2022-11-29

3 thoughts on “Вий сте идиоти

  1. MY PRAYER

    Oh, you, my God, my fair God,
    who doesn’t live in Heaven up,
    but you, who are in me, my God,
    into my soul and in my heart.

    Not you to whom the monks and priests
    make their bows and bend, not you
    whom all the ortodoxal beasts
    light up the sacred tapers to.

    Not you who made of mud and dirt
    the man, the woman, but forsakes
    the human being on the Earth
    to be its everlasting slave.

    Not you who’s consecrated kings,
    the patriarchs and every Pope,
    not you who’s left in misery
    my poor brothers in the woe.

    Not you, who teaches slaves to pray,
    to cry for mercy and to bear
    the suffering until the grave
    with their hopes in vain to cherish.

    Not you, oh, God of liars, who
    has blessed dishonest tyrants all,
    not you, an idol of the fools,
    an idol of the human foes.

    But you, oh, God of sense and mind,
    oh, God, defender of the slaves,
    whose day the people and mankind
    are going soon to celebrate.

    Inspire everyone, oh, God
    with love alive for freedom, then
    each one will struggle as he could
    with all the enemies of men.

    And at the end support my arms,
    when rises the revolt of slaves,
    in rows of their fight at last
    to find also my only grave.

    Don’t let abroad this vigour heart
    lost in youth cool down at present.
    Don’t let my voice unlikely pass
    silently as through the desert.

    © Hristo Botev
    © Temenuga Marinova – translated from bulgarian
    =============================
    © HADJI DIMITAR

    Alive, still alive! On the mountain’s crest
    there sunk into blood he’s lying withdrawn,
    a rebel with deep wound in his chest,
    a rebel in youth and vigorous growth.

    A rifle is thrown on left side. On right
    one, broken in two, is left off a sword.
    The eyes have grown dim. He’s swaying his head.
    The mouth is damning the whole Universe.

    The rebel is lying but in the sky
    the Sun is stood still burning with anger.
    A woman’s reaping down singing in fields.
    The wound is bleeding as there’s no ending.

    It’s harvest time now. Sing all you bondmaids
    songs of despair and shine Sun of wrath
    in that land of slaves. There’s going to rest
    that brave rebel, too…But be silent, heart!

    He, who falls down in battle for freedom,
    he will not die, for the Earth and the sky,
    Nature and beasts are grieving for him and
    singers in songs tell about his life.

    An eagle’s shading him in the hot days.
    A wolf is licking gently his deep wound.
    The falcon above, that bird of the braves,
    from high’s taking care for his brother, too.

    The night comes there. The moon appears.
    The stars strew over the dome of heavens.
    The forest whispers. The wind then whistles.
    The mountain’s singing a song of rebels.

    And maidens of woods, each one in white dress,
    begin their weird and marvelous tunes.
    They come through the grass with winged silent steps
    to rebel and sit by him under moon.

    One of them ties with herbs his wound round.
    Another with water cools him. Inclined,
    the third one quickly kisses his mouth.
    He’s looking at her. She’s smiling and kind.

    Tell me, my sister, where is Karadja?
    Where are my faithful fellows, my dear?
    Tell me and take then my soul to afar.
    My only wish is to die, sister, here.

    They clap and tightly embraced up they soar
    with songs in darkness in distant skies far.
    They fly and sing till the dawn, searching for
    the spirit of hero by name Karadja.

    The day breaks but in the mountain at noon
    the rebel’s lying in blood and languor.
    The wolf is licking his ulcerous wound.
    The Sun is burning as there’s no ending.

  2. Случайност или съдба?

    Късно нощес бях пуснал – непосредствено след публикуването на горния коментар – филма на френската телевизия „ARTE G.E.I.E.“ за Янко Н. Янков-Вельовски ( French TV film about prof.Ianko Iankov, by eurochicago http://www.youtube.com/v/BlZXESNc_cM ).

