Home » Авторски страници, Избрано, литература

Среща на гара Подвик

2012.01.21 Няма коментари
Spread the love

Разказ от  Вили Димова

…Тръгнахме през нощта. Пътувахме с влак. Беше тъмно и студено. Толкова беше студено, че можехме да правим ледени фигурки с дъха си.

Спряхме на малка гаричка. Трябваше да изчакаме друг влак, за да продължим нататък. Наближаваше утрото. Вътре в гаричката беше топло. Огънят пръскаше светлина чак до вратата. В стаята нямаше никой. Беше така чисто и уютно, че ми се прииска да се сгуша до прозореца. Първите слънчеви лъчи пробягаха по върховете на елите, наблизо бе връх Българка. Полите на планината стигаха чак дотук и сякаш гората бе красива по краищата им дантела.

Наблизо се обади куче. Вратата се отвори и влезе стопанинът. Бил на сутрешната си обиколка. Поздрави ни с добре дошли и ни почерпи с топло кафе и препечен хляб. Оттегли се настрани, за да не ни безпокои и да прекараме времето си тук, както намерим за добре.

Той седна до прозореца и, унесен в мълчание, се пренесе някъде. После задържа дъха си, като че да съхрани мига, и се върна в реалността. Вдигна очи, спря погледа си на мен и попита:

– Как е пътуването? Забравиха да спират влаковете тук, правят го  само като закъсат. Пътуващите влизат в гаричката, за да се стоплят. А като си тръгват толкова бързат, че забравят и вратата да затворят.

– А защо не им кажеш?

– Да кажа?! Тук чистото се вижда и топлото се усеща, нали…?

–  В една книга прочетох, че хората, за да се разбират, трябва да направят крачка един към друг.

–  Прочела си го, казваш… Прочете ли как се казва гаричката?

–  Подвик. Почти като подвиг.

–   Почти. Но не е.

–   А аз си мислeх за Япония, докато пътувахме. Искал ли си да идеш в Япония? Япония беше разтърсена от земетресения. Много хора си отидоха. За нас сякаш времето в Япония е спряло, замряло е в заличените сгради, квартали, брегове, а то продължава да тече. Толкова е тревожно…

–  В Япония ме питаш дали бих отишъл. Аз да те попитам нещо: в такава ситуация българите какво биха направили един за друг?

–  Не знам. Но в България днес сякаш се живее между забравата и самозабравата. Чудя се дали въобще избираме как да живеем.

–  И с дъщеря ми все това си говорим. Тя пише книга за свободната воля. Казах й: “Дъще, ако разумът може да отсее, ще те разберат”.

–  Земята се променя. Случайно ли е това, което се случва?

–  А как се променя човечеството?

–  Има много трагедии, а със смъртта в България сякаш се свиква. Като че ли нищо не се е случило.

–  Изглежда се приема като нещо безобидно.

–  Смърт, която може да е причинена от една човешка грешка, от човешко недоглеждане и безхаберие.

–  Нима човешкият живот тук не струва нищо?

–  Аз си мисля и за друго: дали не свикнахме някой друг да носи отговорност вместо нас.

– Друг да избира вместо теб? Какъв ли избор ще имаш тогава?

Навън се чу свирка. Влакът всеки момент щеше да потегли.

————————————–

ВИЗИТКА

Вили Димова е родена в гр. Карлово. Тя е филолог по образование. Работила е като редактор в Нова българска телевизия. В момента работи като PR на Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.