Димитри Иванов, в. „Сега“
РЕЗЮМЕ: Ще стане дума за политика и за смеещото се човече Смайли. Край на резюмето.
Под моя прозорец е моят автомобил, допотопен фолксваген-пасат. Отлично върви, но десетина дни не го карах, щото трябва да измета снега от предното стъкло и капак, а на снега има рисунки, букви, отпечатъци от детски ръчички. Пише ЧНГ, ЧРД, нарисувано е смеещото се човече Смайли като емотикона Smiley и децата се „подписали“ с мъничките си длани.
Комшийски хлапета са сигурно. Сигурно са видели батковците си да рисуват по стените графити със спрей.
Аз се заглеждам по графити, откакто в един междуконтинентален полет прочетох в тоалетната на самолета: Stop the World, I want to step down.
Творчество е това. Безкористно, анонимно, не за пари и слава. Но спечели световна медийна слава за България намацването на фигури от паметника на съветската армия в София като американски комикс герои. Възторгнах се, а ми казаха, че не зачитам подвига на Червената армия. Пък аз помня този подвиг и се прекланям пред подвига, но не се прекланям пред „творците“, които за много пари направиха паметник на подвига.
Понеже съм скучен в компания и все мълча, подканят ме: „Стига мълча като пукал, кажи и ти нещо“. Докато ме ядосат. На едни мои приятели, които накичиха градове и градчета с техните скулптурни творби им казах, че са като песовете, които напикават диреците, за да оставят следата си, само че мъжките кучета не го правят за пари, а по инстинкт маркират територия. Щяха да ме набият.
Аз пък, понеже не можех да набия телевизора, изхвърлих го, когато той ми представи Втората световна война без червеноармейците и приблизително така: В Европа един лош човек убивал евреите; тогава американците отишли и освободили Европа. Сега съм само на US „Radio Symphonу“; щото най ми допада и е с линк към NYT News. Нeнавиждам телевизиите; от простеещата Fox News до културната Discovery History Channel, която изкара Орфей негър.
Филмът беше за Аргонавтите, бандата на хероите с Джейсън воглаве, дето още преди Троянската война на една лодка – хайде кораб да речем, построен от корабостроителя Аргус – тръгнали за Колхида в днешна Грузия да откраднат златното руно. Джейсън е Язон. Той не основал Рим като Ромул и Рем, но основал града, който сега е словенската столица Любляна, а това малко ли е? А? Откъде накъде само македонците ще крадат история и легенди?
Красива е приказката за аргонавтите и е правдоподобна; героите на всички времена крадат. Но Орфей е тъдявашен, по нашите земи нямало негри. Предполагам, политическата коректност изисква между аргонавтите да има поне един негър. Античните митове, като и библейските митове и легенди, за всичко стават. Доскорошният премиер Георгиос Папандреу каза, че въпреки дълга гърците ще се доберат до Итака като Одисей. Не знам дали и хитроумният Одисей би могъл, но това е друга тема и аз се връщам към моята тема за телевизионните хитринки.
Навремето, ако щете вярвайте, в България имаше само една телевизия. Ние станахме вредом всекиму познати, понеже бяхме монополисти. Имахме един симпатичен колега Цецо Алипиев, спортен коментатор и умен. Забележете, не казвам спортен коментатор, „но“ умен… Той ми викаше Сфинкса. Здравей, Сфинкс!, казваше ми той в асансьора или като се разминавахме в коридора. Цецо ме слушаше как витиевато говоря от екрана, за да разберат, които искам да разберат, и да не разберат, които не искам да разберат.
Кеворк, който тогава ми беше приятел и началник, но повече второто, обясни на Цецо:
– Джимо все мълчи. Каза ми, че говори само когато му плащат. На среща със зрители Джимо каза, че ако четеш, ставаш начетен, ако гледаш телевизия, ставаш нателевизен. Значи нищо не ставаш – целият салон знаеше, че няма дума нателевизен. Джимо, признай, че го каза.
– Да – признах аз.
– Е, нещо като метафора – защити ме Цецо.
– Ами! Той и метафори!
Прав беше началникът ми. Метафорите са за поетите, Пък аз все се хвалех, че никога не съм писал стихове, нещо, с което малцина могат да се похвалят. И графити не съм писал, но те по ми говорят какъв е светът, в който живеем.
Карикатуристът аниматор Доню Донев каза на поетите да не приемат лаврови венци, за да не си издадат номера на шапката.
Преди него Тадеуш Ружевич питал защо поетите не пишат „поет“ на визитките си и не носят шапки като лаврови венци. Това ми го каза Адам Михник, когато разговарях с него за телевизионното предаване „Наблюдател“. Но Адам Михник знаеше, че аз знам, че Tadeusz Rosewicz има биография; бил в полската съпротива и е истински поет; и че Силвия Борисова, която превеждаше при нашия разговор с Михник, е преводачка на Тадеуш Ружевич.