    Излъчен за първи път на 15.12.1999 г. (непосредствено след филм със същата продължителност за тогавашния руски президент Борис Елцин), филмът със своя едновременно директен и иносказателен кинематографичен език разказваше историята на един непоколебим борец за човешки права и голям учен.

    Гледал съм го много пъти и не ме впечатли нито брезгливостта на бившия дисидент и вечен марксист Желю Желев, нито самодоволното разглаголствуване на ошопарения социолог и строител на голфигрища Андрей Райчев. Нещо друго привлече този път вниманието ми.

    На 6-ата секунда след 7-ата минута с чаша в ръка се мерна профилът на – кого мислите? – Димитри Иванов! Пируващ с група млади дами около маса, отрупана с (вероятно изпразнени) алкохолни бутилки.

    Това – на фона на чинията с постен боб, която съпругата на професора сипа на невръстната им дъщеричка. Пируващите сред алкохолни изпарения еманации на отиващата си, за да остане завинаги, система – и бъдещето на България, ограбено от същите перверзни канибали, задоволяващо се с чиния постно ядене.

    Наистина, французите са изключителни майстори на семантиката!

    Димитрий вероятно случайно е бил уловен по риза и вратовръзка в шикозното заведение – нима е редно да виним човека, че е толкова талантлив?! Та талантът не е заслуга, а е дар – и то дар от Бога. Все пак, когато го експлоатираш, първо помисли кому служиш с даденото ти свише…).

  3. „Аз, не от смелост, а под въздействието на алкохола, казах, че е много тясно в страна колкото една човешка длан. Джагаров, и той под въздействието на алкохола се обиди, стана, тръгна си и ме остави аз да платя всичко изпито от неговите български и френски гости в бар „Астория“. Ама аз, нали съм скръндза, не платих, ами го прехвърлих по сметка на българския писателски съюз.

    Бях ученик в Х или ХІ клас, когато младият тогава поет Георги Джагаров посети нашето училище (имаше такава практика – срещи на учениците с творци на перото). Бях си купил стихосбирката му и съответно получих автограф („На Н. от автора за спомен от срещата ни в СХХХ училище и за бъдещи срещи в поезията“; е, в поезията не се срещнахме – тя не е за всяка уста лъжица).

    Освен цитираното четиристишие за „земя като една човешка длан“ там попаднах и на друго, което ме смути и озадачи. Цитирам – пък всеки да си прави изводите:

    „Аз бях добър, аз бях невинен,
    но хвана ме и мене бяс:
    като не мога да ви мина –
    до вас поне да дораста…“

    Явно силно ме е впечатлило, щом като съм го запомнил от едно прочитане, случило се преди повече от половин век.

    Не виждам нищо странно във факта, че повечето наши изтъкнати художници на изящната словесност са пияндета: това е стара езическа традиция, и не само в България. Особено когато пиячката е „на чужд гръб“ – както в цитирания от талантливия български майстор на журналистическата баданарка Димитри Иванов случай.

    Ботевата сатира „В механата“ беше любимото ми стихотворение – с него закривах импровизираните вечеринки, с които драмсъставът на нашия ХІ-Б клас обикаляше селските читалищни салони около столицата. Дали съм влагал съзнателно протестен момент срещу системата? Своеобразен дисидентски мотив? Едва ли – по-скоро неосъзнат, или подсъзнателен, юношески протест срещу изглеждащото железобетонно статукво.

    Днес… Днес пенсията не стига дори за чаша кафе, къде ти за вино. Пък и талантът е далеч под средното равнище на пишещите пиещи – или на пиещите пишещи – ако въобще словоредът има каквото и да е значение в случая. Смущава ме друго:

    Вчера е бил арестуван един наистина талантлив човек – голям учен, честен политик (колкото и рядко да се съчетават тези два термини) и непоколебим правозащитник – проф. Янко Н. Янков-Вельовски. Арестуван заради отказ да свидетелствува… против себе си. Тъй като няма как да го уличат в престъпление, акълът им стигнал само до тази процесуална врътка.

    Това и в турско го нямаше. Но тогава поне имаше един Христо Ботев…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *