Празник на площада, хейт в ефира

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Следобед е. Прибирам се от рехабилитация. Точният час не ме интересува. Дори не съм наясно кой ден е. Знам къде ми е селото и къде са ми джапанките. Останалото го знае Ива. Излягам се удобно на дивана и включвам телевизора. Трябва с нещо да си отвличам вниманието, докато тя ми направи таратора. Много се старае, а това изисква време. Става ми лошо от нетърпение, ако не мисля за друго. Да, тараторът е мой, защото Ива го прави лично за мен. Истински таратор, а не рядка чорба. Гъст и с всички нужни подправки като копър, орехи, чесън, черен пипер. Обичам таратор от дете, но тогава порциите все не ми стигаха и си мечтаех, когато порасна, да намеря някого, който да ми го прави в неограничено количество. Щастлив съм, че ми се сбъдна. Вече не съм дете, но все повече се вдетинявам. Да бъде!

Включвам телевизора. Стои на програмата от вчера вечерта. Гледахме риалити шоу. Сега дават празнично предаване. Изпълнителка, която спечели европейски музикален конкурс, трябва да мине по килим и да се качи на голяма сцена. Знам, че пътеката е червена, но умишлено избягвам да назовавам цветовете по имена, защото съм далтонист.

В очите ми започват да нахлуват усмихнати хора и добро настроение. Площадът се пълни с радостни почитатели на изпълнителката и на националния успех. Повечето държат в ръцете си трибагреници. Красиво е. Леко съм раздразнен, защото се улавям, че се усмихвам. Правя го рядко, защото не ми отива.

Двадесет минути по-късно сменям програмата. Принудително. В рамките на тези около двадесет минути четиридесет пъти чух да се произнася думата „хейт“. И нейните производни. Четиридесет пъти в рамките на двадесет минути са доста, дори и ако са излезли от устата на най-ревностния мразещ. На фона на все по-пълен с хора площад, усмихнати, красиви деца, трибагреници и празнична сцена.

Антипатичната словесна процесия я поведе водещата. До този момент ми беше симпатична. Вече не. Изглежда изпитваше наслада при всяко произнасяне на думата „хейт“. Сякаш потъваше в сладостта на любовна игра.

Към нея се притури и водещият, който коментираше не от студиото, а от мястото на празничното събитие. Напълно непознато за мен момче, което също ми беше симпатично. Преди. Сега не. Като черна станция и той започна лакомо да се самозадоволява с думата „хейт“. За първи път го видях, когато водеше телевизионна игра, в която възрастни подскачаха като деца върху квадрати и правоъгълници и им задаваха въпроси. Показваха им снимка на ютия и който по-бързо кажеше, че е уред за гладене – той печелеше. Тогава ми се стори скромен и дори срамежлив. Леко скован и неуверен. В момента танцуваше, подмяташе се и всеки момент очаквах да направи кълбо. Оказа се, че той бил световна знаменитост, пробила преди десетилетие в Холивуд. Не знаех. На толкова успял човек за какво му е да е неуверен водещ? При него на площада идваха гости, които се опитваха да кажат нещо позитивно, но той с лукаво и дяволито леконравие ги провокираше да говорят за „хейта“. Изненада ме. Да не бъде!

Върнаха ме в студиото и дадоха думата на единия гост. Той започна да се изказва. Отново за „хейта“. Разискваше казуса от позицията си на „света вода ненапита“. Същият преди няколко месеца написа скучно негативен пост в социалната мрежа, след като се бе прибрал вкъщи от разочароващ за него концерт на Guns N’ Roses. Обидните квалификации по адрес на легендарния вокал Аксел Роуз изобилстваха и преливаха в текста. Най-безобидната от тях беше „некадърник“. Става въпрос за признати от няколко поколения, от целия свят титанични музиканти, а не за малолетни участници в риалити шоу за таланти. Това „хейт“ ли беше, или приятелско споделяне на впечатления? Миналото не попречи на бъдещето му да изнесе днес лекция за вредата от „хейта“.

Следващият гост буквално омаза студиото със секрет от лицемерие и блажна фриволност. Винаги съм подлагал на съмнение неприязънта, която изпитвам към него, но сега се очаровах от проницателността си. Изказът му бе овчедушен и труден за описание. След задължителния си анонс за „хейта“ той сподели сентенция за бавноразвиващи, която съм сигурен, че завинаги ще попречи на мисълта му да работи в някакъв поне приемливо интелигентен режим. С премрежени очи и присвити устни промълви, че „скромността била за хората, които нямат други качества“. Не знам тогава как живее самият той, дори и без скромност.

На няколко пъти част от присъстващите си направиха устата, че с охота ще приемат да бъдат водещи на предстоящата европейска изява. Уж на шега. Никой обаче не ги покани. Когато десетина пъти сами повдигаха тази тема, те срамежливо и свенливо протриваха пръстите на ръцете си и събираха колене едно в друго като момичета. Мисълта им далеч не беше в празника, а в евентуалната изгода. Няма нищо лично в бизнеса.

Четиридесет пъти думата „хейт“ за двадесет минути ефирно време. Произнесена от хора, които искат доброто да победи. И то по време на празник. Изпълниха ме с вяра и доверие към добрите си намерения. Лично аз, когато съм щастлив, не мога да бъда лицемерен и оскърбителен. Явно за тях това е било по-важно от празничното събитие. Нямам друго обяснение, освен ако не са принудени по сценарий да бъдат такива. Какви? Никакви.

Загасих телевизора и инстинктивно се отнесох в определена посока. Това при мен е естествен рефлекс. Заради писането. Хоби ми е да анализирам собствения си характер и този на другите хора. Тази тема ми е най-интересна.

Хората с „ефирно влияние“ обичат да налагат мнението си и да прокарват свои доктрини. Те общо взето са едни и същи от цяла вечност. Въртят се като глухи кучки из студиата и само си менят местата. Подават си топката услужливо помежду си и изключително рядко я изпускат да отиде при някого новия, но задължително удобен. Пределно ясно е, че всичките блага трябва да се съхраняват в рамките на „монопола“. „Приемственост“ е лоша дума. Средствата трябва да се въртят в „семейството“. При тях лицемерието е истина, добротата – относителна.

Най-често от хората с „ефирно влияние“ могат да се чуят максимите: „българска работа“, „ганьовска работа“, „било типично по нашенски“, „в казана на ада българите сами се дърпат надолу“. Българинът бил „хейтър“, „зъл“, „лош“, „неблагодарен“, „завистлив“.

Кога да им се вярва на безликите с „ефирно влияние“? Когато ругаят българите и се разграничават от тях, или когато поискат от същите тези „зли мразещи“ да ги гледат и подкрепят, да гласуват за тях, да им пълнят залите, да им купуват билетите и да им пълнят хазната? В последния случай какви са българите? Сладки и мили, сигурно. Същите „ненавиждащи“ всичко и всеки, „негостоприемни“ българи. „Злобните“, „гадните“ и „злите“, които са просто част от една „ганьовска работа“.

Не е така. Знам го със сигурност. Не само у нас, а и по целия свят съществуват добри и лоши постъпки. Никой не е абониран само за единия вид. Моето семейство всеки ден отделя от залъка си и помага на някого. Малко, но от душа. Ние от кои българи сме? От „мразещите“? Свидетел съм на това как постоянно някой българин помага на друг човек или живо същество в беда. Правят го ежедневно. Те от кои българи са? Непрекъснато някой мой сънародник жертва живота си, дарява за болен човек, помага на беден. Това не е легенда, защото го виждам с очите си. Тези вопли за помощ с прикрепени банкови сметки към тях за болни деца и хора, страдащи от коварни болести – кой ги пълни? На кого благодарят борещите се със страданието и несполуката си? На „злите българи“, които тихо помагат, или на онези от екрана, които се възбуждат от заиграването с думата „хейт“, но иначе са от добрите?

На кого да вярваме? На тези с „ефирната власт“, които с презрение изричат „българска работа“, или на българите, които помагат на някое непознато за тях същество да се пребори с болестта или мизерията? Да бъдат вторите!

Онзи българин, който спечели автомобил от едно риалити и после го дари на болен човек, стоящ в безизходицата между живота и смъртта – той българин ли е, или е „хейтър“? Това „българска работа“ ли е, бе, душевни сукалчета? Със сигурност не е от тези с „ефирната власт“. Няма да мине и по килим, защото парчето плат в момента е заето. На него ще му се натягаме по-малко, защото изгодата е далеч по-незначителна, а постъпката му съвсем локална – просто един човешки живот, от който шоу не става. Кирията е в бъдещото мероприятие, защото то ще докара дивиденти и поръчки. Не на всички, но на когото трябва.

Дали съм „хейтър“, понеже постъпката на дарилия колата си на болен ми се вижда в пъти по-значима, дори и от десет лични победи в международен фестивал на някой наш сънародник? Не отричам последното, но благоговея над първото. Второто за мен е просто статистика, която приемам с усмивка. Ползите са за изпълнителката. Гордостта и благодарността ми в момента са заети с щедростта на победителя от телевизионното риалити. Да го бъде!

„Мразещ“ ли съм, понеже отвъд рекламните разходи, направени по колоездачната обиколка, виждам читалища и пътища, тънещи в мухъл и плесен? От години. И един паразитиращ патриотичен популизъм без грам покритие.

Сигурно съм „хейтър“, защото отвъд милионите, които ще се похарчат по бляскавото предстоящо музикално събитие, виждам хора на ръба на оцеляването, които, освен зрелище, няма да видят дори коричка хляб. Това са същите хора, стоящи между кавичките на определението „българска работа“ и „хейтъри“, които отделят от залъка си, даряват и спасяват, гласуват и плащат за разходите на „благородните шоумени“ и „ефирни владетели“, които са се впили като кърлежи в думата „хейт“. Досущ като нимфоманка във вибратор.