Миналата сряда рекох, че българската лодка потъва, и нарекох българските генерали и партии „баласт“ за изхвърляне. Форумец с ник *666*, който никога не се е обаждал, не се стърпя и ме поправи основателно. Обясни ми, че баластът придава на кораба устойчивост и не баластът, а „the black water“ (the sewage) вреди на всеки плавателен съд и трябва да се изхвърли, но международните конвенции не позволяват това.
Съгласен съм с *666*. „Демокрацията“ е международна конвенция, която не позволява без партии.
За генералите и за партиите вече ще си мисля не като за баласт, а като за „black water“ (sewage). Защото:
(1) Тъй като България няма армия, генералите са излишни, (2) партиите паразитират върху снагата народна, смучейки субсидии, и затова са толкова много, (3) няма партии в България; има шепа богаташи и беден народ, което не е само български, а световен проблем, (4) ГЕРБ не е партия, понеже е нищо без сегашния премиер ББ, (5) БСП не е партия, още по-малко лява, и се умилква на опозорилото се над Югославия НАТО, (6) ДПС не е партия, а обединение на преследваните български мохамедани, които отдавна вече не са преследвани, (7) „сините“ ги няма, (8) „Атака“ чезне, (9) РЗС се перчеше, че ще уволни ББ, а сега му се умилква.
Всъщност и преди 1989 г. нямаше партии в България. Комунистите не бяха партия, а йерархична структура за власт и привилегии; казионните земеделци им се умилкваха.
Не се сърдя на българите, които не знаят това. Не съм по-умен от тях, само по-стар от тях. Живях в три режима – Царство България и после още два; единият наричаше себе си „социалистически“, другият сега нарича себе си „демократически“. Видях Втората световна война, после много войни в Азия, Близкия изток, Латинска Америка, че и в разпадащата се Югославия. Пробих навремето да пътувам по света като военен кореспондент, понеже никой не се натискаше да ходи, където се стреля. Искаха хората в Париж, Москва, Вашингтон, пък аз за там не можех да се вредя.
Видях, че умиращите от бомби, куршуми и насилие са по-малко от умиращите от глад или от дизентерия. Много вони, госпожици, госпожи и господа политолози, социолози. Но вие не сте виновни, че не сте видели това; не искам да се карам с вас. Избягвам да се карам.
Смешното е, че се скарах със Збигнев Бжежински, който минава за голям политолог и той наистина е.
Бжежински беше на границата между Пакистан и Афганистан откъм пакистанската страна, аз бях отсреща. През едни мощни репродуктори Бжежински каза: „Аллах е с вас!“ на талибаните откъм афганската страна, където бях аз.
По онова време САЩ даваха на талибаните едни много ефикасни „Stinger“, с които талибаните почнаха да брулят като круши от небето руските бойни вертолети. Нарамваш стингъра, прицелваш се на око, чуваш „цък… цък“ и колкото по ти се наденва вертолетът в обсега на поразяване, толкова по-бързо – „цък-цък-цък“.
Великият комуникатор и майтапчия Роналд Рейган на пресконференция на моравата пред Белия дом, когато някакъв вертолет му заглушаваше думите, попита журналистите „A Stinger anyone?“ (Някой няма ли „Стингър“). Тогавашните наши (и по съветски лиценз) „Игли“ не бяха по-лоши от стингърите, напротив, те сваляха дори „US F-15“ и френския „Мираж“. Но как да продадеш на талибаните „Игли“; те тогава от хероина вадеха десет пъти по-малко пари, отколкото сега; тогавашният иракски приятел на САЩ Саддам Хюсеин получаваше US помощ колкото да воюва с Иран, тогавашният US приятел Осама бин Ладен имаше недостатъчно саудитски пари. Това всъщност беше пречката, а не че „Иглите“ биха сваляли руски вертолети.
По-късно срещнах Бжежински във Вашингтон. Каза ми, че не живее в самия град, но наблизо, за да е до „центъра на световната политика“. Имал два ездитни коня и една кобила. Прие ме в неголяма стая за телевизионни интервюта, седнал зад бюро, зад гърба му – библиотека, томове книги. Не блубокс стена. Това трябва да го обясня:
Блубоксът в тв студио те изкарва на какъвто фон искаш – на фона на нощна София или New York by night, каквото кажеш. Моят началник ПК (Петър Кожухаров) говореше на фона на библиотека от страница, откъсната от каталога за мебели „Некерман“.
Бжежински се сепна, като взех да му възразявам, но запази отлично самообладание (спорът бе излъчен в тогавашното телевизионно предаване „Наблюдател“; Осама бин Ладен още не беше сринал кулите близнаци в Ню Йорк).
След разговора Бжежински ми подари новата си книга, надписа ми я както си му е редът, сбогувахме се. Почнахме с моя оператор да прибираме кабелите и прожекторите. Минах зад бюрото на Бжежински да му разгледам красивата библиотека.
Понечих да извадя една книга, дърпам, дърпам – не излиза. Щото то панел, щампосан като гърбове на книги.
Хилейки се като пача, минах покрай секретарката във фоайето и тя каза:
– Вижда се, че сте доволен от вашия разговор с мистър Бжежински, сър. Засмян сте като Смайли.
