Шапка свалям на Павел Попандов

.

Голям човек е Павел Попандов. Височината му е видима и като ръст, и като актьор, и като личност и честност. Това последното – за честността, за човешката честност, е най-ценно в изкуството, защото без него не си никакъв актьор.

Най-известният актьор на света можеш да бъдеш и да имаш Оскари от главата до петите, не си ли честен като човек – край.

Гледах предаването на Лора Крумова само заради Павел Попандов. Сега ще напиша само едно изречение за нея – Лора Крумова е друг човек – усмихната е, разцъфтяла е, тонът ù е кадифен, свети и звъни. И не пита чий е Крим, и не казва, че граф Игнатиев е обесил Левски. Ако изреченията са повече от едно, извинявайте.

Попандов е поканен, защото наистина е голям актьор и човек, но акцентът пада върху това, че е радевист. Павел Попандов никога не може да бъде просто радевист. Той е олицетворение на надеждата, че генерал Румен Радев може да свърши работа.

Докато върви интервюто с Попандов, дават кадри от мероприятия с Румен Радев и Прогресивна България, дават как Румен Радев и Попандов седят един до друг, как си приказват. А после дават как Попандов излиза да говори пред активисти на Прогресивна България. Човекът е два метра висок сигурно и, доколкото знам, е на осемдесет години. И затова излиза приведен и стои като някаква кука и въпросителна на трибуната, докато говори. Приведен е не толкова от годините, приведен е от голямата тежест, която му е на гърба, защото той – като голям актьор, знае, че пиесите имат няколко действия и че прологът наистина само „отключва“ действието.

Шапка му свалям на Попандов за надеждата. Човекът каза, че без вяра не може. Така е – без вяра не може.

Обаче не може и без талант, не може и без честност и почтеност. По същия начин не може без мишоци, без хамелеони и предатели. В политиката има всичко – като в природата.

Попандов разказва, че най-много го е впечатлило, дето зад него е седял сега избраният вече за депутат – незрящият Иван Янев и неговото куче водач Роувър, което само си отваряло едното око, докато хората ръкопляскали. Кучето си гледа човека, води го, където трябва, и когато други хора ръкопляскат, то само си отваря едното око.

Попандов сравни незрящия Иван Янев с дядо Йоцо от Вазовия разказ „Дядо Йоцо гледа“. И припомни как дядо Йоцо пипа униформата и копчетата на българския околийски управител и го сравнява с паша. „Господи, видох!“ – казва дядо Йоцо, като има предвид новоосвободената България.

И Павел Попандов се надява, че и ние ще кажем „Господи, видох“, когато Румен Радев оправи работите в държавата.

Пак ще кажа, че Попандов, каквито са и истинските таланти, е голям романтик. И това е прекрасно.
Само че нито Попандов, нито който и да е, знае какво ще се случи след време и дали новият дядо Йоцо в Народното събрание няма да остане излъган. Само един Господ знае.

Мисля си дали няма да е добре всеки един от останалите 239 депутати да има по едно куче водач също и това куче водач да е неговата съвест и неговата присъда, и неговата опора. Всеки човек има нужда от куче водач, от дълг и от любов, които ни водят. Всяка държава има нужда от водач.

Представям си как до всеки депутат в Народното събрание седи по едно куче водач и как през цялото време това куче гледа в лицето на народния избраник.

Прости ми, Господи, но понякога съм си мислил, че народните ни избраници ни мислят нас, обикновените хора, за кучета, на които могат да хвърлят по някой залък, докато се преструват, че се грижат за нас.

Сигурен съм обаче, че в деня, в който проумеят и прогледнат, че ние не сме кучета, може наистина и да видим Нова България. Както някога е искал да я види дядо Йоцо.

Тук трябва да свърша, но ме сърби езикът да кажа и това – Павел Попандов много се похвали с образа си на Трендафил Акациев. Разказа как го е поканил Недялко Йорданов за тази роля и кои били отказали да играят Трендафил Акациев преди. Колкото пъти съм гледал този Трендафил Акациев и съм слушал неговите стихове, съм умирал от срам, смалявал съм се, било ми е неудобно и гузно от това правнуче на Бай Ганьо. Било ми е тъжно, че Трендафил Акациев победи, че Трендафил Акациев стана министър на културата, че толкова години управлява държавата, че неговата поезия, естетика и простотия победиха.

И единственото, което го спасява донякъде в моите очи, е, че неговата роля играеше Павел Попандов – той е точно обратното на Трендафил Акациев.

Шапка свалям на Попандов, нищо че той е толкова висок, че няма и да забележи, че му свалям шапка.

.

Николай Милчев

.