Вероятно „мразещите дарители“ на моменти са дразнещи, защото те не са си осигурили удобна позиция в сфера, в която постоянно капе, и се чувстват използвани.

Ние, „лошите“, неуместно ли е да си позволим лукса да се учудим какво всъщност ще види чуждият турист в страната ни, освен зрелището? Морето? Или бетона, с който то е оградено? Нашите най-големи забележителности са само в учебниците и книгите. Да, природата. По екопътеки наистина могат да тичат. На въздушни възглавници ли ще карат по стенещия ни от изнемогване асфалт? Ще им четем славната си история или ще ги впечатлим с няколко полуразкопки? С музеи ли ще ги впечатлим?

С Ива обиколихме да разгледаме и снимаме всичко, което Колю Фичето е създал. Поне онова, което е оцеляло. Стана ми жал. Припомних си, че забравата изглежда мъчително.

Скоро чух един човек, който разполага с медийна власт, да казва, че българинът бил мързелив. Бъркал си в носа и мрънкал недоволно. Отново не разбрах за кой българин става въпрос? За онзи, благодарение на който благоденства, или за някой хипотетичен и неконкретен? Този „работлив талант“ беше ли „хейтър“, когато в деня на смъртта на един велик артист, точно в деня на гибелта му, реши да напише в страницата си, че музиката на най-популярния му филм била „пълна скръб“? Кой държи патента на това сам да определя кой и кога е „мразещ“?

Прочел съм повече книги, отколкото пъти последният е влизал в телевизионно студио. Нали това му е работата. Половината томове, които съм изял с кориците, са все за надарени личности от всяка сфера на живота, които след смъртта си са признати, но преди нея са мизерствали. Вероятно не защото са били мързеливи и неталантливи, а защото са били „хейтъри“ и не са били угодни на хитрите с влияние. То и затова не се знае на някои от тях къде са им тленните останки, загубени в безименни гробове.

Нима някой вярва в упорито тиражираната легенда, че по телевизията и радиата се изрежда елитът, който е изстискан от най-мъдрите, талантливите и работливите човешки същества у нас? Не му е тук мястото да изброявам талантливите и работливи мъртви и живи българи, които не са били и няма да бъдат допуснати до ефира от вездесъщия „монопол“. Няма нищо лично в лицемерието на бизнеса.

Няма човек, на когото да не се е случвало да чака пред лекарски кабинет и някой да го пререди, защото е човек на доктора. Той по-болен ли е от чакащия? Не е, но е с протекции. Това е и причината той да има по-голям шанс да оздравее. Просто е застанал от правилната страна на барикадата. Примерно.

Случвало ми се е детето ми да бъде пренебрегнато, но не заради липсата на трудолюбие и талант, а заради това, че друга рожба е с правилните контакти. Постоянно се случва и на други, които са от моята страна на барикадата.

Нима политиците ни са най-облагодетелстваните финансово лица, защото са най-трудолюбивите и най-талантливите?

Ако два таланта стоят един до друг, шансът винаги ще е на страната на онзи с протекциите и финансовата подкрепа. Бедният талант ще изчака удобен момент или спортно щастие. Обикновено не го дочаква. Това не го казвам аз, а фактите. Пише го в книгите, а аз обичам да чета.

Оттам тръгнаха болезнените газове. От подутия корем на нашето общество. От недоверието в правдивостта на избора, когато същото това общество трябваше да гласува и то го направи, но в устата му остана неприятният вкус, че не е спечелил неговият музикален избор, а предварително избраният човек. Това е. Толкова е просто. Хората не са лоши, а лъгани.

Помолих една потребителка да спре да се заяжда с другите коментиращи и да остави различните мнения на спокойствие. Не мнения с ругатни и обиди, а просто различни мнения. Това се случи, преди да я залича завинаги. Отвърна ми, че ще се заяжда дотогава, докато всички кажат „браво“ и „благодаря“ на изпълнителката. Насила обаче хубост не става. Длъжни ли са да го направят, ако се чувстват излъгани? Длъжни ли са да го направят, ако не усещат вътрешна потребност да го сторят?

Всички ли, които не могат да пълзят, да се лигавят и да се натягат сополиво и угоднически на следващия мимолетен и еднодневен месия, но свеждат глава пред благородната постъпка на победителя в наскоро приключилото риалити, са „хейтъри“?

Добрите хора не правят така. Когато са щастливи и благодарни, те не изговарят за двадесет минути четиридесет пъти думата „хейт“. Така правят само лицемерите и подлизурковците, които не трябва да забравят, че крехкото им материално благополучие се крепи услужливо именно от така мразените от тях „хейтъри“.

Защо Михаела Маринова все още не е поздравила Дара? Не знам. А длъжна ли е да го направи?

.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Бел. ред.: Заглавието е на редакцията.

.