити в други архиви или пък са необратимо разтворени във времето. Той не сглобява целия пъзел на историята, но прави картината по-жива.

Държавата е управлявана, както се управлява корпорация,

а Политбюро е нещо като борд на директорите. Дори нещо повече – колективен Биг брадър, който вижда и знае всичко. Общ преглед на документите създава усещане, че през десетилетията на социализма страната се е развивала от догматичен и непросветен абсолютизъм към по-малко догматичен и малко по-просветен абсолютизъм. Промените са ставали с предпазливи стъпки чрез вътрешно договаряне в самата партия.

Архивът не дава категорични отговори на въпроси относно генеалогията и механиката на т.нар. демократичен преход, но отделни документи помагат за известно подсещане. Отговорите на тези въпроси са скрити в други архиви и сигурно ще бъдат отворени, когато са без особено значение.

Едва ли някой очаква от публикуваните документи на Политбюро да излязат зашеметяващи разкрития, които да преобърнат представите за затворения в папките исторически период. Каква тогава е причината за бурния обществен интерес, при това, убеден съм, точно сред хора, които са преживели и помнят събитията, които архивът пази? Изглежда, част от магията е в смяната на ролите. 45 години Политбюро е било в позицията на Биг Брадър, а сега ролите са разменени. Днес животът на старите партийни велможи предизвиква почти същия интерес като менталния статус на Черната Златка. Изглежда, и двете версии на групово воайорство имат сходна социална симптоматика – търсене на някакви объркани или изгубени баланси на човешкото достойнство.

Кинопрожекция или партийно събрание, 50-те години на ХХ век. Снимка: lostbulgaria.com

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.